Касандра Палмър (Cassandra Plamer)

Касандра Палмър може да вижда бъдещето и да общува с духове- дарби, които я правят изключително привлекателна за мъртвите и немъртвите. духовете на мъртвите обикновено не са опасни; те просто обичат да говорят... много. Немъртвите са нещо друго.
Като всяко чувствително момиче Каси се опитва да избягва вампирите. Но когато кръвосмучещият мафиот, от когото Каси е избягала преди три години, я намира отново с мисълта за отмъщение, тя е принудена да се обърне към вампирския Сенат за защита. Немъртвите сенатори обаче няма да й помогнат без нещо в замяна и Каси е принудена да работи с един от най-могъщите им членове, опасният, привлекателен господар-вампир- а цената, която той иска, може да се окаже повече, отколкото Каси иска да плати....

Превод: eli_uz

1.

Превод: eli_uz
Редакция:Renesita

Знаех, че съм в беда в момента, в който видях некролога. Фактът, че моето име стоеше там бе определено улика. Това, което не ми бе ясно, беше как ме бяха открили и кой беше типът с такова чувство за хумор. Антонио не ставаше за актьор в комедиен филм. Никога не открих дали това е свързано с факта, че е немъртъв или просто си беше копеле.

Некрологът беше върху екрана на компютъра ми в офиса, на мястото, където обикновено стоеше логото на туристическата агенция. Изглеждаше като част от страница на вестник, която е била сканирана и след това поставена като тапет на екрана, а и не беше там, когато отидох да си взема салата 30 минути по-рано. Ако не бях толкова ужасена, може би щях да се впечатля. Не знаех, че някой от наемниците на Тони знаеше изобщо какво е компютър.

Хвърлих се да търся пистолета си из кабинета, докато четях шегаджийското описание на ужасната ми смърт по - късно тази вечер. Имах по - добър пистолет в апартамента си заедно с някои други изненади, но да се върна там едва ли беше най - добрия ход. И освен ако не очаквах големи неприятности, не си струваше риска да нося по-големия пистолет, затова единственото нещо, което държах в чантата си беше малък канистър срещу евентуални крадци. След повече от 3 години на относителна сигурност бях започнала да се питам дали и това е необходимо. Бях станала небрежна и силно се надявах, че това няма да ми струва живота.

Под моето име имаше параграф, описващ нещастен инцидент, в който бяхме замесени аз и непознат стрелец, завършил с два куршума в главата. Вестникът имаше утрешна дата, но инцидентът щеше да се случи тази вечер в 8:43 на “Пийчтрии Стрийт”. Погледнах часовника си, беше 7;40, така че имах час преднина. Това беше прекалено щедро от страна на Тони. Моето най-добро предположение за това защо не бях вече мъртва бе, че убиването ми отвън би било твърде лесно за някой, който убиваше хора по всяко време. В моя случай той искаше нещо специално.

Най - накрая открих своя Smith & Wesson 3913 под един билет за пътуване до Рио. Чудех се дали това не беше някакъв знак. Нямаше начин да платя, за да изляза от страната, а и една пълничка синеока блондинка би била прекалено очебийна сред всички онези сеньорити с тъмни бадемови очи. Плюс това не знаех дали Тони няма съдружници в Бразилия, но не бих се и пробвала да разбера. Когато си бил наоколо толкова дълго, че да си спомняш пияния Микеланджело под масата, то със сигурност си завързал няколко контакта.

Измъкнах една опаковка от дъвка от отделението за пистолета в чантата ми и мушнах пистолета там. Той пасна така, сякаш джобът бе правен за него, както си и беше. Бях купила първият си пистолет, както и три от чантите си преди около четири години по препоръка на приятел, наречен Джери Сайдъл. Както много хора и той си мислеше, че бях побъркана, но откакто му помогнах да пипне една от най-големите криминални фамилии във Фили, бе готов да ми даде няколко безплатни съвета. Помогна ми да си избера 9 милиметров полуавтоматичен пистолет, който съчетаваше дръжка, достатъчно малка за ръцете ми и силата да обезкуражи всичко, което ходеше на два крака.

- Освен духовете и гулите, - казваше той, хилейки се.- Ще трябва да се справиш сама с тях.

Той ме водеше да се упражнявам всеки ден в продължение на две седмици и ме накара да разбера, че въпреки това че не можех да уцеля стената на хамбар, все пак не я пропусках с много. Продължавах с практическите си упражнения всеки път, когато можех да си го позволя, така че сега определено можех да уцеля плевня - ако бе достатъчно голяма и на не повече от 10 крачки разстояние. Тайно се надявах никога да не ми се налага да стрелям по нещо друго освен мишена. Не бях виновна, че това не се случи.

Мисля, че Джери ме харесваше един вид, напомнях му на най-голямото му дете - и той искаше да ме види успяла. Мислеше, че съм се забъркала с неподходящата тайфа, когато съм била прекалено млада, за да съм наясно, което си беше по - вярно, отколкото смяташе той, след което съм помъдряла и съм решела да стоя настрана. Как си обясняваше факта, че 20-годишно сираче знаеше всичко за вътрешните дела на главна криминална фамилия, така и не разбрах, но със сигурност не вярваше в тези “магьоснически глупости”, както ги наричаше. Джери не вярваше в свръхестественото - в нищо от него. Така че, ако не исках да ме заключи някъде в някоя малка килия, не му споменавах за виденията си или колко близо бе той до духовете и таласъмите.

Винаги съм била един вид магнит за духове. Може би това беше част от цялото ясновидско нещо; не зная. Тони винаги беше внимателен за това, което ми позволяваше да науча - мисля, че се страхуваше да не открия начин да използвам способностите си срещу него, ако знаех прекалено много - така че не съм много наясно с моя талант. Разбира се, възможно е причината за моята атрактивност за света на духовете да е проста - защото можех да ги виждам. Трябва да е много неприятно да преследваш някого, който дори не знае, че си там. Не че ме преследваха, но обичат да се показват, когато съм наоколо.

Понякога това не е никак лошо, както когато срещнах възрастна жена на една алея по време на моето тийнейджърско бягство. През по-голямата част от времето мога да виждам духовете в цял ръст, особено ако са нови и мощни, така че ми отне известно време, за да осъзная какво представляваше тя. Тя беше там, като един вид ангел пазител на своя внук, който беше отгледала. Тя бе починала, когато той бил на 10 г. и приятелят на дъщеря й започнал да го бие, когато се преместил при тях. Момчето избягало след по- малко от месец. Тя ми каза, че не е прекарала една декада да го наблюдава, за да го изостави сега и беше сигурна, че Бог няма да възрази, ако я почака известно време. По нейна молба му дадох пари, за да се качи на автобуса и да отиде при сестра си в Сан Диего, преди да продължа. Обикновено не споменавах тези неща на Джери. Той не вярваше в нищо, което не можеше да види, докосне или да му вкара куршум, което ограничаваше темите за разговор. Излишно е да казвам, че той не вярваше също и във вампири, поне не и докато двама от момчетата на Тони не го хванаха една нощ и не му разрязаха гърлото.

Знаех какво ще се случи на Джери, защото “видях” последните му няколко секунди, докато бях в банята. Както обикновено имах ярък, богат на цветове, персонален билет за клането, заради което се подхлъзнах и за малко да си счупя врата на хлъзгавия под в банята. След като спрях да треперя достатъчно, за да мога да вдигна слушалката на телефона, се обадих на спешния телефон на Програмата за защита на свидетелите, но агентът, който ми вдигна стана подозрителен, когато не му казах как съм узнала какво ще се случи. Тя каза, че ще прати съобщение на Джери, но не беше особено ентусиазирана да го безпокои през уикенда. Така че се обадих на главния главорез на Тони - вампир на име Алфонс - и му напомних, че той трябва да открие къде ме е скрило правителството, а не да рискува да ядоса Сената, като убива хора, които не знаят нищо. Джери им беше безполезен, защото информацията, която имаше, беше стара.

Никога не съм имала особен успех в промяната на резултата на моите видения, но се надявах, че използването на името на Сената ще е достатъчно, за да накара Алфонс да премисли. Сенатът е група от наистина възрастни вампири, които създават законите, които по - малко силните вампири трябваше да спазват. На тях не им пукаше за хората повече, отколкото на Тони, но им харесваше свободата да бъдат само мит и правеха всичко възможно, за да не привличат вниманието на смъртните. Убиването на ФБР- агент щеше да е нещо, което да ги вбеси. Но всичко, което Алфонс направи, бе да ме разтакава, докато неговите момчета проследят обаждането. Накрая единственото, което можех да направя, бе да се уверя, че междувременно никой не е дошъл на вратата ми и се качих на първия автобус за извън града. Тъй като правителството дори не допускаше, че съществуват вампири, то техните шансове да ме предпазят от тях не бяха много големи.
Мислех, че моят шанс е по - добър, когато съм сама, и в продължение на 3 години всичко беше наред. Досега.

Не взех нищо от офиса освен пистолета: нека ви кажа нещо за бягането - то наистина стесняваше приоритетите ви. Не че моят 9- милиметров можеше да направи нещо на вампир, но Тони често използваше човешки убийци за по-лесни поръчки. Наистина се надявах, че той не ме смята за толкова ценна. Не се радвах особено на идеята да получа няколко куршума в главата, но още по-малко ми харесваше перспективата да свърша като една от неговите доживотни придобивки. Той никога не би позволил да бъда превърната, защото веднъж бе имал медиум, който след превръщането му във вампир загубил напълно своите способности, а той мислеше, че моята дарба е прекалено ценна, за да се рискува. Сега се притеснявах, че той е решил да поеме риска. Ако загубех дарбата си след превръщането, то той можеше да ме прониже с кол и да получи разплата за това, което му бях причинила. В противен случай щеше да има безсмъртен експерт с гарантирана лоялност, тъй като бе изключително трудно да не изпълниш желанията на вампира, който те е създал. От негова гледна точка това бе винаги печеливша ситуация, ако допуснех, че можеше да се досети за всичко това, забравяйки за момент яростта си. Проверих пистолета и се уверих, че пълнителят е пълен. Ако ме хванеха, нямаше да се предам без борба и ако по-лошото станеше най-вероятно щях да изям последния куршум, преди да нарека това копеле “господарю”.

За разлика от последния път сега имаше нещо, което трябваше да свърша, преди да потегля към новия си живот. Измъкнах се от агенцията, в случай че момчетата на Тони бяха решили да не спазят уречения час, като избегнах предната врата, промушвайки се през прозореца на банята. Винаги изглеждаше толкова лесно, когато го правеха хората по телевизията. Накрая имах раздрано бедро, скъсан панталон и прехапана устна от усилието да не изругая.

Най-накрая успях, после се спуснах по тъмната страна на улицата до паркинга и пресякох към Вафлената къща. Пътуването беше кратко, но много изнервящо. Познатите улици внезапно изглеждаха като перфектни места за криене на убийците на Тони и всеки шум звучеше като зареждане на пистолет.

Вафлената къща имаше ярки халогенни светлини на паркинга, които ме караха да се чувствам под прицел, докато го прекосявах. За щастие телефонните кабинки бяха в сянката на едната стена на сградата. Спрях се пред една от тях, която работеше, и изкарах малко дребни от чантата си, но никой не вдигна в клуба. Оставих телефона да звънне 20 пъти, докато прехапвах устната си, казвайки си, че това не значи нищо. Беше петък вечер и сигурно никой не можеше да чуе телефона в глъчката или пък нямаше възможност да го вдигне.

Отне ми малко време да стигна до там пеша, докато се опитвах да остана незабелязана и да избегна да си счупя глезена в новите ми, стигащи до над коляното, с високи токчета ботуши. Купих ги, защото подхождаха на сладката кожена мини пола, която продавачката ме убеди да купя и с която планирах да впечатля всички в клуба след работа, но ботушите не бяха подходящи за развиване на висока скорост. Очакваше се да бъда могъщ ясновидец, но ако бях видяла нещо по-рано относно това, което щеше да се случи, то може би щях да нося обувки за тенис или поне такива с ниски токове, нали? По дяволите, не. Точно както никога не печелих от лотарията. Всичко, което можех да “видя”, бяха неща, които ти докарват кошмари и сериозни проблеми с алкохола.

Беше една от онези горещи нощи в Джорджия, когато въздухът се усещаше като тежко одеяло върху кожата, а влажността бе извън всякаква класация. Слаба мъгла се виждаше на светлината на уличните лампи, но по-голямата част от светлината идваше от луната, проблясваща по гладките от дъжда улици и превръщайки локвите в сребърни. Нощта замъгляваше цветовете на сградите в търговската част на града, превръщайки ги в сиви, които се сливаха в сенките и скриваха върховете на небостъргачите. Историческият район бе като нещо извън времето си тази нощ, особено когато пресякох сградата на Маргарет Мичъл, разположена в северната част на улица “Пийчтрии Стрийт.”. Изглеждаше напълно естествено, когато един от файтоните, обслужващи туристите, се появи иззад ъгъла-освен факта, че се движеше с пълна скорост и едва не ме прегази.

Имах секунда, за да видя ужасените лица на туристите, които се бяха вкопчили на задната седалка, преди файтонът да отскочи от тротоара и да изчезне. Отдръпнах се от покрития с кал канал и се огледах подозрително. Весел смях зад мен ми разясни как този дебел, стар кон бе убеден да постави нов рекорд по бягане. Диря от мъгла, почти неразличима от лекия дъжд, се носеше наоколо.

- Порша! Не е смешно!

Смехът иззвънтя отново и една прекрасна южняшка красавица с люлеещ се кринолин се материализира пред мен.
- О, да беше. Видя ли им лицата?

Веселие проблясваше в това, което някога са били очи по-сини от моите. Тази вечер бяха с цвета на пенестите облаци над нас.
Потърсих в чантата си кърпичка, с която да почистя ботушите си.

- Мислех си, че вече не правиш така. Ако изплашиш туристите, с кого ще си играеш?

Нямаше много компании, които да претендират, че Атланта, подобно на Савана или Чарлстън, притежаваше достатъчно исторически райони, за да си струват туристическите обиколки с файтон. Ако Порша продължаваше с нейните игри, то едва ли южняшкият чар на града щеше да оцелее от урбанизацията - която предлагаше такива уважавани фаворити като Светът на Кока - кола, центърът на CNN и подземният мол на Атланта - и той щеше да бъде обречен.

Порша се нацупи, което бе толкова привлекателно, че тя сигурно го бе упражнявала пред огледалото, когато е била жива.

- Не си забавна, Каси.

Хвърлих й нещастен поглед, докато се опитвах да изчистя окаляната кожа, но всичко, което успях да направя, бе да я замажа. Никога нямаше отново да изглежда шик.

- Аз съм изключително забавна, но не и тази вечер.

Започна да вали и капките минаваха през Порша и трополяха по паважа. Мразех това. Беше, като да гледаш телевизия с прекалено много смущения.

- Не си виждала Били Джо, нали?

Наричах Били Джо моят дух - пазител, но това не беше много точно. Той бе повече трън в задника, който понякога беше полезен, но точно тогава не бях придричива. Били бе това, което беше останало от ирландско-американски комарджия, който се бе провалил в изгубването на правилната ръка през 1858. Двойка ирландски каубои, които правилно бяха сметнали, че са измамени, го бяха пъхнали в чувал и след това изхвърлили в Мисисипи. За негово щастие неотдавна той бе откраднал от посетила го контеса една голяма, грозна огърлица, която служеше като един вид свръхестествена батерия, събираща магическа енергия от реалния свят, съхранявайки я, докато стане необходима. Когато неговия дух напуснал тялото му, той бил уловен от огърлицата и я обитавал като крипта по същия начин, както другите духове правеха по-обикновени неща. Аз му дадох достатъчно сила, за да продължи да съществува; това бяха случайни дарения на жизнена енергия, което го правеше толкова подвижен, колкото и беше. Намерих огърлицата в един антикварен магазин, когато бях на 17 и оттогава аз и Били бяхме един отбор. Разбира се, той не можеше да отнесе съобщение в клуба, но можеше да наблюдава, ако някои лоши момчета се приближат прекалено близо. Допускайки, че мога да го намеря, това беше случай, който изискваше малко призрачна помощ.

Имаше много духове в Атланта и повечето бяха избегнали възмездие, нека-да-преследваме-нещо-докато-ние-работим по-нашите-въпроси или губещи типове като Били Джо. Имаше също така и няколко духа-пазители и случайни психически отпечатъци, като последните технически не бяха духове. Отпечатъците бяха като свръхестествен театър, в който се прожектираше един и същи филм непрекъснато, докато ти се прииска да запищиш. Макар че, когато се случи нещо травматично на някого, това не е забавно. Няколко месеца прекарвах свободното си време в обикаляне наоколо и изучаване на улиците в района, като едно от главните неща, които търсех, бяха такива отпечатъчни зони. Намерих около 50, свързани с изгарянето на града през Гражданската война, но повечето бяха твърде слаби, за да ми причинят нещо повече от внезапна болка. Но имаше една голяма зона между моя апартамент и агенцията, където някога роб е бил разкъсан от кучета. Започнах да я заобикалям отдалече, след като един път бях хваната в нея. Имах много спомени, които исках бързо да забравя и нямах нужда от чужди кошмари.

Както и да е, Порша не беше отпечатък. Понякога си мислех, че тя е нещо по-лошо. Порша е един от онези духове, които преживяваха трагичните епизоди от техния живот непрекъснато, но не като безсмислен филм. Те са ловци с фикс идеи, подобно на натрапчив човек, който държи да си мие ръцете 50 пъти дневно. А и те са подвижни, така че могат да те следват наоколо, като избягват нещата, които ги притесняват. Отучих от това Били Джо по-рано-той беше разстроен, че е умрял млад и трябваше да се справя с толкова много опявания за “живота, който можех да имам”, преди да се нервирам.

За съжаление Порша бе в разговорливо настроение и ми трябваха повече от 10 минути, за да разбера - след подробно описание на копчетата от слонова кост, които тя беше зашила на никога неизползваната й сватбена рокля - че не е виждала Били. Прекарвах по-голямата част от времето си, искайки той да изчезне, но той никога не напускаше, докато не се появеше нужда от него. Раздразнението трябва да се е изписало на лицето ми, защото Порша спря по средата на историята си за парти, където двама офицери са се били за последното място на нейната танцувална карта. Беше една от любимите й и не беше очарована да види, че се разсейвам.

- Не слушаш, Каси. Нещо не наред ли?

Ядосаното щракване на нейното малко, гарнирано с дантела по ръбовете, ветрило показваше, че е по-добре да има такъв.

- Тони ме намери и трябва да се махна от града. Но трябва първо да отида до клуба и имам нужда от наблюдател.

В момента, в който го казах, знаех, че трябваше да си държа устата затворена. Очите на Порша се разшириха и тя плесна радостно с нейните изящни, в ръкавици ръце.

- О, колко забавно. Аз ще помогна!

- Това е щедро от твоя страна, Порша, но наистина не мисля...имам предвид, че има много маршрути до клуба и ти не можеш да ги покриеш всичките.

Но Порша придоби познат, стоманен блясък в очите и моментално омекнах. През по-голямата част от времето тя беше сладка, но ако ти се разсърди, нещата бързо можеха да се влошат.

- Ще намеря помощ.- обеща тя - Ще бъде като на парти!

Тя изчезна във водовъртеж от фусти и аз въздъхнах. Някои от приятелите на Порша бяха по-дразнещи доти и от нея, но всеки наблюдател бе по-добре от никакъв. А и нямаше да се притеснявам, че момчетата на Тони щяха да ги забележат. Дори и да изпратеше вампири, те не можеха да ги видят.

Това е толкова странно, колкото и звучи, но повечето от хората в свръхестествените общности не вярваха в духове. О, някои биха се съгласили, че има случайни проблемни духове, които се мотаят около гроба си, докато не приемат неизбежното, но малко биха приели, ако им кажеш, че толкова много духове се мотаят наоколо след смъртта, че са различни видове и колко активни могат да бъдат. Духовете като Порша и Били Джо за свръхестествената общност са като вампирите за хората - стари истории и легенди, които са изоставени без доказателство.

Пристигнах в клуба няколко минути по-късно, останала без дъх и с подбити стъпала, но невредима. Да се излагам на показ наистина беше лоша идея. Дори и никой да не ме следеше, дузина хора в агенцията и сградата на апартамента ми знаеха, че работя тук. А и беше само на един блок разстояние от улица “Пийчтрии Стрийт” и не беше съвпадение, което да ми харесва. Ако цялата история завършеше със смъртта ми, планирах да се завърна и да преследвам Тони. Но не можех да напусна, без да предупредя съквартиранта си и да направя някои уговорки за него. Бях достатъчно виновна и без да добавям още един объркан живот към тотала си.

Клубът - с високия таван с оголени метални сглобки, изрисувани с графити бетонни стени и огромен дансинг - беше по-голям от повечето такива, но тази нощ имаше достатъчно много въртящи се фигури под висящите диско светлини, че да го превърнат в почти клаустрофобичен. Бях благодарна за тълпата, заради която беше по-малко вероятно някой да ме види. Промъкнах се отзад и не срещнах никакви проблеми - поне не и от рода на въоръжени, смъртоносни хора. Един от сервитьорите се бе обадил, че е болен, така че те бяха претоварени и Майк се опита да ме обеди да го заместя в момента, в който ме видя. В нормална ситуация нямаше да имам нищо против, тъй като новата ми обикновената работата не ми осигуряваше достатъчно бакшиши.
Гадаех на Таро три дни в седмицата, въпреки че не харесвах особено картите. Използвах ги, защото това се очакваше, но не се нуждаех да поглеждам архаичните изображения, за да знам какво ще се случи.
Виденията ми бяха цветни и изпълнени със звуци и бяха много по-сложни. Но повечето хора предпочитаха стандартното четене. Както казах по-добра съм във “виждането” на лоши неща. Тази вечер отказах да спечеля малко пари. Не мисля, че исках да сервирам през последния час от живота си.

- Каква е картата?- провикна се Майк бодро, наподобявайки Том Круз с бутилки ликьор и преценявайки грубо тълпата.

Въздъхнах и зарових в чантата. Пръстите ми се сключиха върху хлъзгавите карти Таро, които ми бяха подарък за десетия ми рожден ден от старата ми гувернантка Юджийн. Имаше поставено заклинание върху картите от някоя си вещица с добро чувство за хумор и аз ги пазех, защото бяха добър начин да забавлявам клиентите. Но предсказването - което беше като кармичен пръстен - имаше зловещия навик да се сбъдва, когато се заплащаше.
Задържах видението и една карта се появи. Не беше тази, която исках да видя.

- Кулата - започна с оживен глас, преди да я бутна отново в тестето и да го сложа дълбоко в чантата.

- Това добре ли е? - попита Майк преди да се разсее от бюста на една красива блондинка.

Кимнах едва-едва и се разбързах, изгубвайки се в тълпата, преди той да чуе още нещо. Гласът беше заглъхващо грачене от претъпканата ми чанта, но нямаше нужда да го чувам, за да знам какво казва. Кулата символизираше огромна апокалиптична промяна, такава каквато преобръща живота изцяло. Опитах да се убедя, че можеше и да е по-лошо - можеше да е Смъртта - но не беше голяма утеха. Кулата е може би най-плашещата карта в тестето.
Смъртта можеше да има много значения и повечето от тях не бяха буквални, но Кулата винаги означаваше проблеми за някого, който искаше спокоен живот. Въздъхнах - какво друго ново имаше?

Накрая открих Томас в “Тъмницата”- прякорът на Майк за мазето - пробивайки си път през морето от черно облечени тела с поднос използвани чаши. Той изглеждаше апетитен, както обикновено, ако вашите идеали са деликатни мускули, кожа като мед върху сметана и черна коса, която стигаше до кръста му, когато не беше вързана. Неговото лице беше с прекалено остри черти, за да бъде красиво с високи скули и твърди ъгли, но деликатността на някои от чертите му беше в негов плюс. Неговата коса бе сплетена на дебела плитка, сигурен знак, че работи, тъй като предпочиташе да я носи свободно, но няколко кичура бяха разпилени и се носеха около главата му като красиви нишки. Майк беше подбрал облеклото: черна копринена риза, изплетена като паяжина, която повече разкриваше, вместо да прикрива, лъскави черни джинси, които му прилепваха като втора кожа и черни кожени ботуши, които стигаха до средата на бедрата му. Той изглеждаше така, сякаш е титуляр в стрийптиз бар, а не сервитьор, но екзотичната топяща се в устата ви сексуалност натискаше бутоните на готик клиентите. Аз също го намирах за уникален.

Преди около година Майк реши, че в Атланта има достатъчно кънтри клубове, затова превърна семейната кръчма в прогресивен рай горе и мечта на готите – долу, в мазето. Някои местни се оплакаха, но младите го обожаваха. Томас изглеждаше така, сякаш е проектиран за това място заедно с декора, а и той допринесе много за бизнеса, но ме притесняваше това, че прекарваше по-голямата част от нощта като отхвърляше предложения. Всъщност допусках, че ги отказва, защото никога не доведе някой в апартамента, но понякога се чудех, докато го наблюдавах в гръб, дали това, че му уредих тази работа не бе едно от глупавите ми решения.

Томас изглеждаше много по-добре, отколкото първият път, когато го видях да се мотае в местния приют, с един вид загаснали очи, които ми бяха познати от собствените ми дни на улицата. Лиза Портър, управител и самоназначила се майка квачка на приюта, ни запозна, когато бях там през една от непостоянните ми благотворителни изяви. Говорехме си, докато сортирахме новите дарени дрехи в купчини от използваеми, нуждаещи се от поправка и ставащи само за парцали. Това подсказваше нещо за самоличността на Томас и на вечерта го споменах на Майк. Той беше нает след кратко интервю на следващия ден. Майк казваше, че това е най- доброто му попадение, което някога е правил - Томас никога не се разболяваше, никога не се оплакваше и изглеждаше невероятно. Не бях сигурна относно последната част: видът му беше поразителен, но лично аз мислех, че има нужда от пъпка или белег, някакво петно върху цялата тази бледа златна кожа, за да изглежда по-реален. Той приличаше на немъртъв повече, отколкото повечето от вампирите, които познавах, и имаше тяхното спокойствие и увереност. Но той беше жив и докато стоях настрани от него, вероятно щеше да остане такъв.

- Томас, имаш ли минутка?

Не мислех, че ме е чул от музиката, която диджеят поддържаше болезнено силна, но той кимна. Не се предполагаше да съм в бара толкова рано и той разбра, че нещо се е случило. Прокарахме си път през тълпата, което ми спечели един мръснишки поглед от жена с пурпурни сенки и черно червило за това, че се измъквах с главната атракция. Или, може би, тя не харесваше моята тениска с усмихнато личице и обеци. Принципно носех готически неща или нещо такова, но без да изглеждам отблъскващо – на блондинките не им отиваше черният цвят - това обикновено се случваше, докато работех. Бързо открих, че никой не приема на сериозно ясновидците, ако са облечени в пастелни тонове. Но през свободните си дни имах правото да не изглеждам така, сякаш отивах на погребение. Животът ми бе достатъчно депресиращ и без чужда помощ.

Свихме зад бара към задната стая. Там беше по-тихо, което означаваше, че можехме да се чуваме, ако стояхме близо един до друг и крещяхме, но шумът бе по-малкият проблем. Докато гледах лицето на Томас се чудех какво да му кажа. И Томас като мен беше от малък на улицата. За разлика от мен обаче, той нямаше нищо за предлагане, освен себе си. Не харесвах изражението на очите му, винаги когато го питах за миналото му, тъй че избягвах темата, макар че историята едва ли бе по-различна от обикновеното. Повечето хлапета на улицата имат една и съща история, която се върти около това, че биват използвани, малтретирани и захвърлени на боклука. Мислех, че съм му направила услуга предоставяйки му свободната си стая и осигурявайки му истинска работа, но споделянето на яростта на Тони бе висока цена за плащане за няколко месеца стабилност.

Нашата връзка не беше толкова силна, че да ми помогне да открия начин да запазя Томас в безопасност, без да изглежда, че го използвам. Част от проблема беше, че никой от нас не обичаше да споделя, а и не помагаше и фактът, че бяхме започнали живота си с трудности. В нощта, когато се премести при мен, излязох от банята и го намерих да лежи гол на леглото ми, косата му беше разпиляна като черно мастилено петно на белите ми чаршафи. Стоях там, стискайки кърпата си с Мечо Пух и го зяпах, докато той се протягаше като голяма котка върху пухения ми юрган, целият гладки мускули и грация. Той бе абсолютно невъзмутим и можех да видя защо; изобщо не приличаше на гладно улично хлапе. Никога не го бях питала за възрастта му, но предполагах, че е по-малък от мен. Което го правеше прекалено млад, за да има този спецефичен поглед в очите.

Не можах да не проследя пътечката, която той прокара с дългите си пръсти, отстрани на тялото, от зърната на гърдите до слабините си. Това беше безсрамна покана и ми отне секунда, за да спра да гледам похотливо и да осъзная какво се случваше. Най- накрая се досетих, че той предполагаше, че трябва да плати за стаята по считания от него за обикновен начин. На улицата не се предлагаха такива неща безплатно и когато отказах да взема пари, той е предположил, че искам да ми се отплати по друг начин.
Трябваше да се опитам да му обясня, че през целия си живот съм била използвана и че никога не бих причинила това на друг. Може би, ако го бях направила, щяхме да започнем да разговаряме и да изясним някои неща. Но вместо това откачих и го изхвърлих от спалнята заедно с одеялото, което метнах върху него. Не знаех какво мислеше той за всичко това, защото никога не обсъдихме онази нощ. С времето свикнахме един с друг, започнахме да разпределяме домашните си задължения, да готвим и пазаруваме като всички останали съквартиранти, но всеки от нас пазеше своите тайни. Понякога го хващах да ме гледа със странно изражение и си мислех, че очакваше да го изоставя като всеки друг преди това. Наистина не исках да го направя.

- Рано ли свърши?
Той докосна бузата ми и аз отстъпих с намерението да бъда далеч от тези доверчиви очи. Нямаше изход от това, което трябваше да направя, но не изгарях от желание да видя разстроеното му лице и да гледам как губи вяра в хората заради мен.

- Не – отдръпнах се аз и се опитах да помисля как това да не прозвучи като отблъскване. Не той беше виновен, че светът ми се сриваше със земята. Отново. - Трябва да ти кажа нещо важно и искам да ме слушаш внимателно и да направиш това, което ти казвам, става ли?

- Ти заминаваш.

Не знаех как беше разбрал. Може би имах този вид. Вероятно го бе виждал и преди.

- Нямам избор.

По взаимно съгласие излязохме през задната врата на паважа, който заобикаляше стълбите към улицата. Не беше много приятно, но поне бе тихо. Въздухът миришеше на дъжд, пороят, който се бе изливал целия следобед, беше спрял. Ако побързах, може би, щях да стигна до автобусната спирка преди да се намокря.

- Помниш ли, че ти казах за лошите неща, които ми се случиха преди известно време?

- Да, но няма от какво да се притесняваш сега. Аз съм тук.

Той се усмихна и аз не харесах изражението на очите му. Не исках да държи на мен, не исках да му липсвам. По дяволите, това не отиваше на добре. Реших да престана да шикалкавя, не беше силната ми страна.

- Скоро ще се случат някои сериозни неща и аз трябва да се махна преди да ме връхлетят.

Не звучеше обяснение, но как да кажете на някого, че вампирският гангстер, който те ви е отгледал и за когото сте направили всичко възможно да унищожите, е обявил цена за главата ви. Нямаше начин Томас да разбере света, на който принадлежах, дори и да имах цялото време на света, за да му обясня. - Можеш да вземеш нещата от апартамента, но дрехите ми занеси в приюта. Лиза ще им намери приложение.

За момент силно ме заболя за добре подбрания ми гардероб, но нямаше друг начин.

- Кас...

- Ще говоря с Майк преди да тръгна. Сигурна съм, че ще ти позволи да преспиш тук за около седмица - две в случай, че някой реши да ме потърси в апартамента. По-добре е да не се връщаш там за известно време. - Имаше студио - апартамент на последния етаж, останал от времето, когато собствениците живели над своя бизнес. Майк го използваше доскоро, така че би трябвало да е в прилично състояние. А и щях да се чувствам по-добре, ако знаех, че Томас ще остане там. Не ми харесваше гледката на банда вбесени вампири нахлуващи в нашето място, търсейки мен и вместо това намирайки него.

- Каси - Томас пое ръката ми внимателно, сякаш се страхуваше, че мога да я изтръгна. Смяташе, че съм прекалено нервна, за да бъда докосвана поради недоразумението в началото на съвместния ни живот. Никога не го оборих, защото не исках да създам грешно впечатление и, честно, беше по-лесно да поддържам между нас известна дистанция. Нямаше нужда да му се въртят в главата разни неща нито вкъщи, нито на работа.

- Идвам с теб - каза той спокойно, сякаш това бе най-логичното нещо на света.

Не исках да го наранявам, но не можех да стоя там и да споря, докато имаше наемници по петите ми.

- Не можеш! Съжалявам, но двама човека се проследяват по-лесно и освен това ако ме хванат...

Спрях, защото не можех да измисля как да му кажа колко лошо щеше да стане и да не звуча като бълнуващ лунатик. Разбира се, той сигурно бе виждал доста странни неща на улицата, които да го направят по- непредубеден от полицаите, които се отнасяха към всеки, който започнеше да говори за вампири като към наркоман или шизофреник. Но дори и да намерех начин да му кажа, просто нямаше време.

- Съжалявам, трябва да тръгвам.

Това не беше начинът, по който исках да кажа довиждане. Имаше много неща, които не бях казвала на Томас, защото се страхувах, че ще прозвучи сякаш го разигравах. А сега когато можех да кажа, каквото си поискам, трябваше да тръгвам. Започнах да се отдръпвам, но той задържа ръката ми и хватката му бе изненадващо силна. Преди да успея да започна да настоявам, че трябва да ме пусне, се появи много познато, тотално неприятно усещане. Задушният нощен въздух бе внезапно заместен от нещо по-студено, по-тъмно и много по-неприятелско. Не знам какво изпитват нечувствителните хора около вампирите, но аз винаги съм била способна да кажа, когато те са наблизо. Чувството е като това, което обясняват призраците, когато някой стъпва върху надгробната им плоча - вид изтръпване надолу по гръбнака, комбинирана с чувството, че нещо лошо ще се случи. Никога не съм се чувствала така около духове, както понякога се чувстваха нормалните хора, но с вампирите всеки път ставаше така. Огледах се и видях тъмен силует в блясъка на уличните лампи, преди да се стопи в нощта и да изчезне.

- По дяволите! - Извадих си пистолета и блъснах Томас в склада. Не че това щеше да помогне много; ако Тони бе изпратил вампири след мен, имахме нужда от по-голяма защита от една обикновена врата. Бях виждала как Тони измъква голяма дъбова греда от пантите й с едно единствено движение на своите деликатни, покрити с пръстени ръце, защото не успяваше да намери ключовете си.

- Какво правиш?

- Има хора, които не искам да виждам.

Погледнах Томас и видях обляното му в кръв лице и ясният му поглед изпълнен със смърт. Не беше видение, просто ми се появяваше най-лошият сценарий, но това беше достатъчно, за да определя приоритетите си. Вампирите нямаше да влязат и да изколят половината клуб, за да ме намерят. Тони бе прекалено уплашен от Сената, за да няма нищо против масово убийство, но нямаше да се замисли върху това да премахне няколко улични хлапета, които му се изпречеха на пътя. Той мислеше по същия начин и когато ме остави сираче на 4-годишна възраст, за да си осигури пълен контрол върху способностите ми. Моите родители бяха пречка за неговата амбиция, така че бяха премахнати. Просто. А Сенатът не би се разтревожил за нещо, което би могло да мине като обикновена гангстерска активност. Първо трябваше да махна Томас от огневата линия.

- Трябва да се махна оттук или ще изложа на опасност всички. Но сега могат да тръгнат след теб, след като ни видяха заедно. Ще си помислят, че знаеш къде съм отишла.

Помъкнах го обратно към склада, докато се опитвах да мисля. Беше глупаво да дойда тук и бях допуснала да ме видят с Томас. Въпреки че казано по друг начин, половината от хората в клуба си мислеха, че ми е любовник. Ако убийците на Тони започнеха да разпитват за него и някой им кажеше това, те щяха да го измъчват до смърт, опитвайки се да ме намерят.
Трябваше да съм наясно с това преди да се забъркам с когото и да било, дори и платонически. Бях като един вид отрова - ако сте близо до мен, сте щастливци, ако просто умрете. По някакъв начин трябваше да измъкна Томас, както и себе си, а той вече никога нямаше да може да се върне към живота, който му помогнах да изгради.

2.

Превод: eli_uz
Редакция:Renesita

Пистолетът беше изтръгнат от ръката ми и аз бях запратена в каменната стена, с лицето напред. В същото време ръката ми бе толкова болезнено извита назад, че се страхувах да не се счупи. Не видях какво се случи след това, защото бях прекалено заета да правя бетонен масаж на лицето си, но чух нещо, сякаш през стаята премина мълния. Някой изрева от ярост, след което мощна вълна се понесе из стаята като горещ вятър, разбивайки се в кожата ми на дъжд от хиляди искри. Ако имах достатъчно въздух, щях да изкрещя както заради чувството, така и заради очевидната дребнавост на копелето, което не ми даваше и най-малкия шанс да избягам. Не само че Тони беше пратил цяла банда вампири след мен, но и най-малко един от тях трябваше да е господар. Никой друг не можеше да призове такъв вид сила, включително и петима обикновени вампири работещи заедно. Също така не ставаше на въпрос за какъвто и да е господар.

Повечето вампири прекарваха вечните си животи като роби служещи на този, който ги бе създал, без да имат възможност да избягат или да откажат да му служат. Но някои от тях, обикновено тези, които са притежавали най-силната воля приживе, постепенно придобиваха сила. Когато стигнеха до мастър нивото, можеха да си създадат други вампири, които да им служат и им се даваше известна автономност от техните създатели. Седмото ниво бе най-ниският мастър ранг и повечето не се изкачваха нагоре, но за тези от тях, които го правеха, всяко стъпало нагоре по стълбицата им даваше нови способности и повече свобода. През целия си живот съм била около вампири-господари, стигнали до трето ниво като Тони, и съм била свидетел на това как голяма част от тях стават раздразнителни. Но никога преди не съм се чувствала така, сякаш тяхната сила може да прогори дупки в кожата ми. Изглеждаше невъзможно Тони да е разговарял с по-старши вампир, второ или първо ниво, който да вземе участие в неговото малко подло убийство - принасянето ми в жертва едва ли бе предизвикателство - но нямаше друго обяснение.

Извиках на Томас да бяга, дори и да знаех, че не беше добра идея и моят вампир реши, че не изпитвам достатъчно болка, след като можех да издавам всички тези звуци. Той премести ръката си, която обхващаше задната част на главата ми, надолу върху врата ми и стисна. Започвах да мисля, че ако имам късмет, той щеше да ме удуши преди да си спомни, че трябваше да ме спечели. Това нямаше да е най-добрият изход, но щеше да е по-добре от това завинаги да гледам грозната физиономия на Тони.

Секунда по-късно, когато вече бях започнала да виждам въртящи се точки пред очите си и да чувам бучене в ушите си, вампирът нададе остър, пронизителен писък и натискът внезпно намаля. Задъхах се и паднах на колене, борейки се да поема дълбоко въздух през израненото си гърло, докато той се олюляваше пред мен, пищейки, сякаш се разпадаше. Отне ми около секунда, за да открия какво не беше наред с него, тъй като това не се случваше всеки ден. За това ми помогна горещото, почти течно усещане, проследяващо несиметричния пентаграм върху гърба ми, сякаш някой беше разлял горещо масло върху кожата ми. Друга улика беше това, че ръката на вампира и част от гърдите му бяха покрити с линии, които блестяха в златно, докато пращяха и пукаха, унищожавайки плътта между тях и костите. Докато наблюдавах, един разтопен кант скри малката вдлъбнатина върху гърдите му, където беше влязъл моят куршум. Гледах го в шок, абсолютно парализирана. От формата на белега беше очевидно, че моят пентаграм се бе разгорял внезапно.

Това беше иронично, имайки предвид, че Тони трябваше да бъде този, който да го накара да проработи. Винаги съм си мислила, че е бил измамен: оригиналната форма на пентаграма се разтегна, докато растях, и накрая се превърна в грозна татуировка, която покриваше половината ми гръб и част от лявото ми рамо. Но въпреки че дизайнът й не бе много красив, изглежда работеше много добре. Както и да е, вампирът, който ме беше атакувал, не беше господар - тази вълна от енергия беше дошла от някъде зад нас - и как моят пентаграм щеше да се справи с един от големите момчета бе под въпрос. Аз бях изключително впечатлена от това, което се бе случило; единственият път, когато се бе разгорявал, дори не беше близо до тазвечерното шоу. Тогава единствено изгори ръката на нападателя, опарвайки го дотолкова, че да мога да избягам. Разбира се, тогава ставаше въпрос за човек, който се опитваше ми препречи пътя. Може би, той ставаше по - силен в зависимост от възможностите на този, срещу когото се биеше? Имах лошото усещане, че щях да разбера.

Знаех нещо за пазачите (с името стражи са означени защитните пентаграми), тъй като около Тони винаги бяха двама специалисти по създаването на защитни руни, чието задължение бе да създадат крепост от магическа защита около неговия дом и бизнес. От тях научих, че съществуват 3 главни категории: гранични, енергийни и защитни стражи. Граничните стражи са тези, които Тони използваше като камуфлаж, когато вършеше нещо незаконно - с други думи, постоянно. Енергийните стражи бяха по - сложни: в най-добрата си форма те бяха по-добри от Прозак в облекчаването на стреса и помагаха на хората да преодолеят своите емоционални проблеми. В най-лошия случай, който беше начинът, по който обикновено Тони ги използваше, те му позволяваха да повлиява важни бизнес преговори. Всеки, който се намираше в периметъра на стража, започваше да се чувства много сърдечен и внезапно можеше да реши, че тактиката “прерязване на гърлото” бе прекалено голяма грижа, когато просто можеха да направят това, което Тони искаше. Имаше два вида защитни стражи: лични щитове и пазители. Юджийн ме инструктира за първите, когато бях още дете. Без тях можех да почувствам дори душите на духовете - тънки енергийни следи, които се простираха назад във времето като блестящи линии върху карта, показвайки ми, че някога, може би преди стотици години, духът бе преминал. Колкото по-голяма ставах, толкова повече се обърквах от следите, може би, защото домът на Тони бе притиснат между индианско и колониално гробище. Юджийн най-накрая се измори да гледа как умът ми блуждаеше по време на уроците и ми даде инструментите, за да се защитавам от тях. Тя ме научи да усещам моето енергийно поле, което някои хора наричаха аура, след което използва моята сила , за да създаде ограда около него за защита. Вероятно моите прегради са възникнали автоматично, филтритайки всичко освен активните духове тук и сега.

Но преградите бяха толкова мощни, колкото ги създадеше самият човек, тъй като те разчитаха на личната сила и повечето от тях не бяха достатъчни, за да попречат на духовна или физическа атака. Ето тук се появяваха пазителите. Създадени от група магьосници, те бяха проектирани да защитават човек, предмет или място от вреда. Те можеха да се поставят за предотвратяване на опасност, като обикновено обръщаха злите намерения обратно към техния изпращач или, в случаи като моя, предпазваха от това някой да ме докосне с намерението да ми причини зло, а ако го направеше, завършваше пищейки в агония.

Този тип стражи бяха голям бизнес в свърхестествената общност. Веднъж Тони плати на създател на стражи малко състояние, за да създаде специална защитна граница около конвой от кораби, които пренасяха крайно нелегална субстанция. Беше му предложено корабите да изглеждат като стари боклуджийски скулове за всеки наблюдател - нещо, което властите нямаше да претърсват много старателно. Но създателят бе млад и безотговорен и заклинанието се провали точно, когато корабите акостираха в пристанището - почти пред лицето на Бреговата охрана. Тони загуби товара, а магьосникът - своя живот. Аз бях прекалено малка, когато създадоха моя страж, за да си спомням преживяването, но който и да го беше създал, е знаел какво прави. Тони трябва да е платил доста пари за него, въпреки че това сигурно е един от случаите, в които би му се искало да не го бе правил.

Очите ми започнаха да се насълзяват от вонята на топящата се вампирска плът, нещо, което не се подушваше всеки ден, и аз запуших устата си за момент преди внезапно да осъзная, че вече мога да се движа. Огледах се обезумяло наоколо за оръжието си, преди почти веднага да се предам и се промъкнах покрай ръба на секцията с рафтове. Нямаше и помен от моя 9-милиметров и нямаше начин да стигна до вратата без него. А няколкото кутии на полицата, които формираха моето убежище, нямаше да заблудят никого за дълго. Останала без оръжие, без път за укриване и само със своя деформиран страж за защита, се спрях на по-добрата част от смелостта, позната още като бягане и криене, и започнах да се отеглям надолу по пътеката.

Ако можех да избегна вампира - господар за минута, може би, щях да успея да стигна до малката врата водеща до незавършената част на мазето. Нямаше друг път към останалата част от клуба, освен вратата на стената на далечния край на бара. Ако не ме виждаше, имаше слаба възможност вампирските му сетива да се объркат и да сметне, че съм се промъкнала отново в бара. Това можеше да ми осигури няколко секунди, за да се промъкна през задния вход, освен ако не се беше оказал по-умен оставяйки едно от момчетата си да наблюдава изхода. Разбира се, ако го беше сторил, моят страж можеше да премахне още един вампир от по-ниско ниво. А можеше и да не стане така.

Най-накрая достигнах вратата в края на последната редица от лавици, но дори не успях да я отворя, преди да чуя срутване и нечовешки писък зад мен. Погледнах през рамо, очаквайки да видя един или повече вампири - убийци тръгнали към мен. На паникьосания ми мозък му отне няколко секунди, за да осъзнае, че човекът, носещ се надолу по пътеката беше Порша и че звукът от борба бе дошъл от друга подобна пътека.

- Казах ти, че ще доведа помощ, Каси!

Лицето й блестеше от възбуда и малките редици от букли от двете страни на главата й подскочиха, когато се обърна и с драматичен жест посочи назад. Нещо, което изглеждаше като цяла Конфедеративна бригада, си проправяше път в склада, дори и да нямаше начин да се удържи позицията в близост до толкова много хора. Виждала съм този трик и преди - метафизиката казва на старата обикновена физика да се поразходят - но все още беше впечатляващо.

Елeгантен офицер със дълги мустаци ми се поклони до земята.
- Капитан Б. Люис на вашите услуги, мадам. - Той приличаше на Къстър, наблюдението на когото нямаше да завърши добре, ако бях достатъчно глупава, за да го направя. Но преди да успея да кажа, каквото и да било, един вампир ме достигна през лавиците и нематериалната среда на капитана и ме сграбчи за гърлото.

Капитанът извади своята сабя и имах секунда на разположение да се почудя какво си мислеше, че може да направи, преди тя да падне надолу в блестяща дъга и да отсече ръката на вампира до лакътя. Той извика, както и аз, в моя случай, защото бях опръскана с топла струя кръв и защото отсечената ръка все още стискаше гърлото ми, пръстите заровени в трахеята ми. Вампирите не загиваха, докато не се разрушаха главата и сърцето, така че ръката се опитваше да изпълни последната заповед, която беше издадена и ме давеше до смърт. Офицерът се опита да я отдели от гърлото ми, но ръката му мина точно през мен.

- Съжалявам, мадам - каза той, докато ми причерняваше за втори път тази нощ - но използвах по-голямата част от енергията си в този удар. Той поклати тъжно главата си. - Времето може да ни отслаби непоправимо.
Той изглеждаше така, сякаш очакваше да кажа нещо, но беше трудно да съчувстваш на някого, докато не можеш да си поемеш дъх и фойерверки просветваха зад клепачите ти.

Вампирът се опита да ми нанесе нов удар, а Порша се опита да му попречи с чадъра си.
- Хванете го! - извика тя и батальонът, който досега бе наблюдавал сцената, се придвижи като масивна, разпенила се река в сиво. Това беше един от моментите, когато мозъкът ти казваше, че е невъзможно това, което виждаш. Няколко хиляди ескадрона се съсредоточиха върху една и съща точка, вливайки се в нея така, както водата се отичаше в канала. Само че “каналът” не беше подготвен за това и съм сигурна, че не му хареса. Вампирът започна да се блъска в секцията с полици, единствената му ръка се размахваше, сякаш можеше да отблъсне инвазията, докато кожата му се оцветяваше в пурпурно.

Междувременно аз се опитвах да разхлабя пръстите около врата си и след като успях, хвърлих ръката на пода, при което най-накрая тя спря да се движи и замръзна като статуя в края на пътеката. Опитах се да наблюдавам вампира, но се разсеях от ръката, която се опитваше да прекоси пода и да ме сграбчи. Не бях наясно с това, което се случваше, но най-доброто ми предполжение беше, че всеки дух се беше вкопчил в малко парче от тялото на вампира, превръщайки го в голям грозен Попсайкъл. Бях започнала да се чудя какво щеше да се случи, когато всички тези духове се опитаха да избягат от неговата твърда плът, когато дойдеше експлозията. Сграбчих бутилка с вино и започнах да удрям ръката, така че пропуснах събитието. Всичко, което разбрах, бе, че накрая завърших покрита с ледени парченца от плътта на вампира, които ме удряха като малка градушка.

Порша се носеше наоколо, избягвайки противния под, като просто не го докосваше. Тя завъртя дантеления си чадър и ми се усмихна.
- Ние трябва да тръгваме, Каси. Това отне много от енергията на момчетата и те трябва да си починат. Но искаме да ти кажем, че си прекарахме страхотно!
Тя пое ръката на капитана и направи реверанс, докато той се покланяше отново; след което те изчезнаха внезапно заедно с групата, която се промъкваше през останките на вампира.

Седях в средата на лигаво петно прекалено шокирана, за да направя каквото и да било и разтривах врата си. Лицето ми пареше там, където ме бяха удряли парченцата на плътта на вампира, но гърлото ми беше по-зле. Не можех да преглъщам и това ме тревожеше. Продължавах да седя там и да наблюдавам как се топяха останките от вампира и падаха от лавиците, когато Томас се появи на края на пътеката.

- Побързай! - той ме сграбчи за китката и ме задърпа към центаралната част на стаята. Изскимтях от болка - беше ме хванал за същата китка, която вампирът почти беше изкълчил - и от изненада, че го виждам жив. Аз бях отписала и двама ни, но сега започвах да се чудя кой се беше бил с вампирите, докато групата на Порша беше с мен. Неговата ръка бе покрита с кръв и за секунда си помислих, че е негова, но никъде не видях рана. Писъкът ми вероятно го бе стреснал, защото той внезапно пусна китката ми и аз паднах на пода, хрипайки и давейки се от вика, заседнал в нараненото ми гърло. Докато обгръщах тялото си с ръце, опитвайки се да се съвзема, видях телата.

С изключение на моя нападател, който беше без една ръка и издаваше гъргорещи звуци поради това, че стражът ми бе прогорил гърдите му, единственият, който все още мърдаше, беше затиснат от една секция, която изглеждаше така, сякаш беше изтръгната от стената и хвърлена върху него. Върху нея имаше метални листове, които бяха останали от времето, когато Майк беше направил нещо като градски магазин в клуба, който беше останал след фалирането на фабриката. Те не бяха някакви метални дизайнерски обшивки, а дебели парчета с режещи ръбове, с които Майк трябваше много да внимава докато ги поставяше. Както изглежда в един момент, когато лавицата е била хвърлена, те се превърнали в фатални метални оръжия, които бяха разрязали вампира като хляб. Явно той скоро се бе хранил, защото от множеството рани изтичаше достатъчно количество кръв,която се разстилаше по пода като червено одеяло.

Никое от парчетата не му беше отсякло главата или проболо сърцето, следователно въпреки неговите ужасни наранявания щеше да продължи да живее. Той погледна в моя посока и видях как се опитваше да вдигне пистолета, който стискаше в едната си ръка. Томас забеляза това и без колебание отиде и издърпа един от металните листове, забит в корема на вампира. Той нанесе серия от бързи, звучни удари, докато го гледах невярващо, с отворена уста. След няколко секунди нещото на пода наподобяваше повече на суров хамбургер, отколкото на човек.

Очите на вампира продължаваха да са втренчени в мен с омраза като осъзнаваха какво се случва, дори и вампирът да беше нарязан, а аз даже не можех да извикам или да направя каквото и да било. Била съм и в други тежки ситуации, но бях забравила какво е нервите ти да са опънати до скъсване всяка една минута, всеки ден, след като не ми се беше налагало отново да живея по този начин. Наблюдавах как Томас отсича главата на вампира с един финален удар и отпуснах дъха си, който дори не осъзнавах, че съм задържала. Ние бяхме живи. Не можех да повярвам и, по дяволите, не го разбирах.

Израстването ми при Тони ме бе направило доста толерантна към насилието, така че се опитавах да сглобя картината, докато не забелязах, че телата на четвъртия и петия вампир имаха големи, назъбени дупки на мястото, където се намираха сърцата им. Пробождането с кол все още бе традиционалния и най-известен метод за убиване на вампир, но предполагах, че изтръгването на сърцето с ръце също вършеше работа, въпреки че никога не бях виждала нещо подобно. Мислех си, че никога нямаше да трябва да наблюдавам отново подобни работи и когато погледнах към Томас, стаята се завъртя.

Обикновено имах нещо като предупреждение преди видението да се появи. Не че можех да го спра, но трийсетте или повече секунди на дисориентация ми позволяваха да се махна от погледите на хората и да се подготвя мислено. Този път нямаше нищо. Беше сякаш земята се разтвори и аз паднах в тъмен, дълъг тунел. Когато се приземих, Томас стоеше на около 6 стъпки разстояние върху тревиста ливада, която изглеждаше вечна под бледосиньото небе. Кожата му беше бронзова, вместо целуната от слънцето сметана, и той беше облечен в мръсна, вълнена туника, без ръкави, вместо в обичайните му готик дрехи, но определено беше той. Очите му бяха диви, светещи като два тъмни скъпоценни камъка на лицето му, а изражението му беше триумфиращо. Група от подобно облечени хора го бяха заобиколили и всички изглеждаха така, сякаш любимият им тим току - що беше спечелил супер купата.

Наблизо вълни се разбиваха в скалист бряг, с цвят толкова зелен, че изглеждаше почти черен и изпращаха към вътрешността студен бриз в ледени пориви. Това би било скована, но красива картина, ако наоколо не лежаха няколко дузини тела. Повечето приличаха на Европейци, облечени така, сякаш идваха от някой нискобюджетен пиратски филм: бели памучни ризи с дълги ръкави, кафяви ленени панталони до коленете и изцапани бели чорапи. Мъжът беше загубил обувките си и косата му беше толкова дива, колкото и изражението му.

Докато наблюдавах в ужасено очарование, Томас заби груб бронзов нож във все още повдигащите се гърди на един от мъжете и направи дълбока рана от шията до корема. Топлината от раната се смеси със студения въздух и причини издигането на облак от пара, но той не беше достатъчно плътен, че да не ми позволи да виждам как го разкъсаха през ребрата, сякаш беше счупена вейка. Ярки поточета от кръв окъпаха ръцете му, когато той извади все още потрепващото сърце и го вдигна високо; след което бавно, сякаш се наслаждаваше на момента, започна да го поднася към устата си. Неговите зъби потънаха в потрепващата плът, която все още се опитваше да тупти, след което разкъсаха пулсиращата вена, което изпрати струя кръв стичаща се по лицето и брадичката му. Струята се изля в отвора на гърлото му, след което той спусна пръстите по гърдите си върху туниката, оставяйки абстрактни петна, така че това, което носеше, изглеждаше като изрисувано. Неговото гърло се сви и той преглътна, което предизвика одобрителен възглед от наблюдаващите воини.

Вероятно съм издала някакъв звук, защото той се огледа наоколо, разкривайки червено оцветени зъби в ужасна пародия на усмивка, които държаха част от плътта сякаш се опитваха да я споделят. Той направи крачка напред и аз осъзнах, че съм се вкоренила на мястото си, неспособна да го спра, неспособна да избягам, когато неговата мокра ръка със страховитото си предложение се приближи. Моята парализираност най-накрая се разчупи и аз изкрещях.

Това нарани гърлото ми, но нямаше начин да се сдържа. Картината изчезна и аз бях отново в склада, гледайки диво към новия Томас, който за стотна от секундата изглеждаше като от миналото. Неговият език се плъзна навън, за да оближе малката капка кръв в ъгъла на устата му, толкова малка, че беше абсолютно незабележима, ако той не беше привлякъл вниманието към нея. Спомних си, че старите навици умираха трудно, точно преди да започна да крещя с цялата си сила.

Той пристъпи към мен, ръцете му бяха протегнати пред него, сякаш за да покаже, че е безобиден и аз забелязах, че те бяха вече почти чисти. Когато дойде по-близо и последното петно върху възглавничката на дланта му изчезна, потъвайки в кожата му така, както водата в пясъка на пустинята, осъзнах, че се отдръпвам назад като рак, плачейки и псувайки, но не ми пукаше. Подхлъзнах се на кървавото петно, паднах и закрещях по-силно, когато видях, че краката ми са покрити с червено, сякаш рози бяха разцъфтяли върху чорапите и ботушите ми. Томас се приближи бавно, докато говореше успокоително, сякаш бях плашливо жребче, което той се опитваше да опитоми.

- Каси, моля те, изслушай ме. Спечелихме си малко време, но трябва да тръгваме. Ще дойдат и други.

Аз се подхлъзнах отново и паднах на задника си като го ударих в нещо твърдо. Част от мозъка ми, която все още функционираше, разпозна формата на предмета и аз сграбчих пистолета си изпод мен.

- Не се приближявай иначе ще те убия. - насочих го към Томас и въпреки че трепеше неудържимо в ръката ми, бях сигурна, че той знаеше, че го мисля. Очите му, обикновено нежни, топли и откровени, сега бяха като черни тъмни огледала. Не можех да видя нищо през тях, а и не исках. Боже, не исках.

- Каси, трябва да ме изслушаш!

Погледнах към това красиво лице и част от мен се отдели, за да наблюдава как друга илюзия изчезваше и умираше. Мислех си, че най-накрая съм направила нещо добро, че в действителност съм помогнала на някого, че съм спасила някого, вместо само да наблюдавам всяко проклето нещо, което накрая завършваше болезнено - случващо се на мен или на някой друг. Трябваше да знам, че всичко бе прекалено хубаво, за да е истина, че той бе прекалено добър. Надхвърли възможностите си, Каси, моето момиче!, помислих си аз, когато гърбът ми се удари във вратата. Може би трябва да се целиш по-ниско, следващият път си осинови котенце!- само аз знаех, че има много малка вероятност да има следващ път.

Можех да чуя глухия звук на музиката през вратата, някакъв вид песнопеене, смесено с техно и това звучеше като рай. Исках да се изгубя в тълпата, да си проправя път навън и да започна да бягам, сякаш адът беше по петите ми. Бях много добра в това да се укривам, а и в туристическия район беше лесно да станеш анонимен член на щастливата, петъчна тълпа. Имах няколко различни банкови сметки по друго фалшиво име, скривалище за спешни случаи с мъчноразличими дрехи в шкафче на автобусната станция, а и бях запомнила всяка задна алея в радиус от 5 блока. Щях да се справя, ако само можех да се измъкна от Томас.

Бавно се плъзнах през вратата, използвайки я да се задържа и проклиняйки високите си токчета. Полата ми се беше вдигнала нагоре, но не се притеснявах от това; бляскавият Томас беше най-малкото от притесненията ми сега. Опипах зад гърба си с лепкавата си от кръв ръка и най-накрая напипах бравата. Паднах през отвора на нестабилните си крака, блъснах вратата зад гърба си и се предвижих иззад бара. Не можех да си поема дълбоко въздух и тялото ми трепереше сякаш бях болна, но се държах. Нямах време за това точно сега.

Сетлинното шоу беше започнало и подскачащата, въртяща се маса от танцьори се разсичаше от заслепяващите бластери. Пулсиращият ритъм и шумът на тълпата веднага ме оглушиха, но нямаше нужда да чувам Томас, за да знам, че е зад мен. Лазерите променяха цвета на кръвта върху мен, превръщайки я в черно и сиво. По-слабото осветление ми позволи да се смеся с останалите, без да причиня масово бягство, въпреки че се съмнявах, че изглеждам нормално. Аз се плъзгах през всеки възможен отвор, опитвайки се да мисля, докато бягах, но мозъкът ми беше блокирал и всичко, което ми казваха инстинктите бе “По-бързо!”. Опитах, защото нямаше какво друго да направя, освен да чакам да ме хване, но вече знаех, че това няма да е достатъчно.

Бях близо до дансинга, когато Томас ме сграбчи. Той ме завъртя, за да се обърна с лице към него и усетих как ръка се плъзна през изгорената тъкан на тениската по гърба ми, за да сближи телата ни. Вероятно за всеки друг изглеждаше така, сякаш танцувахме; само аз знаех, че не мога да се отдръпна. Той стисна като в менгеме ръката ми с пистолета, принуждавайки ме да сваля оръжието надолу, далече от него. Така или иначе нямаше да се опитам да стрелям. Дланта ми беше толкова потна, че имах проблем дори да го задържа на целта, а и имаше прекалено много хора, за да рискувам да стрелям напосоки. Освен това куршумът нямаше да му причини нищо, освен да го раздразни.
Пръстите му се спуснаха по гръбнака ми до границите на моя страж. Той проследи границите му почтително.

- Чувал съм истории за тези, но никога не съм вярвал в тях.

Гласът му беше изпълнен с нещо подобно на страхопочитание. По някакъв начин той ме накара да го чуя, въпреки оглушителната музика, но не бях заинтересувана да водя разговор. Завъртях се, опитвайки се да се отскубна от хватката му и проклех безполезния страж. Сигурно се беше изтощил от предходната битка или пък просто не действаше срещу тези, които бяха на това ниво, защото той просто не реагираше на неговото докосване.

- Каси, погледни ме!
Заборих се с него, знаейки още от детството си, че ако погледнеш вампир директно в очите, той по-лесно щеше да те контролира. След сцената в склада, не се и съмнявах какво представляваше той и отчаяно не го исках в главата си. Като се има в предвид, че той се бе промъкнал през вампирския ми радар и се представяше за човек в продължение на месеци, нямаше и най - малкият шанс да става на въпрос за вампир в най - добрия случай от трето ниво, а вероятно и от по - високо. Второто беше по - вероятно, тъй като го бях виждала да се разхожда на пълна дневна светлина, което дори и Тони не можеше да направи без опасност от нещо по-сериозно от слънчево изгаряне. Не че имаше значение нивото му; всеки господар можеше да ме накара да клопам като пиле само с един поглед.

Някога, имах такова ниво на защита от подобни неща, но от моя стар защитник, който сега ме искаше мъртва и беше честна игра; но никой не би отмъстил за нещо, което би ми се случило. Всичко, което знаех, бе, че Томас щеше да бъде щедро възнаграден за това, че щеше да ме върне. Тони нямаше нищо против да плаща за отмъщение и имайки предвид колко много му струвах, вероятно щеше да плати с усмивка. Заради това ли Томас беше убил останалите вампири, чувствайки ги като съперници за наградата? Колко, по дяволите, беше предложил Тони за мен? И защо Томас бе чакал толкова дълго?

Аз се борех, но всеки ни пренебрегваше, вероятно защото си мислеха, че съм доста лош танцьор. Томас просто ме сграбчи по-силно. Имайки предвид колко рядко го бях докосвала, изглеждаше странно сега да бъдем толкова интимни. Беше трудно да си спомня, че това бе Томас. Мозъкът ми упорито го считаше за един от приятелите и твърдо отказваше да го възприеме като един от психарските вампири-убийци.

Начинът, по който ме държеше не помагаше на объркването ми - неговите ръце бяха много повече от прителски, когато се плъзгаха нагоре и надолу по почти голия ми гръб, увличайки ме в танц, много по-бавен и чувствен, отколкото беше музиката.
Противно на легендата, тялото му срещу моето беше горещо, гладко като мускулест сатен, но също така можеше и да е издялано от стомана, когато се опитвах да се измъкна от прегръдката му. Пулсът ми се учести и си помислих, че ще припадна, когато той наклони главата си и устните му проследиха врата ми. Мисля, че всъщност сърцето ми спря, когато той внимателно целуна кожата, сякаш вкусваше пулсирането под повърхността й. Изглеждаше така, сякаш кръвта ми можеше да го омагьоса, ако забавеше движението си и се сгъстеше във вените ми, очаквайки да я освободи. Окъпах се в пот, което нямаше нищо общо с жегата от толкова много тела, натъпкани в малкото място. Дали щеше да ме убие точно тук пред очите на няколко стотици свидетели? Тръпка премина през мен, когато осъзнах, че вероятно щеше да се измъкне с него. Той определено можеше да носи тялото ми и никой нямаше да си помисли нещо за това; всички щяха да видят как Томас се грижи за своята съквартирантка, която е припаднала от жегата. Какъв джентълмент.

Трябваше да зная, че нещо такова щеше да се случи. Всеки път, когато се доверявах на някого, той ме предаваше; всеки път, когато заобичвах някого, той умираше. И тъй като Томас вече бе мъртъв, то закономерността се запазваше.
- Моля те, не се бори с мен!
Дъхът му върху студената ми, влажна кожа ме накара да потръпна. Внушението премина като наркотик през вените ми, окъпвайки ме в утешително, розово спокойствие, което отнесе част от страха и повечето от болката, при което ми беше трудно да мисля. Не беше толкова силно, колкото ако бяхме направили очен контакт, но въпреки всичко ме накара да се чувствам, сякаш съм обградена от гореща вода, а не от въздух, с всяко финно движение повече от усилие, отколкото трябваше да бъде. Не че това имаше значение: усилията ми не постигаха нищо освен да изпратят глуха болка в наранената ми китка и да го възбудят. Нищо не бе изписано на лицето му, но тялото му сякаш не беше напълно под контрол и аз можех да почувствам как се уголемява и втвърдява под дънките.
Той докосна леко с горещите си устни моите.

- Нямам намерение да те нараня.- промълви. Ако имаше значение, щях да му припомня, че независимо от това дали щеше да ме убие собственоръчно или да ме заведе при Тони, накрая резултатът щеше да бъде един и същ. Но нямах възможност да кажа, каквото и да е било, преди неговите устни да докоснат отново моите; и тогава неговият контрол се срина и той покри устата ми в приклещваща целувка, в която нямаше и следа от предишната нежност.

Ръцете му се затегнаха около мен, притискайки ме към всеки инч от тялото му, като ме целуваше почти отчаяно подобно на умиращ от глад човек на празненство. Неговата силна ръка се спусна по-надолу по гърба ми, докато не достигна края на късата ми кожена пола и я повдигна. Внезапно той ме вдигна напълно от пода и ме постави на кръста си, така че трябваше да го обгърна с краката си или да падна и сетивността ми така се претовари, че ми отне минута да осъзная, че той се бе отправил танцувайки обратно към склада. Внезапно той предпочиташе убийството му да бъде насаме.

Той все още ме целуваше, когато първата експлозия от енергия се излъчи от него, изпращайки тръпки до върха на пръстите ми. Или нещо бе нарушило концетрацията му или вече не се притесняваше да се предпазва. А и защо да бе необходимо? Вероятно аз бях единственият чувствителен човек там, а аз вече знаех какво представляваше. Той можеше и да изглежда по същия начин на останалите, но за мен беше, сякаш неговата кожа бе потопена в разтопено злато, което го караше да блести като миниатюрно слънце в тъмна стая. Количеството енергия, изливащо се от него, накара косъмчетата на ръцете и врата ми да настръхнат, докато тя се завихряше и пукаше около нас. Въздухът стана тежък подобно на момента точно преди буря - всичко внезапно стана по-ясно, по - светло, по - остро. Цялата тази сила скоро намери своя фокус. Тя ме удари като високия прилив в океана, заливайки ме вълна след вълна с неговата сила, което правеше трудно да си спомня защо се бях борила или каквото и да е било друго.

Той прекъсна целувката и аз издадох малък непредизвикан звук на протест, преди той отново да плъзне устата си върху врата ми. Но аз нямах нищо против; този път това изглеждаше като нежен жест, въпреки че малка част от мозъка ми забеляза, че неговата коса падаше върху разкъсаната ми риза, скривайки я от ярките светлини на близкия бар. Лусил, която изпълняваше поръчка няколко ярда по - далеч ми намигна изненадано, докато се промъквахме зад тезгяха. Не се опитах да извикам за помощ. Осмислих фактът какво би могла да направи Лусил дори и срещу бебе-вампир, а какво остава за господар. Въпреки това истината беше, че не ми пукаше. Но явно Томас си бе помислил, че мога да бъда толкова глупава или просто не искаше да поеме риска. Той ме целуна отново и каквито и да бяха неговите мотиви, той определено знаеше какво прави. Коприненото усещане на неговите устни върху моите размъти мислите ми още повече и когато най-накрая се отдръпнахме, бях толкова зашеметена, че да си спомня, че не биваше да го поглеждам в очите. Умът ми веднага замръзна, всички мисли освен Томас просто се изпариха, сякаш някакъв бутон в мозъка ми беше изключен. Светлината се замъгли и музиката стана неясна, докато всичко,което можех да виждам, бе неговото лице и всичко, което можех да чуя бе тупкането на пулса в ушите ми.

Защо никога не бях забелязала начина, по който очите му пърхаха толкова съблазнително? Миглите бяха черни копринени ресни около малки пламъчета, които танцуваха в зениците му, причинени от светлините на бара. Нещо в мен реагира на жегата, която видях в неговия поглед и моите ръце се изстреляха по своя воля, започвайки да очертават кръгчета по стомаха му през материята на ризата му. Всичко,което имаше значение беше усещането за тези твърди мускули под копринената кожа; всичко, което исках, бе да си проправя път до врата му и да заровя ръцете си в блестящия водопад от черна коса, за да проверя дали тя бе така мека, гъста и тежка, както изглеждаше. Но след това бях разсеяна от вида на тъмно зърно, показващо се изпод една от многото гънки на неговата риза, нещо, което ме е разсейвало повече пъти, отколкото можех да преброя. Открих, че то бе толкова страхотно на вкус, колкото и на вид, както и винаги съм знаела, че щеше да бъде, и то се втвърди красиво под натиска на устните и зъбите ми, сякаш бе жадувало за докосването ми. Вземайки всичко в предвид, едва забелязах, когато Томас ме отнесе обратно в склада и затвори вратата с крак.

Той пое дълбоко, накъсано вдишване и бавно се отдръпна от мен. След миг той заговори с дрезгав глас, напълно различен от обикновения му тембър.
- Дай ми пистолета, Каси. Някой може да бъде наранен, ако внезапно гръмне.
Звукът на гласа му, остър и странно унил, леко прочисти главата ми. Това, че видях и първия си нападател също помогна. Той лежеше разделен на три парчета, разяден на половина от стража. През останките на тялото му, можех да видя почернелите дъски на дървения под, където бе прогорен част от несиметричния пентаграм.
Гледах картината пред мен, чувствайки се леко замаяна и много странно. Изведнъж схванах шегата: някой е бил наранен. Сега, това беше смешно.

Аз сграбчих Томас, за да не падна, пистолетът ми се люлееше безполезно зад гърба му. Той го взе от отпуснатата ми ръка и го хвърли някъде надалеч. Не видях къде падна; той просто се изпари. Той ме гледаше загрижено и внезапно това също беше смешно. Започнах да се кикотя. Надявах се, че Тони му е платил добре - той беше ужасно смешен.

- Каси, мога да те нося, ако искаш, но трябва да тръгваме. - той погледна часовника на стената. Беше 8:37. - Виж, имаме достатъчно време, за да отидем на срещата.

Изглежда много добре, чакам с нетърпение да я прочета   

Наистина изглежда интригуващо.

Това ще си прочете

нямам търпение

Много ми хареса откъса от книгата нямам търпение да я прочета

Много интересно начало. Книгата се очертава да е много завладяваща. Нямам търпение да я прочета

vanqnn написа:

Много интересно начало. Книгата се очертава да е много завладяваща. Нямам търпение да я прочета

Спокойно можеш,да си развихриш въображението.Гарантирам! :1:

Книгата се очертава да е много завладяваща
Нямам търпение да я прочета

Много ми хареса откъса, който сте качили тук. С нетърпение чакам да мога да прочета и продължението.

Чакам следващата част

чакам с нетърпение цялата книга БЛАГОДАРЯ за превода

И аз чакам с нетърпение... Благодаря ви за труда

А не, направо няма да мога да заспя.... Толкова интересно начало скоро не бях чела..... Чакам с нетърпение продължението.....

Колко части от книгата са преведени

Прочетох първите две книги, сега ме чака третата. Благодаря за превода, страхотни сте! Поредицата е интересна, дано скоро да преведете и следващите.

Изглежд много вълнуващо. Има ли продължение