Лексиконът на демона (книга първа от едноименната трилогия), Сара Рийс Бренън

Ник и брат му Алън са прекарали живота си бягайки от магията. Баща им е бил убит, а майка им - докарана до лудост от магьосниците и демоните, които им дават сила. Магьокниците преследват семейство Рийвс заради амулет, който майката на Ник е откраднала - амулет, който я поддържа жива - а те го искат достатъчно силно, че да убиват отново за него.
Опасността се увелимава още повече когато брат и сестра отиват до семейство Рийвс за помощ. Момчето има демонски белег - знак за смърт, който почти нищо не може да изтрие... и когато Алън получава същия белег, Ник отчаяно иска да го спаси. Единственият начин да го направи е да убие един от магьосниците, от който са се крили толкова дълго.
Въвлечени в смъртоносна игра на котка и мищка, Ник започва да подозира, че брат му му казва лъжа след лъжа относно миналото им. Докато магьосническиа кръг се приближава към семейството им, Ник може да открие тайна, която да унищожи всички им.

ТРЪБАТА НА МИВКАТА ОТНОВО БЕШЕ ПРОТЕКЛА. ТОВА НЕ БИ БИЛО чак толкова лошо, ако Ник не държеше меча си под нея.
Той го спаси, изтри стоманата и отсъстващо прокара палеца си по острието му, докато водата упорито капеше по кухненския под. Веднъж, щом беше оставил оръжието настрана, осъзна, че дънките му са подгизнали на коленете.
Алън му донесе куфарчето с инструментите.
- Би ли ми ударил едно рамо? - запита Ник, без да таи особена надежда.
- Не, твърде зает съм с готвенето - отвърна му Алън. – Ти се занимаваш с тежката работа наоколо. Аз съм повече като чувствителния интелектуален тип.
Ник повдигна вежди.
- О, връщай се в кухнята и ми изпечи пай, жено!
Той надникна отново в долапа. Тръбите издаваха заплашителен бълбукащ звук, а отсрещната стена се беше превърнала в най-малкия водопад на света.
- Аз също мога да бъда чувствителният интелектуален тип - каза провлачено. - Ако другата ми възможност е удавяне под мивката.
- Спаси всички ни от водна смърт или си сготви сам яденето. Изцяло зависи от теб самия.
От тази гледна точка, нещата бяха неоспорими. Ник можеше да си сготви вечерята, но пък Алън се представяше като добър готвач. Той се справяше с разнородни ястия, но цвъртящият звук от храна, спусната в нагорещения тиган, и внезапно разнеслата се богата миризма на пържени зеленчуци, взе решението вместо него. Ник се втренчи, което имаше добър ефект при всеки друг, но не и при брат му. След това измъкна ножа от канията на китката си и го постави внимателно до меча си, запретвайки ръкави за работа.
Като оставим настрана мивката, тази къща си я биваше. Тя беше малка, с цвета на картон, който е бил оставен да престои навън под дъжда, и наподобяваше всяка друга къща, намираща се в строгата редица от жилищни имоти. И все пак всяка къща беше отделена от своите съседни на прилично разстояние. Никой не се оплакваше от странни звуци през нощта. Това си заслужаваше всяка една поява на теч.
Ник харесваше Ексетър като цяло. Имаше статуя на главната улица, която му напомняше на нож и той се бе научил да се ориентира в града именно по нея. За тях беше рядкост да се задържат достатъчно дълго на едно място, че да са запознати с отличителните му белези, но бяха тук вече два месеца, без да се бе появил какъвто и да било признак на опасност. И двамата си имаха работа, той самия се готвеше да тръгва на училище, а Алън дори беше намерил време за ново увлечение.
Щеше да съжалява, когато им се наложеше да напуснат.
Тръбата изстена протяжно и остро, като ръждясал робот, на път да се разпадне на части, а Ник стисна зъби и завъртя гаечния ключ със сила. Беше твърде стара, за да бъде поправена идеално. Всичко, което можеше да стори беше да се опита да я постегне достатъчно, за да може да издържи, докато се превърне в проблем за следващите наематели.
- Някой ден ще живеем в Сейнт Леонард и ще се измъкнем от всичко това.
- Да, разбира се - отвърна Алън с лекота. Чилито вече къкреше и той се беше облегнал на мивката, наблюдавайки работата на Ник със скръстени пред гърдите си ръце. - Когато спечеля от тотото. Или когато започнем да продаваме тялото ти на богати стари дами.
- Ако започнем да продаваме тялото ми на богати стари дами сега, може ли да се откажа от училището?
- Не - отвърна Алън с крива усмивка, топла като прошепната тайна. - Един ден ще си доволен, че си завършил училище. Аристотел е казал, че учението е горчиво, но плодовете, които ражда са сладки.
Ник завъртя очи.
- Аристотел да ме цуне отзад.
Дъските на тавана над главите им изскърцаха с внезапен остър звук, наподобяващ чупене на големи клони. Ник погледна нагоре по рефлекс, но знаеше добре кой е източникът на шума: майка им, крачеща по пода в едно от своите кофти състояния. Съдейки по звука, всичко едва започваше и Алън щеше да прекара цялото си време горе с нея.
Алън трябва да беше забелязал погледа на брат си към тавана, тъй като поради някаква идиотска Алънова причина протегна ръка с очевидното намерение да разроши косата му, но Ник се отдръпна. Алън въздъхна, а след това Ник го чу как се пресяга към радиото и малкото щракване, когато то се задейства, както и музиката, която се разнесе от него, разсейвайки шума от майка им, движеща се неспокойно в стаята над тях. Алън се наведе към долапа и започна да търси нещо, пеейки си тихичко под нос. Ник се завърна към мивката, оставяйки приятния звук от музиката да запълни съзнанието му, а умът му да си почива, докато ръцете му се занимават с механичната работа. Вечерята ухаеше почти на вече готова. Може би тъпият му брат щеше да седне и да се наяде като хората, преди да хукне при майка им, и може би това щеше да протече като нормална сряда въпреки всичко.
Последва внезапно предупреждение. Талисманът, който Ник носеше винаги го нараняваше. Беше постоянно дразнение, котва, закачена на врата му, която бодеше и го жилеше, но сега болката се разля в него като електрошок, чийто източник беше талисманът. Птичите кости, изградени около талисмана и обвити в плетеница от кристали и мрежа се измениха, приемайки нова структура. Чувството беше сякаш новата структура бавно прогаряше кожата му.
- Алън... - процеди той през зъби.
В този момент прозорецът се пръсна навътре, острите стъклени късове отразиха за кратко флуоресцентната светлина. Ник захвърли гаечния ключ и вдигна ръка пред лицето си, обръщайки се и поглеждайки през мокрия си ръкав към Алън, който вече беше на пода.
През прозореца влетяха гарвани.
Огромните им криле с цветовете на дъгата се удряха едни в други, а кухнята внезапно се препълни с перушина и дълбоки сипкави крясъци от птиците. Въздухът в стаята се беше превърнал във вятър, причинен от размахването на крилете им, а самите те изглеждаха гладни.

Ник пропълзя по пода до меча си. Дръжката беше хлъзгава във влажната му длан, но той повдигна оръжието с едната си ръка, докато с другата се пресегна да сграбчи яката на блузата на брат си и да го издърпа зад себе си.
Алън повдигна блузата си и извади пистолета от кобура.
- Не ме вдигай. Ти си малкият ми брат, срамота е.
- Ти си същинска върлина и е твърде лесно - отвърна Ник, наблюдавайки зорко птиците. Те бяха започнали да се насаждат из повърхностите в кухнята, а заобленостите на свитите им криле се прегърбваха напред като рамене, очевидно отвръщайки на погледа му. - Не мога да повярвам, че все още използваш тоя тъп пистолет.
- Харесвам си пистолета - изпротестира Алън.
- Не винаги работи!
- Е - отстъпи Алън, – затова си нося три ножа.
Гарваните пресичаха пътя им към вратата. Ник повдигна оръжието и го завъртя, чувствайки свирепа радост, когато острието се вряза дълбоко. Един гарван падна на пода с кървяща гръд, а останалите заграчиха и закръжаха около тях. Ник отново се спусна на земята и се превъртя към стената закривайки глава с едната си ръка. Алън беше зад него и Ник си направи сметка, че брат му е малко или много защитен, намирайки се между тялото му и стената.
Те стояха долу дишайки тежко, а Ник се опитваше да мисли, въпреки туптящото си слепоочие. Тези птици очевидно бяха под въздействието на демон, а трябваше да има и магьосник наблизо, който да се увери, че демонът си е свършил работата.
Демоните почти никога не обсебваха животни. Не им харесваше да се намират затворени в тела с ограничени мозъци. Ник се зачуди колко ли човешки тела е предложил магьосникът на демона, за да му свърши тази услуга.
- Ти спипай магьосника - прошепна Алън. – Аз ще се погрижа за демона.
- Ще спипам и двамата - каза Ник грубо и бутна брат си за повече подчертаност. - Ти стой долу.
Ник се изправи и за миг се почувства така, сякаш е навън в нощта и в бурята, с изключение на това, че бурята се състоеше от перушина. Наложи му се да вдигне лявата си ръка, за да спре два гарвана, устремени към очите му. Ноктите на едната птица разтвориха парещи резки върху бузата му и Ник я халоса, забравяйки напълно за всякакви стратегии, и завъртя меча в брутален смъртоносен кръг през плът и перушина.
Този път нито един от гарваните не изкрещя. Още четири се спуснаха върху Ник, протягайки нокти към ръката, с която държеше оръжието си и дрехата и кожата му се оказаха оголени. Когато Ник се опита да ги събори, само получи още разкъсвания по кожата си, а когато повдигна глава, за да види срещу какво се изправя, една птица профуча покрай него. Извития й клюн беше насочен право към очите му.
Той получи остър удар с лакът в гърба от страна на идиотския си брат, изтласкващ го настрана. Възстанови баланса си, след което се завъртя и наръга още две птици, запращайки други три в бесен, грачещ полет към тавана.
По времето, когато Ник се обърна отново към брат си, Алън вече беше напреднал и той видя, че брат му вече бе открил лидера. Той се приближи към него с меча си в готовност, в случай, че пистолетът не свършеше работа. Очите на Алън се присвиха иззад очилата му. Той се прицели и стреля.
Не пропусна. В този обсег демонът нямаше шанс.
Тялото на гарвана се строполи, и демонът, който го беше обладал, се изпари през тавана във форма, съставена от невеществена черна пара, издигаща се като блестящ пушек.
Сега, когато птиците не се опитваха да избодат очите му, на Ник му беше лесно да забележи илюзията. Той беше добър в разпознаването на магията. Веднъж се беше опитал да обясни на Алън, че илюзиите са по-остри, по-реални от реалния свят, по реални от самите тях, но Алън никога не се беше оказал способен да ги види.
Сега имаше една птица, която не се рееше наоколо обезумяло като другите, а се отправи директно към счупения прозорец.
Ник посочи:
- Там!
Алън стреля отново и на мястото на птицата се появи мъж, падащ надолу. Докато тялото му се спускаше към земята, вратата, водеща към коридора се отвори и майка им застана в рамката й, докато магическите й заклинания блестяха, изпълнени със сила, а косата й падаше като сянка около лицето й.
Алън проверяваше пулсът на мъжа, така че Ник беше този, който погледна към нея и каза:
- Справихме се. Нямаме нужда от теб.
Майка му остана в мрачния коридор, гледайки го с бледите си очи, докато накрая не каза:
- Не дойдох заради вас.
След това затвори вратата и Ник я чу да се качва бавно нагоре по стълбите.
И двамата се заоглеждаха наоколо, задъхвайки се леко, в случай че имаше още някакви изненади, които да последват. Но след още пет минути нищо друго не се случи. Ник спусна меча си на земята.
Беше се свършило. Всичко приключи с около петдесет объркани гарвана, кръжащи наоколо, мъртъв магьосник на кухненския им под, и заглъхващия шум от стъпките на майка им, качваща се на горния етаж.

Докато Алън спасяваше вечерята, Ник се облегна на кухненския плот, опитвайки се да не се пречка на пътя на гарваните. Може и вече да не бяха във властта на демона, но все още си бяха животни с големи човки и нокти, в стил ще-те-пратя-в-ада, а и Ник никога не си беше падал любител на животни. Това и животните можеха да го кажат. Веднъж Алън си беше взел котка, но му се бе наложило да я подари, след като тя беше ухапала Ник няколко пъти.
Не се налагаше да го обсъждат: Това означаваше, че ще се местят.
Ник тъкмо беше нагласил рафтовете за книги по начина, по който Алън ги харесваше.
Драскотините по бузата и рамото му го пареха.
Ник докосна разреза на бузата си, опитвайки се да прецени колко е дълбок.
- Не го пипай! - обади се Алън, цапвайки ръката му, без да го поглежда. - Може да се инфектира. Вечерята е готова... мисля. Нека те позакърпя и ще можем да се наядем. Ще чистим после.
Ник видя Алън да потреперва. Нощния въздух, нахлуващ от прозореца, беше студен. Поне някои от птиците забелязваха огромното пространство, на което някога се беше намирал прозореца. Няколко вече бяха духнали.
Бузата го болеше и бе прегладнял. Опипа с пръсти медальона си и се намръщи.
- Скачай - каза Алън, премахвайки късчетата стъкла с ръкава си, спуснат над дланта му. Слава Богу, че похлупака на тенджерата беше предпазил вечерята им.
Ник завъртя очи и се изтласка нагоре, за да седне на плота. Алън постави отстрани куфарчето с принадлежности за първа помощ, повдигна брадичката на брат си и започна внимателно да слага дезинфектант на раните. Алън винаги се стараеше твърде усилено да е по-нежен, което правеше всичко по-лошо. Ник стисна зъби.
- Наранявам ли те?
- Не. Това го направиха тъпите птици.
- Всъщност, те са много интелигентни - каза Алън така, сякаш вярваше, че на Ник би му пукало. Той премигна и притисна двата края на раната един към друг, поставяйки лепенка отгоре. След това премина към рамото. - Ако ги хванеш като малки, можеш да ги научиш да говорят.
- Не виждам какво му е голямата работа на това - измърмори Ник. - И аз мога да говоря.
Алън го бутна леко. Той очевидно все още не беше възприел факта, че брат му беше два пъти по-широк в раменете от самия него и, че би му се наложило доста да се постарае, за да го нарани.
- Е, и теб те хванах като малък. Все едно, мисля, че гарваните биха могли да са...
Отвън се чу някакъв шум.
Ник запуши с ръка устата на брат си, прекъсвайки всички наивни, отдадени на спомените глупости и се плъзна от кухненския плот. Той блъсна Алън встрани, постави пръст на устните си и се наведе да вземе меча си от пода с едно бързо движение. След това се отправи тихомълком към задната врата. Алън не можеше да го последва. Той не беше много добър в промъкването крадешком заради крака си, но Ник погледна зад себе си, преди да отвори вратата с насочен напред меч. Алън беше извадил пистолета.
Вратата се отвори изцяло и в мрака се мярна кратко движение. Ник нападна.
- Не я наранявайте! - изскимтя един момчешки глас и Ник се спря точно когато Алън натисна копчето и в малкия двор се разля светлина.
Ник спря с меч, насочен към гърлото на момичето. Тя и приятелят й очевидно се бяха крили под кухненския прозорец. Шансовете да бяха видели всичко бяха големи.
Момичето не се отдръпна от острието, това трябваше да й се признае. Дори не трепна. Просто гледаше Ник с големите си спокойни очи на внезапно появилата се светлина и той осъзна как би трябвало да й изглежда всичко това – рамката на прозореца, по която бяха останали само остри парчета стъкло, гарваните, кръжащи във въздуха над тях, мъртвото тяло на пода. Момчето с меча, насочен към гърлото й.
Всичко, което тя стори, беше да преглътне много леко срещу острието и да каже:
- Чух, че това било мястото, на което човек да дойде ако има проблеми, които са... отвъд обичайното.
Изглеждаше позната.
- Очевидно не е било истина - каза момчето, заставайки до рамото й, като предприе нервно стъпка напред към нея, а после назад. - Очевидно това е мястото, на което човек да дойде ако иска да бъде убит от лунатици. Ъм... Съжаляваме, че ви обезпокоихме. Има ли някакъв шанс просто да си тръгнем?
Имаше нещо много познато в гласа му, който звучеше лекомислено, но трепереше на някои решаващи места, на които беше правилно да бъде още по-лекомислен и безгрижен. Той стоеше в сянката на момичето, но светлината отрази обицата на ухото му.
- Почакай - каза Ник.
- До-о-обре, има ли някакъв шанс да ни се размине само с телесни наранявания?
Ник промени стойката си, за да погледне назад към брат си, и забеляза момичето да скръства ръце, а момчето – да сграбчва рамото й с побелелите си пръсти.
- Познавам това момче - каза Ник – Той е безобиден.
- Сигурен ли си? - попита Алън, поглеждайки накриво иззад очилата си.
- Сигурен съм. Джеймс Крауфорд. Повярвай ми, ако беше магьосник, щеше да е способен да се защитава в училище. Безобиден е. И безполезен.
- Той не е... - подхвана момичето яростно.
- Нека не спорим с лудия човек, държащ огромен меч! - обади се Джеймс Крауфорд. - И... училище ли каза? - той отстъпи от момичето, за да огледа Ник по-внимателно. - Господи, Ник Рийвс.
Ник все още не беше свалил оръжието си. Беше малко заинтригуван от факта, че и момичето не беше отстъпило назад. Тя все още гледаше към него, с все същото решително спокойствие.
Сега позна и нея. Странното момиче от по-горния клас, което боядисваше косата си в розово и винаги носеше множество кристали и пентаграми. В момента също носеше гигантски обици, изобразяващи полилеи и ревностна розова тениска, носеща надписа РОМЕО И ЖУЛИЕТА НЕ БИХА ОЦЕЛЕЛИ.
Той избягваше хора като нея. Избягваше всеки, който се опитваше да бъде забелязан. Това беше един от първите уроци на баща му: Опитвай се да действаш като всички други. Ако се провалиш с вписването сред тях, магьосниците биха те открили много по-лесно.
- Познаваш ли го? - попита тя Джеймс.
- Ами, да - отвърна й той. - Той се мотае с една доста груба тълпа в училище. Себ Макфарлейн и други подобни, но те са груби тип пушещите-зад-бараките. Това е различно, тук имаше изстрели. Животът ми щеше да премине на лента пред очите ми, но вместо това реши да се скрие зад тях и да трепери от ужас. Мисля, че просто трябва да си ходим.
- Не тръгвам никъде - заинати се момичето. - Видях тази птица да се превръща в мъж! Ти също я видя, Джейми, трябва да си я видял.
- Не знам какво съм видял. Може да съм халюцинирал. Случва се когато дишаш лепило.
- Никога не си дишал лепило!
- Подушвал съм лепило - обяви Джейми след кратка пауза. - В часа по изобразително.
Ник беше на път да им каже какво точно си мисли за дърдоренето им и какво точно ще им направи, ако не се пръждосат веднагически и никога не обелят и дума по въпроса за това, какво са видели, когато Алън се придвижи от рамката на вратата към светлината.
- Мей? - пророни той с глас, изпълнен с неверие, след което бързо добави – Ник, остави меча.
Мей каза:
- Момчето от книжарницата?
Ник погледна към нея, припомняйки си изпълнените с копнеж речи на брат си по темата за момичето с розовата коса, което си падало по бийт поколението. Той сметна две и две и това го отведе до извода колко нелепа е цялата тази ситуация.
Значи това беше последното увлечение на Алън.
Ник бавно отмести меча настрани от гърлото на момичето и го снижи надолу, докато острието му почти, но не съвсем, докосна земята, държейки го в готовност, просто за всеки случай. Проследи с поглед острието по посока на земята и далеч от Мей.
- Каквото пожелаеш – каза той тихо.
Джейми се беше втренчил в Алън.
- Днес ми помогна да намеря „Ловец в ръжта“, а сега убиваш хора.
- Той застреля само един човек - поправи го Ник. - Но пък нощта едва започва.
Алън го погледна укорително, след това се върна отново на Джейми и се усмихна със своята бавна усмивка. Той прибра пистолета под закопчаната си риза, заедно с талисмана си и от момчето, което стреляше с пистолет, за да убие, и никога не пропускаше нямаше и помен. Усмивката му се разшири още малко, придумваща и приятна, убеждаваща Джейми да се усмихне с него. На лицето на Джейми имаше една срамежлива крива усмивка по времето когато Алън приключи.
- Прости му, той няма маниери.
- Уповавам се на добрия си външен вид - додаде Ник.
- Знам, че всичко това е доста странно - продължи Алън, – но вие дойдохте тук с причина, нали?
- Дойдохме тук, защото... Нещо наистина странно се случва с Джейми - каза Мей с натежал глас – И все пак очаквах някой, който да може да ни даде истинска окултна помощ, а не някакъв тип, който работи в книжарницата и училищен гангстер, който е по-млад от мен. Не очаквах и птици, които се превръщат в хора, нито пък оръжия и странни гердани. Не знам какво, по дяволите, става!
- Ако сте толкова разочаровани - каза Ник, – изчезвайте. Заети сме.
Вечерта ставаше все по-студена, както и вечерята му, а трябваше да закове с дъски прозореца и да се обади в сервиза, за да им каже, че напуска. Не му пукаше какво искат тези хора или пък какво им ставаше, или защо някой би използвал думата “окултно“ когато не трябваше.
Просто искаше да му се махнат от главата.
- Не, не - каза Алън. - Знам, че всичко това би трябвало да ви се струва странно, но можем да ви помогнем. Искаме да ви помогнем.
Ник се почувства длъжен да поправи това недоразумение.
- Не и аз. Говорили сме за това, Алън. Не мислиш ли, че си имаме достатъчно работи на главата и без да отваряме благотворителен приют за хора, които са си наумили, че имат нужда от окултна... - той изкриви устни - ...помощ.
- Татко би искал да помагаме на хората - отвърна му Алън, след което се обърна към другите. - Вижте, моля, заповядайте вътре. Ще ви обясня всичко.
Фактът, че те не му се изсмяха в лицето си беше чисто доказателство за способността на Алън да убеждава. Както и това, че успяваше да изглежда незаплашително докато отваряше вратата към разрушената им кухня, разкривайки трупа на пода. Той разроши червената си коса и намести очилата си леко загрижено, след което направи двете крачки, делящи го от кухнята. Позволи им да видят накуцването. Използваше това като всичко друго, което можеше да използва. Мей и Джейми видимо се отпуснаха. Ник се предаде, клатейки глава и последва брат си вътре. Мей изправи рамене решително и прекоси антрето към дома им. Ник стоеше на прага и отстъпи на няколко сантиметра, тъй че й се наложи да го докосне леко докато минаваше покрай него. Изглеждаше раздразнена и смутена докато го правеше, а той й се ухили самодоволно. Забеляза колебанието й, сякаш се канеше да се обърне и да хукне, но Алън стоеше пред нея, изглеждайки честен и гостоприемен.
Тя спря, пресягайки се нагоре, и потупа талисмана на гърдите на Ник.
- Какво е това? - попита тя с малко по-мек глас.
- Талисман - отвърна меко Алън. - Предупреждава го, когато наблизо се прави магия и го защитава от малки заклинания.
- Защитава го - повтори Мей. - В такъв случай говориш за черна магия? Онзи вид магия, която наранява хората и причинява неприятности?
Ник се засмя, поглеждайки счупения прозорец и черната перушина наоколо.
- Няма друг вид.
- Имам усещането, че ще бъде адски дълго обяснение - каза Мей и пристъпи в кухнята, отправяйки се към Алън.
Джейми все още изглеждаше с разширени очи и множество съмнения, сякаш беше несигурен за това, което прави, но последва Мей вътре.
Ник затвори вратата и се зачуди какво ли беше довело тази двойка в дома им. Трябваше човек да е отчаян, за да припари до тях.

РАЗБИРА СЕ НИК ОЧАКВАШЕ ТОЙ ДА Е ТОЗИ, КОЙТО ЩЕ ГИ ОТЪРВЕ ОТ ТРУПА.
Винаги беше той, след като Алън очевидно не можеше да извлачи трупа заради крака си, но рядко го намираше за толкова дразнещо колкото в настоящия момент. Първо би се навечерял, ако Алън не беше толкова обезпокоен какво ще си помислят гостите.
Той изфорсира колата по-злобно, отколкото би трябвало, тъй като острите завои по тесните пътища на Ексетър не бяха точно препоръчителни.
Отвратителното му настроение можеше и да има нещо общо с факта, че двете откачалки бяха от гимназията му. Хора от неговото училище бяха видели начина му на живот – с меча и пистолета, с гарваните и демоните. Това явно не тревожеше Алън, а трябваше. Имаше много неща относно живота им, които би трябвало да тревожат по-големия му брат.
Той кара известно време около реката Екс, оставяйки скромното градче зад гърба си и наблюдавайки едва различимите форми на сгради в далечината, които приличаха повече на сенките на някой по-голям град. Изчака десетина минути, за да се увери, че няма никой на пътя, след което отби колата в страни и слезе.
Измъкна тялото от багажника. Мъжът беше висок, отбеляза той лениво и се зачуди дали не би могъл да провери магическия му знак, за да разбере към кой Кръг е принадлежал.
Реши да не го прави. Всеки би могъл да се появи докато го проверява, а освен това нямаше кой знае какво значение кой точно Кръг ги беше открил. Всички Кръгове бяха по петите им. Следващият път щеше да е някой друг.
Наличието на магически знаци по тялото беше добро само по една причина. Състояща се в това, че Кръгът щеше да провери татуировките и да си прибере „собствеността“, а полицията нямаше да идва при тях с неудобни въпроси за трупове и изстрели.
В същото време, обикновено беше добра идея да разкарат трупа от своята територия.
Ник погледна отпуснатото лице на мъжа. Също така беше добра идея да спусне тялото в течащата вода възможно най-бързо. От друга страна, Кръгът можеше да отдаде смъртта на своя другар и на демона. Един демон би могъл да използва мъртво тяло за няколко дни.
На Ник не му беше трудно да преметне тялото през парапета и за миг го задържа на място, втренчвайки се надолу към реката. Водата беше черна и тиха, преди да запрати трупа към нея, спускайки го с главата надолу.
Тялото се удари с плясък във водната повърхност, потъвайки почти изцяло надолу, влачено от тежкото кожено яке и многобройните амулети и талисмани. Ник наблюдаваше как бледата ръка се раздвижва, докато се бори с течението, което я накара да изглежда като жива. Той се обърна и се качи обратно в колата. Надяваше се неканените им гости да са се разкарали по времето, когато се прибере. На Алън не би трябвало да му отнеме дълго да им обясни, че в света съществуват магьосници, които призовават демони, способни да се вселяват в хора. Че има премного други неща, случващи се паралелно с нормалния свят, към който тези двама идиоти претендираха, че не принадлежат. Те най-вероятно бяха чули предупрежденията на Алън и се бяха самонавили, че се нуждаят от „окултна помощ“.
В края на краищата беше най-вероятно проблемите на тази двойка, каквито и да бяха те, да са въображаеми. Той запали двигателя, който се събуди с готовност за живот, и потегли бързо, надалеч от реката с намиращото се в нея потъващо тяло.
Въображаеми проблеми. Сигурно беше хубаво така.
По времето, когато Ник завиваше покрай спирката на Сейнт Дейвид, той беше сигурен, че брат му трябва да е приключил с обичайната история. Той казваше на всеки новодошъл всичко, което би му било нужно, за да се защити. Ако Алън можеше да бъде по-малко заинтересован да помага на хората и по-загрижен за собствената си безопасност, то Ник определено би се почувствал по-добре. Сега той почти чуваше гласа на брат си.
Има демони, които живеят в друг свят, би казал той, свят, паралелен на нашия, и тези демони са гладни.
Гладни са за звуците, гледките и усещанията от нашия свят. Но въпреки това никой от тях не може да се промъкне тук. Никой не може да ви докосне, освен ако някой магьоснически Кръг не построи мост за демони. Пазете се. Стойте далеч от магьосниците. Стойте далеч от нас.
На Ник това му вършеше работа.
Той паркира, слезе от колата и влезе вътре, отваряйки вратата с лакът, извадил наполовина меча си, както обикновено.
Гласът на Алън достигна до него през отворената врата.
- Е, Мей, да не се казваш се така, защото си родена през май? Защото сега почти е май.
Алън е променил обичайната история, забеляза Ник.
Той отвори вратата докрай и изкара меча си изцяло от ножницата му.
Тези двамцата бяха окупирали къщата му. Можеше да ги плаши колкото си иска ако това му харесваше.
- Не е Мей от месец май - обясняваше момичето, – а е Мей като Мей Уест.
- Както желаеш - каза Ник.
В същия момент сияещият му брат запита:
- Падаш ли си по филми?
Всекидневната беше ярко осветена и биеше на очи със своята обикновеност, за разлика от кухнята, пълна със счупени стъкла и мъртви птици. Алън очевидно беше направил чай за всички и сега двамата с Мей седяха в две големи продънени кресла. Джейми беше изтипосан в края на дивана, а чаят пред него стоеше недокоснат, сякаш нямаше доверие на съдържанието му. Алън беше леко приведен към Мей, която бе обърнала глава при звука от гласа на Ник и бе вперила поглед към вратата.
Ник долови проблясък от одобрение в погледа й. Не беше съвсем изненадан. Тя бе точно типа момиче, падащо си по високи, мрачни типове, носещи смъртоносни оръжия.
Усмихна се накриво. Този вид реакция беше толкова глупав, че не можеше да го понесе.
- Ще се заседите ли? - попита – Кога е вечерята?
- Имаме сериозен проблем - отвърна му Мей, сега повече ядосана, отколкото одобрително настроена.
Ник влезе, лениво въртейки меча си и седна на другия край на дивана.
- Съжалявам да го чуя - каза той. - Но това не ме прави по-малко гладен.
- Съжалявам за това - вметна Алън гневно. - Той става малко раздразнителен, когато имаме гости.
Ник повдигна вежди.
- Ставам раздразнителен само когато не съм нахранен.
- Значи той е... той е раздразнителен. Раздразнителен е и... и носи меч. Ето това си е чудато, предполагам.
Алън се разсмя, а Джейми се успокои отново. Алън имаше подход към тези неща. Родители, шефове, животни и деца – всички го харесваха.
Момичетата харесваха Ник. Който смяташе, че това е честна сделка.
Ник беше осъзнал, откак с Джейми бяха в един клас, че въпреки възможността да са на една възраст, той винаги бе изглеждал и се бе чувствал по-голям от всички деца в училище. А Джейми изглеждаше дребен и ококорен, сякаш създаден, за да бъде домашен любимец на учителите и мишена за учениците. Вероятно не би бил такава мишена ако не настояваше да носи лилави ризи и бижута на училище.
Не винеше Джейми, че е нервен в присъствието му. Много хора бяха така, освен това Себ Макфарлейн и бандата му постоянно се счепкваха с Джейми, а те технически бяха приятели на Ник.
Ник си мислеше, че хлапето просто е глупаво и се вре между шамарите, което не би трябвало да прави, след като не може да се защитава, но самият той никога не го бе докосвал с пръст. Беше си загуба на енергия – Джейми никога не му беше направил нищо лошо, а и Алън би бил бесен.
Той все пак разбираше гнева, неспокойния подтик да удариш всеки, който караше малката сбирщина от скучаещи момчета да се оплаква.
Ник винаги се навърташе около тези момчета – беладжиите – във всяко училище. Другите деца го избягваха, сякаш можеха да подушат насилието, лъхащо от него. Това не го тревожеше: той пък подушваше тяхната слабост. Тези момчета вярваха, че всеки признак за опасност е признак за сила. Те се нуждаеха от него, а той – от група. Самотниците привличат твърде много внимание.
- Е - каза Джейми, очевидно останал с впечатлението, че е добре дошъл. – Вие двамата живеете заедно?
- Да – отговори му Ник с леден глас. – Защото той ми е брат.
- Аха - измънка Джейми тихо.
- Не дръж такъв тон на моя брат! - намеси се Мей, вирейки брадичка. - Откъде би могъл да знае? Вие изобщо не си приличате!
Ник погледна настрани от тях към огледалото над камината. То отразяваше лампата на отсрещната стена, осветяваща грозния оранжев абажур с цвета на залеза.
Момчето затегна хватката си около меча. Нямаше нужда от нейното разяснение. И сам си знаеше това.
А говорейки за роднини, Мей и Джейми също не си приличаха особено. Тя имаше заоблени форми, а брат й беше кльощав нещастник, който Ник можеше да прекърши с една ръка като клонка. Джейми беше рус, а Ник подозираше, че под розовото Мей е брюнетка, но и двамата имаха големи кафяви очи и сърцевидни лица. Имаха някои общи роднински белези, знаци, показващи общата им кръв, които Ник би искал да споделя с Алън, но не и с нея.
Алън изглеждаше смутен и Ник прочисти гърлото си, при което Джейми подскочи така, сякаш е чул изстрели.
- Алън прилича на баща ни. Аз приличам на майка ни.
Беше толкова просто. Той фиксира и двамата с поглед, предизвиквайки ги да посмеят да зададат по-нататъшни въпроси или да си правят по-нататъшни лични наблюдения. Семейството им не им влизаше в работата.
Нито Мей, нито Джейми проговориха. Но Алън не би могъл да бъде спрян да говори нито от Божията сила, нито от Ник.
- Сега, когато Ник се върна, защо не ни споделите защо сте тук и какво мислите, че би могло да не е наред? - запита той, все още усмихвайки се. Очите му иззад очилата бяха весели, когато се усмихваше, и станаха яркосини.
Това беше усмивката на баща им и Алън я използваше по същия начин, по който го беше правил и той.
Мей очевидно не бе имунизирана срещу усмивката. Чертите на лицето й омекнаха и тя изправи гръб, когато му се усмихна в отговор.
- Е, самата аз притежавам способности, както виждате - каза тя.
Ник изсумтя.
- О, ама разбира се, че е така.
Мей доби вид на обидена.
- Възможно е да съм го надраснала, но покрай мен се случваха странни неща, когато бях малка. Някои малки предмети се счупваха от само себе си, или пък летяха във въздуха. Не знаех какво става, но направих проучване и потърсих хора, които биха могли да знаят нещо, и чух за магьосниците и демоните, които им дават сила. И е истина, нали? Онзи мъж, който вие... той се превърна в птица! Той беше истински магьосник! Истина е!
Звучеше сякаш някои от Пазара се бяха разприказвали. На Ник му се искаше да се бяха научили да си държат устите затворени, или поне да престанат да се възползват от мекото сърце на Алън като спрат да изпращат при него проблемните случаи.
- Истинско е - каза Алън. - Но не мисля, че...
Той се страхуваше да не наскърби дамата, така че Ник му се притече на помощ. Той се наведе напред, погледна към Мей и каза:
- Нека опростя нещата дотолкова, че да вденеш. Ти не си магьосница. Ти си идиотка. Малцина души на този свят са родени с явен магически произход, но те не го надрастват. Освен това се учат да го контролират и да го пазят в тайна завинаги, или пък се опитват да направят нещо с магията си. Което значи, че повечето от тях се превръщат в магьосници и призовават демони. Това е най-безопасният и най-лесният начин да се сдобиеш с допълнителна сила, но също така включва и ритуали, свързани с мъртвите и...
- Ритуали, свързани с мъртвите... - повтори Джими със слаб, зашеметен глас. Ник се обърна и го погледна хладно. - Искам да кажа - продължи Джейми и преглътна, – колко интересно и ни най-малко зловещо. Моля те, продължавай!
Ник се беше уморил от това. Бяха атакувани, щяха да се местят отново и той нямаше нужда тези хора да стават свидетели на кашата, която представляваше животът му. Мразеше факта, че са от училището му, че Джейми го беше виждал да се опитва да чете, а сега надникваха непоканени в странния му свят. По-късно щяха да се приберат у дома си, на сигурно и топло, и щяха да си мислят, че са преживели приключение. Наклони се напред и отново улови погледа на Мей, отправяйки й поглед, от който повечето хора биха потреперили.
- Съществуват предвестници на магьосниците и хора, които могат да омагьосват другите с музика или да създават магически предмети - обясни той с нисък глас. Но забавното е, че те не са надраснали притежанието на магическите си сили. Ако ги имаше, щеше да знаеш за тях. Но ти не знаеш нищо и нищо от това не те засяга. Вървете си вкъщи и спрете да ме занимавате с глупости без причина.
Мей наистина потрепери и незабавно доби разярен вид.
- Аз имам причина!
Ник беше готов да й се сопне, когато Алън се приведе напред и хвана рамото му. Захвата около меча му се затегна, но той запази тишина, а Алън каза с по-учтив глас, отколкото Ник някога щеше да може да достигне:
- Каква е причината ти?
Мей сведе поглед към пода и пророни:
- Казах ви. Джейми.
- Това е лудост, ето какво - обади се Джейми. Ник се обърна, за да го погледне отново и момчето не изглеждаше готово да подскача от радост, че е привлякло вниманието му. Джейми преглътна тежко и направи такава физиономия, сякаш някой изсипва насила нещо горчиво в гърлото му, след което продължи:
- Всичко започна с... тези сънища. Мислех си, че са просто сънища, странни сънища за едно много красиво създание от другата страна на прозореца ми, което ме моли да го пусна вътре.
- Сукуба - добави Мей услужливо. Ник повдигна вежди при споменаването на думата, като се увери, че тя го е видяла. Тя му се намръщи и продължи – Или инкуб, това е думата за мъже, нали? Чела съм за тях, те са демони, които идват през нощта и основно те опорочават.
- Опорочават те? - повтори Ник. - Леле, мале, какви книги четеш, а майка ти знае ли?
Мей го изгледа кръвнишки, а лицето на Джейми почервеня. Както и това на Алън. Очевидно той не беше чувал, че има такова нещо като това да бъдеш твърде отзивчив.
- И какво се случи? - попита Алън бързо.
Джейми вдигна поглед от пода и откри нещо в погледа на Алън, което го накара да изпъне рамене и да каже с по-стабилен глас:
- Пуснах го. И след това, на сутринта, беше истинско. Имам предвид, личеше си, че някой наистина е бил там. Имаше...
- Трябваше само да отговориш на въпроса - прекъсна го Ник. - Не се нуждаем от детайли.
Кръвнишкия поглед на Мей се насити още повече и Ник се усмихна чувствайки се едновременно доволен и ожесточен. Тези хора не трябваше да идват тук. Училището и дома не трябваше да се застъпват. Ник трябваше да бъде нормален в училище, но това беше неговото място, неговия дом, неговия брат и дори неговата майка, вършееща на горния етаж. Просто искаше да си тръгнат.
Наведе се напред да каже още нещо.
- Ник - обади се Алън и той неохотно замълча. Алън кимна на Джейми да продължи.
- На следващия ден имах един странен белег. Тогава Мей започна да разпитва хората.
- Когато започнах да разпитвам за магията, започнах да излизам с хора с необичайни интереси. Няма много готици* или представители на Уика* в Ексетър, но пообиколих и разпитах наоколо. Повечето хора не биха разговаряли с мен, защото готиците мислят, че съм нещо като бебе-прилеп, а представителите на Уика също си имат своите съображения.
- Хората си мислят, че си... прилеп - каза Ник бавно. - Ама разбира се. Повечето хора си мислят, че аз съм боровинков храст.
Тя се ухили, внезапно, неочаквано ухилване, и той почти й се усмихна в отговор, но след това си припомни, че тя беше окупирала дома му и погледна право към нея, докато усмивката й не се стопи.
За съжаление останалата част от нея си остана на мястото.
- Това означава, че смятат, че се занасям и не съм сериозен последовател - продължи тя с още по-хладен тон. – Някой от тях ме слушаха, а имаше и едно момче – непознат – който ми каза да ви потърся.
- Колко мило от негова страна - промърмори Ник.
Той беше вледенен и ядосан. Забравете всички черни изкуства, всеки магьосник можеше да ги открие като зададе някой и друг въпрос на местните, защото от Пазара на таласъмите* са изпитали острата нужда да разпространяват словото. Те казваха, че е тяхна отговорност да защитават нормалните хора от магьосниците. Ник си помисли, че е тяхна отговорност да запомнят, че магьосниците имат очи и уши навсякъде и невнимателните думи можеха да доведат до смъртта на всички им.
Ник отправи към Алън мрачен поглед, но той не го отрази. Погледът му беше фиксиран върху Мей.
- Било ли е инкуб? - попита Мей. Ник изсумтя.
Алън каза:
- Не съществуват такива неща като инкуби и сукуби. Не съвсем. Те са просто демони и ще приемат всякаква форма, както и ще ти предложат всичко, което пожелаеш.
От Джейми се изплъзна един въпрос:
- Какво е искал от мен?
Ник премести меча си, поставяйки го на коляното си и се усмихна, когато погледите на Мей и Джейми се озариха от блясъка му и се плъзнаха по острието.
- Искал е това, което искат всички демони - отбеляза той меко. - Искал е да се измъкне от студа.
- Демоните живеят в различен свят - обясни Алън. - Всички писания, които съм успял да докопам, наблягат върху това колко са различни световете. Има стари легенди, които твърдят, че хората са създадени от земята, а демоните – от огъня. Това е метафора, разбира се, но пък е сполучлива. Те са създадени от съвсем различна материя от нас. Няма описание на демонския свят, което да е достъпно в книгите. Може би не може да бъде описан, но очевидно е толкова суров, че демоните са готови на всичко, за да се измъкнат от него, дори и за малко. И ето къде се намесват магьосниците.
Мей се пресегна и пое ръката на Джейми, сплитайки пръсти с неговите. Джейми я стисна силно.
- Има магьосници, преследващи Джейми?
- О, разбира се - отговори й Ник. - Преследват него. Или теб. Магьосниците не са придирчиви. Вие сте просто храна, която да подхвърлят на демоните.
- Не помагаш особено! - възкликна момичето.
Ник се облегна назад на дивана, кръстосвайки крака и нагласяйки меча на коляното си. Той оголи зъби срещу нея.
- Храна - повтори Джейми с треперещ глас. - Това какво означава?
- Демоните могат да влязат в този свят само ако са призовани - отвърна Алън. - Магьосниците ги призовават, за да могат да използват силите им. Трябва да разберете, че хората никога нямат достатъчно магическа сила, но демоните могат да контролират елементите. Могат да създават толкова реални илюзии, че можеш да ги докоснеш. И са склонни да дадат част от своите сили на магьосниците в замяна на достъп до този свят. - Той погледна към Джейми с широки и сериозни очи. - Наблизо трябва да е имало магьосник, който да призове демона и да го остави да залови тяло, което да обсеби. А ти трябва да си по-възрастен, отколкото изглеждаш.
- Аз... аз съм на шестнайсет - каза Джейми. - Станах на шестнайсет през октомври. Но какво значение има?
В такъв случай той беше едва шест месеца по-голям от Ник. Ник намери това за забавно до известна степен, поради факта, че момчето беше дошло да се оплаче на неговото рамо.
След това си спомни рождения си ден миналия месец. Алън беше направил торта и му беше казал да си намисли желание, а той го бе сторил, тъй като нелепи работи като това правеха брат му щастлив. Беше затворил очи и си беше пожелал да прекарат дълго време в Ексетър в безопасност и необезпокоявано.
Той се намръщи. Колко добре беше проработило, няма що.
- Демоните не биха преследвали никой под шестнайсет години ако имат друг избор - поясни Алън. - Не им харесва да обитават телата на животни и деца. Мозъците не са достатъчно развити, за да имат достатъчно контрол над магията.
- Децата не са като животните - възпротиви се Мая смръщено.
- А демоните не са компютри - каза Ник . - Представи само.
Алън се пресегна и докосна ръката на Джейми. Той беше велик в досега си до хората.
- Няма нужда да се тревожиш. Ако си получил белег, ще те отведем до Пазара на таласъмите и там той ще бъде заличен. Мей си има талисман, а аз мога да дам един и на теб. Демоните ще преминат към по-лесна плячка.
Джейми се раздвижи на дивана сякаш незнаейки накъде да помръдне. Ник беше запознат с подобен вид реакции. Хората винаги се разстройваха, когато чуеха някой като брат му да казва „по-лесна плячка“.
- Винаги, когато Мей говореше за магия, го намирах за... някак глупаво - каза той, с извинителна физиономия към сестра си. - Първият път, когато си намерих белег, дори не й казах, но...
Мечът на Ник се устреми успоредно на килима в същия момент, в който той сграбчи рамото на Джейми и го изправи на крака. За миг Джейми се олюля объркано, след това замръзна от вида на лицето на Ник.
- Колко точно белега имаш? - изръмжа Ник.
- Пусни брат ми - каза Мей, която се беше изправила в някакъв момент. Ник не си направи труда да я погледне. Но когато долови с периферията на очите си друго движение, погледна. Беше Алън, който се беше изправил с далеч по-голямо затруднение от Мей. Неговата осакатеност ставаше най-явна в моментите, когато трябваше да се изправи на крака. Наложи му се да използва облегалката на стола за опора.
Да види това по никакъв начин не подобри настроението на Ник.
- Ник, успокой се. Свали меча.
- Да! - каза Джейми, докато рамото му трепереше в хватката на Ник. Ник можеше да го счупи в момента, ако му се приискаше. - Да, това е страхотна идея. Защо не свалиш меча?
Мей се понесе до лакътя на Алън с непокорен вид, но не желаеше да направи нещо, което би изложило брат й на риск. Алън се протегна и хвана китката на Ник с нежен, но решителен захват.
Ник пусна Джейми. Той отстъпи крачка назад, постави внимателно меча си на масата във всекидневната и отстъпи от него. Разтвори дланта, в която държеше оръжието си, широко, за да покаже, че е празна, след което погледна неохотно към Джейми.
- Сега - каза му. – Покажи ми.
Джейми преглътна и погледна нервно към сестра си.
- Всичко е наред - каза му Алън. - Никой няма да те нарани.
Последва пауза, в която Джейми внимаваше да не поглежда към Ник, макар самия Ник да чакаше със скръстени ръце и с обещания в погледа си относно това какво би сторил ако това момче беше застрашило семейството му.
Джейми бавно откопча копчетата на ризата си, започвайки от долния й край. Той се бореше непохватно с копчетата, сякаш пръстите му бяха натежали от втренчените погледи на всички в стаята, и изведнъж спря наполовина разкопчан. Гърдите му изглеждаха като гърдите на всяко момче, всяко момче, което не яде и не тренира достатъчно. Бледи, слаби, а върху лявата страна на ханша му, точно над дънките му, се намираше...
Ник изруга.
- Трипластов белег. Дошъл си при нас с трипластов белег.
- Какво значи това? - запита Джейми с развълнуван глас, който ставаше все по-писклив с всяка дума. - Какво имаш предвид под трипластов – като трите пласта на сватбените торти?
Прозорците на всекидневната разкриваха само чернота, но това беше проблема с нощта. Демоните биха могли да те връхлетят, преди да си имал шанса да се подготвиш, а сега имаше момче, носещо трипластовия белег в дома на Ник. Той впери поглед в Алън, който изглеждаше безкрайно съжалително. Брат му явно мислеше за някакъв любезен начин, по който да извести момчето, но с подобни новини нямаше значение как ще го направи.
А и това нямаше нищо общо с тях. С изключение на факта, че момчето го беше довлякло в дома им.
Ник отиде до масата и седна отстрани до меча си. Той се пресегна и пръстите му проследиха въздуха на няколко сантиметра от белега на Джейми. Белегът отначало изглеждаше червен, но след като се взираш в него за миг, започваше да изглежда по-размазан, сякаш опитвайки се да се изплъзне от погледа ти. Макар сърцевината на раната да беше червена, раздраните краища бяха черни като сянка, черни като кръв в нощта. Имаше две линии прорязани в кожата на Джейми, а заедно с тях три неравни пунктирани белега във формата на триъгълник.
Заедно с линиите и триъгълника, кървавочервен като от изгорено, се намираше и едно отворено, втренчено око.
- Три пласта - каза той рязко. - Първият пласт са двата прореза. Те формират портал. Веднъж щом е направен, демоните са наясно, че вече има слабо място, и започват да се купчат на вратата между световете. Веднъж, щом получиш този белег, могат да те проследят. Втория пласт е триъгълникът. Три равностранни страни, три равностранни пунктира, веднъж, щом е нанесен, някой трябва да умре.
Мей седна рязко. Тя беше стояла зад Джейми, обкръжавайки го защитнически, а сега внезапно се бе отдръпнала. Беше се строполила назад, а лицето й бе призрачно бяло, докато пръстите й стискаха здраво двете страни на фотьойла.
- Да умре? - повтори Джейми като ехо.
- Някой трябва да умре - повтори Алън. - Или ти, или магьосника, един от магьосническия Кръг, който е призовал демона. Кръвта му би могла да бъде използвана за заличаването на втория белег.
- Това няма значение - прекъсна го Ник. - Защото ти носиш трипластов белег. Вътре в портала и в триъгълника е окото. То е третият пласт. Веднъж, щом си го получил, те са те фиксирали. Евентуално вече са способни да срутят бариерите на ума ти, да пропълзят в теб и да контролират всичко, което правиш. Сега демоните те наблюдават, теб и никой друг.
- Почакайте - каза Джейми с треперещ глас, докато цялото му тяло се тресеше. - Не може да имаш предвид това. Смятах двата прореза за някакви леки драскотини, а пунктирания триъгълник – за следствие от ухапването на някакви насекоми. Дори не казах на Мей докато не се появи прогореният белег, приличащ на око. Дори не знаех дали трябва да идваме тук тази вечер, а сега ми казвате, че е твърде късно?
Ник сви рамене.
- Да.
Той спря да посочва и допря леко дланите на ръцете си една към друга, накланяйки се напред с лакти на коленете си. Джейми просто стоеше там с намачкана риза, която беше наполовина разкопчана и с увиснали празни и разтворени ръце. И двамата със сестра му имаха празни изражения на лицата си, сякаш вселената се беше преустроила пред очите им и новата й версия беше твърде болезнена за очите им.
Но видът на Алън беше този, който накара Ник да се почувства неудобно. Той очевидно чувстваше нещо, нещо нежно, повече от съчувствие, нещо, което му идваше отвътре и което вероятно трябваше и на Ник да му дойде отвътре. Чувстваше нещо като загуба. Обречените винаги разстройваха Алън.
- Трябва да има нещо - изпротестира Мей с глас, изпълнена с ярост и страх. - Трябва да има нещо, което аз да мога да направя, не може просто да ни казвате, че няма начин...
- Съжалявам - каза Алън. - Бих помогнал ако можех.
- Защо демона би искал той да... - Мей се спря, очевидно неспособна да изрече думата.
- Демонът няма да иска той да умре - отвърна Алън. - Демонът иска да го обсеби, но щом това стане, напъна от борбата между човешкия дух и демона за обладаването на едно и също тяло ще бъде твърде голям. Това ще разкъса тялото му. Винаги става така, а демонът не може да го накара да се запази. Както и няма да се откаже от него.
- Първо ще бъде демон - каза Ник. - После ще умре. Няма да отнеме повече от месец.
Джейми изглежда беше на ръба да хипервентилира, съдейки по дишането му. Ник не го погледна. Нямаше нищо, което той или Алън да могат да сторят, без значение колко много му се искаше на брат му да помогне. Бяха им казали какво става и, че нещата са зле. Не знаеше какво очакват тези двамата.
Понеже гледаше към килима, го видя първи.
Изпълзявайки от малкото неупотребявано огнище, понасяйки се над черната черга пред него и разпръсквайки се над килима, се появиха бледи, едва забележими спирали от мъгла.
- Мъгла - извести той остро.
Две атаки за един ден и момче, носещо демонското око в дома им. Определено получаваха доста внимание.
- Вън от обхвата на атаката - нареди Алън. - Качете се на столовете. Дръпнете краката си от пода.
- Обхвата на атаката - повтори Джейми, докато се катереше на канапето и дори докато говореше, се хвана бързо за облегалката. Все още трепереше. - Това е мъгла. Мъглата обичайно атакува ли къщата ви? Това атакуваща мъгла ли е?
Ник хвана меча си и го размаха по окръжността на килима, повдигайки леко дръжката в дланта си, когато мъглата се разпростря по пода. Едва можеше да я видиш, но после бавното й пълзене хващаше погледа ти, както и вълните във въздуха по краищата на стаята, докато не осъзнаеш, че помещението прелива от мъгла.
Мей се беше покачила на един стол, но се въртеше на място, за да намери по-добър ъгъл за наблюдение.
- Мъгла? Това вампир ли е?
- Не, жено, не е вампир - отвърна й Ник насмешливо. - Още една тъпа илюзия от тъпите магьосници, които си мислят, че ще бъдем твърде разсеяни от първата им атака, за да я забележим.
Той сканира стаята от край до край, търсейки най-малкия признак на движение и държейки меча си в готовност. Тънката субстанция на мъглата замъгляваше малко килима пред очите му навсякъде, накъдето погледнеше.
- Мъглата е малка магия - обясни Алън. - Обикновено се превръща в малко животно, което е обладано от демон. Достатъчно лесно е, за да се справим.
Обичайната форма, която заемаше мъглата беше на плъх. Но все пак веднъж Ник се бе видял принуден да намушка голям паяк. Надяваше се да е нещо голямо този път. Имаше нужда от малко раздвижване. Четвъртъкът му беше провален, къщата му беше окупирана, но за този случай беше спокоен. Всичко, което се искаше от него бе да убива.
Двамата аматьори бяха на столовете, движещи се и вдигащи врява. Алън, който знаеше по-добре за какво иде реч, стоеше неподвижно, за да не разсее брат си с помръдване или говорене. Ник се прокрадваше по периметъра на стаята. Той долови проблясък и скупчването на мъглата за миг, преди да се случи.
Щеше да я закове, но не беше очаквал нещо толкова дълго и шавливо като змия. Отначало имаше само мъгла, а внезапно се появи и тя, като тънък, черен камшик, който се движеше по-бързо, отколкото Ник и нанасяше удар по-бързо от него. Ник беше на секунда зад нея. Той скочи напред и насочи меча си със сила.
Разсече змията на две кървави половини точно миг след като тя беше ухапала крака на Алън.
За миг той въобще не се разтревожи. След това видя изражението, изписано на лицето на брат си и си спомни по-ранните му думи: Мей си има талисман, а аз мога да дам един и на теб.
Ник не беше разсъждавал по въпроса откъде Мей се е сдобила с нейния талисман. Не беше забелязал липсата на уличаващата издатина под блузата на Алън.
- Ти го носиш - задъха се Ник, обръщайки погледа си към Мей.
Тя постави ръце върху шията си, внезапно притихнала. Беше достатъчно умна, за да запази тишина. Кръвта се беше покачила в главата на Ник. Кръв се стичаше и от острието на меча му. Алън коленичи тихо и спокойно и нави крачола на дънките си. Ник видя белега, видя двете червени линии точно над глезена му, видя портала на демоните, поставен върху брат му.
Това не се беше случвало никога досега.
- Ник, успокой се. - Гласът на Алън беше неприемливо спокоен. - Това е само еднопластов белег. Ще се погрижим за него. Ще отидем до Пазара на таласъмите и там ще бъде заличен.
Ръката на Ник го болеше от усилието да не завърти меча си и да не го запрати където и да е, върху когото и да е. Усети по тялото си ледените тръпки на безмерна ярост, която сякаш се изливаше във вените му и го пробождаше, подтиквайки го към действие.
- Млъкни! - той се завъртя към Мей и Джейми. - Или изчезнете - предложи им той, – или ще бъдете наранени. Ваш избор.
Зъбите го боляха, толкова здраво ги стискаше, а Мей и Джейми се придвижиха бързо надалеч от него през мебелите. Тогава трябваше да снижи меча си, тъй като единствената останала мишена беше брат му.
Ник си пое дълбоко дъх, след което запрати меча си в отсрещната стена. Той удари мазилката със звън на стомана и момчето затвори очи при този звук.
- Дал си си талисмана - каза, борейки се с думите. Не искаше да говори, но му се налагаше, не можеше да направи нищо друго, защото това, което му се искаше да направи беше да удари Алън. Той закрачи отчаян и мълчалив като животно. Най-накрая намери думи и ги запрати в лицето на брат си:
- Не мога да повярвам, че си толкова глупав. Не и отново!











Бележки към главата*

Мая Уест (Мей Уест, на английски - Mae West) е американска филмова и театрална актриса и певица, родена 1893 година и починала 1980 година. Известна с циничните си хумористични двусмислици, Уест изгражда името си във водевили и на сцената в Ню Йорк, преди да се премести в Холивуд, където започва кариера на комедийна актриса в киноиндустрията. Бидейки една от най-дискутираните звезди за времето си, Уест се сблъсква с много проблеми, сред които най-вече е цензурата. Една от култовите й реплики е „Това в джоба ти пистолет ли е, или просто се радваш да ме видиш?”

Готици - Готик субкултурата е съвременно явление. Тя се ражда във Великобритания в началото на 80-те години под влиянието на готик музиката и като част от пънка. Готик представителите са свободно мислещи хора, които не приемат моралните обществени правила.
Готикът е музикален жанр, интерпретиращ елементи от класическата, църковната музика и средновековния фолклор. Характерни за жанра са мрачните, емоционални и поетични текстове. Наистина, готик движението е многопластово и само човек, който се занимава сериозно с музика, може да разграничи различните подстилове на готика. Основна подкатегория на готик движението е вампирският стил. Представителите на вампирския стил мислят, че човешкото съществуване е без точно значение или цел.

Уика - Съвременна паганистка религия с духовни корени в най-древното изразяване на почит към природата. Уика разглежда Божеството, като Богиня и Бог и в този смисъл е политеистична. Освен това тя приема практиата на магията и прераждането като процес. Някои последователи на Уика се идентифицират с думата вещица.

Пазара на таласъмите –поема (написана през Април, 1859 и публикувана през 1862) на Кристина Розети. Поемата разказва за две сестри – Лаура и Лизи, които живеят сами в къща до поток, където след здрач се чуват призивите на търговците – таласъми, които след здрачаване продават там своите плодове в изобилие и в разнообразни видове. Когато една вечер Лаура се изкушава да отиде, тя опитва от „вълшебния” плод, а след като се прибира, сестра й и разказва историята за едно момиче, Джейни, което също се е подлъгало да опита от плода на таласъмите, след което, пристрастена към него, умряла точно в началото на зимата. Лаура не е способна да си купи още от забранения плод, но страда от липсата му и се поболява. Тогава сестра й Лизи отива при таласъмите, но те не желаят да й продадат плода за обикновени пари, а искат да я накарат да яде от него, а в яростта си я бият, като по време на процеса я накисват със сока на омачканите плодове. Лизи избягва и се прибира при Лаура, като се надява тя да успее да вкуси плода от нея, което и се случва, а след това животът й виси на косъм, но на следващата сутрин се оказва излекувана и така се спасява от изкушението на плода и на злото.