Няколко години преди идването на Ботевата чета в долната махала на град Враца, наречена Хармана, се заселил възрастен турчин на име Хасан ефенди. Българи и турци останали учудени от това, че богатият турчин решил да живее в българската махала.

Хората научили, че този човек дълги години е бил управител на митница в Османската империя и натрупал доста пари, но защо избрал малкия градец Враца за последно пристанище, никой не разбрал.

Хасан ефенди живеел с дъщеря си Сюзан, която тогава била на около тридесет години. Всички се чудели защо е останала неомъжена, след като била хубава и доколкото разбирали - много добра. Големите й черни очи ласкаво греели изпод витите й като гайтани вежди и гледали хората с много обич. Сюзан не криела лицето си като другите туркини, които тя старателно отбягвала. Често правела опити да се сприятели с българки, но те учудени я подминавали. Просто не знаели как да се отнасят с нея - нали все пак била туркиня, а и името й такова едно... странно. Много приличало на френско, но всъщност било персийско и означавало "изпепелена от любов".

Богатият турчин бил особен човек. Винаги носел голяма жълта броеница от кехлибар. Не бил приказлив, но срещнел ли българин, първи го поздравявал. С турците не общувал, гледал ги някак отвисоко и затова те никак не го обичали. В къщата му рядко влизали чужди хора. Само понякога привечер, когато хората се прибирали по къщите и залоствали портите си, го навестявал поп Димитър от Възнесенската черква. За тези посещения научил ходжата на града и се заканил пред турците, че ще го каже на мюдюрина.

При преминаването на Ботевата чета град Враца се напълнил с редовна турска войска, башибозуци и черкези. Хората от Врачанския революционен комитет били арестувани и избити. Малцина от тях успели да се спасят. Българите се движели като сенки и очаквали всичко лошо. И то не закъсняло. След боя при Милин камък разгневените турци се нахвърлили върху беззащитните врачани. Още през първия ден били убити повече от тридесет души.

След пладне в къщата на българчето Ангел Димитров дотичала задъхана и силно обезпокоена дъщерята на Хасан ефенди - Сюзан. Със сълзи на очи, тя съобщила грозната вест - най-големият убиец Мустафа ага се заканва да изколи с хората си на мегдана всички български деца от махалата на Хармана. След като разказала това на родителите на Ангелчо, девойката го хванала за ръчичка и хукнала да събира децата от махалата, за да ги скрие в своя дом. Някои българи давали децата си на турското момиче, а други бързали да ги скрият в църквата "Дванадесет апостоли".

За кратко време Сюзан успяла да събере у дома си четиринадесет деца. Тъкмо била довела последното - малката Марийка, когато към къщата им се втурнала разярената тълпа, предвождана от Мустафа ага. Освирепелите турци блъскали вратата и сипели обидни думи по адрес на Хасан ефенди и дъщеря му. Изплашените деца се притискали до своята покровителка Сюзан и тихичко ридаели. Накрая домакинът не издържал, отворил вратата и попитал:

- Как смееш, Мустафа ага, да нахълтваш така у дома на един правоверен, без той да те е поканил на гости? Ще се оплача където трябва, така да знаеш!

- Хасан ефенди, предай ми децата на гяурите, които си скрил у дома си и аз ще се махна! Трябва да ги изчистя до крак, за да се затрие гяурското им семе.

- По-скоро се махай от очите ми! - страшно разгневен, извикал високо Хасан ефенди. - Срамота е да воюваш с децата, ага!

Но агата не спирал да блъска по вратите с хората си и да вика обидни думи. Тогава Хасан ефенди, неочаквано за всички, извадил от джоба си малък английски револвер и стрелял в нахалния неканен гост. Мустафа ага паднал на земята, превивайки се от болка. За миг настъпила пълна тишина, която скоро била нарушена от няколко изстрела. Хасан ефенди паднал убит до вратата на собствения си дом като верен страж на беззащитните дечица вътре.

- Спрете, спрете, магарета недни! - едва се чувал слабият глас на ранения Мустафа - Върнете се ви казвам!

Дали страхът от убийството на правоверен или нещо друго накарало Мустафа ага да се откаже от замисленото злодейство, това никой не разбрал. Бабаитите му го грабнали на ръце и си отишли.

Така четиринайсетте български деца били спасени от ятагана на озверените поробители. Когато опасността отминала, скритите в мазето деца се поуспокоили и започнали да се оглеждат наоколо. Направило им силно впечатление това, че по стените имало окачени икони и портрети на непознати князе и войници. На една от картините имало изобразен лъв, изправил глава до някакъв войник.

Девойката със странното име Сюзан останала без баща, но била доволна, че успяла да спаси невинните дечица. Галела ги по главите и им разказвала, че тя и баща й са потомци на потурчени българи, родом от Осман пазар (сега град Омуртаг). Вече три поколения служели на Османската империя, но съхранявали обичта към рода си и доколкото можели -помагали на българите.

Останала сама, без близки хора, обградена от обичта на спасените деца и родителите им, Сюзан доживяла Освобождението на България от османско иго. Радвала се от сърце заедно с българите, но съвсем наскоро починала от огненица. Погребали я по християнски. Така пожелала тя в предсмъртния си час. Съседите й поканили за опелото поп Димитър от Възнесенската църква, приятелят на баща й.






http://www.bulgariatour.org