Когато тъпанът говори и орловите пера танцуват

Дълбок, древен ритъм, идващ сякаш от самото сърце на земята. Високи гласове, пеещи в унисон странна песен, напомняща за вятър, за безкрайни равнини и за препускащи диви коне. Завладяващо потракване на десетки и дори стотици дрънкалки от еленови копита; оглушителен, но и ентусиазиращ шум от множество звънчета. Разкошно развяващи се във въздуха орлови пера, хвърчащи във всички посоки разноцветни ресни, жълти, червени и бели гребени от животински опашки, привързани към смолисто-черни коси, дълги плитки, боядисани смугли лица, невероятни украшения от бизонова кост или проблясващ седеф, богато извезани с мъниста дрехи… Може би сме попаднали на снимачната площадка на поредния филм за "Дивия Запад" на Северна Америка или пък, по някакъв вълшебен начин, сме се върнали във времената на Седящия Бик и Бъфало Бил? Не, намираме се на пау-уау.
Словосъчетанието "пау-уау" идва от езика на група племена от атлантическото крайбрежие на Северна Америка и първоначално е означавало "шаман" или "събрание /съвет/ на шамани". Предполага се, че първите европейски заселници погрешно започнали да наричат "пау-уау" всяко голямо събиране на индианци. По-късно, когато много коренни американци започнали да си служат с английския език, те на свой ред възприели това словосъчетание като своеобразен международен термин. Така днес пау-уау е понятие, което всички племена на северноамериканските индианци употребяват за своите танцови фестивали и празненства.
Някогашните индиански танци са били свързани с племенни ритуали - военни, ловни и други. "Песните и танците са се създавали като подражания на животните и природните сили, затова са били отчитани като свещени" - казва Бойе Лад, съвременен танцьор и историк от племето уинебаго. Сега все още съществуват церемониални танци, но повечето са просто заради удоволствието да се танцува, заради неповторимата атмосфера на индианския празник.
"Здравей, индианска Америка! Певци, седнете около тъпаните! Танцьори, пригответе се! Време е да развеем перата!" - звучи от високоговорителите гласът на водещия пау-уауто, наследник на някогашния лагерен глашатай. Започва индиански фестивал, който ще продължи четири денонощия, а може би и повече. Десетина певчески групи, на чиито тъпани с ярки букви са изписани гръмки наименования: "Певци от Черната шатра", "Певци на Братството", "Певци на Слънчевия Орел" и др., са дошли да покажат изкуството си, съревновавайки се помежду си. Някои от тях ще изпълняват стари песни на своите народи - сиукси и шайени, чернокраки и кроу, омаха и кайова - но повечето ще представят свои авторски композиции, аранжирани в традиционен стил. Много от песните са без думи - изпълнителите напяват само мелодични срички, които обаче имат силно експресивно въздействие. Други песни си имат текст, който звучи на съответния племенен език - лакота или салиш, ирокезки или навахо. Много рядко се пее на английски. Текстовете са най-различни:

"Ето го - храброто сиукско момче,
което държи лулата…"

или:

"Този младеж танцува добре,
защото неговата любима го гледа…",

или :

"Бързият Елен ни каза
да пазим своите традиции -
това е добре, това е правилно…",

или:

"Ей, любима моя, аз постоянно мисля за теб,
чудя се дали ще си сама тази нощ,
чудя се дали и ти мислиш за мен…"

Насядалите около тъпана мъже синхронно удрят с палките по изпънатата кожа. Обикновено започва "запевач" - той изпява част от първия куплет, а след това се включва и хорът на останалите певци. Ето там пеят индианци от племето асинибоини - гласовете им са високи, стигащи почти до фалцет, а ритъмът, който поддържат, е бърз, динамичен. Такива са традиционните песни на племената от Северните равнини. По-нататък са се разположили команчи от Южните равнини - техните песни се изпълняват с по-ниски, гърлени гласове, а ритъмът им е по-бавен, тежък. По-късно запяват индианци от народа шоуни, чиито деди са живели в североизточния горски район на Северна Америка - техните песни също са различни по своята специфика. Различни са и песните на живеещите в днешните югозападни щати на САЩ апачи…
В широкия, ограден от високо дървено скеле кръг влизат танцьорите. Най-отпред пристъпват, бавно танцувайки, двама възрастни индианци, прославили се с майсторските си изпълнения на безброй много пау-уау. Те носят флагове - на Съединените Щати или на Канада, както и на отделни индиански народи (почти всяко племе си има свое официално знаме). След тях идват, също танцувайки, множество традиционни танцьори. Техните облекла напомнят в най-голяма степен тези на едновремешните индиански воини - орлови пера в косите, военни боядисвания върху лицето, нагръдни украшения от бизонови кости, кожени щитове със свещени изображения върху тях. Някои са полуголи. Всички носят на кръста разкошни украси от пера, напомнящи гигантски опашки на птици. Тези мъже ще изпълняват танци, дошли от някогашните общества на воините от племената понка, омаха и поуни - изпълнени със сила и ловкост стъпки, гордо изправени глави, погледи, които търсят къде се крие врагът. Следват "танцьорите на тревата". Техните танцови дрехи са обшити с много дълги, разноцветни ресни, които се люлеят като трева под напора на прерийния вятър. Танците им също имат стар произход - в миналото те са изпълнявани при религиозни празненства, свързани с общоплеменните ритуали на благодарност към възраждащия се живот след дългата студена зима. Стъпките им са по-бързи и леки, мъжете люлеят раменете си, често поставяйки ръце на кръста. Идва ред на т.нар. "нагиздени танцьори" - облеклата им представляват истинска феерия от разноцветни пера и висулки, прикрепени на поясите и гърбовете им, под коленете и над лактите им. Техните танци са направо акробатични представления - внезапни подскоци и прикляквания, въртене около оста на единия крак, сложни фигури, дори салта във въздуха! Почти всички мъже - танцьори носят на главите си ярко боядисани "гребени", наречени "роуч", направени от еленови опашки и игли от поркюпайн (американско бодливо свинче), от които стърчат едно или две орлови пера. Тези гребени също са наследство от миналото - носели са ги изтъкнатите воини на племена като саук и фокс, осейджи и други. Около глезените на танцьорите са завързани звънчета, които заедно с тъпана отмерват ритъма на стъпките им. Мнозина размахват богато украсени танцови жезли, други ветрила от птичи пера.
След "нагиздените" танцьори пристъпват жените - танцьорки. Първи са изпълнителките на традиционни танци. Те носят красиви старинни кожени рокли, извезани с мъниста. Стъпките им са бавни, пестеливи, изпълнени с достойнство. Така са танцували някогашните майки, съпруги, сестри или дъщери, възхвалявайки храбрите дела на завърналите се от успешен боен поход свои синове, съпрузи, братя или бащи. Следват "танцьорките на звънчетата", чиито рокли от блестящи платове са обшити с конусовидни сребърни звънчета, пеещи мелодично при всяко движение. Стъпките на техните танци са живи и динамични, но и сред жените има изпълнителки на сложни, заплетени фигури, въртене на един крак и скокове, приличащи на полет. Това са "танцьорките на шала". Името им идва от големите, красиви шалове с ресни, които те носят на раменете си, но често ги развяват в ръце или обтягат като криле. Подобно на "нагиздените" танцьори и танцьорките с шалове са предимно съвсем млади хора. Накрая в редицата на танцуващите подскачат и децата. Момчетата са разделени на групи като мъжете, а момичетата - като жените.
Отново прозвучава гласът на водещият : "Певци на Братството" - традиционен мъжки танц! Хока ("Хайде", "Смело"), традиционни танцьори! Развейте перата! Нека тъпанът заговори!"
И танцът започва. Обути в мокасини крака пристъпват в такт с ритъма на тъпана. Всеки участник има свой стил на танцуване, въпреки че всички излезли в широкия кръг на пау-уауто са все традиционни танцьори. Различни са и танцовите облекла - те просто спазват няколко основни изисквания към дрехите и украсите на този тип танцьори ( да са близки до някогашните воински облекла, да са по-семпли от тези на "нагиздените", да не включват дълги ресни като костюмите на "танцьорите на тревата" и т.н., и т.н…), но в направата и начина на носене на всеки от тях е проявена ярка индивидуалност и творческа фантазия. Впрочем, всичко това напълно важи и за облеклата на останалите танцьори и танцьорки, участващи в пау-уау. Няма двама еднакви "нагиздени" танцьори или две идентични като дрехи и украси "танцьорки с шал". Затова пък всички носят големи жълти картончета, на които са изписани цифри. Това е номерът на всеки танцьор (или танцьорка) - защото танците са състезателни: има и победители, и награди, дори шампиони! Съществуват и професионални танцьори, които през годината обикалят от пау-уау на пау-уау, печелят конкурси по танци и така изкарват хляба си. Трудът им, обаче, съвсем не е "безкраен празник" - такъв един човек се подлага на непрестанните тренировки на професионален атлет! Танците са сложни, изморителни и изискват не само талант, но и издръжливост - още повече, че на арената на пау-уауто танцуват и други шампиони!
Ала пау-уау - това не са само песните и танците, орловите пера и звънчетата. На фестивала се срещат близки и познати, правят се угощения, продават се различни индиански изделия, организират се конни състезания и други игри, провеждат се церемонии, раздават се подаръци. Пау-уау - това е преди всичко един голям общоплеменен празник или събиране на представители на множество племена; то е времето и мястото, когато и където младите и децата учат стародавните песни и танци, легендите и обичаите на своите народи. Пау-уау съхранява и продължава традициите на коренните северноамерикански жители.
Гласът на водещия се извисява: "Здравей, индианска Америка!"


Любомир Кюмюрджиев, председател на Българско общество по индианистика "Орловия Кръг"