Преди около 10-12 години/може и малко повече/,когато отивах на работа на спирката,видях едно момченце на около 7-8 годинки.Беше мърляво,дрипаво,сополиво.Поиска ми стотинки.Загледах се в него.Въпреки,че изглеждаше ужасно беше най-красивото дете,което бях виждала-русо с големи сини очи.Дожаля ми за него.Не змаех откъде е .нито накъде отива.Попитах го,а то ми каза ,че имало баща който го чака някъде...Опитах се да му повярвам.Не му дадох парички,а му купих най-голямата закуска,която имаха.То седна до мене и си я изяде.Не знаех как да му помогна,нито какво да направя.То не искаше моята помощ.Огледах го добре,и не видях да има следи от побой и синини.Дойде ми автобуса и аз се качих.Повече не видях детето.Но толкова години минаха,и не мога да го забравя.Ако бях по-голяма самата аз тогава,може би щях да направя нещо повече за него.Имах чувството,че "обикнах"детето от пръв поглед като свое...
Минаха години и съдбата ме дари с едно прекрасно момченце със руса коса и големи сини очи и тръпчинки на бузките...
И все още продължавам понякога да мисля за онова дете и да си спомням очите му.Да си мисля,че може би/само може би/бих могла да си го взема като свое.
Но реално нямаше да мога...
Нищо чудно понякога съдбата да ни показва различни неща от живота ни като "случайност".
______________________________
искам сладолед на клечка,да спя върху кожа на мечка,с мъж без пречка и да правим буболечка :lovely: