Джим Бъчър „Буреносен фронт“

Половин час преди обичайното време чух пощальона да се приближава към вратата на моя офис. Стъпките му звучаха по-различно от друг път – бяха тежки, самоуверени, а той си подсвиркваше. Явно беше нов човек. Продължи да си подсвирква почти до вратата на офиса и едва тогава млъкна. След това се изсмя.
После почука.
Изтръпнах. Обикновено ми пускат писмата през процепа на вратата, освен когато са препоръчани. Рядко имам препоръчани пратки и те най-често носят лоши вести. Станах и отворих вратата.
Новият пощальон, който приличаше на баскетболна топка с ръце и крака, с изгоряла от слънцето оплешивяла глава, се хилеше на надписа на стъклото.
Погледна към мен и го посочи с пръст:
– Шегувате се, нали?
Прочетох надписа (да не би някой да го е сменил) и кимнах.
– Не, сериозен съм. Може ли да си получа пощата?
– Тъй значи. Партита, шоута и други такива работи?
Опита се да надникне над рамото ми, сякаш очакваше да види бял тигър или оскъдно облечена асистентка да снове из единствената стая на офиса.
Не бях в настроение да слушам подигравки и посегнах към плика, който стискаше в ръката си.
– Няма такова нещо. Не правя партита.
Той продължаваше да го държи, изкривил любопитно глава.
– Значи гадателство? Гледате на карти или на кристална топка?
– Не – отвърнах аз. – Не съм медиум.
Издърпах писмото от ръката му.
Той упорстваше:
– Какъв сте тогава?
– Какво пише на табелата?
– „Хари Дрезден. Магьосник.“
– Точно така – потвърдих.
– Истински магьосник? – попита той ухилен, очаквайки да се хвана на това. – Заклинания и отвари? Демони и вълшебства? Лукави и гневливи?
– Не особено лукав. – Измъкнах писмото от ръката му и посочих към разписката. – А сега мога ли да се подпиша за пощата си, моля?
Усмивката на новия пощаджия изчезна и той ме погледна навъсено. Подаде ми разписката (поредното уведомление за закъсняла вноска за наема) и каза:
– Вие сте смахнат. Смахнат! – Прибра я и добави, преди да си тръгне: – Приятен ден, господине.
Проследих го с поглед.
– Страхотно – измърморих и затворих вратата.
Казвам се Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Можете да ме повикате на свой риск. Аз съм магьосник. Имам офис в центъра на Чикаго. Доколкото знам, аз съм единственият професионален магьосник в страната, който упражнява този занаят открито. Можете да ме откриете в жълтите страници в раздел „Магьосници“. Вярвате или не, но аз съм единственият. Обявата ми изглежда така:

ХАРИ ДРЕЗДЕН – МАГЬОСНИК
Търсене на изгубени вещи.
Паранормални разследвания.
Консултации. Съвети. Разумни цени.
Не се занимавам с любовни отвари,
бездънни портфейли, партита и други развлечения.

Нямате представа колко хора се обаждат само да попитат дали не се шегувам. Но ако сте виждали нещата, които аз съм виждал, и ако знаете поне половината от това, което знам, ще се чудите как някой въобще може да си помисли, че мога да се шегувам.
В края на двайсети век и в зората на новото хилядолетие се наблюдава възраждане на интереса на обществеността към паранормалното. Медиуми, призраци, вампири – каквото поискате. Хората все още не възприемат сериозно подобни неща, но много малко от това, което Науката обеща, се случи в действителност. Болестите продължават да са проблем. Гладът също. Насилието, престъпленията и войните са проблеми. Въпреки напредъка на технологиите, нещата не станаха така, както хората се надяваха.
Науката, най-разпространената религия на двайсети век, днес има малко помрачен образ след експлозиите на космическите совалки, децата наркомани и няколкото поколения безучастни американци, които позволиха на телевизията да им възпитава отрочетата. Хората търсят нещо, но мисля, че сами не знаят какво. И въпреки че постепенно започват да проглеждат за магическия свят, който ги съпътства отдавна, продължават да мислят, че аз съм някакъв шегаджия.
Както и да е, последният месец беше слаб. Даже последните месеци бяха слаби. Успях да платя наема за февруари едва към 10 март и по всичко личи, че ще мине още доста време, преди да се издължа за текущия месец.
Единствената работа, която ми се отвори, беше миналата седмица, когато се наложи да пътувам до Брансън, Мисури, за да проверя дали къщата на един кънтри певец не е обитавана от духове. Не беше. Клиентът ми обаче не остана много доволен от този резултат и още повече се начумери, когато го посъветвах да изостави упойващите вещества и да отдели повече време за сън и физически упражнения. Може би това щеше да му бъде по-полезно от заклинанията и екзорсизма. Плати ми пътните разноски и хонорар за един час и си тръгнах с чувството, че съм постъпил правилно – почтено, но не много практично. По-късно научих, че повикал някакъв медиум шарлатанин, който изпълнил специален ритуал с благовония и светлинни ефекти. Хора всякакви!
Довърших книжлето, което четях, и го хвърлих в кашона ПРОЧЕТЕНО. В този поставен на бюрото ми кашон имаше цял куп прочетени и захвърлени книги със смачкани страници и подвити гръбчета. Безмилостен съм към книгите. Тъй като нямах кой знае какво да правя, се загледах в другата купчина, на непрочетените книги, но в този момент телефонът иззвъня.
Погледнах го враждебно. Ние, магьосниците, сме доста мрачни индивиди. Вдигнах слушалката след третия сигнал, за да не прозвуча прекалено ентусиазиран, и казах:
– Дрезден.
– О, Хари Дрезден ли е? Магьосникът? – В тона отсреща се долавяше извинителна нотка, като че ли жената ужасно се страхуваше да не ме обиди.
„Не, помислих си, Хари Дрезден, прахосникът, а Хари магьосникът е в съседния офис.“
Магьосниците по принцип са вечно сърдити, но едва ли е разумно един консултант на свободна практика, който на всичкото отгоре е закъснял с наема, да се прави на ощипан и затова, вместо да пусна някакъв пиперлив лаф, отговорих на жената:
– Да, госпожо. С какво мога да ви бъда полезен?
– Ами – каза тя – не съм съвсем сигурна. Загубих нещо и се надявам да ми помогнете.
– Откриването на загубени вещи е моя специалност – отговорих аз. – За какво става дума?
Настъпи малка нервна пауза.
– За съпруга ми – каза тя с леко дрезгав глас като на мажоретка, изявявала се в продължение на дълъг турнир, но с достатъчно биография в гласа й, за да разбера, че не беше непълнолетна.
Повдигнах вежди.
– Госпожо, не съм точно специалист по изчезнали лица. Обърнахте ли се към полицията или към някой частен детектив?
– Не – отговори тя припряно. – Те не могат да ми помогнат. Всъщност не съм ги търсила. Всичко е толкова объркано. Не е нещо, за което можем да говорим по телефона. Съжалявам, че ви отнемам от времето, господин Дрезден.
– Чакайте – прекъснах я аз. – Извинете, но не ми казахте името си.
Отново настъпи същата нервна пауза, като че ли тя прелистваше записките си, преди да ми отговори:
– Наричайте ме Моника.
Хората, които имат и бегла представа от магьосници, не обичат да ни казват имената си. Те са убедени, че ако името излезе от собствените им уста, може да бъде използвано срещу тях. Да си призная честно, прави са.
Трябваше да бъда максимално възпитан и безобиден. Тя се колебаеше дали да не затвори телефона, а аз се нуждаех от работата. Щях да открия половинката й, ако се заемех сериозно.
– Добре, Моника – подех аз, опитвайки се да придам на гласа си мелодичен и приятелски тон. – Щом смятате, че вашият случай е твърде деликатен, можете да ме посетите в офиса и да поговорим. Ако се окаже, че съм в състояние да ви помогна, ще го направя, а ако не, поне ще ви насоча към някого, който би бил по-полезен за вас. – Озъбих се, уж че се усмихвам. – Безплатно.
Вероятно „безплатното” свърши работа. Съгласи се да дойде в офиса до час. Това означаваше около два и половина. Достатъчно време, за да изляза и да хапна нещо преди това.
Телефонът звънна отново почти в момента, в който оставих слушалката, и ме стресна. Втренчих се в него. Нямам доверие на електрониката. Всичко, произведено след 40-те, ми се струва съмнително и не се радва на благоразположението ми. Колите, радиоапаратите, телефоните, телевизорите, видеомагнетофоните не са ми по сърце. Не ползвам дори автоматични моливи.
Отговорих с почти същата престорена сърдечност, с която бях говорил с Моника.
– Дрезден на телефона. С какво мога да ви помогна?
– Хари, трябваш ми до десет минути в „Медисън“. Можеш ли да дойдеш? – Гласът отново беше женски, но делови, рязък и студен.
– Ало, лейтенант Мърфи! – излигавих се аз. – Толкова отдавна не съм те чувал. Как си? Как е семейството?
– Зарежи това, Хари. Имам два трупа и искам да им хвърлиш едно око.
Изтрезнях моментално. Карин Мърфи беше шеф на Отдела за специални разследвания в Чикаго и на практика поемаше всички т.нар. необичайни престъпления. Нападения на вампири, мародерства на тролове, отвличания на деца от пакостливи духове – всичко
това не е много подходящо за полицейски доклад, но все пак има случаи на нападнати хора, на откраднати деца, на повредено или унищожено имущество и някой трябва да се заеме с тях.
За Чикаго и почти за целия район този някой бе Карин Мърфи. А аз бях ходещият й справочник по свръхестественото и платен консултант на полицейското управление. Но два трупа? Две убийства, извършени по необичаен начин? Не ми се беше налагало досега да се занимавам с нещо подобно.
– Къде се намираш? – попитах аз.
– Хотел „Медисън“, на Десета улица, седми етаж.
– Това е на петнайсет минути от тук – казах аз.
– Значи можеш да пристигнеш до петнайсет минути. Чудесно.
– Хм – казах и погледнах часовника. Моника-без-фамилно-име трябваше да пристигне след около четирийсет и пет минути. – Само че имам среща.
– Дрезден, имам два трупа и никакви следи и заподозрени, а убиецът е на свобода. Срещата ти може да почака.
Ядосах се. Случва ми се понякога.
– Не може – възразих. – Но виж какво. Мисля, че мога да отскоча да хвърля едно око и да се върна навреме.
– Обядвал ли си? – попита тя.
– Какво?
Тя повтори въпроса си.
– Не – отвърнах.
– Недей тогава – последва пауза, после тя продължи с тон, в който се усещаше нещо злокобно. – Много е лошо.
– Колко лошо, Мърфи?
Гласът й омекна и това ме уплаши повече от образите на кървава и насилствена смърт, които си представях. Мърфи беше корава мацка и се гордееше, че никога не показва слабост.
– Наистина е много лошо, Хари. Не се бави. От Специалния отдел горят от нетърпение да се заловят за работа, но аз знам, че не обичаш някой да се мотае на местопрестъплението, преди да си го огледал.
– Тръгвам – казах аз, докато обличах сакото си.
– Седми етаж – напомни ми тя. – Ще те чакам там.
– Добре.
Изключих осветлението в офиса. Отворих вратата и я заключих след себе си. Поколебах се, защото не знаех колко време ще ми отнеме огледът при Мърфи, а не ми се искаше да пропусна срещата с Моника-не-ми-задавайте-въпроси. Затова отворих отново вратата и написах на една бележка:
ИЗЛИЗАМ. ЩЕ СЕ ВЪРНА ЗА СРЕЩАТА В 14,30.
ДРЕЗДЕН
След това се затичах надолу по стълбите. Рядко използвам асансьора, макар че офисът ми е на петия етаж. Той винаги се поврежда точно когато имам нужда от него.
Имаше и още нещо. Ако аз бях на мястото на този, който използва магически сили, за да убие двама души наведнъж, щях да се погрижа преди всичко да отстраня единствения практикуващ магьосник, който сътрудничи на полицията. Имах по-големи шансове да оцелея на стълбите, отколкото в тясната кабина на асансьора.
Параноик? Може би. Но фактът, че сте параноик, съвсем не изключва вероятността да ви дебне невидим демон, който иска да изяде лицето ви.

Карин Мърфи ме чакаше пред хотел „Медисън“. Двамата с нея сме ярка илюстрация на противоположностите. Колкото аз съм висок и слаб, толкова тя е ниска и набита. Очите и косата ми са тъмни, а тя притежава русите къдрици на Шърли Темпъл и бебешко сини очи. Лицето ми е издължено и ъгловато и имам ястребов нос и заострена брадичка, докато нейното личице е гладко и закръглено, а сладкото й носле би подхождало повече на някоя мажоретка.
И тази година март беше студен и ветровит и тя беше облечена с дълго палто, което прикриваше дамския костюм с панталон отдолу. Мърфи никога не носеше рокли, но аз подозирах, че има мускулести и добре оформени крака, като на гимнастичка. Спортната й натура се потвърждаваше от няколкото купи по айкидо, които красяха кабинета й. Косата й стигаше до раменете и се развяваше безмилостно от пролетния вятър. Не носеше обици, но беше толкова добре гримирана, че почти не личеше. Приличаше по-скоро на нечия любима леля или на дружелюбна майка, отколкото на закоравял детектив по убийствата.
– Нямаш ли друга връхна дреха, Дрезден? – попита тя, когато наближих достатъчно, за да се поздравим.
Пред входа стояха няколко неправилно паркирани полицейски коли. Тя ме погледна за половин секунда, но после отмести очи. Трябва да призная, че издържa на погледа ми по-дълго, отколкото повечето хора биха се осмелили. Не че е толкова опасно, освен ако не продължи няколко секунди, но аз бях свикнал хората, които знаеха, че съм магьосник, да подчертават това, като избягват да ме гледат в очите.