МАМА ЗАБРАВИ ДА ПРЕДУПРЕДИ новата бавачка за мазето.

Клоуи се олюля на най-горното стъпало, посягайки с пухкави длани и към двете перила, ръцете й трепереха толкова много, че едвам се държеше. Краката й също трепереха, а главите на Скуби Ду върху пантофите й се поклащаха. Дори дъхът и трепереше, пуфтейки сякаш бе тичала.

– Клоуи? – приглушеният глас на Емили се извиси откъм тъмното мазе. – Майка ти каза, че колата¹ е в зимника, но не мога да я намеря. Може ли да слезеш и да ми помогнеш?

Мама каза, че е казала на Емили за мазето. Клоуи беше сигурна. Тя затвори очи и усилено се замисли. Преди мама и татко да излязат за партито, тя си бе играла в дневната. Мама я бе повикала и Клоуи бе изтичала в предверието, където мама я грабна в прегръдка, смеейки се, когато куклата на Клоуи я убоде в окото.

– Виждам, че си играеш с принцеса...искам да кажа с пиратката Ясмин. Тя спаси ли вече бедничкия Аладин от злия джин?

Клоуи поклати глава, после промълви:
– Каза ли на Емили за мазето?
– Разбира се, че го направих. Никакви мазета за мис Клоуи. Тази врата няма да се отваря. – Когато тате се показа зад ъгъла, мама каза – Наистина трябва да обсъдим дали да не се преместим, Стив.
– Само кажи и ще изнеса табелата² – тате разроши косата на Клоуи. – Бъди послушна с Емили, дечко.

И после заминаха.

– Клоуи, знам че ме чуваш – изкрещя Емили.

Клоуи отлепи пръстите си от парапета и ги пъхна в ушите си.

– Клоуи!
– Н-не мога да слизам в мазето – обади се Клоуи. – Н-не ми е позволено.
– Е, аз командвам и казвам, че може. Голямо момиче си.

Клоуи накара краката си да слязат една стъпка надолу. Задната част на гърлото я болеше и всичко изглеждаше размазано, сякаш бе на път да се разплаче.

– Клоуи Сондърс, имаш пет секунди или ще те довлека тук долу и ще заключа вратата.

Клоуи се спусна така бързо надолу по стъпалата, че краката й се оплетоха и тя се изтърколи на площадката. Лежеше там, с пулсиращ глезен, сълзите й пареха в очите й, докато се взираше към мазето, със скърцането му, и миризмите и сенките. И г-жа Хоб.

Имаше и други, преди г-жа Хоб да ги прогони. Например старата г-жа Милър, която си играеше на криеница с Клоуи и я наричаше Мери. И г-н Дрейк, който задаваше странни въпроси, като дали някой вече живее на Луната, и през повечето време Клоуи не знаеше отговорите, но той все пак се усмихваше и й казваше, че е добро момиче.

Преди й харесваше да слиза долу и да разговаря с хората. Само трябваше да не поглежда зад котелното, където някакъв мъж висеше от тавана, с лице цялото лилаво и подуто. Той никога не говореше, но от гледката му Клоуи я заболяваше коремчето.

– Клоуи? – обади се приглушеният глас на Емили. – Идваш ли?

Мама би казала „Мисли си за хубавите неща, не за лошите.” Така че, докато Клоуи слизаше по последните три стъпала, тя си спомняше за г-жа Милър и г-н Дрейк и не мислеше изобщо за г-жа Хоб... или не много.

Най-долу тя присви очи към почти пълната тъмнина. Само нощните лампи³ светеха, онези, който мама сложи навсякъде, когато Клоуи започна да казва, че не иска да слиза долу, а мама бе решила, че я е страх от тъмното, което бе така – мъничко, но само защото тъмното, означаваше, че г-жа Хоб може да я издебне.

Клоуи все пак виждаше вратата на зимника, така че фиксира погледа си натам и тръгна колкото можеше по-бързо. Когато нещо помръдна, тя забрави, че не трябва да поглежда, но това бе само обесеният мъж, и тя можеше да види само ръката му, подаваща се иззад котелното, докато той се олюляваше.

Тя побягна към вратата на зимника и я отвори със замах. Вътре беше непрогледен мрак.

– Клоуи? – от тъмнината се обади Емили.

Клоуи стисна юмруци. Емили вече се държеше наистина гадно. Да се крие от нея...

Отгоре изтрополиха стъпки. Мама? Вече си е дошла?

– Ела, Клоуи. Нали не те е страх от тъмното? – изсмя се Емили. – Явно все още си малко бебе.

Клоуи се начумери. Емили нищо не разбираше. Беше само глупаво, злобно момиче. Клоуи ще й намери колата, после ще изтича горе и ще каже на мама, а Емили повече никога няма да я гледа.

Тя се наведе в малката стаичка, опитвайки се да си припомни, къде мама държеше колата. Не е ли това тук, на рафта? Тя се спусна натам и се повдигна на пръсти. Пръстите й се свиха около студена метална кутийка.

– Клоуи? Клоуи! – Гласът беше на Емили, но от доста далеч, писклив. По пода отгоре изтропаха стъпки. – Клоуи, къде си?

Клоуи изпусна кутийката. Тя се удари с трясък в пода, после се претърколи към крака й, съскайки и пръскайки, образувайки локва от газирано около пантофите й.

– Клоуи, Клоуи, къде си? – изизмитира глас зад нея – като на Емили, но не съвсем.

Клоуи бавно се завъртя.

На вратата стоеше стара жена в розов пеньоар, с очи и зъби проблясващи в тъмнината. Г-жа Хоб. Клоуи искаше да стисне очи, но не смееше - това само още повече я ядосваше, само влошаваше нещата.

Кожата на г-жа Хоб се набръчка и сгърчи. После стана черна и лъскава, пукайки като клонки в лагерен огън. Големи парчета паднаха, разпльоквайки се на пода. Косата й се разпращя и изгоря. А накрая не остана нищо освен череп, осеян с остатъци почерняла плът. Челюстите се отвориха, зъбите все още проблясваха.

– Добре дошла отново, Клоуи.

.....................................

¹ става дума за газирана напитка "Кока-Kола" - бел. пр.
² популярната в САЩ табела "Продава се" - бел. пр.
³ осветление, подобно на аварийното, което се включва при излючване на нормалното осветление, и създава мека, недразнеща светлина - бел. пр.

ИЗСТРЕЛЯХ СЕ СЕДНАЛА В ЛЕГЛОТО, стискайки с една ръка медальона ми, а другата бе увита в чаршафите. Помъчих се да си припомня късчета от съня, който вече ми се изплъзваше. Нещо за мазе... за момиченце... аз? Дори не можех да си спомня да сме имали някога мазе – винаги бяхме живели в апартаменти.

Момиченце в мазе, нещо страшно... мазетата не бяха ли винаги страшни? Потръпнах дори мислейки си за тях – тъмни и влажни и празни. Но това не беше празно. В него имаше... не можех да си припомня какво. Мъж зад котелното...?

Удар по вратата на спалнята ми ме накара да подскоча.

– Клоуи! – изкрещя Анет. – Защо будилникът ти не е звъннал? Аз съм икономка, не съм ти бавачка. Ако пак закъснееш, ще се обадя на баща ти.

Като става дума за заплахи, тази не беше точно върха на ужасиите. Дори и Анет да успееше да се свърже с баща ми в Берлин, той просто щеше да се престори, че я слуша, загледан в Блекбери¹-то си, с внимание насочено към нещо по-важно, като например прогнозата за времето. Щеше да измърмори неясно „Да, ще се погрижа за това, когато се прибера” и щеше да забрави всичко това в момента, в който затвори.

Пуснах радиото си, усилих го и изпълзях от леглото.



Половин час по-късно бях в банята си, приготвяйки се за училище.

Прихванах страничните си кичури коса назад с шноли, погледнах в огледалото и потреперих. Тази прическа ми придаваше вид на дванайсетгодишна... не че имах нужда от помощ за това. Току що бях навършила петнайсет, а сервитьорите в ресторантите все още ми подаваха детското меню. Не ги винях. Бях метър и петдесет и николко, с извивки, които личаха само, когато носех тесни дънки и тясна тениска.

Леля Лорън се кълнеше, че ще се източа нагоре – и напред – когато най-сетне цикълът ми дойдеше. Към този момент се чудех „дали”, вместо „кога”. На повечето ми приятелки им беше дошло на дванайсет, дори на единайсет. Опивах се да не мисля за това прекалено много, но естествено, го правех. Притеснявах се, че нещо не е наред с мен, чувствах се като изрод всеки път, когато приятелките ми разговаряха за цикъла си, молех се да не разберат, че моят още го нямаше. Леля Лорън казваше, че съм добре, а тя беше лекар, така че предполагах, че разбира от това. Но все още ме гризеше. Доста.

– Клоуи! – вратата отново се разтресе под месестия юмрук на Анет.
– В тоалетната съм – извиках в отговор. – Дали бих могла да получа малко уединение?

Опитах само с една шнола отзад на тила, придържаща кичурите. Не беше зле. Когато завъртях глава, за да се огледам отстрани, шнолата се изхлузи от бебешкифината ми коса.

Изобщо не трябваше да я подстригвам. Но ми беше писнало да съм с дълга, права коса като на малко момиченце. Бях си избрала етажирана прическа до раменете. Изглеждаше страхотно на модела. Върху мен? Не чак толкова.

Погледнах отворената туба с боя за коса. Кари се кълнеше, че червени кичури биха били идеални за моята медноруса коса. Все си мислех, че ще приличам на захарна пръчка². И въпреки това, можеше да помогне да изглеждам по-възрастна...

– Вдигам телефона, Клоуи – извика Анет.

Грабнах тубата с боя, натиках я в раницата си и отворих вратата.



Слязох по стълбите – както винаги. Сградите може да се меняха, но не и навиците ми. В деня, когато тръгнах на предучилищна група, майка ми ме хвана за ръка, преметнала раничката ми „Сейлър Муун”³ през другата си ръка, докато стояхме на стълбищната площадка.

– Приготви се, Клоуи – каза тя. – Едно, две, три...

И се втурнахме, надбягвайки се по стълбите, докато не стигнахме долу – пъшкащи и кикотещи се, а подът се люлееше и плъзгаше изпод нестабилните ни крака, а всички притеснения за първия ми ден в училище бяха изчезнали.

Бяхме тичали заедно надолу по стълбите всяка сутрин през цялата предучилищна година и първата половина на първи клас, а после... е, после вече нямаше с кого да тичам по стълбите.

Спрях се най-долу, докосвайки медальона под тениската ми, после се отърсих от спомените, нарамих раницата и излязох от стълбището.

След смъртта на майка ми, доста се бяхме местили из Бъфало⁴. Баща ми „въртеше” луксозни апартаменти, което значи, че ги купуваше в сгради в ранна фаза на строеж, после ги продаваше, когато работата бе завършена. Понеже през повечето време той беше далеч, по работа, пускането на корени на дадено място не беше важно. Поне не за него.

Тази сутрин стълбите не бяха толкова добра идея. Коремът ми вече се гърчеше от притеснение заради класното ми по испански език. Бях се издънила на предишния тест – бях отишла през уикенда на гости с преспиване у Бет, вместо да уча – и едвам не ме скъсаха. Испанският никога не ми е бил силен предмет, но ако не си повишах оценката до четворка, баща ми можеше действително да забележи и да се зачуди, дали училището по изкуствата е било толкова разумен избор.

Милош ме чакаше с таксито до тротоара. Той ме караше от вече две години, с двете премествания и трите училища. След като се качих, той нагласи огледалото от моята страна. Утринното слънце все още ми блестеше в очите, но не му го казах.

Коремът ми се успокои, докато потърквах с пръсти познатото съдрано място на облегалката и вдишвах химическият бор откъм освежителя за въздух, въртящ се над отдушника.

– Снощи ходих на кино – каза той, докато направляваше таксито през три платна. – Гледах един от онези филми, които харесваш.
– Трилър?
– Не. – Той се намръщи, помръдвайки с устни, сякаш тестваше избора си на думи. – Приключенски екшън. Сещаш се – много оръжие, разни неща избухват. Истински филм в стил „избий ги до сърце”⁵.

Мразех да поправям английския на Милош, но той настояваше да го правя.
– Искаш да кажеш филм в стил „избий ги крак”⁶.

Той повдигна едната си тъмна вежда:
– Когато стреляш по човек, къде се целиш? В краката?

Разсмях се и говорихме за филми още малко. Любимата ми тема.

Когато се наложи Милош да говори с диспечера си, аз се загледах през прозореца. Дългокосо момче изскочи иззад група бизнесмени. Носеше старомодна пластмасова кутия за храна със супергерой на нея. Бях толкова заета, опитвайки се да отгатна кой беше супергероят, че не забелязах накъде се беше запътило момчето, докато не скочи от бордюра, приземявайки се между нас и следващата кола.

– Милош! – изкрещях. – Внима...

Последната дума бе откъсната от дробовете ми, докато се размазах в предпазния колан. Шофьорът зад нас и онзи зад него натиснаха клаксони, верижна протестна реакция.

– Какво? – каза Милош. – Клоуи? Какво има?

Погледнах към предния капак на колата и видях... нищо. Само празно платно отпред и трафик, завиващ от ляво на нас, с шофьори показващи среден пръст на Милош докато ни задминаваха.

– Т-т-т... – стиснах юмруци, сякаш можех някак да насиля думите да излязат. Ако заседнеш някъде, поеми на където и да било, винаги казваше терапевтът ми. – Стори ми се, че видях нещо ка-ка...

Говори бавно. Първо обмисли думите си.

– Съжалявам. Стори ми се, че видях някой да изскача пред нас.

Милош подкара таксито напред.
– И на мен ми се случва понякога, особено ако завъртам глава. Струва ми се, че виждам някого, но няма никой.

Кимнах. Коремът отново ме заболя.

.....................................

¹ BlackBerry – марка мобилни смартфон устройства на канадската фирма Research In Motion – бел. пр.
² Традиционните американски захарни пръчки са с формата на бастунче и са украсени с усукани бели и червени райета – бел. пр.
³ Популярен японски детски анимационен филм и франчайз в стил манга – бел. пр.
⁴ Град в САЩ, щат Ню Йорк – бел. пр.
⁵ В оригиналния текст в диалога се използват изразите „shoot-'em-down” и „shoot-'em-up” – бел. пр.
⁶ Виж ⁵

Две

КОМБИНАЦИЯТА НА СЪНЯ, който не можех да си спомня и момчето, което не можеше да съм видяла, ме бе изплашила. Докато не разкарах поне единия въпрос от главата ми, за съсредоточаване върху теста по испански не можеше да става и дума. Така че позвъних на леля Лорън. Когато попаднах на гласовата й поща, казах, че ще й се обадя отново на обяд. Бях тръгнала към шкафчето на приятелката ми Кари, когато леля ми се обади.

– Живяла ли съм някога в къща с мазе? – попитах аз.
– И на теб добро утро.
– Извинявай. Сънувах един сън, който сега ме тормози. – Разказах й каквото успях да се спомня.
– А, това трябва да е било старата къща в Алънтаун. Ти беше още мъниче. Не съм изненадана, че не си спомняш.
– Мерси. Това ме...
– Тормозеше, личи ти. Трябва да е било върхът на кошмарите.
– Нещо за чудовище, живеещо в мазето. Пълно клише. Срамувам се от себе си.
– Чудовище? Какво...?

Системата за известия я прекъсна – тенекиен глас казваше „Д-р Фелоус, моля явете се на станция 3Б”.

– Това трябва да е за теб – казах аз.
– Може да почака. Всичко наред ли е, Клоуи? Звучиш странно.
– Не, просто... въображението ми днес прекалено се е развинтило. Изкарах акъла на Милош тази сутрин, помислих си, че видях някакво момче да притичва пред таксито.
– Какво?
– Нямаше момче. Поне не и извън главата ми. – видях Кари до шкафчето й и помахах. – Звънецът ще удари, така че...
– Ще те взема след училище. Чай в „Краун”¹. Тогава ще говорим.

Връзката прекъсна преди да мога да възразя. Поклатих глава и се затичах да настигна Кари.



Училище. Няма много какво да се каже за него. Хората си мислят, че училищата по изкуствата сигурно са различни - всичката тази кипяща креативна енергия, часове пълни със щастливи хлапета, дори и гот почитателите толкова близо до щастието, колкото позволяват изтерзаните им души. Мислят си, че в училищата по изкуства трябва да има по-малко напрежение и тормоз на съученици. Все пак, повечето деца там са именно онези, които биват тормозени в другите училища.

Истина е, че тези неща не са толкова зле в гимназия „А. Р. Гърни² ”, но събереш ли хлапета на едно място, без значение колко си приличат, се образуват фронтове. Оформят се клики. Вместо спортистчета, зубъри и никои, имаш художници, музиканти и актьори.

Като ученичка по театрално изкуство, бях натикана при актьорите, където талантът явно имаше по-малка стойност от външния вид, самоувереността и вербалните способности. Не се заглеждаха след мен и бях кръгла нула в последните две. В скалата за популярност, се класирах с идеално посредствена петица. Типът момиче, на което никой не обръща особено внимание.

Но винаги бях мечтала да бъда в училище по изкуствата, и беше толкова готино, колкото си го бях представяла. Нещо повече – баща ми бе обещал, че мога да остана докато се дипломирам, без значение колко пъти ще се местим. Това значеше, че за първи път в живота ми не бях „новото момиче”. Бях постъпила в „А. Р. Гърни” като първокурсничка, както всички други. Като най-обикновено хлапе. Най-накрая.

В онзи ден, обаче, не се чувствах нормална. Прекарах сутринта в мисли за онова момче на улицата. Имаше редица логични обяснения. Бях се загледала в кутията му за храна, така че явно съм се подвела, накъде е тичал. Трябва да е скочил в чакаща го до бордюра кола. Или да е кривнал в последната минута и да е изчезнал сред тълпата.

Това звучете напълно убедително. Тогава защо все още се притеснявах?



– Е, хайде де – каза Миранда, докато аз ровех в шкафчето си, през обедната почивка. – Ето го там. Покани го на танците. Не е толкова трудно.

– Остави я намира – каза Бет. Тя се протегна през рамото ми, грабна яркожълтата ми чанта за обяд от горния рафт и я разклати. – Не знам как можеш да не я забележиш, Клоуи. Това нещо си е на практика неоново.

– Тя се нуждае от стълба, за да види чак там – каза Кари.

Сбутах я с ханш, а тя се отдръпна назад, смеейки се.

Бет извъртя очи:
– Хайде, хора, иначе няма да можем да си намерим маса.

Минавахме покрай шкафчето на Брент, когато Миранда ме побутна с лакът:
– Покани го, Клоуи.

Тя се направи, че го прошепва. Брент погледна към нас... после бързо извърна поглед. Лицето ми пламна и прегърнах чантата за обяд към гърдите ми.

Дългата, тъмна коса на Кари докосна рамото ми.
– Той е кретен – прошепна тя. – Не му обръщай внимание.

– Не, не е кретен. Просто не ме харесва. Не е виновен.

– Ето, – каза Миранда. – аз ще го поканя от твое име.

– Не! – Сграбчих ръката й. – М-моля те.

Кръглото й лице се изкриви в отвращение:
– Боже, понякога си такова бебе. На петнайсет си, Клоуи. Трябва да поемаш инициативата в свои ръце.

– Като например да се обаждаш по телефона на някой пич, докато майка му не ти каже да го оставиш намира? – каза Кари.

Миранда само сви рамене:
– Майката на Роб го казва. Той не се е оплакал.

– Ами? Продължавай да се самоубеждаваш в това.

Това вече наистина ги разпали. Обикновено щях да се намеся, за да ги накарам да престанат, но бях все още ядосана, че Миранда ме изложи пред Брент.

Кари, Бет и аз обсъждахме момчетата, но не си падахме наистина по тях. Миранда беше... беше сменила повече гаджета, отколкото можеше да изброи. Така че когато тя започна да движи с нас, изведнъж стана изключително важно да харесваш някое момче. И без това се притеснявах, че не съм достатъчно зряла, не ми стана по-леко от факта, че тя се изхили, когато си признах, че никога не съм била на истинска среща. Така че си измислих увлечение. Брент.

Мислех си, че просто трябва да кажа, че харесвам някое момче, и това ще е достатъчно. Никакъв шанс. Миранда ме разкри – каза му, че го харесвам. Бях ужасена. Е, най-вече. Малка част от мен се надяваше, че той ще отговори „Супер. И аз харесвам Клоуи.” Никакъв шанс. Преди това, понякога разговаряхме в час по испански. Сега той седеше два реда по-далеч, сякаш изведнъж бях придобила най-гадната миризма на света.

Точно стигнахме в столовата, когато някой ме повика. Обърнах се и видях Нейт Бозян да тича към мен, с коса като червен маяк в претъпкания коридор. Той се блъсна в един от по-горния курс, извини се с усмивка и продължи насам.

– Хей – казах аз, когато наближи.

– Хей и на теб. Да не си забравила, че тази седмица Петри пренасрочи сбирката на филмовия клуб за обедната почивка? Ще обсъждаме авангардното кино. Знам, че обожаваш художествени филми.

Изимитирах, че ми се повдига.

– Тогава ще предам извиненията ти. И освен това ще кажа на Петри, че не се интересуваш от режисирането на онзи късометражен филм.

– Днес ли щяхме да го решаваме?

Нейт се заотдръпва, ходейки назад:
– Може би. Може би не. Така че ще кажа на Петри...

– Налага се да изчезвам – казах на приятелките си и побързах да го настигна.



Сбирката на филмовия клуб както винаги започна зад кулисите, където можехме да обсъждаме неща по работа и да обядваме. В салона не се допускаше храна.

Обсъдихме късометражния филм и аз бях в списъка за избор на режисьор – единственият класирал се първокурсник. После, докато всички гледаха сцени от авангардни филми, аз обмислях вариантите си за демонстративен запис. Измъкнах се преди края и се запътих към шкафчето си.

Умът ми продължаваше да щрака чак до половината път. После коремът отново ме заболя, напомняйки ми, че бях така развълнувана, че са ме класирали, че бях забравила да ям.

Бях забравила чантата с обяда си зад кулисите. Погледнах часовника си. Десет минути до началото на часовете. Можех да успея.



Клубът по филми беше приключил. Който последен бе напуснал салона, беше изгасил осветлението, а нямах идея как да го включа, особено след като за да намеря ключа, трябваше да мога да го видя. Ключове за лампи, светещи в тъмното. Ето как щях да финансирам първия си филм. Разбира се, щеше да се наложи някой да ги произведе. Както повечето режисьори, аз бях повече човек на идеите.

Запровирах се покрай седалките, на два пъти удряйки краката си. Най-накрая очите ми се пригодиха към слабата светлина на аварийното осветление³ и открих стълбите, водещи зад кулисите. После стана по-трудно.

Кулисите продължаваха в малки, отделени със завеси помещения, за склад и импровизирани гримьорни. Имаше осветление, но винаги някой друг го бе включвал. След като опипах най-близката стена и не открих ключ, се отказах. Слабото сияние на още аварийно осветление ми стигаше, колкото да виждам силуети. Достатъчно ми беше.

И все пак беше доста тъмно. Аз се страхувам от тъмното. Бях имала неприятни случки като дете – въображаеми приятели, които обитаваха мрачни места и ме плашеха. Знам, че звучи странно. Другите деца си измисляха другарчета – аз си фантазирах чудовища.

Миризмата на блажна боя ми подсказа, че съм в гардеробната, но мирисът, примесен с невъзможния да сбъркаш аромат на нафталин и стари костюми, не ме успокои както обикновено.

Още три стъпки и наистина изпищях, когато около мен се оплете плат. Бях се омотала в някоя от завесите. Страхотно. Колко ли високо бях изкрещяла? Наистина се надявах тези стени да са звукоизолиращи.

Прокарах длан по грубия полиестер, докато открих края и дръпнах завесите. Можех да различа масата от обяд. Отгоре имаше нещо жълто. Чантата ми?

Импровизираната зала сякаш се простираше пред мен, губейки се в тъмнината. Беше заради перспективата – от двете страни завесите сочеха навътре, така че залата се стесняваше. Интересна илюзия, особено за трилър. Трябваше да го запомня.

Да мисля за коридора като за декор за филм, успокои нервите ми. Рамкирах кадъра, пружинирането на стъпките ми добавяше нестабилност, която би направила сцената по-непосредствена, поставяйки зрителя на мястото на нашия протагонист – глупавото момиче, приближаващо се към странния шум.

Нещо изтрополи. Стреснах се, обувките ми изскърцаха и звукът ме накара да подскоча още по-високо. Потрих настръхналите си ръце и се опитах да се изсмея. Добре, сама казах странен шум, нали? Пуснете, моля, звуковите ефекти.

Още един звук. Прошумоляване. Значи имахме плъхове в страховития ни коридор, така ли? Колко клиширано. Време е да изключа препускащото си въображение и да се съсредоточа. Да режисирам сцената.

Нашият протагонист вижда нещо в края на коридора. Смътна фигура...

О, я стига. Що за евтините страхотии. Дай нещо оригинално... мистериозно...

Втори дубъл.

Какво вижда тя? Детска чанта за обяд, яркожълта и нова – не на място в тази стара, прокълната къща.

Продължавай да снимаш. Не трябва да оставям съзнанието си да блуждае...

Стенание проехтя в тихите стаи, после секна, преминавайки в мокро подсмърчане.

Плач. Така. От филма ми. Протагонистът вижда детска чанта за обяд, после чува зловещи ридания. Нещо помръдна в края на залата. Тъмна фигура...

Хвърлих се напред, бързайки към чантата ми. Грабнах я и избягах.

.....................................

¹ Crowne Plaza – Международна хотелска верига. – бел. пр.
² A. R. Gurney - Albert Ramsdell Gurney, Jr (1930-) – Американски писател и драматург, роден в гр. Бъфало, щат Ню Йорк. Известен с творбите си „Любовни писма”, „Трапезарията”. – бел. пр.
³ Става дума за специфичното осветление в театралните и кино салони, маркиращо изходи и т.н. – бел. пр.

уау само това ще кажа

Прекрасно, нямам търпение и за останалата част.

Чудесна е

БЛАГОДАРЯ!

Супер!

Извинявайте поредица ли е и ако е колко книги са?

пише "Една невероятна трилогия" значи е поредица от три книги

Прочетох я преди време и ми хареса. Поздравления за превода, страхотен е!
Само че нещо не ми хареса края, защото останах с чувството, че ще има още книги и дълго време рових из нета да открия информация за книгите и наистина се оказаха само 3. Но нищо, все пак беше интересна трилогия.