ПрологПревод: Ваня КолеваРедакция: ZaharkaКогато бях на осем, майка ми ме изгуби при зомбитата в едно хвърляне на картите. Вината не беше нейна. Имаше виелица. Шест часа преди залез слънце, изгубени на криволичещ път някъде из страната. Лоша карта. Без видимост. Черен лед, вой на ветрове.
Помнех. Звукът от предпазния ми колан. Плъзгащото се комби, снегът удрящ се в прозореца ми. Звукът от хрущящ метал: от ръба на бронята, предната гума, вратата ми. Отвратителното отекващо пукане под нас.
Поддаването. Рухването. Мъртвите ни колела. Повече от мъртви. Майка ми ми показа група шипове в снега и леда. Тънките метални звезди бяха така остри, че убодоха дланта ми, когато се наведох, за да докосна една. Тя посочи гумите, разкъсани на парчета, ленти от гума. Каза ми да не се тревожа. Нарече го игра.
Майка ми разчисти пътя зад нас. Гледах от колата. С лице притиснато в студения прозорец, замъглявайки стъклото. Тя мяташе звезди и шипове към мен и дори не трепна, когато остриетата отскачаха от татуираните й ръце. Тя танцуваше сред падащия сняг, очите й сияеха, страните й изпълнени с кръвта на рози и когато вече не можех да стоя кротко, се присъединих към нея, тя ме хвана за китките и ме завъртя в големи кръгове, докато не паднахме.
Помнех смеха й. Помнех.
Помнех, че не исках да ида с нея. Исках да остана при колата. Исках да остана в къщи с руйните. Да слушам радиото. Да си играя с куклите. Майка ми не искаше да ме остави. Прекалено опасно. Прекалено много откачалки. Бях прекалено малка, за да се справя с 12-калибровата пушка скрита под седалката или дори с пистолета в жабката, а момчетата все още спяха. Всичко можеше да се случи.
Така че ние се облякохме дебело. Тъпчехме мудно в мъртвата тишина на снега и безкрайните зимни кости на белите разклонени дървета. Майка ми ме носеше на гръб. Виждах: сребърни облачета от дъха ми да обгръщат татуировките на врата й; онова мързеливо червено око, Зи, да следи лицето ми в съня си. Усещах издутината от ножовете под черното й вълнено палто, твърде леко и късо за виелицата, за всеки друг, но не и за жена, която не чувстваше студа. Чувах песента, която тя пееше над хрущящия звук от ботушите й върху празния път.
- Folsom Prison Blues*
Глас като слънцето и тембъра на бавен влак.
Мили зад нас имаше някакъв местен бар. Самотна спирка. По средата на нищото, просто навес, а неонови светлини под формата на гола жена трептяха през мръсните цветни стъкла. Зърната намигваха. Пикапи в клисурата, гребяха и посоляваха. Усещах ароматите на пържена храна и изгорено моторно масло.
Майка ми се поколеба, когато видя мястото, така както се беше поколебала и по-рано, докато подминавахме с колата. Двоумейки се, изпъна рамене. И двете бяхме покрити със сняг. Не можех да видя лицето й, но усещах напрежението й. Вдишвах го. Погледнах на долу и видях Зи да се бори сънливо срещу кожата й. Татуировките започнаха да побеляват.
Влязохме в бара. Майка ми остави вратата да се тресне зад нас. Не можех да видя нищо, беше твърде тъмно и задимено, шумно от смях и рок музика. Топло като пещ в сравнение с ледената виелица. Наведох се към майка ми и опрях лице във врата й. Тя не помръдна. Не проговори. Стоеше с гръб към вратата, толкова тихо, че не можех да усетя дишането й и всички гласове около нас замряха в мълчание, дори и музиката, ниския богат вой на китарата прекъсна и спря. Настъпи мълчание. Бавно, студено, тежко като снега. Бременно – думата, която бих използвала. Очакващо, изпълнено с нещо живо и повратно, износващо, в тази тъмна задимена утроба.
- Целувката на ловеца – каза дълбок тих глас. – Г-жа Ловец.
Надникнах над рамото на мама, подминавайки свободните черни къдрици от нейната заснежена коса. Тя стисна крака ми. Не слушах. Не можех да направя нищо. Все още ми беше трудно да видя нещо. Само една лампа на бара, пръстен светлина, който не докосваше шепата мъже и жени, разпръснати като бълхи в задимените сенки. Неподвижни. Самоуверени. Свити. Облечени с фланели, дънки, с дълго дебело палто, потъмняло и скъсано. Ниско придърпани шапки. Очи като стари кладенци – тъмни, кухи, само с блясък от отразената светлина в дъното на взора им. Аура черна като смола. Желязна и напрегната. Като че венци от призраци почиваха върху главите им.
Само един човек застана преди майка ми. Той носеше син костюм и раирана вратовръзка, която проблясваше като стоманата в неговите сенчести очи. Къдрава руса коса. Квадратна челюст. Красив, може би. Красив дявол. Зомби.
Всички бяха зомбита. Човешки обвивка. Живеещи. Дишащи. Обладани.
Майка ми ме остави на пода. Хванах полите на палтото й. Опитах се да бъда малка. Познах опасността. Знаех за заплахите. Разпознавах демоните, когато ги видех.
Майка ми вдигна ръка. Метал заблестя между татуираните й пръсти. Звезда като онези на пътя. Завършваща с шипове. Зомбито се усмихна. Той също вдигна ръка. А в дланта си държеше тесте карти.
- Всичко което искаме, е един поглед – каза той. – Само един. Ти знаеш как е.
- Знам достатъчно. – Гласът й беше толкова студен. Тя не можеше да е същата жена, не моята, не моята майка. Ръката й се стегна около шиповете, който се впиваха в кожата й, но не я пробождаха, независимо колко силно ги стискаше. Гледах ръката й, напрегнатите сухожилия. Чух метален стон.
Усмивката на зомбито се разшири.
- Само едно хвърляне на картите. Най-силната печели.
- Ако откажа?
- Сега или по-късно. Знаеш правилата.
- Ти ги покваряваш – каза майка ми. – Ти покваряваш този свят.
- Ние сме демони – каза зомбито просто и отстъпи в страни към очукания бар с набраздена повърхност, очукана с годините от твърдите лакти и счупените чаши. Беше покрит с пепелници. Струпани бутилки. Всичко беше лепкаво с отпечатъци от пръсти; дори и въздуха, белязан, прорязан от дим и пот.
Майка ми гледаше зомбито. Тя гледаше всички и сви рамене. Якето й се плъзна бавно, падайки на пода до мен. Тя носеше малко дрехи. Прилепнал бял потник и ремъци за ножовете й.
Сребърните татуировки започнаха да се заплитат надолу покрай ръцете й, блестейки в червено. Очи. Отворени и взиращи се.
Никой не помръдна. Дори и зомбито в костюма стоеше неподвижно. Видях как аурите им се затегнаха, пулсираха бързо и по-силно. Устата на майка ми се изви. Тя взе ръката ми. Стисна я веднъж. Остави ме на бара, където чакаше зомбито, облегнат на едно столче. Усмивката му беше изчезнала. Той погледна татуировките й. Клепачите му потрепнаха.
Майка ми почука по бара.
- Последния път беше шах.
- Ти беше на десет – отвърна той, сваляйки погледа си от ръцете й. – И това беше играта на майка ти. Ти не си тя.
Устата й се стегна.
- Покажи ми тестето.
Зомбито я остави между тях и отстъпи назад. Майка ми разпери картите. Погледът й блуждаеше, трепвайки веднъж към мен.
Разбърка ги. Така направи и зомбито. Всеки по три пъти. Удрянето на картите звучеше като изстрел. Устата ми пресъхна. Сърцето ми бумтеше. Сграбчих крака й, а нейните пръсти потънаха дълбоко в косата ми. Тя ме придърпа по-близо. Зомбито хвана тестено и плъзна една карта настрани. Майка ми направи същото.
- Двойка кара – каза тя. Гласът й твърд, сякаш искаше да убива. Зомбито остана мълчаливо. Той обърна картата си и я бутна към нея. Майка ми се взря. Ръката й се стегна в косата ми. Челюстта й се напрегна.
- Измъкна се – каза тихо зомбито, – но ще е още по-лошо следващия път. Мисля, че помниш.
- Мисля, че искаш прекалено много.
- Смятам, че искаме толкова малко. Само един поглед. Безболезнен. – Зомбито се наведе. – Не бъди като майка си.
Тя го изгледа студено. Той се плъзна от стола и останалата част от стаята се промени, сенки плъзнаха като червеи – зомбита изпълзяха от столовите си, пълзейки по пода. Приближавайки. Очите им бяха черни. Аурите гърчещи. Майка ми се изправи срещу тях. Не виждах ръцете й да се движат, но пръстите й се свиха и изведнъж се появи нож, който тя държеше хлабаво. Без дръжка. Просто острие. Остро като бръснач. В другата си ръка имаше от бодливите звезди.
Зомбито разхлаби вратовръзката си.
- Не можеш да убиеш всички ни. Не и без да нараниш гостоприемниците ни. Всички те са невинни.
Майка ми не каза нищо. Остана неподвижна. Дишаше тежко. Пръстите й стиснаха острието и тя се обърна, блокирайки гледката ми към останалата част от стаята. Погледна надолу към мен, а погледа й беше празен, невъзможно мрачен. Очите й бяха черни като езика на демона и също толкова студени.
- Не се страхувай – прошепна тя.
Опитах се да я задържа до мен, но тя се изплъзна, а зомбита заеха мястото й. Бяха толкова много. Рамене, широки като планини. Обграждаха плътно. Дъх горещ. Вонящи на пот и зимна вълна. Не можеш да видя лица от сенките, но зомбито в костюма се наведе по-близо. Изви пръсти като кука. Помнех студения шок. Чуковете в сърцето си. Мислех си, че искат майка ми, но всъщност искаха мен. Искаха мен.
- Жаби и охлюви, и опашки на малки кученца – мърмореше зомбито, очите му бляскаха в сиво. – Захар и подправки, всичко хубаво.
Той сграбчи челюстта ми с една ръка. Стисна я. Натисна я надолу, докато не бях принудена да коленича. Не можех да дишам. Чувствах се сякаш мислите ми кървяха – за залеза и момчетата, за майка ми. Исках да ме спаси. Исках го толкова много, толкова силно, толкова много желаех да разбере.
Исках да разбере.
Не можех да забравя. Унищожавана и преследвана – знаех какво е да си преследван – да храниш тези същества със страха и болката си, с доза като на тъй кисел бонбон. Демоните в техните откраднати човешки кожи, взиращи се с тъмни очи, търсещи слабост, да проникнат в ума ми. Искащи да ме направят една от тях. Зомби. Да ме заразят с паразити.
Борих се. Трябваше. Помнех гласовете в главата си. Шептящи и надаващи вой. Зи и момчетата, побеснели в сънищата си. Помнех сърцето си. Сърцето ми, отворено като кървава уста, вкусващо ужаса ми…
… и след това откъсвайки го от мен. Сърцето ми, изхвърлящо страха и отблъскващо го надалеч. Позволявайки на нещо друго да заеме мястото му.
Нещо от мен. От мен. Родено от мен. От дълбокото и необятно, завинаги мъртво, завинаги студено – в душата ми бавно се раздвижи съживяването, ужасен глад нарасна в кръвта и костите ми, като че ли всяка една клетка от тялото ми се беше родила празна и замръзнала, а сега – тук – имаше нектар и мляко.
За да ме вземе. Да ме открадне. Да ме убие.
Никога не съм се чувствала с толкова бистър ум, колкото тогава. Никога толкова силна. Можех да убия тези зомбита. Можех да ги убия всичките. Само на осем години. Готова да убива. Желаейки го. Кожата ми се разпъваше. Мускулите се разтягаха около костите ми. Всичко от мен се протягаше с душата ми. Ненаситно за демоните.
Зомбито пусна лицето ми. Той ме пусна, а аз сграбчих ръцете му. Задържах го до себе си и сива бледност се разстели – като камък, напукващ се под кожата му, студен и мъртъв – и аз го взех. Взех го и усетих демонската кръв в устата си, пищна и противна, като горчив, жлъчен мед.
А тъмнината растеше и можех да я видя – затворих очите си, за да го видя – и това не беше толкова нищожно, а тяло, въртящо се отново и отново под кожата ми – като обсидиан докоснат от луната, лъскав и гладък, и остър.
Очите на зомбито се завъртяха на вътре. Приятелите му го сграбчиха, ръце го подхвана под рамената, около гърлото му, в косата му – дърпайки го, теглейки го силно. Пръстите ми не можеше да задържат китките му. Той се изплъзна. Всички се запрепъваха назад, а аз ги последвах. Нещо в мен искаше да ги последвам.
Майка ми се плъзна между тях и ме хвана. Стисна ме здраво, когато започнах да се боря, все още опитвайки се да следвам горещата воня от зомбитата, тези малки уплашени демони, изгаряйки ме от заслепение и глад. Майка ми каза името ми, името ми – Максин, Максин – и сложи ръце на лицето ми, принуждавайки ме да я погледна. Момчетата, тези татуировки спящи на дланите й, целуваха зачервените ми бузи.
Те поглъщаха тъмнината. Увиваха се с коварна нежност около душата ми и затвориха сърцето ми като врата – никога отваряна, никога виждана. Те погълнаха всичко от игла до конец, заедно с ключа. Убийства, глад и смърт - обсидианови и като лунна светлина – нищо повече от лош сън.
Лош сън. По-малко и повече от сън, след всички тези години. Помнех майка си в този момент – задъхването й, мекотата на лицето й – а зад нея, зомбито с костюма, опънато на земята, със сива кожа и очи отворени и взиращи се. Той прошепна, бавно, губейки дъха си, докато казваше:
- Тя премина. Достатъчно силна е, за да убие останалите. Достатъчно силна е за тях.
Майка ми не каза нищо. Тя ме придърпа по-близо. Почувствах как сърцето й бумтеше. Другите зомбита отстъпиха, изгубвайки се в сенките – по-малко плът, отколкото сянка, – и само това зомби, с неговата блестяща коса и напукана кожа, се опита да остане наблизо, изправяйки се бавно на крака, пристъпвайки една крачка по-близо. Той ме погледна и зад сърцето ми, нещо ме разтърси, искаше да излезе. Ръцете на майка ми се стегнаха. Тя отстъпи към вратата, носейки ме. Зомбито ни последва, наведе се, протягайки ръката си. Майка ми поклати глава.
- Играх играта ти. Ти си получи теста.
- Това не беше част от теста – прошепна той, посочвайки себе си. – Това не беше част от нещото, което трябваше да е.
Майка ми се обърна и той я хвана за рамото. Тя му позволи. Тя все още стоеше, като лед, докато той притисна уста към ухото й и прошепна думи, които не можех да разбера, шепнейки дълго, ниско и сериозно. Виждах как лицето на майка ми се променя.
Зомбито се отдръпна. Кожата се белеше от лицето му на ленти. Свежа кръв избиваше от ълъчетата на очите му. Той се олюля, сякаш беше слаб. Умиращ.
- Направи го, Ловецо. Не си струва риска. Убий я. Имай друго дете. Все още си млада.
Устата на майка ми се стегна. Тя ме остави долу и погали главата ми. Нежно, успокояващо. В противоречие с смъртта в очите й.
Нож се появи в ръката й.
Тя се придвижи бързо. Отвори вратата на бара и ме избута навън в снега. Паднах на колене. Вратата се затръшна зад мен. Опитах се да влезна обратно, но дръжката не се завърташе. Заключена. Ударих по дървото с юмруци, викайки я. Виках и виках.
Мъж изкрещя в отговор. Жена изви. Чух болка в тези гласове, ужас и сега... и сега, осъзнах… смърт. Слушах убийството на майка си. Препънах се назад, бездиханна.
Тишината беше по-лоша. Не знаех кой ще излезе през тази врата. И когато тя се отвори и видях майка си, все още не знаех кой е минал през нея. Косата й беше разбъркана. Лицето й беше оплискано в червено. Очите й тъмни и горящи.
Не зная какво съм казала. Не помнех. Бях сигурна единствено, че се взирам. Само толкова, взирах се. Опитах се да не трепна, когато тя коленичи и се вгледа в лицето ми. Протегна ръцете си, за да ги видя. Кръв блестеше по пръстите й. Кръв, която бавно изчезваше в татуираната й кожа. Момчетата пиеха. Хранеха се.
- Не искам да помниш това – прошепна тя, докосвайки челото ми. – Бебче. Мое бебче.
Тя открадна от мен. Спомени, скрити зад сънища. Не знаех как съм загубила толкова много – как го е направила – но обвинявах младостта си за това. Бях толкова малка. Забравих всичко – дори и по-късно, когато видях повече. Толкова много повече. Дори и тогава не си спомних тези зомбита, този бар… майка ми и тъмнината в клетките ми.
Толкова наивна. Мислех си, че съм мъдра. Мислех си, че знам всичко. Но тринадесет години след този момент в снега, гледах как майка ми беше застреляна в главата. И най-накрая разбрах. Спомних си. Спомних си всичко.
* Folsom Prison Blues – американска кънтри песен от Джони Кеш.
______________________________
.. Hell is a teenage girl ..
