Две седмици след пробива на съглашенските войски при Добро поле, на 29 септември 1918 г. в Солун се подписва примирие за спиране на военните действия между Царство България и страните от Антантата. Под него слага подписите си Андрей Ляпчев от българска страна и френския генерал Луи Франше Деспре – главнокомандващ на съглашенските войски на Македонския фронт. Съгласно примирието България трябва да демобилизира своята армия и да се изтегли от заетите през войната територии и да понесе частична военна окупация от съглашенски войски. Близо 100 0000 нейни военнослужещи, намиращи на запад от Скопския меридиан са оставени заложници на Антантата. Цар Фердинанад абдикира в полза на сина си Борис. Германските и австро-унгарските части се задължават незабавно да напуснат страната. На практика със Солунското примирие България излиза от Първата световна война и се лишава от шансовете си за национално обединение.
През лятото на 1919 г. Народното събрание изпраща българска държавна делегация начело с министър-председателя и министър на външните работи Теодор Теодоров на Парижката мирна конференция на страните-победителки във войната. Членовете на българската делегация пътували осем дни с влак до френската столица . Пристигат в Париж на 27 юли и ги настаняват под охрана в хотел „Шато дьо Мадрид”. В продължение на два месеца не им е било разрешено да излизат от хотела без специални разрешения, подписани предния ден. На 19 септември сутринта, в министерството на външните работи на Франция, премиер министърът Жорж Клемансо връчил официално на българската делегация условията за мир, които били унизителни и несправедливи. При изготвянето на договора, представителите на САЩ се противопоставили на отмъстителното третиране на победените опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война. Президентът Уидроу Уилсън настоявал да се зачита принципът за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, но никой не го чул, тъй като победителите се „къпели самодоволно в своето величие” и знаели ,че тях няма кой да ги осъди за извършените ампутации на българската държава! За протокола Клемансо дал 25дневен срок на българската страна да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, щял да определи дата за окончателното подписване на мирния договор с победена България. Сякаш имало кой да чуе българските претенции !?
На 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен новият министър-председател на България, Александър Стамболийски подписва договора и счупва в знак на протест скъпата си златна писалка.
По силата на неговите клаузи България губи големи територии, населени с компактно българско население, които са дадени на нейните съседи. Западните покрайнини- Царибротско, Босилеградско, Струмишко и редица села в Кулско и Трънско с обща площ 11 000 кв. км. са предаде- ни на Сърбо-Хървато-Словенско кралство . От България е отнета Западна Тракия с граници от р. Места до р. Марица, върху която е наложено съв- местно управление от Съглашението. По-късно тази област е предадена от Съглашението на Гърция. Румъния запазва властта си над Южна Добру- джа, която е заграбила от България след Междусъюзническата война. Българите живеещи в тези области са подложени на асимилация и терор, много по-жестоки отколкото през турското робство. Вследствие на това 120000 бежанци се отправят към пределите на стара България, прокудени от бащините си огнища с огън и меч и се присъединяват към 350 хиляди български бежанци намерили спасение у нас след Междусъюзническата война 1913г. Така след Ньой, България отвсякъде граничи с територии от своето етническо землище.
В продължение на 37 години страната ни независимо от намиращото се в плачевно състояние народно стопанство и пълната международна изолация, трябва да изплати репарации в размер на 2.250 милиарда златни франка при лихва 5 % върху остатъка и да предаде за 5 години на Сърбия 50000 тона каменни въглища и над 70 хиляди едър и дребен рогат добитък на Сърбия, Гърция и Румъния.
Българската армия дава в Първата световна война 87500 убити и 15390 ранени. Тя е жестоко ампутирана и сведена до 20000 войници, подофицери, офицери и чиновници. На България се позволява да има 10000 души жандармерия и 3000 души погранична стража – или общо тя притежава 33 хиляди военнослужещи. Премахната е наборната военна служба и тя е заменена с доброволен принцип за набиране на военнослужещи, с което се нарушава монолитното единство между народ и армия, така ярко проявено във войните за национално обединение, когато народът изпраща своите синове към мобилизационните пунктове с китки здравец, песни и хора, сякаш не на война а на сватба ги изпраща. Българската армия е лишена от правото да притежава танкове, блиндирани коли, крайцери, бойна авиация, брегова артилерия и подводен флот. На страната ни се позволява от Антантата да има следните въоръжения: 219 оръдия, 355 леки и тежки картечници, 38065 пушки и карабини, 40 минохвъргачки, 207600 снаряди и 15833534 патрони – въоръжение крайно недостатъчно за защита на нейната независимост и териториален суверенитет. На съглашенските войски са предадени 1265 оръдия и гаубици, 353241 пушки и карабини, 616 картечници, 3200000 снаряди, 95000000 патрони, 70 самолета, 3 балона и 140 мотора. България е принудена да предаде на съюзниците и всичките си военни материали. Една част от оръжието и боеприпасите е изнесена зад граница, друга част е предадена на белогвардейската армия на генерал Деникин, воюваща в Русия срещу Червената армия, трета част е унищожена в околностите на Владая, Дървеница и Божурище, а четвърта част е потопена в Черно море. Целта на победителите от Антантата е Българската армия да има слаба боеспособност и никога повече да не възстанови своята довоенна мощ, когато е наречена седмата велика сила на Балканите .
Българите посрещнали веста за унизителните клаузи на Ньойския диктат с небивал трагизъм и възмущение. Мъка и болка сковават безутешно всяко българско сърце. Огромно множество с черни хоругви и плакати се струпва на столичната гара, за да посрещне българската правителствена делегация от Париж. По-късно то организира траурно шествие и тръгва неутишимо по улиците на столицата. Начело бавно пристъпват видни професори от университета, известни интелектуалци, духовници от Светия синод. Покрусените хора подминали Двореца и се отправили към ул. „Раковска”, където се намирало Министерството на външните работи. Чиновниците излезли на балконите и се подготвили да произнесат прочувствени речи за поруганата съдба и излъганите надежди на българския народ. Но виждат само гърбовете на тълпата. Народът искал да чуе “своя глас и съвест”- народния поет Иван Вазов. Затова в последния момент загърбва правителствените чиновници и отправя взор на надежда към балкона на къщата на дядо Вазов. И ето той се появил – съкрушен и тъжен. Опитал се да каже нещо, за да стопли и утеши със слово народната горест, но само разперил ръце, като простреляна птица…..и заплакал. Старият бард, изпял стотици песни за радостите и неволите на своя народ, сега не можал да намери думи за народна мъка. Свел мълком глава и неудържимо заридал. И хиляди заплакали с него. Гледката на плачещите и обзверени хора прегърнали черни знамена, била неописуема. Тя единственно може да се сравни по своя трагизъм с гледката на пленените и ослепени 14 хиляди самуилови воини от Василий Втори Българоубиец след битката край с. Ключ през 1014г., които предизвикали сърдечен удар и кончината на българския владетел….
Непосилната мъка по разкъсаното Отечество, по братята и сестрите, останали под чуждо робство и подложени на жестока асимилация и неописуеми репресии не можела да се изкаже с думи . Тя можела само да се изплаче. Този, който половин век носи в своето сърце тъгите и възторзите на Майка България, този, който написа поетичната хроника на пет войни за национално обединение, в които българският войник смая цяла Европа, не издържа на гледката на всенародната покруса заляла страната и след две години през 1921 г. склопи завинаги очи , за да остане завинаги в паметта на народа, като певецът на народните страдания и борби, “сеизмографът” отбелязал трептежите в историческата съдба на Отечеството .
Строгите клаузи на Ньойския договор стегнали, като в менгеме духа на българския народ и помрачили желанието му да отдаде достойна почит на стотиците хиляди герои, паднали във войните за национално освобождение и обединение 1912-1918 г. Поради тази причина от 1926 г. празникът на армията-27 ноември и празникът на кавалерите на ордена „За храброст”- 6 май били обединени от държавното и военно ръководство на Царство България в една дата- 6 май, Гергьовден, тъй като тогавашният боен празник на армията- 27 ноември съвпадал с датата на позорния Ньойски договор, донесъл Втората национална катастрофа на България.
Всяка година до 9 септември 1944 г. хората в София и други големи градове спускали на този ден от прозорците си и балконите черни знамена, в знак на всенародна покруса и траур по своя прекършен национален идеал. След това всичко потънало в социалистическото безвремие, когато излезли на почит други герои и други исторически дати. Нека днес спрем за минута забързания си ход и се поклоним пред паметта на онези, които тръгнаха на война не заради личните си облаги и користни цели, а за освобождението на своите братя и сестри, останали след Втората Балканска война под чужда власт и загиваха по фронтовете с името на България на уста. Загиваха, за да живеем днес щастливо и свободни.
Нека днес спрем да се джавкаме, разделени и озверели, като улични псета на митинги и контрамитинги и се взрем за кратко в старите ордени – прибрани в кутии и ракли , поставени зад стъклен витрини, надписани с краткото „За храброст”. Нашите бащи и деди – онези славни юнаци и балкански лъвове вече ги няма в света на живите: Те спят своя вечен сън в земята, за която са дали кръвта и живота си. Дълги години ние бяхме се отвърнали от тях .Забравата незаслужено бе спуснала своето було над тези герои, за които единственият бог бе Отечеството. Времето, най-обективният съдник ще постави всеки на мястото. Всекиму според заслуженото! Защото не може храбростта да има степени. Тя не може да бъде нито комунистическа, нито царска, нито демократска. Тя може да бъде само храброст българска! Нека не забравяме, че Отечеството загива само тогава, когато е умряло в сърцата на своите синове!” България няма да ни прости ако останем егоисти в своята признателност към нейните доблестни синове, паднали по бойните полета, изпълнявайки своя свещен дълг .
Дълбок поклон и вечна памет! И не забравяйте този злощастен ден в нашата история на който Великите сили се погавриха с честта и достойнството на българския народ!
Източник: otbrana.com
______________________________
