Преподобният Самюел Парис се тревожел, че дъщеря му полудява. Лудостта била чест гостенин в рода му, но неговата Бети била твърде млада, за да я погълне старческото умопомрачение на предците му. Деветгодишното момиче винаги било крехко, деликатно и болнаво дете, но никога преди не било показвало признаци на умствената болест, връхлетяла поколения от семейство Парис. В последно време обаче имало явни знаци, че умът на бедното момиче се влошава. Нямало друго обяснение за нейната разсеяност, празния й поглед, небрежността й и особено непокорството й.
Подобно на много други момичета в Салем Вилидж, Бети прекарвала голяма част от времето си без надзор в компанията на робинята Титуба. Самюел Парис притежавал тази наполовина африканка, наполовина карибска индианка и нейния съпруг Джон отдавна, още от пристигането си в Барбадос, и им имал доверие. Той довел робите със себе си в колонията Масачузетс Бей, когато приел поста на пастор в новата църква в Салем Вилидж, и макар Титуба да била сприхава и мързелива, той без притеснения я оставил да се грижи за неговото дете и племенницата му, 11-годишната Абигейл. Съмнявал се, че Титуба би оказала лошо влияние на момичето.
Преподобният Самюел Парис
Преподобният Самюел Парис
Парис прогонил мисълта за влошаващото се състояние на Бети от ума си, влизайки в молитвения дом на Салем Вилидж. Няма друго такова място като Салем Вилидж, помислил си той, славещо се със своенравна репутация и атмосфера наподобяваща на студена война. Градчето било разделено от политически и икономически разкол на два лагера, с Парис по средата.
Пристъпвайки в студения молитвен дом, Парис изроптал тихичко, докато се оглеждал за дърва за огрев. Градчето би трябвало да го снабдява с достатъчно дърва през зимата, но половината от паството му било пропуснало да даде своя десятък. Алтернативата била да събира дърва сам, но това означавало да се откаже от една част от договора си, а той нямал намерение да отстъпва повече.
Враждата била започнала дълго преди Парис да пристигне от Барбадос. Всъщност, тя започва още преди той да бъде роден. Наречен на светия град Йерусалим, Салем е основан през 1626 година от английски търговци, които се възползвали от естественото пристанище и изобилието на риба в местността. С нарастването на пуританското движение в Англия, все по-потисканите пуритани започват да емигрират в колонията Масачузетс Бей, за да построят Града на хълма, обещан им от водача на първите заселници Джон Уинтроп. Разположен недалеч от Бостън, но не и твърде близо за спокойствие на пуританите, градът просперирал. Въпреки индианските набези, Салем като цяло бил приятно място за живот. Малко суров, може би, но на пуританите така им харесвало. Тяхната мисия била да върнат църквата в първоначалния й вид, създаден от Исус Христос, а земните развлечения, като светската литература и забавления, само биха ги отклонили от целта им. Пуританите не празнували дори езическите празници като Коледа или Марди Гра (Сирни заговезни/Прошка или Мазния вторник, както е известен празника в католицизма).
С процъфтяването на Салем все повече семейства се преместват в покрайнините на града в местност, наричана неофициално „Салемските ферми“. Фермите все още били под юрисдикцията на града и подлежали на теократичните правила на тамошната църква, но с времето разделението между гражданите и фермерите ставало все по-явно. От фермерите се очаквало да плащат данъци за издръжка на Салемската църква и трябвало да изпращат хора да охраняват града – оставяйки собствените си имоти незащитени. Декларации, молби, петиции и писма летели напред-назад между града и фермите, тъй като последните искали да получат независимост, а гражданите отказвали да отслабят контрола си.
Религиозните удобства също изиграват роля в развитието на враждата и точно покрай тях Самюел Парис бил замесен в нея. Без тяхна собствена църква, жителите на Салемските ферми трябвало да идват два пъти седмично в молитвения дом в Салем, намиращ се на доста голямо разстояние от домовете им. Според пуританската вяра, и съответно теокрацията в Масачузетс Бей, основаването на църква не е толкова просто като издигането на сграда. Пуританската църква е нещо много повече от обикновена къща за богослужения. Църквата и нейните водачи диктували обществената политика, социалните нрави, назначавали общински служители и като цяло налагали настроението в общността. През 17-и век в Масачузетс не съществувало разделение между църквата и държавата. Десятъкът наложен на фермерите бил значителен източник на доходи за Църквата в Салем и искането им да построят свой собствен храм не било посрещнато с блага усмивка. Първата молба за издигането на църква в покрайнините на Салем е отправена през 1660 година от група фермери, пълноправни членове на Салемската църква. Искането им било посрещнато с мълчание; втората молба с отказ, третата с отлагане, а следващите попаднали в комитети и станали предмет на безкрайни обсъждания.
Все пак, през 1672 година Салем Вилидж, както стават известни Фермите, получава разрешение да събере данъци за построяването на молитвен дом и наемането на пастор. Църковното членство в пуританското общество е привилегия само на малцина. Онези, които не са членове на църквата, се считат за паство и са „задължени да издържат духовенството с материалните си блага и да посещават службите, в които се тълкува Божието слово, но самата църква, като елитен кадър на обществото, се събира отделно… за да споделя привилегията на ритуала на причастието“, пишат историците Пол Бойер и Стивън Нисенбаум в книгата „Обсебеният Салем“.
Първият пастор на Салем Вилидж е преподобният Джеймс Бейли, който пристига през октомври 1672 година. Неопитният Бейли не можел да се мери с могъщите сили в Салем, противопоставящи се на неговото духовенство. Не след дълго той попаднал под ударите на опозицията за нещо толкова дребно, като пропускането на семейните молитви в собствения му дом. Анти-Бейли силите спрели да плащат данъците си, докато не докарали бедния човек почти до просешка тояга.
В крайна сметка на Бейли му писнало от фермите, града и духовенството като цяло и напуснал Салем. Впоследствие станал доктор в Роксбъри, Масачузетс.
След него дошъл Джордж Бъроуз, но неговият престой в Салем бил не по-малко бурен от този на Бейли. Бъроуз издържал две години и напуснал, за да стане пастор в щата Мейн. Последвал го неръкоположеният пастор Диодат Ларсън. В църквата отново се надигнал раздор и опитът на Ларсън да бъде ръкоположен пропаднал. Той си тръгнал и след дълго търсене и продължителни преговори Самюел Парис се съгласил да напусне слънчевия Барбадос, за да дойде в колонията Масачузетс Бей и в Салем Вилидж.
Той не взел това съдбовно решение с лека ръка. Парис знаел, че ще бъде забъркан в битки. Не очаквал друго, тъй като в живота под строгия морален кодекс на пуританите не е предвиден отдушник за враждебността и агресията. Това, в комбинация с пуританската вяра, че всеки човек е длъжен да следи за благочестието на съседа си, прави конфликтите неизбежни. Онова, което не очаквал е, че ще трябва да се бори с Дявола. И съвсем не предполагал, че именно хората в собствения му дом ще доведат Сатаната в Салем Вилидж.
______________________________
Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота.”
Страшни историиЧет 15 Юли - 18:18