Имайки предвид изключително важното значение, което щитът има в културната традиция на американските индианци и по-специално на народите, обитаващи Великите равнини, по-долу представяме няколко материала, отнасящи се до този въпрос. Съществена част от тези материали е свързана с името на Н. Скот Момадей, който вероятно е най-популярният съвременен индиански поет и писател. След като получи през 1968 г. най-престижната американска литературна награда - "Пулицър" - за романа си "Къща от зора", Момадей стана известен в цял свят.
Образът на щита заема особено място в творчеството на писателя. На него е посветена творбата му "В присъствие на Слънцето" - цикъл от 16 литературни импресии, своеобразни стихотворения в проза, които по неповторим начин разкриват духовната роля на щита в културата на кайова - родното племе на Н. Скот Момадей. По-долу ви представяме част от тези импресии, придружени от авторовото въведение към цикъла.


На разсъмване, преди да умре, орелът обхожда земята, виейки се в широки кръгове, приближавайки се постепенно към нея - мястото на първотворението. Вятър няма, но във въздуха постепенно се усилва някакво бучене. То прилича на звука на вятъра, но все пак не е вятър - то е много по-могъщо.

Ояте ауичахапи кин хехан лю уаслахи ел уасичу уан-бле ечеяпе чи Джек Керигън кичи мазапийе юхапи ча хи щита на Седящия Бик киу хе опетон.*
Мистър Самотният Бик казва, че може да нарисува този щит. Изпратете му, моля, хартия и бои. Цветовете са тревно зелено, тъмно синьо и червено-кафяво. Да, Скачищият Бик, бащата на Седящия Бик, му е подарил този щит и му е дал името Седящия Бик. Скачащият Бик е направил този щит според един свой вещ сън. Когато Седящият Бик носи този щит, той по специален начин боядисва коня си. Да, баща му го е научил на това боядисване. Когато получаваш щит, не бива да лъжеш или да замисляш зло. Нарушителят го чака рана или гибел. Когато общината на Седящия Бик била доведена в агенцията Стендинг Рок, един бял човек от търговския пост на Джек Керигън на име Били (Уилям МакНайдър) купил щита на Седящия Бик.

Из "За Седящия Бик". Разказ на племенника му - Самотният Бик, записан от неговата племенница, мисис Сесилия Самотния Бик Браун.

* * * *

По принцип равнинният щит е кръгъл и е направен от здрави материали. Той не е много голям и е достатъчно лек. Обикновено диаметърът му е около 60 см. Конструкцията му се състои от кожа и украшения. Дебелата кожа се изсушава, придобивайки поразителна здравина. Почти винаги това е бизонова кожа.
Само в ограничен смисъл щитът може да се смята за механическо защитно средство, макар че той несъмнено е достатъчно надежден, че да отбива не само каменни остриета и удари на бойна тояга, но даже сачми и куршуми от огнестрелно оръжие, особено ако попадението е плъзгащо се. Но преди всичко и най-вече щитът е свещен предмет, талисман.
Равнинният щит отразява характера на равнинната култура, известна също под името конна или култура на кентаврите. Той свидетелствува за живота на номадското общество и неговия воински идеал. Носителите на щитовете били ловци и воини, за които смисълът на живота се състоял във военни походи, вземане на пленници и демонстрация на изключителна смелост.
Естетическият аспект на равнинния щит е много ярко изразен. Той представлява уникално произведение на изкуството. Без изключение на украсяването на подобаващия щит се отделяло огромно внимание. Изкусността при оформлението на много равнинни щитове достигала високо ниво от гледна точка на пропорциите, силуета, симетрията, играта на цветовете и въобръжението.
Художествените качества, присъщи на равнинния щит, съперничат с великолепието на "счетоводителските"** рисунки, които от своя страна биват сравнявани с античната вазова живопис. Това е изкуство от най-висок порядък, с неповторим стил на изпълнение.
Щитът се намира в забележителна взаимовръзка с личността на притежателя си. Всъщност, тази връзка е така непосредствена, толкова близка, че практически не може да бъде определена. В най-пряк смисъл воинът от равнините бил своя собствен щит. Това бил неговият личен флаг, реализация на неговото видение и името му, обект на неговото най-свещено битие. Приемайки щита, той казвал: "Моят щит изразява мен самия, и аз изразявам своя щит. Аз съм себе си и аз съм моят щит!"
Щитът е и маска. Маската - това е външност, разкриваща реалността, скрита зад тази външност. Както и другите маски, щитът вещае за свещена истина. Той е това, което виждаш, вярва воинът от равнините. Щитът изразява твоята собствена същност, както и моята, - казва той. Щитът разкрива същността на твоята личност. Той омайва, плаши, обезоръжава, оставя те беззащитен. Погледни моя щит, и ето - ти вече си оплетен, или трансформиран, може би - одухотворен над пределите на своето въобръжение. Нищо вече няма да бъде за теб както преди, защото ти си встъпил в полето на действие на моята сила. О, мой враг! Взри се в моя щит!
Щитът е преплетен със словото, с разказа. Щитът и е свое собствено слово. Когато щитът бива разкрит за другите, това означава: ето, пред вас е моята история. Влезте в нея и се подложете на сътворение. Тази история ще разкаже за вашата истинска същност.
Щитовете от тази сбирка пребивават в най-висша степен в стихията на езика и те пряко се отнясят към историите, песните, заклинанията, баянията и молитвите, съставящи устната традиция на коренните американци. Пред вас са шестнадесет щитове, едно дълбока символично число, защото е кратно на свещената четворка. Общо броят на щитовете е четири пъти по четири.
И тези щитове са медитации, съставящи един жизнен цикъл. Историите, изобразени на щитовете, са предназначени за предаване на глас: на самия себе си, на един слушател или пред аудитория - по една на ден, в течение на шестнадесет последователни дни; през четвъртия, осмия, дванадесетия и шестнадесетия разказвачът и слушателите могат да постят за укрепване на тялото и пречистване на духа. Историите следва да се разказват рано сутрин или надвечер, когато светилото е ниско над хоризонта, и непременно в присъствие на Слънцето.

Н. С. М.



Те лагерували и някой казал:
- Ще трябва дълго да пътуваме, за да победим враговете. Силна "медицина" ще ни е нужна - толкова силна, че да действува далеч от лагера. Всички седели безмълвно, размишлявайки над тези думи.
Накрая един мъж проговорил:
- Аз имам такъва "медицина". Та нали на щита си нося цяло крило от орел?!
Никой не можел да го каже по-добре и още на следващия ден те поели на път.



Той-се-Оглежда подложил на изпитание сина си, Жълтата Трева.
- Ти трябва да убиеш тридесет лястовици и да ми направиш ветрило от оперението им.
- Цялото ветрило ли трябва да направя? - попитал Жълтата Трева. - Дори и украсата от мъниста? - Той никога по-рано не бе правил ветрила.
- Да. Ти трябва да направиш и украсата от мъниста- със синьо, черно, бяло и оранжево.
- Такива са цветовете на твоя щит, - потвърдил Жълтата Трева.
Жълтата Трева се вълнувал, докато изработвал ветрилото за своя баща, но когато то било завършено, представлявало наистина съвършена, прекрасна вещ. Подбраните еднакви по големина пера плътно прилягали едно към друго, и сияели като дъга. И в същото време те можели широко да се разтворят в кръг, подобно на щит. А дръжката била покрита с везба от мъниста. Сините, черни, бели и оранжеви мъниста блестели при всякакво осветление. И още - от края на дръжката висяла украса - дълги ресни от еленова кожа.
Когато Той-се-Оглежда видял ветрилото не казал нищо, но бил обзет от гордост и възхищение. След това той заминал на боен поход в земите на пуебло и бил убит там. По-късно Жълтата Трева отишъл при пуебло и върнал щита на баща си. Но не успял да върне ветрилото.
Когато Жълтата Трева бил вече стар, той казал на внука си, Красивият Кон:
- Виждаш ли, щитът се оказа по-силен от ветрилото, защото щитът се завърна, а ветрилото - не. Някои неща, ако са много силни, се завръщат. Помни това. Така ние, в нашия лагер, гледаме на света.



Бо-тали срещнал Жената-паяк. Рано сутринта той отишъл да се къпе. А когато се добрал до брега, погледнал нагоре пред себе си, към слънцето. Там, право пред очите му, висяла паяжина. Това бил светещ блестящ щит. Бо-тали дълго го гледал. Щитът бил толкова прекрасен, че му се искало да заплаче. Станало му интересно дали той е толкова здрав, колкото е красив. Започнал да плиска с пълни шепи вода върху щита, отново и отново, но той оставал цял и блестял още по-силно.
След това, огрян от слънчевите лъчи, в паяжината се появил женският паяк.
- Жено-паяк, - казал Бо-тали, - подари ми този съвършен щит!
- Бо-тали, - отвърнала Жената-паяк, - ето, вземи щита.



Акеа-де. Лагерували при форт Бент. Там имало един човек, който не можел да движи дясната си ръка от китката надолу. Наричали го Врановата Шия и бил получил раната си в битка с юта. Той едва не се простил с живота. Както преди, така и след битката се намерили такива, които го укорявали, че не е украсил щита си. "Това е слаб щит, - казвали те. - В края на краищата, той не те спаси от осакатяване. Ако бе изрисувал щита си както трябва, ти естествено щеше да използваш ръката и китката си както преди". Но Врановата Шия само свивал рамене, отговаряйки: "А на мен ми се струва, че моят щит ми спаси живота. Отсега нататък ще го нося именно такъв". Преди той носел щита на лявата ръка. Сега го окачвал на ремък от дясното рамо, и той скривал мъртвия крайник. Окачен по този начи, щитът смущавал враговете му. И все пак това бил предмет, който сам по себе си не привличал внимание. Това бил съвсем обикновен щит.



Живял един човек, чийто щит бил направен от върба, конска кожа, бои и пера. Чудна била неговата украса: на бяло поле - отпечатъци от крака на гущер, а на синьо - от длани на врагове. Веднъж този човек, отправяйки се на запад, взел щита със себе си. Казал, че отива на лов. Но когато се върнал, се появил в лагера без своя щит. Никой не се решавал да го попита направо какво се е случило със щита. Но всички предполагали, че човекът се е лишил от него от малодушие: пред лицето на смъртта е хвърлил щита и е избягал. Този човек доживял до дълбока старост и никой така и не узнал истината за щита. Хората гледали човека с печал и съмнение, а на гостите казвали, че неговият щит е умрял.


Превод: Митьо Лисицов



Както короната е тялото на личната украса, така щитът е главата и лицето, връхната точка от воинските атрибути. За него се изисква безгранично търпение, грижи и мисли. Той не само трябва да бъде перфектно монтиран и изработен, но също така перфектна трябва да бъде неговата "медицина". Собственикът размишлява над него, работи над него, моли се над него за своите грижи и защита, за прославата на своя живот. За украсата му трябва да се помисли, да се отделят време и средства, за да се добави магическият му вързоп, скалповете на враговете и отпред да се изрисува тотема на собственика. Той го окачвал всяка сутрин на покривалото на входа на типито си - това бил неговия щит, неговият защитник, неговата магия, негов почти бог.
По-късно през деня щитът се поставял на триножник зад типито, от западната страна, за защита от злите духове; това се наричало "sunning", тъй като щитът поемал от благата сила на Слънцето.
В "Спомени за живота сред индианците" на Джеймс Уилард Шулц се разказва как един чернокрак, наречен Лисичите Очи, решава да си направи щит. Това е чудесна история, която разкрива много от радостните и тайнствени страни при изработването на щита.

"След няколко дни постене Лисичите Очи получи видение - едно водно животно, което бе дошло, за да бъде негов таен помощник. Лисичите Очи се върна в лагера и организира пиршество, на което покани няколко воини, включително и един пазител на свещена лула, за когото се вярваше, че е специално избран от Слънцето.
Лисичите Очи обясни, че вече има таен помощник, но сега му трябва щит, за да ходи на бой. Той искаше да знае кой би могъл да направи щит за него, ако му даде материал. Черната Видра се отзова пръв и бе избран за тази почетна задача. Лисичите Очи му обеща два коня, за да покаже своята благодарност, тъй като щитът бе за чернокраките едно от най-важните неща, осигуряващи успех и защита.
Първо бяха нужни опашни пера от скален орел, бели, с лъскави черни върхове, затова Лисичите Очи направи своя орлов капан и след десет дни той вече притежаваше опашните пера на четири орела. Всички казаха, че това е много добър знак и че вече има достатъчно пера да украси щита и също да си направи военен накит за глава".

След това той отишъл със Шулц на лов и убил мъжки бизон. Това бил стар единак, "чиито гладки, черни, остри, с форма на полумесец рога, сега бяха се превърнали в грапави, изтрити чуканчета. Това беше най-доброто възможно доказателство, че е достоен". "Той е участвувал в много битки и е оцелял" - казал Лисичите Очи, докато деряли с Шулц кожата от бизоновия врат и плещи. Авторът продължава:


"Това беше сигурен знак, че щитът, направен от тази кожа, ще бъде сигурна защита за него и ще го запази невредим в битките с враговете на неговото племе.
След това занесохме парчето кожа на Жената-Язовец и тя внимателно я ощави, оставяйки цяла лъскавата й черно-кафява лицева част. Малко по-късно кожата бе връчена на Черната Видра и впечатляващата церемония по превръщането й в щит започна.
По този голям повод Черната Видра се облече в прекрасните си бойни одежди: мека кожена риза, легини и мокасини, красиво избродирани с многоцветни игли от бодливо свинче. На главата си имаше изумителен чернокракски военен накит от хермелинови кожи, украсен с бизонови рога. Ръцете и лицето му бяха боядисани със свещената тъмночервена боя. Встрани от типито му парчето бе разпънато на колчета, забити в земята и той, като коленичи пред него, започна да се моли, режейки в същото време кръгло парче, четири стъпки в диаметър.

"О, Слънце, о, Нощна светлина! Утринна звезда! О, ти, който си над нас, - пееше той, - чуйте всички вие и се смилете днес над нас. Този щит, който правя, дайте му от вашата свещена сила, за да може да пази своя собственик невредим, когато се срещне с врага. О, ти, който си над нас! За всички нас - мъже, жени и деца - дай дълъг и хубав живот, нека бъдем здрави; помогни ни да отблъснем враговете си, които винаги търсят начин да ни унищожат".

Междувременно няколко жени бяха сложили известен брой камъни на малък огън и изкопаха плитка дупка до тях. Жените изтърколиха част от камъните вътре и ги посипаха с тънък слой пръст. Тогава Черната Видра, с помоща на трима свои бойни другари, облечени също във военни одежди, постави кръглото парче кожа над дупката. Всеки един от тях забоде едно след друго по няколко колчета в цепнатините, които бяха прорязани на равни разстояния покрай ръба на кожата, и така я прикрепиха здраво към земята. Когато забиваха колчетата, те поред разказаха за някои свои битки с враговете, от които бяха излезли като победители и изброиха взетите "ку". Когато кожата започна да се свива от горещината и да се огъва от колчетата към центъра, те бързо я разхлабиха. Тримата помощници я вдигнаха и преместиха колчетата. Черната Видра надзираваше всяка стъпка от работата и често докосваше кожата, за да е сигурен, че няма да прегори. Той поиска още горещи камъни, които му бяха нужни. След един час кожата се бе свила наполовина от първоначалния диаметър и беше поне един инч дебела.
По време на тази продължителна работа Черната Видра се молеше непрекъснато и заедно със своите помощници пееше свещени песни. Накрая кожата бе свита и Лисичите Очи я занесе у дома, за да довърши направата, украсявайки щита с прекрасните орлови пера".


Както се вижда, при чернокракския начин за направа на щит се избира приятел, комуто се поверява честта да ръководи свиването на кожата и после щита се довършва от собственика. Освен това участват и други помощници, включително и жени.
Лакотските воини обаче твърдели, че сами осигуряват и приготвят кожата, а символите се рисуват от шаман.
Повечето лакота предпочитат за тази последна част от работата да се съберат при воина, когато той отиде при шамана и да изброят неговите "ку" с помощта на малки клечки; те се забиват в земята, по една за всеки подвиг, докато шаманът рисува фигурите. Всички се молят и пеят военни песни, за да фиксират завинаги съответните сили към щита. При този случай тяхната помощ се възнаграждава с не по-малко от два хубави коня.
В прериите битували четири вида щитове: танцувални (облекчен вариант на бойните), свещени щитове, притежавени от шаманите, миниатюрни (умалено копие на бойния), които понякога се вземали по време на пътуване вместо оргинала и същинските бойни щитове. Щитът бил мистична светиня, изпълнена със "сила", и в живота на индианеца от равнините й се отделяло сериозно внимание. Изработването на щитовете и калъфите за тях се поръчвало на специални майстори и на шаманите, пазители на свещени лули. Да се завладее такава светиня в битка се смятало за особено престижно дело. Известни са случаи на гадаене по щитовете - например при кроу, които, подхвърляйки щита нагоре, по начина на падането му определяли резултатите от предстоящия поход. От естетическа гледна точка щитовете са произведение на високото изкуство. Изображенията се нанасяли както на самия щит, така и на калъфа му (като не рядко тези изображения били различни). При шайените членовете на едно от военните общества носели червени щитове и се смятало, че композициите върху тях произхождат от легендарния културен герой на племето - Сладката Магия. Изображението на костенурка било символ на дълголетие. Членовете на братството на мечката носели на щитовете си образа на своя покровител. Нерядко щитът бил погребван заедно с притежателя си.


Материалите подбраха и подготвиха Димитър Венков и Теодор Кошев по трудове на Томас Е. Майлс, Джеймс У. Шулц, Джеймс Мууни, А.В. Ващенко и др.


В записките, посветени на щитовете на кайова, Мууни говори за това, че подобно на другите племена от равнините, кайова и кайова-апачите използвали на война щитове, направени от бизонова кожа. Тези щитове, както често пъти и калъфите им, се изрисували със свещени изображения, способни, в представите на притежателя им, да му обезпечат защита. Тези композиции произтичали от видения или вещи сънища. Ето защо смисълът на изображенията върху щитовете често е неясен, за разлика от "счетоводителската" живопис или изображенията върху ризите. Чрез тях се установявала личната връзка на притежателя с източника на сила и за страничния човек тя била лишена от смисъл.
Преди сражение, с цел да се активизират силите на щитовете, се устройвали военни танци. Сред характерните за кайова щитове Мууни специално изтъква щитовете на Тай-ме, бизоновите, птичите, мечешките и миниатюрните (15-20 см. в диаметър).
Всеки щит имал външно и вътрешно оформление с различни изображения и украса (вътрешното обикновено е тайно и се изработва по-щателно), голям и малък триножник, декоративен покров и бил свързан с особен стил на боядисване на притежателя и коня му. Всеки особено значим тип щит имал варианти на рисунъка. С щитовете били свързани определени истории и песни.
В частност, характерен е произходът на бизоновите щитове, от които Мууни посочва като най-стар един щит от 1770 г., притежателят на който, Носещият Бизонов Крак (роден през 1816 г.), по това време бил най-старият човек в племето. В преданието за произхода на тези щитове се разказва как две жени, бягащи от поуните, били подгонени от мечка. Едната от тях се качила на едно дърво, а другата, Старата Бизонка, потърсила спасение на една канара. Не след дълго мечката убила тази, която се била покачила на дървото, но не успяла да се добере до Старата Бизонка. През нощта жената избягала, и тъй като я застигнала гръмотевична буря, намерила убежище в тялото на мъртъв бизон, вмъквайки се през дупката, която койотите били прогризали в хълбока му. Докато спала, бизонът й разказал за бизоновия щит и неговата мощ. На другия ден Старата Бизонка се върнала у дома и научила мъжа си как да направи седем бизонови щита, които после сама изрисувала.
Иконографията на бизоновите щитове била различна - синият център можел да означава бизоново лежбище; късите червени линии - пръстта, разровена от бизоновите копита; жълтият бордюр - праха, вдигнат когато бизонът се отръсква. Всички те били украсени с висулки от бизонова грива и ястребови пера. Броят на някои видове щитове бил строго ограничен, но числото на бизоновите постоянно нараствало, защото всеки притежател можел да изготви вариант на щита за сина си или за друг младеж, платил за това. С течение на времето бизоновите щитове при кайова се натрупали повече от всички останали - в даден момент се окзало, че са двадесет и седем. Дванадесет все още съществували към 1867 г., но през 1897 г. оцелял само един, който бил купен от Мууни за колекцията на Смитсъновия институт.
Воините кайова, притежатели на бизонови щитове, се ползвали с особен статус (на т. нар. "сънувачи на бизонова магия", buffalo dreamers), тъй като имали вещ сън за бизона - те били целители, спиращи кръвта при раняване със стрела или куршум. Всеки кайовски боен отряд по възможност бил съпровождан от "бъфало дриймър". В битката те издавали високи пръхтящи звуци, подражавайки на бизона. Те носели и особена украса за глава - червено оцветена шапка от бизонова вълна, опадала при сезонната смяна на козината, украсена с пера от червеноопашат ястреб. Готвейки се за битка, притежателят на бизонов щит боядисвал лявата половина на главата и тялото си червена, а дясната - бяла. Лицето се покривало с червено-кафява боя, на челото се нанасяло петно с червена боя, а на брадичката - с бяла. На притежателя на такъв щит било забранено да докосва огън с бизонов рог, опашка или копито, като същата забрана се отнасяла и за гостите в типито му. Освен това носителите на бизонови щитове не бивало да ядат сурови бъбреци, черен дроб или месо от мястото, където е била нанесена раната при убиване на бизона. В типито на притежателя на бизонов щит било табу и трошенето на костите на това животно.



Лакотски щит. Неговият притежател е обяснил рисунките му така: Веднъж, когато се готвел да тръгне с един боен отряд, някакъв старец му предсказал, че ако отиде, ще бъде убит. Преди да тръгне на поход, воинът потърсил помощ и защита от един шаман. Заклинателят взел щита му и нарисувал летящ в небето сокол, защитен с мълнии от валящия около него град. Това помогнало на воина да намери начина, по който да се защитава в предстоящата битка. Характерни за много лакотски щитове са четирите орлови пера, разположени в четирите краища на щита. В някои случаи ги оцветявали в един цвят с фона на щита, като по този начин те се "присъединявали" към него. Това помагало да носят защитната сила на щита и да я разпространяват.

Превод: Митьо Лисицов

Със съкращения по: Ron McCoy, Miniature Shields. James Mooney Fieldwork Among the Kiowa and Kiowa-Apache; "American Indian Art Magazine", Summer 1995, pp. 64-71


--------------------------------------------------------------------------------------------

.* Първите редове от творбата, които са взети от документален източник, са на езика лакота (бел. ред).

**Става въпрос за рисунки, правени най-често от индиански пленници в американските фортове. Купувайки или получавайки като подарък бои и цветни моливи, те рисували в големи счетоводни тетрадки (обикновено нямало друга хартия), сцени с битов, военен и религиозен характер. Този жанр е продължение на развитата у индианците от равнините пиктографична традиция. Известни са няколко десетки тетрадки със "счетоводителска" живопис, които са изключително интересен и ценен извор за индианската култура (бел. ред.)

"Щитът, който се завърна" - Според разясненията, дадени от автора при среща с читатели в Москва през 1993 г., сюжета е провокиран от реално събитие. В тази миниатюра Момадей всъщност предрича връщането в племето на знаменития щит, принадлежал на вожда Сетангия. Щитът се смятал за изгубен, и десетилетия наред за него не се знаело нищо. Всъщност през цялото това време щитът се пазел в семейството на коменданта на форт Сил, където Сетангия бил арестуван, и недалеч от който загинал по-късно. През 1991 г., по инициатива на един от белите изследователи на кайовската култура, светинята била върната в племето, и това станало повод за всеобщо ликуване и гордост.

"Щитът на Бо-тали" - Съгласно поясненията на автора, Бо-тали бил историческо лице - велик воин. Той не бил висок, но бил много силен и дързък в боя. Той е също герой на стихотворението на Момадей "Страхът на Бо-тали" (1967).

"Най-обикновен щит" - Тук е описан щит, който авторът получил от баща си и пазещ се понастоящем у него.

Акеа-де (букв. "те лагерували там") - традиционното начало на сказанията, с което започват разказвачите-кайова.

Джеймс Мууни (1861-1921) е известен американски етнолог, който започва като любител-ентусиаст, а завършва кариерата си като щатен сътрудник на Смитсъновия институт. Автор на класическите трудове "Религията на Танца на духовете и сиукското въстание от 1890 г." (1896), "Календарната история на индианците кайова" (1898) и др.

Тай-ме - Свещен фетиш на кайова във формата на кукла; предполага се че кайова са го взаимствали от кроу. Смята се, че първоначално са били три, но двата по-късно са изгубени. Тай-ме е централната светиня при Танца на Слънцето. Табу за фетиша са контактите с мечка, скункс, заек и огледало.
Дж. Мууни описва появата на Тай-ме по следния начин: "Древното изображение на Тай-ме било от щавена кожа, със стъбло от индиански тютюн като украса за "главата". Това кожено изображение се съхранявало в свещена шатра заедно с други амулети и жертвени дарове… Сегашният Тай-ме е един от съществуващите три. Два от тях първоначално били взаимствани от кроу чрез един мъж арапахо, женен за жена кайова, а третия кайова завладяли от чернокраките.
Съгласно преданието, един беден арапахо, който нямал коне и друго имущество, отишъл с племето си на Танца на Слънцето на кроу и дълго и отдадено танцувал пред техния фетиш с надеждата, че той ще се съжали над него и ще го дари със сполука. Главният пазител на фетиша на кроу го наградил, давайки му самия фетиш, въпреки протестите на съплеменниците му, които били разгневени от такава милост, оказвана на чужденец. След това щастието се усмихнало на този арапахо - той отвлякъл много коне и с приношения в чест на Тай-ме се сдобил с много милости от негова страна. Той жертвал коне (оставяйки ги вързани в свещената шатра), докато неговият табун станал най-голям в племето. След като постигнал успех, той отново посетил кроу. Но когато се отправил към къщи, ревнуващите кроу, тайно тръгвайки след него, отвързали Тай-ме от пръта пред типито му и го откраднали, "като Рахил, която откраднала боговете на баща си". Откривайки липсата, арапахът направил две копия на фетиша… По-късно той се оженил за жена от племето кайова и отишъл да живее в нейното племе, като взел Тай-ме със себе си, така че той станал магически талисман на кайова. Оттогава Тай-ме винаги се предава в неговото севмейство, а в жилите на пазителя съответно винаги тече част от кръвта на арапахо… Примерната дата, когато кайова са придобили сегашния фетиш Тай-ме, е ок. 1770 г. Както вече се спомена, те и по-рано имали ритуал и равнозначен фетиш от обработена кожа. От двата фетиша (въпреки, че и двата били с еднаква форма и изработени от един и същи материал), единият - "Мъжът", бил малък (едва няколко инча на височина), докато другият - "Жената", бил значително по-висок.
Кайова смятат, че кроу все още притежават оригинала, откраднат от арапахо".



Българско индианско дружество "Орловият кръг"