Близо до гроба (Среднощен ловец, книга първа), Джанин Фрост

Полувампирът Катрин Крауфийлд преследва немъртвите със злост за отмъщение и с надеждата един от тези немъртви да е баща й-онзи, който е бил отговорен за съсипване то на живота на майка й. Но е пленена от Боунс, вампир ловец, и е обвързана в несвещено партньорство. В замяна за откриването на баща й,Кат се съгласява да тренира със сексапилния нощен ловец докато бойните й рефлекси станат остри и бързи колкото зъбите му. Тя е изумена, че не приключва като негова вечеря-нима наистина има добри вампири? Скоро Боунс ще я убеди,че да бъдеш полу-вампир не е чак толкова лошо. Но преди да успее да се наслади на новия си статус на сритващ задниците на демоните ловец, Кат и Боунс се оказват преследвани от група убийци. Сега Кат ще трябва да избере страна...А Боунс се оказва толкова изкушаващ, колкото всеки мъж с биещо сърце би могъл да бъде.

1.

Превод: Wayward daughter
Редакция - Renesita

НАСТРЪХНАХ ПРИ ВИДА НА ЧЕРВЕНИТЕ И СИНИТЕ СВЕТЛИНИ, които проблясваха зад мен, защото нямаше как да обясня какво се намираше отзад в камиона ми. Отбих встрани, задържайки дъха си, докато шерифът се приближаваше към прозореца ми.
- Здравейте. Всичко ли е наред? – тонът ми беше изцяло невинен и се надявах да няма нищо необичайно и в очите ми. Контролирай се. Знаеш какво се случва, когато се изнервиш.
- Не. Развалили са ви се стоп-светлините. Разрешителното ви и регистрацията, ако обичате.
Проклятие. Със сигурност се е случило, докато товарех задната част на камиона. Тогава беше от съществено значение бързината, не прецизността. Подадох на полицая истинското си разрешително, а не фалшивото. Той освети с фенера напред и назад между разрешителното и лицето ми.
- Катрин Крауфийлд. Вие сте момичето на Юстина Крауфийлд, нали? От черешовата овощна градина на Крауфийлд.
- Да, сър. - отговорих учтиво и любезно, сякаш не се тревожех за нищо.
- Е, Катрин, почти четири сутринта е. Какво правиш навън толкова късно?
Можех да му кажа истината за своите занимания, освен ако не исках да подпиша договор за трудни времена. Или ако не исках да прекарам дълго време в уплътнена килия.
- Не можах да заспя, затова реших да врътна едно кръгче.
За мой ужас, той тръгна към задната част на камиона и я освети с фенера.
- К'во има там отзад?
О, нищо особено. Едно мъртво тяло под няколко торби и една брадва.
- Торби с череши от овощната градина на дядо и баба. - ако ударите на сърцето ми бяха малко по-силни, щяха да го оглушат.
- Наистина ли? - той сръчка пластичната маса с фенера си. - Някои от тях са протекли.
- Не се тревожете. - гласът ми беше почти писукащ. -Те винаги се разтичат. Точно заради това ги пренасям с този стар камион. Изцапали са цялото му дъно с червено.
Заля ме облекчение, когато той прекрати проучването си и се върна при прозореца ми.
- И правиш кръгчета, защото не можеш да спиш? – усмивката на лицето му беше крива и хитра. Погледа му се впери в стегнатия ми потник и разчорлената ми коса. – И мислиш ли, че ще повярвам на това?
Намекът му беше безочлив и безсрамен и аз почти изгубих хладнокръвието си. Той мислеше, че съм навън до късно, защото правя това - онова с всеки срещнат.
Неизреченото обвинение висеше между нас. Точно като майка си, нали? Не беше лесно да бъдеш извънбрачно дете в град, толкова малък, че жителите му да продължават да смятат това срещу теб. В днешното общество не бихте помислили, че това би имало значение, но Ликинг Фолс, Охайо, имаше своите стандарти. Те бяха едни от най - древните. С велики усилия удържах гнева си. Хуманността ми имаше склонност да се мени като налична кожа, когато се ядосвах.
- Не може ли да си остане между нас, шерифе? - обратно към невинното премигване с очи. Беше подействало при мъртвия тип тъй или иначе. - Обещавам, няма да го направя отново.
Той опипваше с пръсти колана си, докато размишляваше. Огромното му шкембе се опъваше срещу материята на ризата му, но се въздържах от коментари относно дебелината му, поради миризмата на бира, която се носеше се от него. Накрая се усмихна, разкривайки изкривените си предни зъби.
- Прибирай се в къщи, Катрин Крауфийлд. И поправи тези стоп-светлини.
- Да, сър!
Зашеметена от отмяната на присъдата си, форсирах камиона и отпътувах. Близо бях. Трябва да съм по - внимателна следващия път.

Хората се оплакваха от това, че имат бащи безделници, или големи съкровени тайни. За мен и двете важаха с пълна сила. О, не ме разбирайте погрешно, не винаги съм знаела какво съм. Майка ми, единствената личност, знаеща тайната, не ми каза докато не навърших шестнайсет. Израснах със способности, каквито другите деца не притежаваха, но когато я питах за това, тя се ядосваше и ми казваше да не говоря за това. Научих се да пазя някои неща за себе си и да крия различията си. За всички останали просто бях странна. Без приятели. Такава, която обича да се мотае наоколо в късни часове и притежаваща странно бледа кожа. Дори дядо и баба не знаеха какво ми има, но и тези, които преследвах не подозираха. Имах своя тенденция за уикендите ми сега. Ходех по всички клубове, които се намираха на три часа път шофиране, търсейки действие. Не по начина за който добрия шериф си мислеше, а друг вид позор. Пиех като риба и чаках да бъда избрана от някой по - специален. Някой, който се надявах да довърша, правейки му засада в задния двор, ако не ме убиеше първи. Вършех това вече от шест години. Може би имах смъртно желание. Забавно, наистина, след като технически аз си бях наполовина мъртва.
И ето, че близкото ми разминаване със закона не ме спря да изляза следващия петък. Поне този път знаех, че ще направя един човек щастлив. Майка ми. Е, тя имаше право да таи своята ярост. Просто се надявах да не я стовари върху ми.
Силната музика в клуба се плисна срещу мен, ускорявайки пулса ми до ритъма си. Проправих си внимателно път сред тълпата, търсейки невъзможните за объркване вибрации. Мястото беше претъпкано, типична петък вечер. След като се скитах наоколо около час, усетих първите нотки на разочарование. Изглежда наоколо имаше само хора. С въздишка седнах на бара и си поръчах джин с тоник. Първият мъж, който се беше опитал да ме убие, беше поръчал същото за мен. Сега това бе изборът ми за питие. Кой казва, че не съм сантиментална? Периодично мъжете можеха да се доближат до мен. Нещо в това, да бъдеш сама, млада дама, крещеше към тях с пълна сила „Изчукай ме.“ Учтиво или неучтиво, в зависимост от упоритостта им, ги отпращах. Не бях тук да си уговарям срещи. След първото ми гадже, Дани, не исках никога вече да ходя по срещи. Ако този тип беше жив, аз не бях заинтересована. Нищо чудно, че нямах любовен живот, за какъвто да говоря. След още три питиета реших да се разтъпча отново из клуба, след като нямах късмет да съм стръв. Беше почти полунощ, а наоколо нямаше нищо освен алкохол, наркотици и танци. Сепаретата бяха разположени в ъгъла на бара. Докато минавах покрай тях, усетих пристъп от нажежен въздух. Някой или нещо беше близо. Завъртях се бавно, опитвайки се да доловя източника. Настрани от светлините, неясно сред сенките, видях върхът от главата на мъжа, наведена напред. Косата му беше почти бяла на прекъсващата светлина, но кожата му беше безплътна. В кухини и контури се превърнаха чертите на лицето му, когато той погледна нагоре и ме забеляза вторачена в него. Веждите му бяха отчетливо по - тъмни от косата му, която изглеждаше светло руса. Очите му също бяха тъмни, твърде тъмни, за да отгатна цвета им. Скулите му можеха да бъдат изсечени от мрамор, а безупречната му диамантено-кремава кожа проблясваше под тениската му. Бинго.
Слагайки фалшива усмивка на лицето си, тръгнах да вървя с подчертано показната походка на някой пиян и се строполих върху срещуположното място.
- Здравей, красавецо. - казах му с възможно най - съблазнителния си глас.
- Не сега.
Гласът му се отличаваше с ясен английски акцент. Премигнах глупаво за момент, помисляйки си, че може и да съм пийнала повече и да не съм го разбрала добре.
- Извинявай, какво?
- Зает съм. - той звучеше нетърпелив и умерено раздразнен. Объркване премина през мен. Възможно ли е да грешах? Пресегнах се и прокарах леко пръст през ръката му. Силата почти изскочи от кожата му. Не е човек, добре.
- Чудех се...- запъвайки се в думите си, потърсих изкусителна фраза. Честно, това не се беше случвало никога до сега. Обичайно неговия вид беше лесен в това отношение. Не знаех как да се справя с това както би се справил истински професионалист.
- Искаш ли да се чукаме?
Думите се изплъзнаха неочаквано и аз бях ужасена от себе си, че съм ги изрекла. Едва се удържах да закрия устата си с ръка. Никога не бях използвала тази дума преди. Той погледна обратно назад с развеселена крива усмивка, след като се беше обърнал след втория си отказ. Тъмните му очи ме разглеждаха преценяващо.
- Неподходящ момент, скъпа. Ще трябва да поизчакаш. Бъди добра птичка и отлети надалеч. Аз ще те намеря.
С жестикулиране на ръката си, той ме отпрати. Вцепенено се изправих и се отдалечих, поклащайки глава от обръщането на събитията. Сега как щях да го убия? Леко зашеметена отидох до дамската тоалетна, за да инспектирам вида си. Косата ми изглеждаше добре със своите изумителни червени отсенки, и носех любимия си потник, който беше отвел последните двама към обречеността. Оголих зъби срещу отражението си. Нищо не беше заседнало между тях. И последно, повдигнах рамото си и подуших близо до сгъвката. Не, не миришех лошо. Какво имаше тогава? Осени ме една мисъл. Можеше ли да е гей? Размислих добре. Всичко беше възможно - аз бях доказателство за това. Вероятно можех да го наблюдавам. Да го последвам, когато си избере някой, без значение мъж или жена. След като решението бе взето, излязох навън с подновена непоколебимост.
Той беше изчезнал. Масата, над която стоеше наведен беше празна и нямаше и следа от него във въздуха. С нарастваща неотложност огледах ограждащите барове, дансинга и сепаретата отново. Трябва да съм се мотала твърде дълго в тоалетната. Проклинайки себе си, отстъпих обратно към бара и си поръчах питие. Въпреки че алкохолът не притъпяваше сетивата ми, да си взема питие беше нещо за вършене, а се чувствах твърде непродуктивно.
- Красивите дами никога не трябва да пият сами. - чу се глас отстрани до мен. Обръщайки се, за да дам неочакван отказ, се спрях бързо, когато видях, че ухажорът ми е мъртъв колкото Елвис. Руса коса, около четири тона по - тъмна от косата на другия, с тюркоазени очи. По дяволите, това беше моята щастлива вечер.
- Всъщност мразя да пия сама.
Той се усмихна, разкривайки прекрасни равни зъби. Всички достатъчно добри, за да ви ухапят, скъпи мои.
- Сама ли си тук?
- Искаш ли да бъда? - престорено срамежливо изпърхах с мигли към него. На този нямаше да му се размине, слава Богу.
- Много ми се иска да бъдеш. - гласът му сега беше по-нисък, усмивката – по - широка. Господи, те имат страхотна интонация. Повечето от тях могат да дублират оператори на секс телефони.
- Е, в такъв случай бях. Само, че сега съм с теб. - Оставих главата си да се наклони на една страна по флиртаджийски маниер. Това също така оголи шията ми. Очите му проследиха движението и той облиза устните си. О, добре, беше гладен.
- Какво е името ви, прекрасна лейди?
- Кат Рейвън. - абревиатура от Катрин и цвета на косата на първия тип, който се опита да ме убие. Виждате ли? Сантименталност.
Усмивката му се разшири.
- Какво необичайно име.
Името му беше Кевин. Беше на двайсет и осем и беше архитект, или поне така претендираше. Кевин е бил неотдавна сгоден, но годеницата му го изоставила, и сега той просто искаше да си намери свястно момиче и да се установи. Слушайки това, едва се удържах да не се задавя с питието си от развеселеност. Какъв заряд от простотии. Оставаше да изкара снимки на къщичка с бяла дървена ограда. Разбира се, че той не можел да ми позволи да си викна такси и колко невнимателни са били въображаемите ми приятели, за да си тръгнат без мен. Колко мило от негова страна да ме закара до дома ми, а и между другото, той имал да ми показва нещо. Е, това вече правеше двама. Опитът ме беше научил, че е по - лесно да разполагаш с кола, която не е била сцена на убийство. Заради това отворих пътническата врата на неговия фолксваген и изскочих навън с писъци със симулиран ужас, когато той направи своя ход. Той беше избрал пустинна площ, както повечето правеха, така че не се тревожех, че някой добър самарянин ще чуе писъците ми.
Той ме последва с премерени стъпки, наслаждавайки се на небрежното ми залитане. Преструвайки се, че се спъвам, изскимтях за по-голям ефект, докато той се надвеси над мен. Лицето му се трансформира, отразявайки истинската му природа. Зловеща усмивка разкри издължените му кучешки зъби, които не бяха там преди, а предишните му сини очи, сега блестяха с ужасяваща зелена светлина. Задрасках наоколо, прикривайки ръката си, която спусках в джоба си.
- Не ме наранявай!
Той коленичи, хващайки задната част на врата ми.
- Ще те заболи само за момент.
И точно тогава нанесох удара. Ръката ми префуча с практикувано движение и оръжието, което държеше, прониза сърцето му. Завъртях го неведнъж докато устата му се отпусна, а светлината изчезна от погледа му. С последно силно дръпване го избутах и избърсах кървавите си ръце в панталоните си.
- Беше прав, - казах аз, задъхана от усилието, - боли само за момент.
Много по - късно, когато стигнах у дома, си подсвирквах. Нощта не беше тотална загуба на време все пак. Един се беше измъкнал, но друг нямаше да може повече да дебне в тъмнината. Майка ми беше заспала в стаята, която споделяхме. Щях да й разкажа на сутринта. Това беше първият въпрос, който тя ми задаваше през уикендите. Спипа ли някое от онези неща, Катрин? Е, да, спипах.
Всичко без мен се прецаква. Кой може да иска повече? Всъщност бях в толкова добро настроение, че реших да изпробвам същия клуб на следващата вечер. Все пак имаше опасен кръвопиец наоколо и аз трябваше да го спра, нали? Затова приключих цялата домакинска работа с нетърпение. С майка ми живеехме с баба и дядо. Те притежаваха скромен дом, който всъщност някога е бил хамбар. Да преобърнеш изолираното имущество с неговите акри земя, беше удобно за управление. Около девет часа вече бях навън.
Беше претъпкано отново, като за събота вечер. Музиката си беше все така силна, а лицата все така празни. Понесох се наоколо, неоткривайки нищо и настроението ми спадна малко. Отправих се към бара и не усетих раздвижването на въздуха, докато не чух гласът му.
- Готов съм да се чукаме.
- Моля?
Обърнах се, подготвяйки се да попаря възмутено ушите на непознатия подлизурко и спрях. Беше той. По лицето ми се плисна червенина, припомняйки си думите, които му бях казала предната нощ. Както изглеждаше, той също ги помнеше.
-Ъх, да, е...- и как по-точно някой отговаряше на това? -Ъмм, по питие първо? Бира или...
- Не си прави труда. – той прекъсна моето сигнализиране към бармана и проследи с пръст челюстта ми. - Да вървим.
- Сега? - огледах се наоколо, захвърляйки бдителността си.
- Да, сега. Промени си мнението ли, скъпа?
Имаше предизвикателство в погледа му и блясък, който не можех да дешифрирам. Нежелаейки да рискувам да ми се изплъзне отново, грабнах портмонето си и посочих вратата.
- Води по пътя.
- Не, не. - той се ухили смразяващо - Първо дамите.
С няколко погледа през рамо го поведох към паркинга. Веднага щом излязохме навън, той ме погледна очакващо.
- Е, вземай возилото си и да изчезваме.
- Моето возило? Аз...аз нямам возило. Къде е колата ти? - борех се да остана хладнокръвна, но вътрешно треперех. Всичко това беше извън рутинната ми практика и не ми харесваше.
- Карах мотор дотук. Харесва ми да се возя на него.
- Мотор? - Не, това не ставаше. Без багажник в който да сложа тялото, а и не можех да балансирам кормилото. Плюс това не знаех как да карам мотор. -Ммм, ще вземем моят камион вместо това. Той е ето там.
Докато вървях към камиона, си напомних да се клатушкам. Надявах се той да помисли, че съм пила някакъв силен алкохол.
- Мислех, че нямаш возило. – провикна се той зад мен.
Спрях рязко, обръщайки се към него. Проклятие, бях казала това.
- Забравих, че е тук, това е всичко - излъгах бързо. - Мисля, че пих доста. Искаш ли да караш?
- Не, благодаря. - беше незабавния му отговор. По някаква причина силният му британски акцент ме издразни. Опитах отново с крива усмивка. Той трябваше да кара. Оръжието ми беше в левия крачол на панталона ми, тъй като винаги седях на пасажерската седалка.
- Наистина смятам, че ти трябва да караш. Чувствам се замаяна. Ще е ужасно, ако ни забия в някое дърво.
Не проработи.
- Ако искаш просто да се измъкнеш за някоя друга нощ...
- Не! - имаше отчаяние в гласа ми, което накара веждите му да се извият нагоре. - Искам да кажа, ти изглеждаш толкова добре и... -какво по дяволите се казва тук? - Аз наистина, наистина искам да продължим.
Той задържа смеха си, а тъмните му очи проблеснаха. Якето му от деним беше небрежно наметнато върху ризата му. Под уличните светлини скулите му бяха дори още по - ясно изразени. Никога не бях виждала така добре изсечени черти преди това. Погледна ме отгоре до долу, докато езикът му проследяваше вътрешната страна на долната му устна.
- Добре, тогава нека продължим. Ти караш.
Без нито дума повече той се качи на пасажерското място на пикапа. Оставена без друга възможност седнах на шофьорското място и потеглих, отправяйки се към магистралата. Минутите минаваха, но аз не знаех какво да кажа. Тишината беше нервираща. Той не говореше, но усещах очите му докато се движеха върху мен. Накрая не издържах и изтърсих първият въпрос, който ми дойде на ума.
- Как се казваш?
- Има ли значение?
Хвърлих поглед на дясно и срещнах очите му. Те бяха толкова тъмно кафяви, че можеха и да са черни. Отново я имаше онази нотка на предизвикателство в тях, почти тихо приканване. Най - меко казано беше объркващо. Всички останали бяха настроени за разговори.
- Просто исках да знам. Моето е Кат. - излязох от магистралата и обърнах към близкия насипан с чакъл път, който водеше до езерото.
- Кат, хмм. От моето място ми приличаш повече на Котенце.
Главата ми рязко се изви и го застрелях с ядосан поглед. О, щях със сигурност да се насладя на това.
- Кат. - повторих твърдо. - Кат Рейвън.
- Както кажеш, Котенце Туийти.
Внезапно натиснах спирачките.
- Проблем ли имаш, господине?
Тъмните вежди се извиха.
- Нямам проблем. За добро ли спряхме тук? Тук ли искаш да го направим?
И ето пак това досадно изчервяване при неговата директност.
-Ъм, не, малко по - нататък. Там е по-хубаво. - насочих се по- навътре в гората.
Той се изсмя с дълбок и сподавен смях.
- Обзалагам се, че е, скъпа.
Когато пикапът спря на любимото ми място, го погледнах. Той си стоеше по същия начин-неподвижно. Все още нямаше начин да се добера до изненадата в панталона си. Прочиствайки гърлото си, жестикулирах към гората.
- Не искаш ли да излезем навън и...да го направим? -звучеше странно, но беше по - добре от „чукане“
Бързо ухилване освети лицето му, когато ми отговори.
- О, не. Точно тук. Ще ми хареса да го направим в пикапа.
- Е,..- по дяволите, сега какво? Това нямаше да проработи. - Няма достатъчно пространство.
Триумфиращо започнах да отварям вратата. Той дори не помръдна.
- Има пространство в изобилие, Котенце. Аз ще остана тук.
- Не ме наричай Котенце! - гласът ми беше по - остър отколкото диктуваше романтиката, но бях наистина раздразнена. Колкото по-скоро той бъдеше наистина мъртъв, толкова по-добре. Той ме игнорира.
- Свали си дрехите. Да видим какво притежаваш.
- Моля? - това беше прекалено.
- Нямаш намерение да го правиш с мен с дрехите, нали, Котенце? - присмя ми се той. - Предполагам тогава всичко, което трябва да свалиш са панталоните. Хайде. Не пропилявай цялата нощ.
О, щях да го накарам да съжалява. Надявах се да боли адски. С превъзхождаща усмивка погледнах обратно към него.
- Първо ти.
Той се ухили отново с проблясък на нормални зъби.
- Срамежлива птичка си ти, нали? Сама дойде при мен и практически ме молеше за това. Какво ще кажеш за следното. Да се съблечем и двамата едновременно.
Копеле. Това беше най - мръсната дума, за която се сетих и я скандирах в ума си, като внимателно го наблюдавах, докато разкопчавах дънките си. Той равнодушно махна колана си, разкопча си дънките и свали тениската си. Действието му разкри стегнат блед корем, който беше без косми до мястото, което водеше към слабините му.
Това беше далеч по - напред отколкото бих позволила да се стигне. Бях толкова засрамена, а пръстите ми треперeха, докато свалях дънките си и се пресягах през вътрешността им.
- Погледни насам, скъпа, виж какво имам за теб.
Хвърлих поглед надолу, видях ръката му да се затваря около члена му и веднага отместих поглед. Колът почти беше в ръката ми, нуждаех се само от една секунда. Благоприличието ми беше това, което ме прецака. Когато се обърнах, за да избегна да видя слабините му, пропуснах свиването на ръката му. Юмрукът му се придвижи невероятно бързо към главата ми. Последва проблясък от светлина, последван от взривяваща болка и след това тишина.

2.

Превод: Wayward daughter
Редакция - Renesita

НЕЩО СЯКАШ ДЪЛБАЕШЕ мозъка ми. С агония, бавно отворих очи, поглеждайки изкривено откритата лампа наблизо. Тя караше слънцето да изглежда бледо в сравнение с нейната светлина. Ръцете ми бяха над мен, китките ме боляха, а болката в главата ми ме накара незабавно да се наведа напред и да повърна.
- „Стори ми се, че видях Котенце. “
Подигравателният глас ми причини болка, която се разпръсна с връхлитането на ужаса. Когато видях вампира, намиращ се наблизо, потреперих.
- „Наистина видях Котенце. “
Когато приключи с имитирането на птичката Туийти, той ми се ухили неприятно. Опитах се да се изправя и осъзнах, че ръцете ми са оковани към стена. Двата ми крака също бяха закопчани един към друг с белезници. Потникът и панталоните ми бяха свалени, оставяйки ме само по сутиен и бельо. Дори и марковите ми ръкавици ги нямаше. Господи.
- Добре тогава, скъпа, да се захващаме за работа. - закачливостта напусна тона му и очите му станаха твърди и дълбоки като тъмен гранит. - За кого работиш?
Това ме изненада толкова много, че се забавих с отговора си.
- Не работя за никого.
- Болокс. - той изрече думата тъй явно, че не беше необходимо да знам какво значи, за да отгатна, че не ми вярва. Прегърбих се, когато ме доближи.
- За кого работиш? - с повече злоба.
- За никого.
Главата ми отскочи назад, когато ме зашлеви. Очите ми се напълниха със сълзи, но ги задържах там. Щях да умра, но нямаше нужда да се унижавам.
- Върви по дяволите!
Имаше повторно иззвъняване в ушите ми. Този път усетих вкуса на кръв.
- Още веднъж - за кого работиш?
Изплюх в изблик на непокорство:
- За никого, маймунски задник!
Той примигна изненадано, олюлявайки се на петите си, след което се разсмя така оглушително, че ушите ми прокънтяха. Възвръщайки самоконтрола си, се наведе напред докато устата му застана на сантиметри от лицето ми. Кучешките му зъби проблеснаха.
- Знам, че лъжеш.
Гласът му беше шепот. Той наведе главата си, докато устата му не докосна леко врата ми. Удържах твърдостта си и се молех да имам силите да не го умолявам за живота си. Хладен дъх погали кожата ми.
- Знам, че лъжеш, - продължи той, - защото предната нощ търсех едно момче. Когато го забелязах, видях онова прекрасно червенокосо момиче, което ми се предлагаше, да си тръгва с него. Проследих ви, надявайки се да се промъкна към него, докато е зает. Вместо това наблюдавах как забиваш кол в сърцето му, и то какъв кол!- Той развя триумфиращо модифицираното ми оръжие пред поразените ми очи. - Дървен отвън и сребърен отвътре! Ето това си е американското производство. Но не се свърши дотам. Ти го натъпка в багажника и кара обратно до камиона си, където отсече главата му и го изгори на парчета. После си отиде у дома, тананикайки си. И как, да го вземат мътните, би могла да го направиш, хм- м? Не работиш за никого? Тогава защо като си поема дълбоко дъх, ето тук. . . - той допря нос до ключицата ми и вдиша - . . . надушвам нещо повече от човек. Слабо, но непогрешимо. Вампир. Ти имаш шеф. Дава ти от своята кръв, нали? Прави те силна и бърза, но си оставаш човек. Ние, бедните вампири никога не можем да го предвидим. Всичко, което виждаме е. . . храна.
С един пръст той лекичко натисна забързания ми пулс.
- Сега за последен път преди да загубя маниерите си, кажи ми кой е твоя шеф.
Погледнах към него, знаейки, че това ще бъде последното лице, което някога ще видя. За кратко през мен премина горчивина, но я избутах настрани. Нямаше да се жалвам. Може би, може би светът щеше да е по-добро място благодарение на това, което бях направила. Това беше всичко, за което можех да мечтая, и затова бих умряла, казвайки истината на своя екзекутор.
- Нямам шеф. - всяка дума беше отрова. Нямаше нужда от любезности. - Искаш да знаеш защо мириша като човек и вампир? Защото това съм аз. Преди години майка ми е излизала на срещи с някой, за когото си мислела, че е свестен тип. Оказало се, че е вампир и я изнасилил. Пет месеца по- късно съм се появила аз - преждевременно родена, но напълно развита с цял набор от странни способности. Когато накрая ми каза за баща ми, обещах да убия всеки вампир, който открия, за да се реванширам за това. За да се уверя, че никой няма да изстрада това, което тя е преживяла. Тя е уплашена да напусне дома си оттогава. Аз ловувам за нея и единственото нещо, за което съжалявам, че ще умра сега е, че няма да мога да отнеса повече от вас с мен!
Гласът ми се извисяваше, докато не изкрещях последната част, запращайки я в лицето му. Затворих очи и се подготвих за смъртоносното захапване.
Нищо. Нито звук, нито движение, нито болка. След миг надникнах и го видях да стои точно където беше и преди. Потупваше с пръст брадичката си и ме наблюдаваше с изражение, което можеше да бъде дешифрирано само като размишляващо.
- Е? - страхът и примирението ми обтегнаха гласа ми до краен предел. - Убий ме вече, ти жалък смучешиец!
Това ми спечели развеселен поглед.
- Маймунски задник. Смучешиец. И целуваш майка си с тази уста.
- Не говори за майка ми, убиецо! На вашия вид не съответства да говори за нея!
Призракът на усмивка надвисна на устните му.
- Присмял се малкия чайник на големия чайник, че е черен. Виждал съм те да убиваш. И ако това, което ми казваш е истина ти си от същия вид, от който съм и аз.
Поклатих глава.
- Не съм нищо общо с твоя вид. Всички вие сте чудовища, плячкосващи невинните хора и не носите нищо освен разрушение на животите им. Вампирите, които убих ме атакуваха. Беше техен лош късмет, че бях готова за тях. Може да имам част от тази прокълната кръв във вените си, но поне я използвам за. . .
- О, прекрати вече това. - той ме прекъсна с раздразнения тон, с който сте свикнали да се карате на дете. - Ти винаги скачаш от мисъл на мисъл, нали? Нищо чудно, че срещите ти са отивали право към гърлото ти. Не бих казал, че ги виня.
Останала без думи го зяпнах. С пълна яснота усетих обидата, която вложи. Първо ме беше шамаросал силно, сега се канеше да ме очерни преди да ме убие.
- Неприятно ми е да прекъсвам симпатизантската ти сесия относно мъртвите вампири, но каниш ли се да ме убиеш скоро или какво? - Смели думи, помислих си. По-бързо отколкото можех да мигна, устата му беше на пулсиращата вена на врата ми. Всичко в мен се смрази, когато почувствах непогрешимо ожулването от зъбите му. Моля те, не ми позволявай да се моля! Моля, не ме оставяй да се моля!
Внезапно той се приведе назад, оставяйки ме трепереща от облекчение и страх. Едната му вежда се повдигна нагоре, когато ме погледна.
- Бързаш да умреш, а? Не и преди да отговориш на още някои въпроси.
- Какво те кара да мислиш, че ще го направя?
Изкривяването в ъгъла на устата му изпревари отговора му.
- Повярвай ми много повече ще ти хареса, ако го направиш.
Прочистих гърлото си и се опитах да забавя сърцебиенето си. Не беше нужно да звъня със звънчето за вечерята към него.
- Какво искаш да знаеш? Може би ще ти кажа.
Малката му самодоволна усмивка се разшири. Колко хубаво бе да знам, че поне единият от нас се забавлява. .
- Малко смело Котенце, ще ти дам това. Добре тогава. Предполагам ти вярвам за това, че си дете на вампир и човек. Почти безпрецедентно, но ще се върнем на тази част. Да кажем, че ти вярвам, че вършееш клубовете, за да ловиш нас, злите мъртви и да отмъстиш за майка си. Остава въпроса откъде би могла да знаеш какво да използваш, за да ни убиваш? Това не е обществена тайна. Повечето хора си мислят, че доброто старо дърво ще свърши работа. Но не и ти. Казваш, че никога не си имала общо с вампири, освен за да ги убиваш?
В средата на цялата тази среща на приключването на живота ми и наближаващата ужасна смърт, изстрелях първите думи, които ми дойдоха на ума.
- Имаш ли нещо за пиене наблизо? Нищо със съсиреци в него, искам да кажа, или това може да бъде класифицирано като нулева отрицателна или Б положителна? Хм?
Той изсумтя развеселено.
- Жадна ли си, скъпа? Какво съвпадение. Аз също.
С тези плашещи думи, той извади манерка от якето си и постави ръба й на устните ми, накланяйки я. Окованите ми ръце бяха безполезни, затова използвах зъбите си за опора. Беше уиски, което ме прогори, изливайки се надолу, но продължих да преглъщам докато последната капка не се процеди в гърлото ми. Въздишайки, освободих захапката си и оставих манерката да падне обратно в ръцете му. Той я разтърси нагоре-надолу, очевидно смаян от липсата му на съдържание.
- Ако знаех, че си толкова лакома, щях да ти дам по-евтината напитка. Каниш се да си идеш натряскана, така ли?
Свих рамене, доколкото окованите ми ръце ми позволиха.
- Какъв е проблема? Да не развалих ароматността си за теб? Убедена съм, че ще се обръщам в гроба от притеснение, че не си харесал вкуса ми. Надявам се да се задавиш с кръвта ми, кретен такъв!
Това донесе само още смях.
- В добра форма си, Котенце. Но достатъчно шикалкавене. Откъде знаеше какво да използваш, ако не ти е казал вампир?
Поредното неопределено свиване на рамене.
- Не знаех. Оф, прочела съм стотици книги относно нашия. . . вашия вид, откакто чух за баща си. Всички те варират. Някои казват кръстове, слънчева светлина, дърво или сребро. Истината е, че си беше чист късмет. Една нощ вампир дойде при мен в един клуб и ме откара с колата си. Разбира се, не можеше и да бъде по-добър, точно докато не се опита да ме изяде жива. Стана ми ясно, че щях го убия или щях да умра, опитвайки се, и един голям остър кръст беше всичко, което имах в себе си. Проработи, въпреки, че отне малко време. И така, като по чудо, разбрах за среброто. По-късно разбрах, че дървото не действа съвсем. Сдобих се с хубав белег на бедрото си като доказателство. Онзи вампир се изсмя като видя кола ми. Очевидно не се страхуваше от дърво. Тогава, по-късно, като си правех карамелени ябълки ме осени идеята да скрия среброто в нещо, което за вампира ще изглежда безобидно. Не изглежда като кой знае каква необходимост. Повечето от вас са твърде заети да оглеждат врата ми, че дори не забелязват, когато вадя подострения си приятел. Това е всичко.
Той поклати бавно главата си напред и назад, сякаш несхващайки. Накрая фиксира пронизващите си очи върху мен и каза:
- Нима казваш, че едни проклети ябълки и някакви книги са те научили как да убиваш вампири? Това ли ми казваш?
Той започна да крачи с къси и бързи крачки.
- Дяволски добре е, че съвременните поколения са почти неграмотни, иначе всички бихме били в огромна опасност. Мътните да го вземат!- отмятайки назад главата си, той се разсмя с дълбок звън на веселие. - Това е най-смешното нещо, което съм чувал от десетилетия!
Продължавайки да се смее, той се върна назад, докато се изравни с мен отново.
- Откъде знаеш, че е вампир, като го видиш? Или разбираш, когато се опита да си направи артериално парти?
Артериално парти? Е, това беше един начин да се нарече.
- Честно казано не знам как разбирам. Просто го правя. За начало, твоя вид изглежда различно. Важи за всички ви. Кожата ви изглежда. . . почти безплътна. Движите се различно, по-целенасочено. И когато съм близо до вас усещам във въздуха нещо като статично електричество. Доволен ли си сега? Чу ли каквото искаше?
Отчаяно се опитвах да задържа куража си, но разговорът го изсмукваше. Да бъда пренебрежителна беше всичко, което ми беше останало.
- Почти. Колко вампири си убила? Не лъжи, защото ще разбера. Свивайки устни обмислих лъжата, въпреки предупреждението. Щеше ли да е по- добре, ако той си мислеше, че съм убила няколко? Може би не би имало разлика. Ако можеше да разбере дали лъжа, вероятно можеше да ми причини повече от това просто да ме убие. Имаше толкова неща, по- лоши от смъртта. . .
- Шестнайсет, включително твоя приятел от миналата вечер. - честността спечели.
- Шестнайсет? - повтори той недоверчиво, оглеждайки ме задълбочено отново. - Очистила си шестнайсет вампира сама с нищо друго освен кол и цепката на бюста ти? Това ме кара да се срамувам от своя вид, наистина.
- И щях да убия още, ако не бях твърде млада, за да се вмъквам в баровете откакто те са мястото за ловуване на вампирите. Да не споменавам и пътите, в които баба или дядо ми се разболяват и трябва да се грижа за тях. - припалих аз. Дотук със старанието да не го ядосам повече.
С профучаване той изчезна, оставяйки ме да се взирам в мястото, на което се намираше до този момент. Определено се движеше бързо. По- бързо от всеки вампир, който бях виждала. Проклех по- ранното си нетърпение. Само ако бях изчакала до следващия уикенд, за да ловувам отново. . . Само ако. . .
Оставена сама, извих врат, за да видя къде се намирам. За начало осъзнах, че би трябвало да съм в клетка. Чуваше се звук от вода, капеща върху пода и беше тъмно дори за моите очи. Единствената оголена лампа осветяваше със светлината си само най- близкия до нея участък. Останалото беше черно, напълно като в кошмарите ми. Чух слабото ехо от него от дистанция, колко надалеч си нямах и представа. Възползвайки се от шанса си, завъртях пръстите си около оковите, който ме държаха и натиснах с цялата си сила надолу. По челото ми се стече пот, краката ми се притиснаха един към друг с усилие, и насочих всеки мускул към тази единствена цел. Последва проскърцване на метал в камък, стържене и звън на вериги и тогава единствената светлина беше внезапно изключена. Смехът от тъмнината ме накара да се свлека в поражение.
- О, съжалявам за това. Тези няма да помръднат. Няма да ходят никъде - нито пък ти. Впрочем, това е добре от твоя страна, че опита. Мразя да си мисля, че духът ти вече е сломен. Няма много забавление в това.
- Мразя те! - за да избегна сълзите, извърнах глава настрани и затворих очите си. Отче наш, който си на небето, да се свети твоето име. . .
- Времето ти свърши, любов!
. . . Да се свети царството Ти небесно. . .
Очите ми бяха затворени, но усетих как се приближи, докато не се озова до мен. Неспособна да се удържа, дъхът ми се накъса. Ръката му се пресегна към косата ми и я отмести от врата ми.
. . . на небето, както и на земята. . .
Устата му се допря до гърлото ми, а езикът му проследи пулса ми по обмислящ начин. Гърбът ми се удари в стената, докато се опитвах да изчезна в скалата, но варовикът не ми предлагаше бягство. Усетих острите му зъби върху изложената ми на показ уязвима артерия. Душеше врата ми по начина, по който гладният лъв подушва газелата.
- Последен шанс, Котенце, кажи ми истината и ще те оставя да живееш.
- Казах ти истината! - тънкия шепот не можеше да е мой. Бученето на кръвта в ушите ми беше оглушително. Дали очите ми бяха затворени? Не, можех да видя слабия зелен блясък в тъмнината. Вампирски очи.
- Не ти вярвам. - така нежно изречено, а се стовари с тежестта на брадва.
Амин.
- По дяволите, виж си очите!
Толкова сериозно се бях отдала на жарката си молитва, че не бях го усетила да се отдръпва.
Беше се втренчил в мен невярващо с отворена уста и издължени кучешки зъби, лицето му беше осветено от новия зелен блясък от очите ми. Неговите собствени кафяви очи сега бяха с пронизваща отсянка, наподобяващи сиянието на смарагд, свързващи един шокиран поглед с друг.
- Погледни си проклетите очи! - той хвана другата страна на главата ми, сякаш си мислеше, че ще се отвърти. Все още замаяна от люлеенето ми на ръба на смъртта, промълвих:
- Няма нужда да ги поглеждам, виждала съм ги. Променят се от сиви към зелени, когато се разстроя. Сега доволен ли си? Повече ли ще се насладиш на вечерята си?
Той ме освободи сякаш главата ми го беше опарила. Увиснах във веригите си, адреналина ме напусна, оставяйки замаяна сънливост след себе си.
Звукът от стъпките му отекна в стените.
- Мамка му, казваш истината. Би трябвало да е така. Имаш пулс, но само вампирите имат очи, които светят в зелено. Това е невероятно!
- Радвам се, че си развълнуван - втренчих се в него през косата си, която беше паднала обратно върху рамената ми. В почти пълния мрак видях, че той определено беше неразличим- стъпките му бяха твърде бързи и изпълнени с енергия, а очите му проблясваха от зелено към искрящо кафяво.
- О, това е перфектно! Всъщност, може да бъде и много удобно!
- Кое може да бъде удобно? Или ме убий, или ме пусни вече, уморена съм.
Той се завъртя наоколо, усмихвайки се радостно и отново светна лампата. Тя хвърли същата рязка светлина, която имаше и преди, разливайки се върху чертите на лицето му като вода. Той изглеждаше призрачно красив под покривалото от светлина, като паднал ангел.
- Как би ти харесало да държиш парите си там, където е устата ти?
- Моля? - да кажа, че съм объркана не беше достатъчно. Преди секунди бях на крачна от вечността, а сега той искаше да си играем на игра с догадки.
- Мога да те убия или да те оставя да живееш, но с живеенето ти идват няколко условия. Твой избор. Не мога да те оставя да тръгнеш без условия, ще се опиташ да ме прободеш с кола.
- Не си ли ти умния? - откровено казано, не вярвах да ме пусне. Това трябваше да е трик.
- Виждаш ли, - продължи той сякаш не бях проговорила, - ти и аз сме на една и съща лодка, мила. Ти ловуваш вампири. Аз ловувам вампири. И двамата имаме своите причини, и двамата имаме своите проблеми. Друг вампир може да ме усети винаги, когато съм наблизо. И това прави адски трудна възможността да ги пробода с кол без да очакват това и да избягат. Ти, от друга страна, напълно ги разсейваш с тези твои сочни артерии, но не си достатъчно силна да повалиш наистина едра риба. О, може да си победила някои още зелени, вероятно не по- възрастни от максимум двайсет години. Едва извадени от пелените си. Но вампири повелители. . . като мен. . . - гласът му премина в унищожителен шепот. - Не можеш да ме повалиш и с два запалени кола. Щях да те чистя от зъбите си след минути. Вместо това ти предлагам сделка. Можеш да продължиш с това, което най - много обичаш - да убиваш вампири. Но ще ловуваш само онези, които аз търся. Без изключения. Ти си стръвта. Аз съм куката. Това е главната идея.
Това беше сън. Много, много лош сън, породен от алкохолно натравяне с твърде много джин с тоник. Ето я и нея, сделка с дявола. На каква цена - душата ми? Той ме наблюдаваше едновременно очакващо и заплашително. Ако кажех не, знаех какво би се случило. Запази чашата, сервитьор, ще пия от бутилката. Щастлив час с врата ми за капак. Ако кажех да, се съгласявах на партньорство с чисто зло. Кракът му тропна.
- Нямаме цяла нощ, колкото повече чакаш, толкова повече огладнявам. Може да променя мнението си след няколко минути.
- Ще го направя. - думите изхвръкнаха от устата ми без да ги обмисля. Ако ги обмислех, те никога нямаше да бъдат изречени. - Но и аз имам условие.
- Нима? - той отново се разсмя. Боже, какъв веселяк! - Далеч не си в позиция да изискваш условия.
Навирих брадичката си. Гордо или рисковано, вие си изберете.
- Просто те предизвиквам. Каза, че няма да издържа и минута срещу теб дори и с две оръжия. Аз не съм съгласна. Освободи ме, дай ми оръжието ми и да започваме. Победителя взима всичко.
Имаше определена искра на интерес в очите му сега, а хитрата усмивка се беше върнала на устните му.
- И какво ще поискаш, ако спечелиш?
- Смъртта ти. - казах аз безцеремонно. - Ако те победя не се нуждая от теб. Както поставяш нещата, ако просто те оставя да си тръгнеш, ще дойдеш след мен. Ако ти спечелиш, ще играя по правилата ти.
- Знаеш ли, сладурано, - каза той провлачено - така окована тук, мога просто да си взема една дълга напитка от врата ти и да се върна към обичайните си дела. Малко си насилваш късмета като ми казваш това.
- Не ми изглеждаш на тип, който би харесал скучна напитка от окована артерия. - възразих смело. - Изглеждаш по - скоро като тип, който харесва опасността. Защо иначе вампир би ловил други вампири? Е? Вътре ли си в това или аз съм вън? - задържах дъха си. Това беше моментът на истината.
Той ме заобиколи бавно, плъзгайки погледа си по мен. С вдигната вежда извади метален ключ и го разклати пред мен. След това решително го бутна в ключалката на белезниците и го завъртя. Те паднаха отворени със звън.
- Да видим какво притежаваш. - каза накрая. За втори път тази вечер.