Graveminder

ПРОЛОГ
Превод и редакция: Vaniq



Мелани постави една ръка на върха на камъка за опора, издърпвайки се нагоре от земата, което ставаше по-трудно с всяка година. Нейните колена бяха достатъчен проблем, но артрита беше започнал да уляга в бедрата й. Тя изтупа пръстта от ръцете си и от полата си и извади малка бутилка от джоба си. Внимателно избягвайки зелените стръкчета на луковиците от лалета, които бе засадила. Мелани наклони бутилката към земята.
- Заповядай, скъпа. – прошепна тя. – Не е сензацията, която сме свикнали да пием, но това мога да споделя. - Тя погали горната част на камъка. Нямаше събрана окосена трява, нито копринена паяжина в горния край. Тя беше внимателна относно малките детайли. – Помниш ли тези дни? Обратно на верандата, слънцето и бурканите – тя спря, припомняйки си сладостта – бяхме толкова глупави тогава .. мислейки си, че има голям стар свят навън за завладяване.
Пит, от своя страна, вероятно нямаше да говори, на тези който бяха добре погребани и умовете им не говореха. Тя направи остатъка от кръговете си из гробището ‘Сладка почивка’, спирайки се да изчисти късовете камъни, изливайки по малко питие на земята и казвайки думите. ‘Сладка почивка’ беше последното гробище в графика на седмицата, но тя не мамеше местните.
За малко градче, Клейсвил имаше огромнен брой гробища и надгробни плочи. Според закона, всеки, който някога е роден в този град трябваше да бъде погребан тук, в резултат на това, града имаше повече починали обитатели, от колкото живи. Мелъни понякога се чудеше, ако живите знаеха за сделката , която бяха направили управляващите на града, но всеки път щом надигнеше темата с Чарлс, тя беше отхвърляна. Някой битки бяха тези, които тя не може да спечели, независимо колко много иска.
Или колко много смисъл имаха.
Тя погледна към причерняващото небе. Беше минало времето, когато се прибираше у дома. Тя беше изказала уважение достатъчно там, където нямаше посетители почти цяло десетилетие, но тя все още се прибираше до залез. Цял живот навика не се променяше, макар да изглеждаше че трябва.
Или може би не.
Мелани тъкмо закъта колбичката в джоба на роклята си, когато видя момичето. Тя беше твърде слаба, вдлъбнат стомах се очетаваше под раздраната й тениска. Краката й бяха боси, а дънките имаха дупки по колената. Размазана мръсотия покриваше лявата й буза, като лошо нанесен руж. Очна линия беше размазана под очите й, като че ли беше спала с грима си. Момичето вървеше през добре-изглеждащото гробище, без да се придържа към пътеките, преминавайки през тревата, докато не спря пред един от по-старите мавзолеи зад Мелани.
- Не те очаквах. – промърмори Мелани.
Ръцете на момичето се издадоха под неудобен ъгъл, не съвсем войнствено, но не и спокойно, сякаш не бяха съвсем под контрола на момчето.
- Дойдох да те открия.
- Не знаех. Ако знаех ..
- Няма значение сега. – Вниманието на момичето беше непоколебимо. – Тук си сега.
- Това е, това. – Мелани обърна вниманието си към вдигането на градинарските си ножици и поливането. Тя завърши с почистването на клонките и вече беше прибрала повечето от нейните припаси. Бутилката издрънча, когато тя е бутна в количката.
Момичето погледна тъжно. Нейните тъмни очи бяха помръкнали от сълзи, от които тя не можеше да се отърве.
- Дойдох да те намеря.
- Нямаше от къде да знае. – Мелани протегна ръка и премахна листо от косата на момичето.
- Няма значение. – Вдигна мръсната си тъка, ноктите й проблеснаха в искрящ червен лак, но изглеждаше сякаш не знаеше какво да направи с протегнатите си пръсти. Страховете на малкото момиче си извоюваха, с тинейджърско перчене, място в изражението й. Спечелиха. - Сега съм тук.
- Добре тогава. – Мелани тръгна по пътя към една от портите. Тя извади стария ключ от чантата си, завъртайки го в ключалката и бутайки портата. Тя изскърца за миг. Може би щеше да спомене това на Лиъм, припомни си тя. Той никога нямаше да си спомни, ако не се заядеш с него.
- Имаш ли пица? – Гласа на момичето беше меко във въздуха. – И шоколадова напидка? Обичам шоколадовите напитки?
- Сигурна съм, че имам нещо, което мога да направя. – Мелани чуя собствения си глас да потреперва. Тя беше прекалено стара за изненади. Да открие момичето тук, в това състояние, беше на няколко крачки от изненадата. Тя не можеше да е тук. Родителите й не трябваше да я пускат да броди, някой трябваше да се свърже с Мелани преди да се стигне до това. Имаше закони в Клейсвил.
Законите поддържаха това място точно поради тази причина.
Те пристъпиха през портата на тротоара. Извън границите на ‘Сладка почивка’, света не беше чак толкова подреден. Тротоара бе напукан, и между фугите вретеновидни превели бяха покълнали.
- Стъпи върху гръмотевица, върни майка си. – прошепна момичето и след това потропа с голия си крак върху пропукания цимент. Тя се усмихна на Мелани и добави. – Колкото по-голяма е пукнатината, толкова повече ще я боли.
- В тази част няма рима. – отбеляза Мелани.
- Няма, няма ли? – Тя наклони глава за момент, след това каза. – Колкото по-голяма е почивката, толкова по-голяма да е болката. Това ще свърши работа.
Тя отпусна ръцете си, докато вървяха, извън времето в стъпките си, извън нормалния ритъм. Действията й бяха стабилни, но схемата леко непостоянна. Краката й стъпваха по тротоара с такава сила, че цимента се разцепваше под босите й крака.
Тихо, Мелани буташе количката по тротоара, докато не стигнаха края на пътя. Тя спря и с една ръка, извади колбичката от джоба си и я изпразни, с другата ръка, тя бръкна в пощенската кутия. В края, сгънат, подпечатан и адресира имаше плик. Пръстите й потрепериха, но Мелани скри искрата в пакета, скрит във вътрешността на кутията и вдигна червения флаг, за да сигнализира на куриера, че може да си върви. Ако тя не се подобреше до сутринта, ще трябваше да отиде в Ребека. Мелани сложи ръка върху очуканата кутия за момент, пожелавайки си кураж за нещата, които Ребека би трябвало вече да знае.
- Гладна съм, мис Мелани. – подтикна я момичето.
- Съжалявам. – прошепна Мелани. – Позволи ми да ти дам нещо топло за ядене. Позволи ми ..
- Всичко е наред. Ти ще ме спасиш, мис Мелани. – Момичето я озари с истински вид на щастие. – Знам го. Знаех, че ако ви намеря, всичко ще бъде наред.

Последната промяна е направена от Vania на Пет 6 Яну - 15:43; мнението е било променяно общо 1 път

ГЛАВА ПЪРВА
Превод и редакция: Vania


Байрън Монгомъри не беше влизал в къщата на Барол с години. Някога бе ходил всеки ден, за да се среща с неговата приятелка в колежа, Ела, и нейната доведена сестра Ребека. Те двамата ходиха в продължение на десетилетие и за първи път, той беше благодарен. Бабата на Ела и Ребека лежеше на кухненския под в частично изсъхнала локва от кръв. Главата й беше усукана под странен ъгъл, а ръката й бе разкъсана. Кръвта по пода изглеждаше така, че сякаш е дошла предимно от тази еднствена рана. Сякаш имаше отпечатък от натъртване на дланта си, но беше трудно да определи от количеството кръв около нея.
- Добре ли си? – пристъпи Крис пред него, временно блокирайки изгледа му към тялото на Мелани. Шерифа не беше необикновенно едър мъж, но като всички Макнейс, имаше внушително присъствие, което изискваше внимание при всякакви обстоятелства. Структурата и мускулатурата, които веднъж бяха накарали Крис да види добра битка в бар, сега го направиха нещо като шериф, които внушаваше доверие.
- Какво? – Байрън застави себе си да се фокусира само върху Крис, за да избегне тялото на Мелани.
- Ще ти прилошее или нещо .. заради .. – Крис жестуколира към пода – „кръвта и всичко това” .
- Не. – Байрън поклати глава. Човек не можеше да бъде собственик на погребално бюро и да се погнусява при гледка или сцена, или смърт. Той работеше в погребални домове извън Клейсвил около осем години, преди настойчивото желание да се върне у дома. Там, той беше видял резултата от насилствена смърт, смърт на деца, на бавни смъртни случаи.
Той плака на някой от тях, въпреки че бяха непознати за него, но никога не се е погнусявал. Дори и сега нямаше да му стане лошо, но беше трудно да се дистанцира, когато умрелия беше някого, който познава.
- Евелин отиде и взе чисти дрехи. – Крис се облегна на кухненския плот и Байрон забеляза, че кръвта не бе докоснала тази част от стаята.
- Събра ли вече доказателства или ..? – Байрън спря, преди да довърши изречението. Той не знаеше всичко, което трябваше да бъде извършено. Той вземаше повече тела, от колкото може да преброи, но никога от скорошна сцена на престъпление. Не бе патолог и не участваше по някакъв начин в съдебното разследване. Неговата работа започваше след това, не на мястото на убийството. Най-малкото беше на друго място. Сега, когато беше обратно у дома, нещата не бяха такива, каквито той очакваше. Малкото градче Клейсвил беше различен вид от местата, където той работеше. Той не осъзнаваше колко различно е всъщност, преди да си тръгне .. или преди да се завърне.
- Дали съм събрал доказателства или кое? – Крис погледна към него със заплаха, която би накара доста хора да се подмазват, но Байрон си спомни, че когато шерифа беше от онзи тип мъже, които отиваха в магазина на Шели „Спри и пазарувай”, за да вземе дванадесетата опаковка, то Байрън не беше достатъчно голям, за да го купи дори за себе си.
- Престъплението. – Байрън жестуколира към кухнята. Кръв беше разпръскана по целия под и стените на кабинета. Чиния и две чаши стояха на масата, доказвайки че е имало и втори човек на масата, или че Мелани е извадила две чаши за себе си. Вероятно е познавала нападателя си. Един стол бе прекатурен на пода. Борила се е. Хляб и няколко филийки лежащи до него стоях на дъската за рязане. Тя е вярвала на нападателя си. Ножа за хляб бе измит и единствения елемент в дървения сушилник до мивката. Някой, нападателя, го беше измил. Докато Байрън се опитваше да свърже смисъла на това, което вижда около себе си, той се зачуди дали Крис просто не е искал да поговори за доказателствата. Може би той виждаше нещо, което аз пропускам? Експерта от лабораторията, за които Байрън не знаеше, пристъпи в кухнята. Той не беше стъпвал върху кръвта на пода, но ако беше, то обивките му вече бяха покрити с торбички. Липсата на неговата екипировка, изглежда означаваше, че експертите вече бяха направили нужното в тази стая. Или нямаше да се направи нищо.
- Тук. – Експерта показа еднократен работнически гащирезон и латексови ръкавици. – Помислих си, че ще имате нужда от помощ, за да я изкарате от там.
След като Байрън сложи гащеризона и ръкавиците, той погледна от експерта към Крис. Опитът за търпение изчезна, той трябваше да знае.
- Крис? Мелани и .. просто ми кажи, когато имаш нещо ..Не знам, егоцентричния или които и да е сторил това или нещо такова.
- Пуснете го. – Крис поклати глава и се махна от брояча. За разлика от експерта, той беше много внимателен къде стъпва.
Той мина през вратата в всекидневната на Мелани, спирайки колкото може по-далеч от тялото и улови погледа на Байрън.
- Просто си свърши работата.
- Добре. – Байрън приклекна, протягайки се, но погледна нагоре. – Безопасно ли е да я докосна? Не искам да ви провалям, ако трябва да вземете нещо ..
- Можеш да правиш, каквото е необходимо. – Крис не погледна към Мелани и заговори. – Не мога да свърша нищо друго, преди да я махнеш от тук и просто не е правилно да лежи там така. Така че .. просто го направи. Махни я от тук.
Байрън разкопча чантата за тялото. След това, с мълчаливо извинение към жената, която някога очакваше да бъде част от семейството му, той и експерта я преместиха внимателно в чантата. Оставяйки ципа все още незакопчан, Байрън се изправи и махна вече кървавите си ръкавици.
Тихо, той взе биологичната чанта и я показа на експерта. След това шерифа клекна и закопча ципа, криейки тялото на Мелани от погледите.
- Не е правилно да я гледаме така.
- Не е и правилно да зарязваме в околната среда торбичките.
Отвърна Байрън, докато оставяше ръкавиците в чантата, махна гащеризона и внимателно го постави в плик, и го вкара също в чантата.
Крис седна долу, затвори очи и прошепна нещо. След това се изправи.
- Хайде. Трябва да я вземем и махнем от тук.
Погледа, който изпрати на Байтън беше обвинителен и за момент, на Байрън му се прииска да му изръмжи. Не че Байрън не чувстваше смъртта. Напротив. Той се грижеше за тях, обгрижваше ги с повече грижа, от колкото повечето хора чувстваха в живота си, но той не можеше да стои и да плаче. Не можеше. Дистанцията беше толкова важна, колкото и другите инструменти на погребалните агенти, без нея, работата беше невъзможна.
Някой смъртни случаи му се отразяваха повече от други, Мелани беше един от тях. Тя имаше офис в погребалния дом на семейството му и дългогодишни отношения с баща му. Тя не беше всичко, но бе част от семейството, но това не означаваше, че ще скърби тук.
Тихо и внимателно, Байрън и Крис поставиха Мелани на количката и я изкараха през вратата, а след това я поставиха в задната част на катафалката.
Веднъж след като задния капак беше затворен, Крис си пое няколко вдишвания. Байрън се съмняваше, че шерифа някога се е занимавал с убийство. Клейсвил, с цялата си ексцентричност, беше най-безопасния град, който Байрън познаваше. Пораствайки, той не беше разбрал колко рядко беше това място.
- Крис? Знам няколко човека, на които мога да се обадя, ако имаш нужда от помощ.
Шерифа кимна, но той отказа с поглед на Байрън.
- Кажи на баща си, че .. – гласът на Крис се пречупи. Той прочисти гърло и продължи. – Кажи му, че ще се обади на Каси и момичетата.
- Ще му кажа. – увери го Байрън.
Крис се отдалечи няколко крачки. Спря пред същата страна на вратата, през която излезнаха, но не погледна назад, и каза:
- Предполагам някой ще трябва да каже на Ребека. Киси няма да желае да се свърже с нея, а тя ще трябва да се прибере у дома.