В северната част на землището но село Хърлец по посоко на река Дунав, се намират останките та късноантичната и ранновизантийска крепост "Августа".
Тя е разположена на един километър от селото върху местността Калето. Слънцето вече потича, изтича, отива си... Отнасят забързаните води на реката последните слънчеви лъчи. Бавно пропълзява мракът...
С мъка откъсва дядо Петко очи от позлатените речни вълни и тръгва да събира разпилялото се по цялата ливада стадо. Докато вика овцете, старецът още усеща сладостта в сърцето си и не може да се начуди на този дивен, дивен свят. "Какви чудесии за дивене и радост има на тая земя, какви вълшебни местенца и хубости има, че да не можеш да откъснеш поглед от тях - да гледаш, да гледаш, дорде очите ти отмалеят, а душата с мед се налее" - мисли той. И пак понечва да погледне към мамещите води, но вижда, че другите овчари вече са подкарали стадата, та и той се забързва - да тръгне преди да е мръкнало съвсем.
Много овце имаха родовете Гьрбльовци и Нешковци, но и много паша и то все тук, през Огоста, на хубави места. Овчарите им бяха всички като дядо Петко - работни, кротки хорица, пък и добре познаваха месността. Излизаха сутрин, преди изгрев слънце, връщаха се по мръкнало - цял ден крак не подвиваха, а стадата сити и пресити.
Тъй мина и този ден. Мръкна. Овчарите тръгват да се прибират, а с тях и дядо Петко позабързва крачка. Както си върви и изкусно върти овчарската гега, изведнъж спира, сепнат от страшен трясък - сякаш гръм разцепва земята. Кучето се обръща към реката и силно излайва. Що да види старецът: през реката, от земята та чак до небето бяло зарево обгражда старата крепост. И докато той се чуди, трясъкът отново се повтаря - още по-силен. Вижда дядо Петко отдалече как изведнъж тежката желязна врата, заключена от незапомнени времена с голям катинар, се отваря и ярка, ослепителна светлина блесва като мълния.
- Бре, какво ще да е това чудо, бре - вика на глас смаяният старец - какви ли не чудесии има на тоя свят!
И като не сваля очи от светлината, бързо се съблича, връзва дрехите си на вързопче и съвсем забравил за стадото, нагазва във водата. Прекосява реката като на сън и като на сън влиза през желязната врата в Августа. Само каква гледка се разкрива пред очите му: в края на неширок коридор като слънце свети безмерно съкровище. Събира смелост овчарят, прекосява коридора и когато влиза в залата, едва не извиква от учудване. Големи и малки делви лежли, препълнени все с бели сребърни парици... Париците били толкова много, че в делвите не се побирали, та се търкаляли и по целия под. Освен купищата сребро, неканеният гост забелязва, че стаята завършва не със стена, а с друг каменен коридор. Макар слисан и изплашен, но воден от силно любопитство, дядо Петко продължава по него, следван от омълчалото се куче. Коридорът води към друга такава стая, от която струи още по-силна светлина. Тя била изкусно украсена със злато и скъпоценни камъни и всякакви други невиждани гиздосии. Медни, златни и сребърни съдове, прекрасни накити блестели с неземна хубост, а по пода се стелели едри жълтици.
Но какво било учудването му, когато видял, че и това не е последната стая - от нея се тръгвло още по-навътре в крепостта. Изплашил се не на шега дядо Петко, но нали очи са ненаситни, а сърце не трае - тръгва бавно по коридора. Колкото по-навътре влиза, толкова по-тъмно и студено става, а когато светлината съвсем се изгубва, разнася се лек напевен шум. Озърта се и пред очите му се разкрива най-неочаквана гледка... В малка златна стаичка на златно столче седяла хубавица златокоса, златно кроено държала и на златен стан златно платно тъкала. Приближи се овчарят до нея и тъкмо да я заговори, из цялата крепост проехтял страшен глас:
- Ти, човече, не насилвай късмета си! Вземи от всичко колкото можеш да носиш и си върви! Затворят ли се вратите, чак след още хиляда години ще се отворят отново!
Хуква презглава дядо Петко и още щом прекрачва прага, вратата с трясък се затваря. Сяда премалял на камъка до нея и погалвa запъхтяното куче:
- Сън ли беше това, що ли?!
Разтваря стиснатата си шепа и оттам се търкулват няколко лъскави парици. Вдигна глава и вижда, че бялото зарево над Августа вече било изчезнало.
- Не, не е било сън. Чудо е!
И с разтуптяно сърце хуква да разправя на другите овчари за едно от всичките чудесии за дивене и радост на този свят, за късмета си да влезе и види несметни богатства през врата, която се отваря веднъж на хиляда години.
"Дали ще ми повярват?" - не спира да се пита дядо Петко, докато прекосява обратно реката.
http://www.bulgariatour.org
______________________________
Тя е разположена на един километър от селото върху местността Калето. Слънцето вече потича, изтича, отива си... Отнасят забързаните води на реката последните слънчеви лъчи. Бавно пропълзява мракът...
С мъка откъсва дядо Петко очи от позлатените речни вълни и тръгва да събира разпилялото се по цялата ливада стадо. Докато вика овцете, старецът още усеща сладостта в сърцето си и не може да се начуди на този дивен, дивен свят. "Какви чудесии за дивене и радост има на тая земя, какви вълшебни местенца и хубости има, че да не можеш да откъснеш поглед от тях - да гледаш, да гледаш, дорде очите ти отмалеят, а душата с мед се налее" - мисли той. И пак понечва да погледне към мамещите води, но вижда, че другите овчари вече са подкарали стадата, та и той се забързва - да тръгне преди да е мръкнало съвсем.
Много овце имаха родовете Гьрбльовци и Нешковци, но и много паша и то все тук, през Огоста, на хубави места. Овчарите им бяха всички като дядо Петко - работни, кротки хорица, пък и добре познаваха месността. Излизаха сутрин, преди изгрев слънце, връщаха се по мръкнало - цял ден крак не подвиваха, а стадата сити и пресити.
Тъй мина и този ден. Мръкна. Овчарите тръгват да се прибират, а с тях и дядо Петко позабързва крачка. Както си върви и изкусно върти овчарската гега, изведнъж спира, сепнат от страшен трясък - сякаш гръм разцепва земята. Кучето се обръща към реката и силно излайва. Що да види старецът: през реката, от земята та чак до небето бяло зарево обгражда старата крепост. И докато той се чуди, трясъкът отново се повтаря - още по-силен. Вижда дядо Петко отдалече как изведнъж тежката желязна врата, заключена от незапомнени времена с голям катинар, се отваря и ярка, ослепителна светлина блесва като мълния.
- Бре, какво ще да е това чудо, бре - вика на глас смаяният старец - какви ли не чудесии има на тоя свят!
И като не сваля очи от светлината, бързо се съблича, връзва дрехите си на вързопче и съвсем забравил за стадото, нагазва във водата. Прекосява реката като на сън и като на сън влиза през желязната врата в Августа. Само каква гледка се разкрива пред очите му: в края на неширок коридор като слънце свети безмерно съкровище. Събира смелост овчарят, прекосява коридора и когато влиза в залата, едва не извиква от учудване. Големи и малки делви лежли, препълнени все с бели сребърни парици... Париците били толкова много, че в делвите не се побирали, та се търкаляли и по целия под. Освен купищата сребро, неканеният гост забелязва, че стаята завършва не със стена, а с друг каменен коридор. Макар слисан и изплашен, но воден от силно любопитство, дядо Петко продължава по него, следван от омълчалото се куче. Коридорът води към друга такава стая, от която струи още по-силна светлина. Тя била изкусно украсена със злато и скъпоценни камъни и всякакви други невиждани гиздосии. Медни, златни и сребърни съдове, прекрасни накити блестели с неземна хубост, а по пода се стелели едри жълтици.
Но какво било учудването му, когато видял, че и това не е последната стая - от нея се тръгвло още по-навътре в крепостта. Изплашил се не на шега дядо Петко, но нали очи са ненаситни, а сърце не трае - тръгва бавно по коридора. Колкото по-навътре влиза, толкова по-тъмно и студено става, а когато светлината съвсем се изгубва, разнася се лек напевен шум. Озърта се и пред очите му се разкрива най-неочаквана гледка... В малка златна стаичка на златно столче седяла хубавица златокоса, златно кроено държала и на златен стан златно платно тъкала. Приближи се овчарят до нея и тъкмо да я заговори, из цялата крепост проехтял страшен глас:
- Ти, човече, не насилвай късмета си! Вземи от всичко колкото можеш да носиш и си върви! Затворят ли се вратите, чак след още хиляда години ще се отворят отново!
Хуква презглава дядо Петко и още щом прекрачва прага, вратата с трясък се затваря. Сяда премалял на камъка до нея и погалвa запъхтяното куче:
- Сън ли беше това, що ли?!
Разтваря стиснатата си шепа и оттам се търкулват няколко лъскави парици. Вдигна глава и вижда, че бялото зарево над Августа вече било изчезнало.
- Не, не е било сън. Чудо е!
И с разтуптяно сърце хуква да разправя на другите овчари за едно от всичките чудесии за дивене и радост на този свят, за късмета си да влезе и види несметни богатства през врата, която се отваря веднъж на хиляда години.
"Дали ще ми повярват?" - не спира да се пита дядо Петко, докато прекосява обратно реката.
http://www.bulgariatour.org
______________________________
˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•●
Go on and pull me under, cover me with dreams, love me mouth to mouth, now you know I can't resist 'cause you're the air that I breathe...
˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•●
˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•●