Целувка от сенки (Мередит Джентри, книга първа), Лоръл К. Хамилтън, 16+

Целувка от сенки
от
Лоръл К. Хамилтън

Двайсет и три етажа над земята и всичко, което можех да видя през прозорците беше сива мъгла. Могат колкото си искат да го наричат „Града на ангелите”¹, но ако навън имаше ангели, сигурно летяха на сляпо.
Лос Анджелис е място където хората - с крила или без - идват да се крият. Да се крият от други, да се крият от себе си. Аз бях дошла, за да се скрия и бях успяла, но взирайки се навън в плътния, мръсен въздух, поисках да си ида у дома. У дома, където въздухът бе син през повечето време и не трябваше да поливаш земята, за да накараш тревата да поникне. У дома беше Кахокия, щат Илинойс, но не можех да се завърна, защото роднините ми и техните съюзници биха ме убили, ако го направех. Всеки иска да израсне като принцеса на феите. Повярвайте ми. Надценяват го.
На вратата на кабинета се почука. Тя се отвори преди да мога да кажа нещо. Шефът ми, Джереми Грей², стоеше на прага. Той беше нисък, сив мъж, висок метър и петдесет – с два сантиметра по-нисък от мен. Беше целият в сиво - от тъмния си костюм Армани до ризата и копринената вратовръзка. Единствено обувките му бяха черни и лъскави. Дори кожата му беше в еднообразно бледо сиво. Не от болест или напреднала възраст. Не, той бе в разцвета на силите си - съвсем малко над четиристотин годишен. Имаше леки бръчици около очите и покрай тънките си устни, които го караха да изглежда зрял, но никога нямаше да бъде стар. Без намесата на кръв от смъртен или доста сериозно заклинание, Джереми би могъл да живее вечно. На теория. Учените твърдят, че след пет милиарда години Слънцето ще се разшири и ще погълне Земята. Феите няма да преживеят това. Ще умрат. Дали пет милиарда години могат да се броят за цяла вечност? Не мисля така. Но пък са достатъчно близо, за да накарат нас, останалите, да завиждаме.
Облегнах гърба си на прозорците и плътния надвиснал смог. Денят беше също толкова сив като шефа ми, но неговият цвят бе хладно, свежо сиво, като облаци преди пролетен дъжд. Това, което се стелеше навън, беше тежко и гъсто, като нещо което бихте се опитали да преглътнете, но не бихте успели. Беше ден, който да те задави или може би само настроението ми го правеше такъв.
– Изглеждаш навъсена, Мери – каза Джереми. – Какво има?
Той затвори вратата зад себе и се увери, че е плътно. Уединение, осигуряваше ни уединение. Може и да беше заради мен, но някак не мислех така. Имаше напрегнатост около очите му, скованост в раменете му под добре ушитото сако, които издаваха, че не съм единствената днес с лошо настроение. Може би беше заради промените във времето или липсата на такива. Един добър проливен дъжд или дори по-силен вятър биха разчистили смога, помагайки на града да диша отново.
– Мъчи ме носталгия – казах. – Какъв е проблемът, Джереми?
– Не мога да те заблудя, а, Мери? – той леко се усмихна.
– Не – отговорих.
– Хубав костюм – каза той.
Знаех, че изглеждам страхотно, щом Джереми ми правеше комплименти за облеклото. Той винаги изглеждаше безукорно, дори в дънки и тениска, каквито носеше само ако е абсолютно наложително да е под прикритие. Веднъж го видях да пробягва цяла миля за три минути, обут в мокасини Гучи, преследвайки заподозрян. Естествено, помагаше му, че ловкостта и скоростта му бяха по-добри от човешките. Когато мислех, че може наистина да се наложи да преследвам някого, което се случваше рядко, вадех маратонките и оставях високите токчета вкъщи.
Джереми изпълни очите си онзи поглед, с който един мъж те гледа, когато наистина оценява гледката. Не беше лично, но измежду феите е обида да не забелязваш някого, който очевидно се опитва да изглежда привлекателно – като шамар в лицето, казващ му, че се е провалил. Явно аз не се бях провалила. Когато се събудих и видях мъглата, се облякох по-ярко от обикновено, в опит да се разведря. Сако в кралско синьо - двуредно, със сребристи копчета и отиваща му синя плисирана пола - толкова къса, че бе само едва видим ръб около бедрата ми изпод сакото. Дрехата бе толкова къса, че ако кръстосах краката си неправилно, щяха да лъснат ръбовете на дългите ми черни чорапи. Лачени обувки с петсантиметрови токчета ми помагаха да подчертая краката си. Когато си нисък като мен, трябва да направиш нещо, за да изглеждат краката ти дълги. През повечето дни токчетата бяха осем сантиметра.
Косата ми беше дълбоко, наситено червена в отраженията на огледалата. Цвят повече червен отколкото кестеняв, цвят с черни отблясъци, наместо обичайните кафяви, които повечето червенокоси имат. Сякаш някой бе взел тъмночервени рубини и ги беше изпрел на коса. Цветът беше много популярен тази година. Във височайшия кралски двор на феите го наричаха „Кървавокестеняво”. „Феическо червено”, „Шийско ³ алено”, ако отидеш в добър фризьорски салон. Всъщност, това бе естествения ми цвят. Преди да стане популярен тази година и най-накрая успеят да уцелят оттенъка правилно, ми се налагаше да прикривам истинския си цвят. Заложих на черното, защото изглеждаше по-естествено от човешкото червено в комбинация с цвета на кожата ми. Много хора, които се боядисват, правят грешка, очаквайки „Шийско алено”-то да отива на тена на естествено червенокосите. Не отива. Това е единственият ми познат яркочервен цвят, който върви на бледа, чистобяла кожа. Това е червената коса за някого, който изглежда страхотно в черно, яркочервено, кралско синьо.
Единствените неща, които все още ми се налагаше да прикривам, бяха яркото зелено и златно на очите и сиянието на кожата ми. Използвах тъмнокафяви лещи за очите. Кожата ми – нея се наложи да матирам, използвайки илюзия, магия. Нещо като непрекъсната концентрация - като музика на заден план в мислите ми, за да не сваля гарда си и да започна да сияя. Хората не сияят, без значение колко са лъчезарни. Сиянието бе забранено, заради това и лещите покриваха очите ми. Изработих си и заклинание, което ме обгръщаше, подобно на дълго удобно палто - илюзия, представяща ме за човешко същество с много малко феическа кръв в потеклото, притежаващо някои психически и мистични възможности, които ме правеха наистина превъзходен детектив, но нищо по-специално.
Джереми не знаеше коя съм. Никой в агенцията не знаеше. Аз бях един от най-слабите представители на кралския двор, но да си ший си е значимо, дори и да си в долния край на скалата. Това означаваше, че бях прикрила успешно истинската си същност - истинските си възможности от някои от най-добрите магьосници и медиуми в града. Може би и в страната. Не малък подвиг, но вида вълшебство, в който бях най-добра, нямаше да ме предпази от насочен към гърба ми нож или от смачкващо сърцето ми заклинание. За това се нуждаех от умения, които не притежавах и това бе една от причините, поради които се криех. Не можех да се противопоставя на ший, не и ако исках да оцелея. Най-доброто, което можех да направя, бе да се крия. Вярвах на Джереми и останалите. Те бяха мои приятели. Но нямах доверие на това, което шиите можеха да им причинят, ако бъдех разкрита и роднините ми разберяха, че приятелите ми са знаели за моята тайна. Ако те бяха в неведение, тогава шиите щяха да ги оставят на мира и да наранят само мен. В този случай наистина важи приказката: „Блажени са неведомите”. Макар и да смятах, че някои от много добрите ми приятели щяха го сметнат за вид предателство. Но ако изборът беше сведен до тях - живи и с всичките им части на тялото непокътнати, но да ми се сърдят или тяхната смърт от изтезания, без да ми се сърдят, бих предпочела да са ми сърдити. Можех да живея с гнева им. Не бях сигурна дали мога да живея със смъртта им.
Знам, знам. Защо не отида в Бюрото за Човешко-феически взаимоотношения и да поискам убежище? Роднините ми може би щяха да ме убият, ако ме намереха, но ако разгласях нещата публично и размахах кирливите ни ризи пред световните медии, тогава със сигурност щяха да ме убият. И щяха да го направят по-бавно. Така че - никаква полиция, никакви посланици - само вечната игра на криеница.
Усмихнах се на Джереми и му дадох каквото желаеше: погледът, който казваше, че оценявам стройния потенциал на тялото му под перфектния костюм. За човешки същества би изглеждало като флиртуване, но за феите - каквито и да било феи - не беше дори близко до флирт.
– Мерси, Джереми, но не си дошъл да ми правиш комплименти за облеклото.
Той влезе по-навътре в стаята, прокарвайки маникюрирани пръсти по ръба на бюрото ми.
– Има две жени в кабинета ми. Биха искали да ни станат клиенти – каза той.
– Биха искали? – попитах.
Той се завъртя, облягайки се на бюрото, с ръце кръстосани на гърдите. Дублираше позата ми пред прозорците - неволно или нарочно, въпреки че не знаех защо.
– Обикновено не се занимаваме с работа по разводи – каза Джереми.
Изгледах го ококорено, отблъсквайки се от прозорците.
– Правило за новопостъпващите още от ден първи, Джереми: детективска агенция „Грей” никога, за нищо на света, не се занимава с работа по разводи.
– Знам, знам – каза той. Отблъсна се от бюрото и дойде да застане до мен, втренчен в мъглата. Не изглеждаше по-доволен отколкото аз се чувствах.
Облегнах се отново на стъклото, за да мога да виждам лицето му по-добре.
– Защо нарушаваш своето основно правило, Джереми?
Той поклати глава без да ме поглежда.
– Ела и се запознай с тях, Мери. Вярвам на преценката ти. Ако решиш да не се забъркваме в това - няма да го правим. Но мисля, че ще се почувстваш по същия начин като мен.
Докоснах рамото му.
– И как се чувстваш, шефе, освен че си притеснен?
Прокарах ръката си надолу по неговата и това го накара да ме погледне. Очите му бяха станали тъмновъгленово сиви от гняв.
– Ела и се запознай с тях, Мери. Ако след това и ти си толкова ядосана като мен, тогава ще заковем това копеле.
Стиснах ръката му.
– Джереми, успокой се. Това е просто случай на развод.
– Ами ако ти кажа, че е опит за убийство? – Гласът му беше спокоен, лишен от емоция. Определено не пасваше на интензивността на погледа му, на вибриращото напрежение в ръката му.
Отдръпнах се от него.
– Опит за убийство? За какво говориш?
– Най-гадното смъртоносно заклинание, появявало се някога в офиса ми.
– Съпругът се опитва да я убие? – изказах го като въпрос.
– Някой се опитва и съпругата твърди, че е той. Любовницата е съгласна с нея.
Примигах насреща му.
– Да не искаш да ми кажеш, че в кабинета ти са съпругата и любовницата?
Той кимна и въпреки всичката ярост, се усмихна. Отвърнах на усмивката му.
– Е, това вече е странно.
Той пое дланта ми.
– Щеше да е странно, дори и да се занимавахме с разводи – каза той. Палецът му потриваше кокалчетата ми напред-назад. Беше нервен, иначе не би ме докосвал толкова много. Беше просто начин да се успокои. Вдигна ръката ми до устните си и бързо целуна кокалчетата ми. Мисля, че беше усетил какво прави - че издаваше безпокойството си. Дари ме с ослепително бяла усмивка - най-добрата металокерамика, която можеше да се купи и се завъртя към вратата.
– Отговори ми първо на един въпрос, Джереми.
Той поглади костюма си - незначителни движения, за да го придърпа на място, сякаш имаше нужда.
– Питай.
– Защо си толкова изплашен?
Усмивката потъмня и лицето му стана сериозно.
– Имам лошо предчувствие за този случай, Мери. Пророкуването не е сред дарбите ми, но това ми мирише на зле.
– Тогава не се захващай. Ние не сме ченгетата. Правим го за много добро заплащане, а не защото сме се клели да пазим и служим⁴, Джереми.
– Ако след като се срещнеш с тях, можеш с ръка на сърце да им обърнеш гръб, тогава ще им откажем.
– Как така, гласът ми изведнъж придоби силата на президентско вето? На фирмената табела пише Грей, а не Джентри⁵.
– Защото Тереза е толкова емпатична⁶, че не може да откаже на никого. Роуън е прекалено мекушав, за да отпрати две разплакани жени – той оправи гълъбовосивата си вратовръзка, поглаждайки с пръсти диамантената игла. – Другите са добри за полева работа, но не и за взимане на решения. Така оставаш ти.
Погледнах го в очите, опитвайки се да разчета отвъд яростта, отвъд притесненията, какво наистина става в главата му.
– Ти не си емпат, нито си мекушав и взимаш превъзходни решения, така че как така не можеш да направиш този избор?
– Защото ако ги отпратим, те няма да имат къде другаде да отидат. Ако напуснат този офис без нашата помощ, и двете са мъртви.
Взрях се в него и най-накрая разбрах.
– Знаеш, че не трябва да се захващаме с това, но не можеш да се накараш да отсъдиш съдбата им. Не можеш да се заставиш да ги осъдиш на смърт.
Той кимна.
– Да.
– Какво те кара да мислиш, че аз мога да го направя, след като ти не можеш?
– Надявам се поне един от нас да е достатъчно разумен, за да не постъпим глупаво.
– Няма да погубя всички ви в името на непознати, Джереми, така че бъди готов да се оттеглиш от този случай. – Дори за мен гласът ми звучеше строг, студен.
Той отново се усмихна.
– Това е моята малка коравосърдечна кучка.
Поклатих глава и тръгнах към вратата.
– Това е една от причините да ме обичаш, Джереми. Разчиташ на мен да не се колебая.
Излязох в коридора, който делеше кабинетите ни, сигурна, че ще отпратя тези жени. Убедена, че мога да бъда стената, която да опази всички ни от добрите намерения на Джереми. Богинята знае, бъркала съм и преди, но рядко съм грешала толкова, колкото бях на път да направя.


.....................................

¹ Los Angeles (исп.) – ангелите – Американски град в щат Калифорния – Бел. пр.
² Grey (англ.) – сив – Бел. пр.
³ Sidhe (англ.) - ший (ед. ч.) - В ирландската митология - могъща, свръхестествена раса, сравнима с елфите. Смятани са за прародители на всичко, духове на природата, богове и богини. – Бел. пр.
⁴ „To Protect and Serve” (англ.) – „Да пазим и служим” – мотото на американската полиция. – Бел. пр.
⁵ Gentry (англ.) – от благородническо потекло. – Бел. пр.
⁶ Емпат – Човек, надарен със свръхестествените способности да усеща чужди емоции. – Бел. пр.

По някаква причина, мислех че само като ги погледна, ще мога да определя коя от двете е съпругата и коя любовницата. Но на пръв поглед те бяха само две привлекателни жени – облечени всекидневно, като приятелки излезли да пазаруват и обядват. Едната жена бе дребна, макар и няколко сантиметра по-висока от Джереми и мен. Руса коса, подстригана точно над раменете, с небрежна извивка, която показваше, че е естествена и не е оформяна специално тази сутрин. Тя бе хубавка, в стил „съседско момиче”, с изключителни сини очи, които доминираха на лицето й. Веждите й се извиваха, гъсти и черни, уравновесявайки дантелата от тъмни мигли, които обрамчваха очите й по много драматичен начин, въпреки че тъмните вежди ме накараха да се замисля доколко естествена бе русата коса. Жената не носеше никакъв грим и все пак успяваше да изглежда хубава по някакъв ефирен, много естествен начин. С грим и малко усилие би била трепач. Но щеше да се нуждае от повече от грим и по-добре подбрани дрехи.
Тя седеше свита на стола за клиенти, с прегърбени рамене, сякаш очакваше нещо да се стовари върху й. Прелестните й очи примигваха към мен като очи на сърна, заслепена от фарове - сякаш бе безсилна да спре случващото се, а то бе лошо.
Другата жена бе висока – един и седемдесет или повече, стройна, с дълга бледо кестенява коса, която падаше права и блестяща до кръста й. На пръв поглед изглеждаше в началото на двайсетте. Но след това срещнах погледа й и силата в кафявите му дълбини и добавих още десет години. Не придобиваш такъв поглед много преди да направиш тридесет. Изглеждаше по-уверена от блондинката, но имаше присвиване около очите, напрегнатост в раменете, сякаш нещо дълбоко в нея бе наранено. Притежаваше също и деликатна костна структура, сякаш лежащото под кожата й бе образувано от нещо по-фино от кости. Има само една причина, която да накара висока, властна натура да изглежда така нежна: тя бе отчасти ший. О, няколко поколения назад, нищо толкова близко като моите връзки с двора, но някога някоя пра-пра-прабаба си бе легнала с нещо нечовешко и бе забременяла. Феическа кръв от всякакъв вид оставя следа в рода, но кръвта на ший изглежда остава в гените завинаги, сякаш веднъж примесена, никога не се изчиства.
Обзалагах се, че русата бе съпругата, а другата – любовницата. Русокосата изглеждаше по сломената от двете, както е обикновено в случаи със съпруг-насилник. Те може и да тормозят всяка жена в живота си, но обикновено запазваха най-доброто или най-лошото за най-близките си. Дядо ми винаги постъпваше така.
Влязох в стаята усмихната, протягайки се да стисна ръцете им, сякаш бяха съвсем обикновени клиенти. Джереми ни представи. Дребната блондинка беше съпругата - Франсис Нортън, високата брюнетка бе любовницата - Наоми Фелпс.
Ръкостискането на Наоми бе стабилно, дланите - хладни на допир, изключителните й кости се движеха под кожата. Задържах ръката й малко по-дълго, наслаждавайки се усещането от докосването й. Това бе най-близкия ми контакт с друг ший за последните три години. Дори докосването на друг вид фея не е същото. Има нещо като наркотик в кралското потекло. Щом веднъж си го опитал, после ти липсва.
Тя ме изгледа озадачено и това бе много човешка обърканост. Пуснах дланта й и се опитах да се представя за човек. Имаше дни, когато бях по-добра в това. Имаше и такива, в които бях по-зле. Бих могла да се опитам да я преценя с психическите си дарби, да проверя дали имаше и други заложби освен костната структура, но беше неучтиво да се опиташ да разчетеш чуждите магически способности при първа среща. Между шиите това се счита за открито предизвикателство - обида, че другият не може да се защити срещу най-обикновена магия. Наоми вероятно не би се обидила, но незнанието й не бе извинение да бъда груба.
Франсис Нортън протегна ръка, сякаш се страхуваше да бъде докосната, с полусвита ръка, така че да може да я прибере към тялото си веднага след като привършех. Щях да се отнеса с нея също толкова учтиво, както с другата жена, но когато пръстите ми бяха точно над кожата й, усетих заклинанието. Тънкият слой енергия, който обгражда всеки от нас - аурата й - оказа натиск върху кожата ми, сякаш се опитваше да ме спре да не я докосна. Нечия чужда магия бе наситила толкова много тялото й, че изпълваше аурата й, както мръсна вода - чиста чаша. По някакъв начин, тази жена вече не бе себе си. Не беше обладаване, но беше доста близко. Със сигурност това бе нарушение на няколко човешки закона, при това всичките – углавни престъпления.
Насилих ръката си през този поток от енергия, стискайки дланта й. Заклинанието се опита да нахлуе през кожата ми нагоре към рамото ми. Нямаше нищо видно за очите, но също както можеш да видиш разни неща на сън, така можех да усетя неясната тъмнина, опитваща се да пропълзи по ръката ми. Спрях я точно под лакътя и се наложи да се концентрирам, за да я обеля от себе си – както се сваля ръкавица. Бе преминала през магическите ми щитове, сякаш изобщо ги нямаше. Не са много съществата, които могат да направят това. Никое не е човек.
Тя ме гледаше с широко, широко опулени очи.
– Как... какво правите?
– Не Ви правя нищо, г-жо Нортън – гласът ми звучеше леко отвеяно, отнесено, защото се концентрирах да обеля заклинанието от себе си, за да не полепне по мен щом пуснех ръката й.
Тя се опита ме пусне, но не й позволих. Тя започна да тегли ръката си - слабо, но упорито. Другата жена каза:
– Оставете Франсис намира, веднага.
Почти се бях освободила, почти бях готова да я пусна, когато другата жена ме стисна за раменете. Косъмчетата по врата ми настръхнаха и загубих концентрация в дланта си, защото сега можех да усетя Наоми Фелпс. Заклинанието се изля наобратно по ръката ми и бе преполовило пътя до рамото, преди да успея да се съсредоточа достатъчно, за да го спра. Но всичко, което можех да направя бе да го задържа. Не можех да го отблъсна, защото прекалено голяма част от вниманието ми бе отнето от другата жена.
Никога не трябва да докосваш някой, който извършва магия или парапсихична дейност, освен ако не искаш нещо да се случи. Това, повече от всичко останало ме убеди, че жената не е нито практикуваща магия, нито активен медиум. Никой, с поне минимално обучение не би постъпил като нея. Можех да почувствам следи от някакъв ритуал, залепнали по тялото на Наоми. Нещо сложно. Нещо егоистично. Думата, която ми хрумна неволно бе лакомия. Нещо се бе хранило от енергията й и бе оставило свръхестествени белези след себе си.
Тя се дръпна от мен, гушвайки ръката си до гърди. Бе усетила енергията ми - значи имаше заложби. Не бе голяма изненада. Неочакваното беше, че бе необучена, може би тотално незапозната. В днешно време обикалят из началните училища и тестват хората за свръхестествени способности, за магически заложби, но през 60-те програмата е била още нова. Наоми бе успяла да не бъде забелязана и сега бе над тридесетгодишна и все още не се бе сблъскала със способностите си. Повечето необучени хора с психични дарби са луди, престъпници или самоубийци още преди да навършат 30 години. Но тази толкова силна жена ме гледаше със сълзи на очи:
– Не дойдохме тук, за да ни тормозят.
Джереми се приближи, но внимаваше да не докосне никоя от нас. Той бе наясно с правилата.
– Никой не ви тормози, г-це Фелпс. Заклинанието върху г-жа Нортън се опита ... да се прокрадне върху колежката ми. Г-ца Джентри само се опитваше да го отблъсне, когато я докоснахте. Не бива никога да пипате някой, който извършва магия, г-це Фелпс. Резултатите могат да бъдат непредсказуеми.
Жената ни изгледа и двамата и по лицето й се изписа ясно, че не ни вярва:
– Хайде, Франсис. Мамка му, махаме се от тук!
– Не мога – Франсис изрече с изтънял и покорен глас.
Тя се взираше в мен с явен страх в очите, но този път предизвикан от мен.
Бе усетила енергията обвила дланите ни - притискаща ни заедно, но мислеше че е мое дело.
– Кълна Ви се, г-жо Нортън, не го правя аз. Каквато и да е магията, използвана против вас, явно ме смята за вкусна. Трябва да я обеля от мен и да я върна отново у вас.
– Искам да се отърва от нея – каза тя с писклив глас, в който се усещаше лека истерия.
– Ако не я сваля от мен, тогава този, който ви причинява това, ще може да ме проследи. Биха могли да ме намерят. Ще разберат, че работя за детективска агенция, която специализира в свръхестествени проблеми, в магически решения – това бе рекламното мото на фирмата – Ще разберат, че сте идвала за помощ. Не мисля, че искате това, г-жо Нортън.
Слабо трептене започна от дланите й и се разпростря нагоре по ръцете й, докато не я остави да стои трепереща, сякаш й бе студено. Може и да беше така, но това бе студ, за който допълнителен пуловер не би помогнал. Никакво количество външна топлина не можеше да изцери студенината в нея. Трябваше да бъде затоплена още от увредената вътрешност на душата си, чак до върховете на пръстите си. Някой ще трябва да налива сила, магия в нея, малко по малко, сякаш разтапяйки древно тяло, намерено замръзнало в лед. Ако го затоплиш прекалено бързо, ще причиниш повече щети, отколкото ако не правиш нищо. Такава деликатна употреба на сила не бе по моите възможности. Всичко което бих могла да направя бе да й дам относително спокойствие - да отнема част от страха, но положилият заклинанието би усетил и това. Не биха могли да ме проследят, но биха разбрали, че е потърсила практикуващ магия – някой, който се е опитал да й помогне на психично ниво. Интуицията ми подсказваше, че виновниците нямаше да са доволни от това. Биха могли да направят нещо безразсъдно, например да ускорят процеса.
Можех да усетя изсмукващата енергия на заклинанието, опитващо се да проникне през защитата ми, за да се храни и от мен. Беше като магически тумор, но съвсем лесен за прихващане, като грип. Колко хора беше заразила? Колко хора се разхождаха навън с това проклятие, изсмукващо по малко от енергията им? Някой, който имаше само слаби психични дарби би разбрал, че нещо се случва, но не и какво. Биха странели от Франсис Нортън, защото ги е наранила, но биха могли да не забележат със седмици, с месеци, че умората, неясното чувство за безнадеждност, депресията са били причинени от заклинание.
Започнах да й обяснявам, както съм на път да направя, но поглеждайки в разширените й очи, реших да не си правя труда. Само би се напрегнала, би се уплашила повече. Най-добре беше да го направя колкото се може по-невидимо за нея. Щях да постарая да не чувства как се плъзга обратно в нея, но това беше най-доброто, което можех да направя.
Проклятието бе станало по-гъсто, по-черно, по-реално, дори за тези няколко момента, през които бе престояло върху кожата ми. Започнах да го обелвам надолу по ръката си. Лепнеше като катран и отне доста повече концентрация, за да го отблъсна, навивайки го като дебела тъкан. Всеки сантиметър от кожа, който освобождавах се чувстваше по-лек, по-чист. Не можех да си представя да живея напълно затворена в това нещо. Би било като да прекараш целия си живот в слабокислородна среда, натъпкан в тъмна стая, където никога не огрява светлина.
Освободих ръката си, после дланта и започнах бавно да отдръпвам пръстите си от дланта й. Тя стоеше напълно неподвижно до кожата ми - като заек криещ се в тревата, отчаяно надяващ се лисицата да го подмине, ако само успее да лежи достатъчно тихо. Мисля, че това което Франсис Нортън не бе осъзнала бе, че вече е наполовина в гърлото на лисицата, а малките й крачета подритват във въздуха.
Щом издърпах пръстите си наобратно, заклинанието се задържа по тях, а после отново легна на място около нея с почти доловим звук. Избърсах ръка в сакото си. Бях чиста от проклятието, но изпитвах ужасна нужда да си измия ръката с много гореща вода и доста сапун. Обикновена вода и сапун нямаше да помогнат, но малко сол или светена вода можеха.
Тя се свлече на стола с треперещи рамене, закрила лицето си в ръце. В началото помислих, че плаче без да издава звук. Но когато Наоми я прегърна, тя повдигна лице лишено от сълзи. Франсис трепереше, просто трепереше, сякаш не би могла да плаче вече, не защото не искаше, а защото бе изплакала всичките си сълзи. Седеше, докато любовницата на съпруга й я прегръщаше и люлееше. Трепереше толкова зле, че зъбите и затракаха, но така и не заплака. По някакъв начин беше по-лошо точно, защото не заплака.
– Извинете ни за момент, дами. Ще сме точно отвън – извиних се.
Погледнах към Джереми и се насочих към вратата, знаейки че ще ме последва. В коридора той затвори вратата зад нас.
– Съжалявам, Мери. Здрависах се с нея и нищо не се случи. Заклинанието не се задейства при мен.
Кимнах. Вярвах му.
– Може би просто съм по-вкусна от теб.
Той ми се ухили.
– Е, не мога да потвърдя от собствен опит, но почти бих се обзаложил, че е така.
Усмихнах се.
– Физически, може и да е така, но магически, ти си също толкова силен като мен. Боже и богиньо, та ти си по-добър магьосник, отколкото аз някога ще бъда, и все пак не се е задействало от теб.
Той поклати глава.
– Не, не се задейства. Може би си права, Мери. Може би е прекалено опасно за теб.
Намръщих му се.
– Сетил се кога да стане предпазлив.
Той ме изгледа, борейки се да запази неутрална физиономия.
– Защо ли имам усещането, че няма да бъдеш коравосърдечната кучка, на която се надявах?
Облегнах се на стената и го изгледах кръвнишки.
– Това нещо е толкова зловредно, че бихме успели да получим полицейска подкрепа.
– Замесването на полицията в това няма да ги спаси. Нямаме достатъчно за да докажем, че е съпругът. Ако не можем да го докажем в съда, той няма да лежи в затвора, което означава, че ще е свободен да им направи още магии. Искаме го заключен в изолирана за магия килия, така че да не може да им навреди.
– Нужна им е магическа защита, докато го арестуват. Това не е просто детективска задача. Това си е детегледачество.
– Утър и Ринго са страхотни детегледачки – отговори ми той.
– Предполагам.
– Все още си недоволна. Защо?
– Трябва да се откажем от този случай – казах.
– Но не можеш да го направиш – заключи той. Вече се усмихваше.
– Не, не мога да го направя.
Имаше много детективски агенции в Съединените щати, които твърдяха, че специализират в свръхестествени случаи. Свръхестественото беше голям бизнес, но повечето агенции не можеха да подкрепят с дела рекламите си. Ние можехме. Бяхме една от малкото агенции, които можеха да се похвалят с екип, съставен изцяло от практикуващи магьосници и екстрасенси. Ние бяхме и единствените, които можеха да се гордеят, че всички служители освен двама, бяха феи. Не са толкова много феите които могат да понесат да живеят в голям, претъпкан град. Ел Ей е по-добър от Ню Йорк или Чикаго, но все пак е изтощително да си обкръжен от толкова много метал, толкова много технологии, толкова много човеци. Мен не ме притесняваше. Човешкото ми потекло ми позволяваше човешка търпимост към стоманено-стъклени затвори. Културно и личностно предпочитах провинцията, но не ми се налагаше да живея там. Беше приятна, но не се поболявах и вехнех без нея. Някои феи го правеха.
– Иска ми се да можехме да им откажем, Джереми.
– И ти имаш лошо предчувствие за това, нали?
Кимнах.
– Мда.
Но ако ги отпратех, щях да виждам треперещото й, лишено от сълзи лице в сънищата си. Доколкото знаех, можеха да се завърнат от мъртвите и да ме преследват, след като този, който ги убиваше, довършеше делото си. Биха могли да се върнат като отмъстителни духове и да ме тормозят, че съзнателно съм отнела последния им шанс за оцеляване. Хората винаги си мислят, че духовете преследват тези, които в действителност са ги убили, но не е така. Призраците имат интересни схващания за справедливост и с моят късмет тези щяха да ме следват, докато не намерех някой, който да ги упокои. Ако можеха да бъдат упокоени. Понякога духовете бяха прекалено силни за това. Тогава се сдобиваш съм семеен призрак, нещо като банши¹ , виещо преди всяка смърт. Съмнявах се, някоя от жените да притежава такава сила на личността, но щеше да ми е за урок, ако грешах. Но не страхът от отмъстителни призраци, а собственото ми чувство за вина ме накара да се върна в кабинета. Някои хора казват, че феите не притежават душа, че нямат чувство за лична отговорност. За някои, това е в сила, но не и за Джереми, не и за мен. И понякога това бе по-зле за нас. Толкова по-зле.



.....................................

¹ Банши – Женски призраци, които според ирландската митология са свързани с дома и вият, ако някой в него ще умре. – Бел. пр.