Косания

Синджирите на крепостния мост се изопнаха, усуканите им, оглозгани от времето халки заскриптяха и дебелите, обковани с едноглави клинци талпи докосваха ронливия бряг. Плоскати, потъмнели от праха и ръждата, клинците се притискаха един до друг като медни пулове на пастирска вулия.

Такава врата ни брадва може да я сече, ни стрела да впие връх в нея. Ала имаше нещо по-силно, което отваряше и най-здраво залостената порта - беше гладът...

Изниза се есента. Погрознелите баири се надигнаха, черни като вдовишки забрадки. Добитъкът и хората се взираха с празни очи в земята, сгърчена от сушата.

Като прецъфтели слънчогледи шатрите на Али паша все тъй стояха изопнати околовръст. Зурни и тарамбуки думкаха и квичаха като на сватба. Огньовете не догаряха ни денем, ни нощем. Грозната веселба се търкаляше по всички страни, достигаше и прехвърляше зидовете и на обсадената крепост. Тези луди звуци бяха по-страшни от стрелите и копията, защото нищо не можеше да ги спре. Те проникваха и в най-защитената твърдина, провираха се през невидими пролуки и изпълваха сърцата с ужас.

Али паша не бързаше, не се гневеше вече, а чакаше кога най-сетне ще се сломи упорството на Косания. Предадеше ли му двестата момци като залог, щеше да вдигне обсадата. Да бе злато и сребро, где що имаше прашинка по тях, войводата щеше да смете и да ги хвърли в нозете на пашата, ала това бяха рожби, кръв от кръвта им и все мъжка челяд. Кой щеше да оре нивите и да пази крепостта?

Старците почти престанаха да ядат. Все едно, бяха си изживели живота. Само от време на време пресрещаха Косания с умолителен поглед и с угаснал глас изричаха:

- Грехота е да оставим децата да умрат от глад...

Косания отвръщаше също тъй натъжен:

- И аз имам син, но сърцето ми не дава да го пратя на друговереца. Все едно е сам да извадя нож и да го пробода.

Старците клатеха глава, кръстеха се със сухите си ръце и отминаваха като сенки.

Като ходеше да обикаля стражниците, войводата беше надзърнал случайно в двора на една от крепостните къщи. Видя да се отваря дървената врата и прегърбена старица, потропвайки с чепата тояга, да влачи босите си прашни нозе по сивия плочник. С няколко сухи буци говежди тор тя бе наклала огън на двора и сега ситнеше към него, като стискаше нещо в престилката си. Краищата на забрадката й бяха развързани и случайно подухналият вятър я грабна и захвърли на земята. Старицата подгъна нозе да я вдигне, ала те не издържаха и тя се строполи на плочника. До сгърченото, изсушено от глад тяло се търкулнаха няколко мухлясали круши.

Косания чу плач на дете и разбра, че мъката в този дом беше стигнала до края. Думи не бяха нужни, въздишката понякога е по-силна от тях. Влезе в двора и се наведе над старата жена. Посивелите й коси бяха мръсни и сплъстени, като фитили на занемарено кандило.

Заведе я до прага и видя на земята да пълзи дете с глава като на старец. Изплаши се от урода, защото не разбра веднага, че това бе сторил гладът. Грабна детето в ръцете си и със страх погледна старицата. Беззъбата и уста зейна и тънките й устни беззвучно замърдаха. Вгледа се в потъмнелите й старчески очи, но там не видя нищо, те гаснеха, окръжени от безчет неподвижни бръчки.

Косания продължаваше все тъй да държи детето на ръце, забравил за себе си и за времето, което слънцето скъсяваше заедно със сенките. Като сенки, бледи и разкъсани от умората, се извървяха всякакви спомени. Стори му се, че чува гласа на баща си:

" Сине, аз свърших това, що трябваше да свърша. И добри, и лоши неща преживях на този свят, ала никога от рода си не съм се отричал. Тук се родих, тук умирам. Тези хора познавам за мои братя. Почитай ги и ти, сине, и нека моят меч ти бъде верен и нивга да не познаеш позор."

- Позор... - повтори на глас Косания и трепна. Детето изплака. Беше гладно...

Когато се прибра хълмовете потъваха в здрач.

Можеше ли с шепа народ да задържи такъв силен враг? Все едно с тояга да прегради река. А децата?... Ще издържат ли децата? И не умират ли всеки ден хора поради твърдоглавството му?

Безсилен беше да укроти мислите си и те се пилееха като житни класове в презряла нива, разклащани от вятъра, а семената им кълняха, отровни от съмнение.

Стори му се, че в мрака се надига шепот. Някой мълвеше с угаснал глас: "Орлите орел имат за другар, а враните - врана." Неусетно заповтаря думите, докато те оживяха и придобиха смисъл.

Колко беше стоял така, не помнеше. Чу отново плача на детето, което искаше хляб. Пламъкът в свещника се беше издигнал и на белосаната стена се очерта тъмна осаждена ивица. Влезе някой. На прага кротко стоеше жена. Светликът на лоениците затрепка в зелените й продълговати очи, златисти искри се пръскаха от тях и за миг на Косания му се стори, че тя е дваж по-хубава от тогава. Колко пролети се бяха минали, колко вода бе изтекла, ала той не беше забравил онова, което карате суровия воин да трепва, щом чинарите наченат да се разлистват.

Жената тихо пристъпи. Русите й плитки падаха върху сърмената й дреха. Тя чу глухите думи на Косания:

- Влез, влез, Елена. Поседни при мене. Сложи ръка на рамото ми и отпусни душата ми.

Жената го погледна. Сега очите й бяха засенчени и наподобяваха дълбоки и потайни вирове, в които Косания искаше да удави мъката си, да забрави пълчищата на Али паша.

Елена коленичи пред него, сведе глава и безмълвно заплака. Тежки му се сториха на Косания ръцете, поиска да сложи длан на главата й, ала не намери сили, дори думите му бяха побягнали от него, добрите думи, и в душата му се беше утаила горчилка.

Изстиналата луна се измъкна от долищата и надникна бледна през прозореца. Косания бе извърнал лице към светлината и дълбоките бръчки за миг се изгладиха. Само веждите му хвърляха сянка и скриваха замисления поглед.

- А Борил, какво казва Борил? - проточи се гласът на войводата.

- Все около коня се върти и все като тебе приказва: "По-добре, майчице, да умра, отколкото роб да стана. Където бъде татко ми, там ще бъда и аз. Нали казваш, мамо, че съм приличал на него?"

Косания въздъхна и се изправи. Излезе навън. Насмолената борика пред входа подгони огромната му сянка и тя залази живо по каменния зид. Долу Дунав светлееше и над крепостните зъбери се процеждаше светла дрезгавина.

Нощите бяха населени със сънища, които скитаха в мрака и безплътните им сенки оставяха смут във всеки дом. И Косания сънуваше змейове с люспести тела, които говореха с човешки гласове. Пробуждаше се и дълго се бореше с магията на угасналите видения. Ръцете му трепереха, на челото си усещаше смъртен хлад и неволно проговаряше на глас: "Сънища, сънища...проклети сенки, които не дават мир на душата. Как да ви прогоня от постелята си? Как да подрежа крилата ви, та да не прелитате повече към мене?"

Сетне се отпускаше, продължаваше да се пита: "Не е ли животът един сън...и като сън не се ли забравят и думи, и случки? Не покриват ли се с пепел следите ни и вятърът не издухва ли стъпките ни? Нима има роден, който властвува над сенките?..." И отново потъваше в безмълво съзерцание, докато не започнеше сам да си отговаря: "Не, не е сън человеческият живот. Иначе откъде ще се вземат крепости и зидове, откъде ще се вземат човешките мъки и радости? И не остава ли като семе, затиснато от суха земя, изреченото от людете? И не събужда ли се то в незнаен час за утешение или скръб?..."

Питаше се войводата, сам водеше разговор със себе си, сякаш в него бяха скрити много человеци, сякаш в кръвта си носеше думите на древни мъдреци, които му нашепваха: "Не вярвай в сънища, който вярва в сънища прегръща сенки. Не изпускай юздите на разума си, защото той е като подплашен кон и падането от него е по-лошо от сгромолясване в бездна."

Вече часове Косания се разхождаше под откритото небе и изнурен от нощното бдене най-сетне приседна до една от бойниците, облегна гръб на студения зид и не усети кога задряма. Този път засънува една голяма камбана, като тази, която бяха докарали чипровските рудари от Седмоградско за Гушевския манастир. Само че още по-голяма и висеше направо от небето. Люлееше се и вместо звънове издаваше глас, който се разнасяше по цялата земя: "Не прокуждай децата си! Вярата си не давай!" И Косания бягаше от гласовете и търсеше да се скрие, докато не влезе сам в шатъра на Али паша.

Турчинът беше свалил чалмата си и се смееше. Смехът му приличаше на срутване на камъни, на отприщена вода. Косания го гледаше с изумени очи. Ръцете на Али паша се разтваряха и неясните му думи отново се превръщаха в смях. После в шатъра полуголи жени започнаха танец, в който имаше грях и срамност. Една от тях му се усмихваше и той с ужас разпозна в нея Елена. Пробуди се изтръпнал. Огньовете долу край Дунава все още горяха и мракът едва сега се раздигаше. "Двеста деца... двеста рожби..." - каза си на ум войводата и усети, че земята се залюля под нозете му. Подпря ръка о зида, а сетне съзря, че един от стражниците се приближава към него. В очите си сети стаени сълзи. Избърса ги с юмрук и се обърна към войника: "Старейте съберете... Искам да им говоря." Войникът мълком се обърна и само почукването на копието му подсказваше посоката, в която се отдалечи.

Старейте посрещнаха Косания в безмълвие, свалиха калпаците си за почит, ала не спряха поглед на лицето му. Заглъхнал бе чучурът на сладкодумието им, угаснала бе мъдростта в очите им. Щяха ли белокосите глави да потушат ядните му мисли или и те ще вдигнат рамене, щом ги запита що да сторят, та да не пратят кръвен залог на антихриста?

Косания разпаса меча си и повика най-здравия от старейте:

- Ето, Богдане, вземи меча ми. Аз нямам повече сили да го нося. Не намерих ни мисъл в ума си, ни вяра в сърцето си, за да дам на Али паша двеста момци за заложници. От мене войвода повече не става...

Богдан не вдигна ръка, нито очи. Седеше с наведена глава и търсеше думи да утеши войводата, ала думите ги нямаше. Гърдите му се надигнаха и той въздъхна.

Косания се наведе и остави меча в нозете му. Сетне се обърна към друг от старейте и извади пръстен от ръката си.

- Ето, вземи го. Той носи власт, защото е знак на царско благоволение, ала запомни: студен е като змия и няма разум, с който да те напъти.

После взе ръката на най-стария и като бръкна в пояса си, сложи на дланта му кесия с жълтици.

- И богатството, което е силно и лукаво като жена, не може да изкупи позора. То има блясък, има хубост, но няма сърце, нито съвест...Дълго се борих да разбера що прави человека силен, много пусти места с мисълта си пребродих, ала никъде не намерих ответ на това, което ме накара да ви събера в този час...Отворим ли портите на Али паша, огън ще изгори града и това ще бъде край на родословието ни. Ако изпратим момците си, той ще ни пощади и няма да секне димът на огнищата ни и нивите ни няма да опустеят... - Косания въздъхна и със задавен глас додаде: - Но за мъката си никога не ще намерим утешение.

Тогава стана Богдан и започна тихо:

- Кога мома задомим, изпращаме я на чуждо гнездо, при чужди хора и не жалим жалба за нея. А и тя е рожба, драга на сърцето... Толкова народ изморихме с глад, но най ми е жал за тези, които са на майчина гръд. Нали ще са живи момците ни, нали не ги пращаме на нож...

Не намери повече думи старият Богдан и заплака. Старейте стояха като онемели и никой не издаваше глас, като че се бяха превърнали в горуни. Риданието на стареца все още прогонваше тишината, когато на вратата нетърпеливо се похлопа. Косания отмести резето и в полуздрача на студената стая влезе един от стражите. В ръцете си стискаше гълъб.

- Ето, ето...има вест от Тоган! - и той отвърза един малък, колкото половина длан, кожен свитък. Ноздрите на Косания неспокойно затърсиха въздух. На пресекулки той съобщи на старейте:

- След три дни... с голяма рат... на помощ срещу антихриста иде Сигизмунд... Благословен да е бог...

Отминал бе Сигизмунд Ряхов. Али паша по незнайни пътища бе узнал вестта за кръстоносците и в една безлунна нощ шатрите му безшумно се сгънаха. Огньовете угаснаха. Антихристът беше избързал да се затвори в Никопол. Старата твърдина си отдъхна. Сякаш онова, което имаше да стане, ги бе отминало.

Нямаше зърно за посев, та смитаха и праха от хамбарите. Добитъка бяха изклали и в хомота се впрягаха мъже, ала кървава бе тази сеитба. Вместо зърна, сълзи засяваха, за да пожънат плач. И дивечът се беше изпокрил от думканията на тарамбуките. Само гладни вълци виеха на проклетия в глухите лесове и пропъждаха студената тишина.

Детето, което Косания бе взел от старицата, се съвзе. Държеше се в полите на Елена и шляпаше с малките се крачета наоколо. Зърнеше ли войводата, очичките му блясваха и то отваряше уста да се засмее. Но го плашеха прошарените, виснали като птичи криле мустаци и то се сгушваше в коленете на жената. Косания се спираше, поглеждаше го отвисоко и с тих, приласкаващ глас му заговаряше:

- Юнак трябва да станеш, юнак над юнаците. Ех, да не беше това смутно време!...

Сетне се навеждаше, взимаше детето на ръце и го подхвърляше високо. То чувствуваше гъдела и се смееше, смееше, но само миг след това войводата ставаше още по-безмълвен и замислен. "Защо Сигизмунд не се обади, защо не прати вест?"

Свечерило се беше. Над баирите небето грееше като нажежено. Бяха кладите на огньове. Цяла Мизия се беше превърнала в пожарища. Али паша не бе пощадил нито един дом.

Хлад скова лицето на Косания , неясното съмнение неусетно беше порасло и той вече чуваше тарамбуките и зурните около пламналите клади и виждаше босоноги момичета с разпуснати коси и очи, пълни със сълзи, да захапват юмруците си, за да затулят пътя на жалбите и воплите, на страшния вик, който раздуваше гърдите им.

И закънтя земята от копитата на коне. Али паша се връщаше още по-силен и страшен.

Сигизмунд се повърнал насред път, само Косания нямаше къде да се скрие.

Когато Али паша спря отново пред Ряхов, огромно червено слънце беше заляло баирите с кърваво сияние. Изплашени старци се кръстеха набожно и вдигаха молитвено ръце към небето.

Един глашатай в жълти шалвари и сърмен елек надуваше глас и изричаше като проклятие:
- Предайте се...предайте се...


Долините подемаха гласа му и от всички краища на почернялото поле към крепостта се връщаше многогласото ехо:

- Се...се...се...

Веждите на Косания останаха сключени. Лицето му потъмня. Бесът на сдържаната ярост го разкъсваше и той не можа да издържи повече. Задавено като ръмжене, през стиснатите му зъби се процепи:

- Да не сте посмели!

Войниците го гледаха изплашени. Сянката на глада не беше се вдигнала от каменната крепост, нито оня ужас на грозното очакване да си отиде нощта, да мине още един ден и да дойде отнякъде чакана помощ.

Измъчените и гладни войници таяха в себе си бунт. Дълго носената съпротива се беше превърнала в отрова. Нужна беше малка, незначителна искра, за да лумне огънят на стаената злоба. А кому се злобяха войниците: на Косания или на Али паша? Не! Тяхната ярост бе дошла от тъмните глъбини на тревогата, един неразумен товар върху блюдото на съдбата. Нима в това неколцина волнодумци щяха да намерят съдбовния изход? Има грешки, чиито последици не могат да се изправят, както на гърбовете не може да се върне стройната осанка. Строшеното е всякога строшено и дрехата с кръпка не става нова. Ала това, което се случи, бе неразумният край на едно тъй дълго търпение и в него нямаше дори утешението за закърпената дреха. Няма конци, които могат да зашият съдраната одежда на съдбата.

Не бяха отзвучали думите на Косания, когато един грубоват планинец се извърна и рече:

- Докога? Докога ще чакаме да мъдруваш? Не измисли ли най-сетне умът ти изход? Вече нямам нийде никого, не ми е драг нито дом, нито живот. Очите ми не могат повече да гледат как другите умират заради твоето упорство, Косания...

Надигна се ропот. Хората настръхнаха и сякаш усетиха началото на онази стихия, чиято безумна сила можеше да заличи в един миг и миналото, и бъдещето на един град и много хора.

Косания мълчеше стиснал устни и слушаше как все посмело се надигаха гласове и довчерашните му войници да проявяват непокорството си. Какво беше се случило, та умът им се помъти? Къде беше сгрешил, за да загуби власт над тях?...

Бяха полудели людете на Ряхов или това също беше сън, като многото лоши сънища, които му идеха напоследък? Не беше сън. Десетина меча се вдигнаха над главата му и той усети как смъртният ужас скова ръцете му. Нозете му сякаш бяха срастнали със земята.

Тъкмо се готвеха да го прободат, когато като сянка отнякъде се промъкна тъмнокос момък. Пъргавото му тяло се метна и събори най-дръзкия от нападателите. Косания го чу да казва:

- Дръж се, татко !

И едва тогава разбра, че единствената му помощ беше дошла от сина му Борил. Но събудената му надежда остана напразна. Десетина все още здрави мъже извиха ръцете на юношата и с озлобени лица закрещяха:

- Ето, ето ви откупът на Али паша!

Тогава Косания се провикна:

- Безумци! Ще ви изтрепят до корен: и вас, и децата ви...Ех, глупост човешка! Нима къртиците имат криле да летят и воловете разум да мислят...

Ала беше късно. Озверената тълпа го превърза за един дървен стълб близо до градската порта... Чу как синджирите скърцаха и потъна в безпаметност.

Когато дойде на себе си, огнени езици танцуваха над покривите. Нетърпима топлина изгаряше очите му.През замрежените от дима зеници видя сенките на хора да се изнизват, блъскани грубо от копия. Стори му се, че съзря Елена с детето на ръце да бяга изплашена, и се напрегна да извика, но от гърлото му излезе хриптене вместо звук и земята се завъртя като огромно червено вълмо...

Единствено от онова време е останал като свидетел къс от крепостния зид и името на една месност между гр. Мизия и Бърдарски геран, която назовават Косания.

Летописците не са намерили думи да разкажат за съдбата на оцелелите от крепостта Ряхов.





http://www.bulgariatour.org