VIII

„Когато една потомка на рода Ноклар се жени в дъждовен или студен ден, тя ще бъде нещастна в семейния си живот.“

Старата Кретиен мърмореше тези слова сутринта, когато щеше да се извърши брачният обред на Дьо Гилиак и на Валдере дьо Ноклар. Женитбата им не беше по вкуса на слугинята и тя се мъчеше да си спомни мрачните предсказания, които според нея трябваше да разкрият участта на младата годеница.

Госпожа Дьо Ноклар дойде да се включи в обличането на дъщеря си, ала скоро бе победена от умората и вълнението и бе принудена да се оттегли, за да си отпочине, преди да потеглят за църквата. Марта остана при сестра си, за да й помогне да довърши тоалета си.

— Ето те готова, мила моя. Колко си красива, Валдере! Няма съмнение, че господин Дьо Гилиак…

В този миг на вратата се потропа. Марта отиде да отвори и видя пред себе си госпожа Дьо Гилиак в строга елегантна рокля, специално подбрана за сватба на село.

— Мога ли да видя вашата сестра, дете мое?

— Да, влезте, госпожо! – зарадва се Валдере, пристъпвайки към бъдещата си свекърва.

Госпожа Дьо Гилиак й подаде ръка.

— Научих, скъпо ми дете, че майка ви е отишла да си отпочине и дойдох да видя дали нямате нужда от някои съвети за тоалета си.

— Колко сте добра, госпожо! – възкликна Валдере, трогната от постъпката на маркизата, която вчера беше толкова студена и сдържана. – Благодаря ви от цялото си сърце, но както виждате, аз съм готова.

— Толкова по-добре, че сте точна, защото Ален не обича да чака.

Докато говореше, маркизата се наведе и поправи нещо в прическата на девойката. Устните й се присвиха, а в погледа й проблесна бегъл пламък, когато обгърна хубавото лице на девойката и озари тези кафяви очи със златисти отражения, създадени, за да очароват и най-безчувственото сърце.

— Да, така ще е по-добре, дете мое… Навярно сте много тъжна, че трябва да напуснете семейството си и да тръгнете с този чужд за вас човек? Защото вие почти не познавате Ален!

Тя внимателно следеше развълнуваното изражение на момичето изпод спуснатите си клепки.

— Да, и тъкмо това най-много ме тревожи, госпожо, защото бих желала да изпълня възможно най-добре всичките си съпружески задължения, а почти не познавам характера му, вкусовете му, какво би могло да му се хареса или да не му се хареса. Бихте ли желали да ми дадете някои съвети, да ми посочите характерни негови черти…

Лек трепет смути изражението на маркизата, чийто поглед се отклони от свенливите и доверчиви очи. Валдере с изненада забеляза как по лицето на госпожа Дьо Гилиак се изписва иронично състрадание.

— Бедно дете, какво сте си наумили да искате от мен? Съвети как да живеете с Ален? Но ако ви дам такива, ще ви отнема всички илюзии, които сигурно си градите. Какво наричате вие задължение?

— Но… да обичам мъжа си, да му бъда предана и подчинена във всичко, което е справедливо, във всичко, което не е в противоречие с моята съвест…

Госпожа Дьо Гилиак я прекъсна със сух смях.

— Предаността и покорността действително ще бъдат необходими. Но обичта… Във всеки случай ще е добре да я смекчите, дете мое, ако не искате да страдате като тази, която ви предшестваше.

— Да страдам? Но защо? – прошепна Валдере.

— Защото вие няма да намерите взаимна обич у вашия мъж. Фернанда разбра това – тя, която беше лудо влюбена в него, а в замяна на любовта й той се отнасяше към нея с презрителна студенина, отблъскваща всички нейни прояви на привързаност, и се дразнеше на ревността й. Ален никога не я е обичал. Ожени се за нея само защото нейният род беше равен на неговия и защото тя се обличаше с особен вкус и елегантност, което по онова време беше от голямо значение за него. Трябва да добавя, че вече не е така и че той ви е избрал тъкмо заради скромността ви, заради вашето невежество относно светската суета. Ален иска сериозна и достатъчно умна съпруга, която да не подражава на бедната Фернанда и да не смущава с прекалената си отдаденост пълната му независимост, на която той държи повече от всичко. Моят син има много деспотичен характер и дори когато беше дете, никой не можеше да го накара да се огъне. Обаче той е щедър, великодушен и винаги джентълмен. Само че е неспособен да обича – сама съм изпитала това. У него господства разумът и нищо повече.

Тя говореше със спокоен и отмерен тон. В последните й думи пролича лека горчивина.

Валдере я слушаше с разтревожен, впит в нея поглед.

— Нямасъмнение, че лишената от сантименталност и чувства жена би могла да бъде доста щастлива при него – продължи госпожа Дьо Гилиак. – Достатъчно ще й бъде да приеме онова, което мъжът й ще благоволи да й даде, да не се меси никога в неговите работи, да не се безпокои за неговото отсъствие или пътешествията му, както правеше Фернанда. Бедната жена съумя да си навлече само и единствено неговата растяща антипатия, и то до такава степен, че за да не го безпокои, той измисли да напои апартамента си, та дори и автомобилите си, с някакъв ориенталски парфюм, който караше Фернанда да бяга и да припада. Обаче една сериозна и благоразумна жена ще съумее да избегне подобни неприятности, които напълно ще й навлекат омразата на Ален. Тя ще разбере каква роля трябва да играе в живота на онзи, който се е решил да се ожени повторно с надеждата, че ще има наследник. Раждането на дъщеря му за него беше истинско разочарование, което той не може да прости на детето. Ален не знае какво е бащинска обич, както и съпружеска любов. Предпочитам да ви кажа откровено всичко това, дете мое, понеже искате да ви дам сведения за него. Трябва също да ви предупредя, че той е неподражаем психолог и вижда в другите само странното състояние на душите им, забавното усложнение на характерите. След като е изследвал из основи всички женски сърца, които го боготворят, може би ще намери за интересно да проучи вашата млада душа, може би ще му е угодно да породи у вас впечатления, които по-късно ще опише най-подробно в следващия си роман. Признайте, дете мое, че ще ви бъде много тежко да си градите илюзии, да си въобразявате, че сте завоювали сърцето на мъжа си и един ден да осъзнаете, че за него сте били само обект на проучване, може би обект на негова прищявка, и че той ще ви изостави, щом ви се насити.

Пребледнялата Валдере отстъпи назад, шепнейки с разтреперан глас:

— Но тогава… аз не мога да се омъжа за него! Не мога при такива условия…

— А защо не, мила моя? Нима сте мечтали за нещо друго? Нима отношението на Ален ви е подлъгало да вярвате, че ви очаква различна съдба?

Наблюдателят би схванал тревожния оттенък в гласа на маркизата. Ала Валдере бе твърде развълнувана, че да го забележи.

Внезапно в паметта й изникна кратката сцена през онази вечер, когато той се прощаваше с нея. Тя чуваше топлия глас с почти нежни нотки, виждаше омайния галещ поглед, чувстваше по ръката си милувката на устните му. Тогава Валдере разбра, че опасенията й напълно се бяха изпарили…

Но според онова, което казваше госпожа Дьо Гилиак, тя е била за него само интересен „обект за проучване“ и може би забавление, което да накара сърцето й да затрепери?

О, не, не, това бе невъзможно! И все пак всичко, което й бяха разказали, бе в съгласие с първоначалното му поведение – тъй студено и равнодушно! Нейният годеник със загадъчното лице и скептичната усмивка, с бащинското му равнодушие и безразличие! Всичко това обясняваше и недоверието, което тя изпита по отношение на Ален дьо Гилиак в самото начало.

Валдере прошепна в отговор на въпроса на госпожа Дьо Гилиак:

— Надявах се, че постепенно обичта ще се роди между нас. Но вие ми казахте, че господин Дьо Гилиак никога няма да ми даде своята любов, нито ще приеме моята привързаност…

Хубавото лице, което бе поруменяло, отново изстина. Думите излизаха с усилие от пресъхналите устни на младото момиче.

— Да, но стига тази привързаност да бъде разумна и да не го ограничава в нищо. Съжалявам, че ви разтревожих така, дете мое – рече госпожа Дьо Гилиак, след като хвърли поглед на разстроеното лице. – Вие изглеждате много чувствителна, мила моя, и ще бъде добре да се владеете, защото много ще страдате с Ален, който ненавижда чувствителността. Доверете се на моя опит, Валдере, успокойте сърцето си, приемете онова, което ще ви даде съдбата, без да мечтаете за несбъднатите си желания. Ален ще бъде добър съпруг, ако си останете покорна и сериозна. Той няма да ви смущава често, защото ще живее в Париж или ще пътува надалеч и вие ще се наслаждавате на един много спокоен живот в замъка „Д‘Арнел“, който е цяло чудо.

Думите отекнаха в ушите на Валдере. Не беше ли тя жертва на лош сън? Но не, госпожа Дьо Гилиак беше тук, пред нея, много сериозна, видимо искрена. Предупреждаваше я от доброта, от състрадание към нейната неопитност, като си спомняше за първата женитба на Ален.

Госпожа Дьо Гилиак сложи ръка на рамото й.

— Дали не е имало някакви романтични блянове в тази малка главица? – отрони тя. – Ще ми е чудно, ако кажете, че е било иначе, защото ще бъдете първата жена, която не е повече или по-малко влюбена в Ален. Не подражавайте на Фернанда, бедно мое дете, тя страда много. Опазете сърцето си – той никога няма да ви даде своето!

Отвън гласът на Марта запита:

— Готова ли си, Валдере?

— Да, слизаме – отговори госпожа Дьо Гилиак.

Маркизата хвана замръзналата под ръкавицата ръчица и тихо прибави:

— Нали не се сърдите, скъпо мое дете, че по ваше искане ви отнех някои илюзии?

Някои! Уви! Къде бяха нейните бедни малки илюзии, нейните боязливи надежди!

— Не, госпожо – отвърна тя с разтреперан глас. – Напротив, благодаря ви, че ме осведомихте за ролята, която ще трябва да играя пред господин Дьо Гилиак. Признавам, че тя не отговаря на представата ми за брака и ако знаех…

Валдере не довърши, но устните й затрепериха по-силно.

Госпожа Дьо Гилиак не възрази. Тя отвори вратата и излезе, последвана от Валдере. Когато заедно пристъпиха в салона, шепот на възхищение се разнесе сред събраното множество. Дьо Гилиак прекъсна разговора си с княз Стеркин и с Ролан дьо Ноклар – най-големия брат на Валдере, и обгърна с продължителен поглед младата си, толкова красива годеница в рокля с дълъг шлейф, която подчертаваше стройната й фигура. Лекият воал придаваше още повече чар на чудно хубавото й лице. Ален пристъпи към нея и пое ръката й, за да я целуне.

— Какво има? Вие сте замръзнали! – възкликна той. – И изглеждате неразположена…

— Не, благодаря ви… само малко изморена – отговори тя, като се стараеше да успокои гласа си и извърна поглед.

Валдере се откъсна от годеника си и отиде да поздрави госпожа Дьо Тролен. След няколко мига седеше с баща си в шейната, подплатена с бяло кадифе и с великолепни кожени завивки, докарани в „О-Сапен“.

По пътя господин Дьо Ноклар не й даде възможност да събере тревожните си мисли. Беше превъзбуден и неизчерпаемо словоохотлив. Валдере влезе като лунатичка в старата църквица под ръка с баща си. Малката селска църква бе потънала в цветя, донесени от Средиземноморието. Предишния ден господин Дьо Гилиак бе уведомил тъста си, че двамата негови градинари от Кан ще пристигнат с необходимото за украсата на църквата. Това бе единственият разкош на тази церемония и белите, нежни и благоуханни цветя прикриваха падналата мазилка на стените, покриваха олтара, красяха хора и се спускаха в гирлянди до молитвения стол, където щеше да коленичи годеницата.

Ала Валдере не виждаше нищо. С глава, скрита в ръцете, тя отправяше към бога тревожния вик на измъченото си сърце. Какво да прави? Ами ако е вярно? Ако този човек наистина е отвратителният съпруг и баща, когото бе описала госпожа Дьо Гилиак?

Сигурно всичко беше вярно. Почтена и умна жена като маркизата не би се унижила да съчинява измислици, които не представят в благоприятна светлина сина й. Чутото беше много правдоподобно. Още от първия ден й бе направил неприятно впечатление. Каква студенина по време на годежа им! Как се стараеше да й покаже безразличието си! Може би Дьо Гилиак се е боял, че и Валдере ще се привърже към него като първата му жена? А иронията в думите и в погледа му? И всичко, всичко друго…

Свещеникът се появи, предшестван от децата в хора. Дъщерята на нотариуса от Сен Савиниен свиреше на органа прелюдия, чиято сериозна интонация съответстваше на тревожните мисли на Валдере. Благоуханието на цветята изпълваше църквицата. Валдере чувстваше, че главата й се замайва, струваше й се, че пред нея се отваря много тъмен път, по който щеше да тръгне слепешком.

— Господи! Господи! Какво да правя? – молеше се тя.

Свещеникът започна речта си. Тя го слушаше като насън, обаче мозъкът й се стараеше да долови поне една дума, която да облекчи сърцето й…

„Вие трябва да обичате съпругата си, както Исус Христос обича църквата си. А какво значи това? Не е ли обичал Исус Христос всеотдайно тази мистична съпруга? Не бди ли той всекидневно над нея с нежна обич? Не е ли тя за него повече от всички богатства, по-красива от всички чудеса, събрани на земята и на небесата? И така, господине, вие трябва да обичате онази, която ще стане пред Бога ваша другарка.“

Валдере неволно погледна към господин Дьо Гилиак. С вдигната глава той внимателно следеше свещеника и никакво вълнение не смущаваше надменното му, спокойно лице. Вероятно романистът изучаваше този селски свещеник и вътре в себе си се надсмиваше на наивността на добрия човек, който го подканяше да обича жена си, да я обича предано, да я обича най-много на света след Бога.

„А вие, скъпо мое дете, би трябвало да се привържете към вашия съпруг, както църквата е привързана към своя небесен господар… Трябва да му бъдете вярна в скърби и радости, да го обичате силно, християнски и да бъдете готова да жертвате всичко, извън онова, което е във връзка със спасението на вашата душа!“

Да го обича!

Вече не би се осмелила да го стори! Страхът да бъде измамена, да намери у него само студено любопитство на психолог винаги ще я смразява, ще поражда у нея вечно недоверие. О, защо госпожа Дьо Гилиак й бе казала всичко това? Тя се бе помъчила чрез молитви и сериозни размишления да се подготви за новите си задължения, да приеме със спокойствие дълга да се привърже към този непознат съпруг! А сега Валдере не знаеше какво да прави, съмнението и страхът измъчваха бедния й ум…

Ако госпожа Дьо Гилиак не се бе обадила, Валдере нищо нямаше да подозира и щеше да отдаде младото си доверчиво сърце…

„В какво да вярвам? О, в какво да вярвам?“ – терзаеше се тя.

— Е, Валдере?

Господин Дьо Гилиак се беше привел и шепнеше с леко учуден тон. Валдере трепна, щом осъзна, че е настъпил моментът да се приближи към олтара.

Тя направи няколкото крачки и застана до Ален. Облак мина пред очите й – стори й се, че цветята и светлините играят див танц около нея.

Ясният глас на господин Дьо Гилиак, който отговори с отчетливо „да“ на въпроса на свещеника, я изтръгна от това вцепенение. Свещеникът запита:

— Валдере дьо Ноклар, приемате ли за законен съпруг Ален Габриел Бернар дьо Ровейр дьо Гилиак?

В църквата бе настанала пълна тишина. Валдере чуваше силните удари на сърцето си. Обзелата я тревога я накара да изтръпне. Девойката вдигна поглед към свещеника и добрият старец прочете в него мъчителен въпрос. Малката му заблудена овчица го молеше за помощ. Но защо?

Валдере почувства върху себе си и взора на господин Дьо Гилиак. Всички наоколо чакаха. Още един миг и присъстващите щяха да се учудят от странното й колебание.

С прегракнал глас тя най-после изрече думата, която я свърза с Ален дьо Гилиак.

Свършено бе, тя беше негова жена. Той пое ръката й, за да сложи брачната халка. Малката гореща длан обаче трепереше толкова силно, че Ален трябваше да я хване здраво, за да надене халката на пръста й.

Всички забелязаха разтревоженото лице на младата жена и когато тя излизаше от църквата под ръка с господин Дьо Гилиак, шепотът: „Колко са красиви!“, бе последван от: „Колко е бледа!“.

Дьо Гилиак помогна на жена си да се качи в шейната, загърна я с кожената завивка и седна до нея. По краткия път от църквата до „О-Сапен“ не размениха нито дума. Валдере извърна глава, за да се скрие от този изпитателен и изненадан поглед, чиято тежест чувстваше върху себе си. Сърцето й биеше още по-силно.

През целия си живот Валдере не забрави сватбената вечеря. Докато цялото й същество бе изтерзано от тревогата, която растеше от минута на минута, девойката бе принудена да разговаря, да се усмихва и да бъде обект на всеобщо внимание. Тя почувства, че силите й я напускат, когато гощавката свърши и всички станаха, за да напуснат трапезарията.

Господин Дьо Гилиак се обърна към нея:

— Време е да се приготвите за заминаване, Валдере – каза той тихо.

Неспособна да изрече нито дума, тя кимна утвърдително с глава. После се измъкна от трапезарията и отиде в гостната.

О, най-после да остане сама, далеч от всички, особено далеч от него, чийто поглед постоянно усещаше устремен към себе си по време на вечерята! Да може да размисли… и да си каже, че не е била права, че е допуснала грешка…

Нима не беше грешка да изрече „да“ точно тогава, когато бе обзета от непреодолим страх, от тягостното съмнение, че между нея и годеника й съществува морална пропаст?

Бе отстъпила в момент на слабост, която се дължеше на присъствието на всички ония, които изпълваха църквата, отстъпила бе пред страха, който щеше да предизвика отрицателният й отговор, пред мисълта за страшния гняв на баща си и от всички последици на подобна постъпка…

Беше казала „да“ и с тази дума бе обещала да обича мъжа си. Валдере бе принудена да го стори въпреки всичко. Но как щеше да изпълни обещанието си с това недоверие, с този ужас в сърцето?

В съседната стая, чиято врата бе останала отворена, твърди и пъргави стъпки накараха паркета да скръцне. Валдере трепна от уплаха, когато видя мъжки силует на прага. Девойката инстинктивно отстъпи до нишата на прозореца.

Господин Дьо Гилиак застина за миг. Лека сянка премина по лицето му. После маркизът пристъпи към жена си и заяви с хладна насмешка:

— Наистина, аз като че ли съм плашило за вас, Валдере! Ще ми бъде ли позволено да узная причината?

Гореща руменина замени бледността, която преди малко бе обхванала лицето на Валдере. Победена от собствената си искреност, тя заяви с треперещ глас:

— Извърших голяма грешка… Разбрах, че не бях права, като отстъпих под натиска на моите родители, тъй като изпитвах към вас само страх и никаква симпатия. Преди малко, докато слушах свещеника да говори за задълженията на съпругата християнка, почувствах, че няма да мога… по отношение на вас…

Тя не смееше да го погледне, но говореше смело, длъжна да му изкаже своите чувства.

— О, това са дребни скрупули на младо набожно момиче! Понеже този добър свещеник ви е казал, че трябва да обичате мъжа си, а вие се чувствате неспособна да изпълните това си задължение, ето че се измъчвате! Успокойте се, аз не съм толкова придирчив като него и тъй като не ми правите честта да ми дадете вашата обич, ще мина и без нея, без да ви осъждам, вярвайте ми.

Той произнесе тези думи със студен саркастичен тон, който още повече подчерта пренебрежението в изявлението му.

Валдере почувства студени тръпки да минават по тялото й. Вдигна поглед и срещна неговите очи, чийто израз – смесица от насмешка, раздразнение и надменност – беше доста трудно да се определи.

— Странни схващания имате за брака! – рече тя, като се стараеше да придаде твърдост на гласа си.

— Извинете, но това не се отнася до мен! Вие ми правите признанието – впрочем, много неласкателно, – че ви вдъхвам отвращение. Е, добре, мъдростта ми налага да ви отговоря така, както направих! Надявам се, не сте си въобразявали, че ще ме отчаете с това разкритие?

О, не, бедната Валдере никога не бе и помисляла подобно нещо! Но не бе очаквала и тази студена ирония след думите и погледа му в навечерието на сватбата.

— Що се отнася до моите възгледи по отношение на брака, не зная дали са по-лоши, отколкото тези на една девойка, която се оставя да я принудят да се омъжи за мъж, когото не може да понася, и едва след брачната церемония се сеща да сподели на мъжа си истинските си чувства.

— Господине!

Лека червенина обагри матовото лице на Ален.

— Извинете, ако съм ви оскърбил, но вие самата ми признахте…

— Че съм отишла много надалеч в послушанието си. Надявах се, че обичта ще се породи между нас и, вярвайте ми, бях решена, да изпълня всички мои задължения. Едва преди малко разбрах, че не съм била права, че няма да мога никога…

— Малко късно, струва ми се! Работата вече е свършена, не можем да се върнем назад… Освен ако не поискате да разтрогна принудителния ни брак.

— О, да! Да!

Възклицанието беше искрено. Иронична усмивка изви устните на Дьо Гилиак.

— Толкова ли сте храбра, че си представяте, без да потреперите, какъв ще бъде вашият живот тук след развръзка от този род?

Валдере премрежи дългите си златисти мигли, сякаш да прикрие измъчения си поглед, и прошепна страдалчески:

— О, не разбирате ли, че бих предпочела да понеса всичко, само и само да не бях произнесла думата, която ме свърза с вас за цял живот!

Господин Дьо Гилиак се отдръпна. Лицето му бе страшно неподвижно, а очите му бяха така потъмнели, че изглеждаха почти черни.

— Пред една толкова явна антипатия дългът ми на джентълмен ме принуждава да се преклоня – заяви студено той. – Но аз не искам публична раздяла. В очите на света вие ще си останете маркиза Дьо Гилиак. Всъщност ще живеем разделени, като всеки от нас запази своята независимост. Ще имам честта да ви придружа до Арнел, където, надявам се, ще искате да се занимавате с Гийомет според нашите условия. А сега позволете ми да ви напомня, че ни остава само четвърт час, за да напуснем „О-Сапен“.

— Оставете ме тук… Ще бъде много по-разумно – помоли тя с разтревожен глас.

— Трябва ли да ви напомням думите на свещеното писание: „Жената трябва да последва мъжа си“? Освобождавам ви от всички задължения, които смятате, че имате към мен, с изключение на това.

Валдере пристъпи към него със сключени ръце и трогателно умолителен поглед.

— Моля ви, оставете ме тук!

Той извърна очи и отговори невъзмутимо:

— Решението ми по този въпрос е окончателно! Благоволете да съблечете роклята си, ще ви чакам в салона.

Маркизът отвори вратата пред нея. Валдере излезе от приемната и се запъти към стълбището, но преди да се спусне надолу, се наложи да поспре, защото краката й почти се огъваха.

Една ръка се докосна до рамото й и гласът на брат й Ролан прошепна:

— Какво има, Валдере?

— Малко съм изморена, мили. Нищо особено.

— Кога ще се видим пак, Валдере? Господин Дьо Гилиак ще те остави ли да идваш често?

Гледаше я нежно. Ролан беше най-обичният й брат, защото винаги се бяха разбирали много добре.

— Моли се за мен, Ролан – промълви тя.

Валдере извърна поглед и се втурна по стълбите, защото чувстваше, че риданията ще я задушат. Не искаше хората, за които се бе пожертвала, да узнаят нейните страдания.

Валдере бе убедена, че госпожа Дьо Гилиак бе казала истината поне за едно нещо – Ален дьо Гилиак беше студен егоист, лишен от сърце.

Вече знаеше какво е положението, той й го бе разяснил доста недвусмислено – обичта на неговата жена не бе важна за него.

Как само би предпочела гневните изблици пред тази ледена ирония, пред този учтив сарказъм!

Една дума щеше да бъде достатъчна – дума, изречена с доброта, със снизхождение към младата жена, която искрено се обвиняваше за грешката си, за да се изпари съмнението, да се разпръсне страхът!

А сега?

Тя се преоблече машинално. След като се приготви, Валдере дълго съзерцава просторната стара стая, мебелирана само с най-необходимото, почти бедняшка, където през последните години я бяха налегнали толкова грижи, но където никога не бе изпитвала подобни страдания, каквито понасяше в момента. Валдере коленичи пред разпятието, сложено над леглото й, сключи ръце и се помоли:

— Господи, ако съм съгрешила, смили се над мен, зачети моята неопитност и ме подкрепи в пътя, по който тръгвам днес.

— Готова ли си, Валдере? Господин Дьо Гилиак ме изпрати да ти кажа, че е време за тръгване – долетя отвън гласът на Марта.

— Да, ето ме, мила.

О, моментът на заминаването! Снощи не й се бе видял толкова страшен, но днес!

Валдере се сбогува със семейството си, сдържайки скръбта си. Обеща да пише често, много често…

— Ще дойдеш да ни видиш, нали, Валдере? Вие ще й позволите, Ален? – запита госпожа Дьо Ноклар, която наблюдаваше с трепет разтревоженото лице на младата жена.

— Когато пожелае! Валдере ще бъде напълно свободна да пътува, щом поиска! – отговори Дьо Гилиак, който в този миг се поклони, за да се сбогува с тъща си.

Докато Ален се сбогуваше с новото си семейство, Валдере излезе във вестибюла, сякаш бързаше да се отдалечи от „О-Сапен“.

— Дъще моя, ще се моля на света Богородица за теб. Струва ми се, че няма да ти върви по вода в новия ти дом.

Застаналата във вестибюла Кретиен произнесе тези думи с пророчески тон.

Валдере се приведе и целуна набръчканите ръце на старицата.

— Довиждане, Кретиен. Да, моли се за твоята Валдере.

И тя побърза да излезе на двора, защото риданията почваха да я задушават.

Шейната, която ги отведе, пристигна на малката гара след четвърт час. Едновременно с тях заминаха и госпожа Дьо Гилиак, която отиваше в Кан, госпожа Тролен, Д’Есил и княз Стеркин, които се връщаха в Париж.

Ален настани жена си в купето, запазено за него, и след като се увери, че нищо не й липсва, се залови да разглежда пощата, предадена от лакея му. Валдере поплака тихо, с чело, опряно на стъклото, щом видя как заедно със силуетите на скъпите й планини изчезва и нейното моминство, често пъти сурово, но смекчено от обичта на братята и сестрите й.

А сега се намираше във властта на оногова, който за нея винаги щеше да бъде чужд човек.