Било преди сто, а може би и повече години. Земята на селата по река Ботуня била чифлик на турски бей, а конакът му бил до реката край Пудрия. Богат и силен бил беят, та покорна била и раята му.
По жътва било. Изкарали робите да жънат бейовите ниви. Излезли и хората от Бабино да жънат при "Бреста". Излязъл и Мильо сиромах с жена си Вела и двете си деца - Куман на пет годинки и Аница на три. Оставили ги на сянка под бреста, а двамата навели гръб. По едно време из Челебийските гори се задала конница от десетина турци. Най- напред яхал на бял кон ездач със златосърмени шалвари, с лъскави червени чизми, облечен в дреха от сърма и злато. От пояса му се подавали глави на пищови и голям ятаган, на главата му - чалма с пауново перо, на рамото му - сокол. Изправил гръб Мильо и изтръпнал: "Беят!". Свитата спряла под бряста. Поздравили учтиво жътварите, които скоро дошли да покажат покорството си и се поклонили доземи. Беят се усмихнал доволно, но като спрял поглед на двете деца, тъмен облак минал по лицето му, а сърцето му се свило от болка - отдавна жадувал за свидна рожба.
Вдигнал поглед бащата и... трепнало сърцето му.
- Дай ми едното, момчето ми дай! - казал беят меко - Нямам деца, като мое ще го гледам!
- Моля ти се, бей ефенди, недей... мило ми е! - кротко отвърнал бащата и двамата с жена си паднали на колене.
Намръщил се беят, очите му засвяткали от обида.
- Добре!... Насила хубост не става! - казал престорено примирено, хвърлил две бучки захар на децата и си заминал...
Дълго гледали бащата и майката подир него. До вечерта дума не си продумали.
Прибрали се по тъмно в сиромашкия си дом. Залостили вратата и духнали кандилото. Децата скоро заспали, но тях сън не ги хващало. Посред нощ се чул конски тропот. Разбрал Мильо милостта на бея. Бейовите хора разбили вратата, измъкнали го от сламеното ложе, запушили му устата и го вързали за бреста сред двора, после изтръгнали и двете деца от ръцете на майката и ги завлекли. Писнало цялото село, но що можело да стори! Още същата нощ Мильо хванал гората и станал хайдутин. А майката от мъка по рожбите си скоро починала. Останал само дядо Ральо - бащата на Мильо.
...Минали години. Славата на Мильо се носела по цяло Ботунско, ала... никой не знаел какво става с Куман и Аница. А живи били те в бейовския дом. Тръгнел ли по обиколка из чифлика, беят заръчвал на слугите строго да ги пазят - да не се докосне гяурин до тях и нещо да им пришепне... Но дошъл и тоя час. Един ден беят бил повикан във Враца и щял да се бави ден - два. Поотпуснали се стражите, пийнали си, позадрямали и не видели кога в градината се промъкнала една циганка - врачка. Кемал и Анифе - така ги зовели в конака - пожелали да им врачува. Подложили бели длани децата и заслушали:
- Тук пише, че сте брат и сестра, но не живеете при свои. Беят не е ваш баща. От българска майка сте родени, а баща ви е страшен хайдутин...
Набързо им разправила циганката онова, което те и не подозирали. Но задал се човек от стражата и тя бързо изчезнала. Спогледали се Кемал и Анифе.
Върнал се беят от града, разкошни подаръци им донесъл -лачени чизми и панталон от синьо брашовско сукно на Кемал, на Алифе - сребърни накити и рубинена огърлица. Но не се зарадвали на подаръците те, не блеснали очите им като друг път. Мъка свила сърцата им. И тайно дълго си шушукали.
Една нощ, когато всички спели и стражата, почерпена нарочно, позадрямала, двамата отключили тежките ковани порти на бейовия конак и побягнали нататък, където циганката им била посочила - към баира с високото дърво. Събудил се беят и по навик надникнал в одаята на Анифе да я погледа като спи, но останал като гръмнат. Анифе я нямало.. Нямало го и Кемал. Надал тревога той и пуснал конници по всички посоки. Сам се метнал на коня и повлякал цяла глутница след себе си. Било вече на разсъмване. Съгледал той бегълците и препуснал като хала. Настигнал ги до бреста - там, където преди петнадесет лета те играели като деца на сянка. Вдигнал гневно ятаган, но ръката му се вкаменила: как да удари това лице, което снощи е милвал с такава обич, а сега грее като слънце!
- Вържете ги за бреста! - заповядал той и слязъл от коня.
- Гяуринът си е гяур, бей ефенди! - лукаво му прошепнал главатарят - добре е да изтирим всички гяури от селото да погледат сеир!
Спуснала се глутницата в селото. За един час всички били изтласкани и изправени пред завързаните.
Последен се дотътрил дядо Ральо и паднал в краката на бея:
- Милост, бей ефенди! Не ги погубвай, молим те! Сирачета са.
Гледал го беят и лукаво се усмихнал:
- Такава е волята на Аллаха, старче. Но... милостив е беят и ще им подари живота, ако...
Наострили уши селяните и стражите да чуят условието на милостивия бей и ахнали... : та как е възможно Куман да изнесе Аница на върха с вързани ръце?! Беят иска да си направи жестока шега! Усмихнали се чалмите.
Погледнал Куман нагоре отвесната скала, погледнал Аница, обърнал се към хората, спрял поглед на дядо Ральо. В очите му прочел молба: "Опитай, синко ! За честта на рода, за своя баща хайдутин!"
- Приемам, бей ефенди! - рекъл твърдо Куман.
Отвързали Куман, извили му ръцете отзад. Коленичил той, та Аница го прегърнала и я вдигнал като агънце. И тръгнал гордо напред, а беят извадил голям сребърен часовник.
- И това да стане преди сахатът ми да отмери сто!
Притаил дъх народът. "Ще успее ли Куман?" А труден бил пътят. На всяка крачка Куман се спъвал, подхлъзвал се и се събарял надолу. Аница се прилепила до него, ще й се да стане лека на перце, а той да има криле на орел и да литнат нагоре! Струйки пот рукнали от зачервеното му лице, когато стигнали до отвесната скала, която била едва насред път. Спрял се дъх да си поеме. И пак потеглил. А народът го съпровождал - пълзял с него и викал:
- Още малко Кумане!... Още малко Анице!...
Гората била вече близо и отеквала: Куман... Аница... Кум -Аница... Куманица...
Мъгла паднала пред очите на бея, щом видял как Куман достигнал върха и коленичил да сложи Аница.
Часовникът му отброявал едва седемдесет и седем... "Какво е това юначество у тоя гяурин!" Намръщил се беят. Скърцали със зъби чалмите.
Куман и Аница се обърнали със сияещи лица да се поклонят на бея и да му благодарят за милостта. Вдигнал ръка беят да приеме поздрава и... два куршума изпратил в отговор. Като ранен сокол и простреляна гургулица политнали Куман и Аница над отвесната скала. Изтръпнал народът и на очите си не повярвал.
Задухал вятър, зашумяла гората. Като хала пристигнал и Мильо хайдутин с дружината си, но било вече късно. Паднал до труповете на своите свидни рожби и за пръв път от оная нощ заплакал с глас. Погребали Куман и Аница един до друг. Народът слязъл в селото, а Мильо събрал дружината си на хайдушкото кладенче и дали клетва да отмъстят...
Минали години. От двата кръста израснали дъб и леска. На гроба на Куман поникнал божур, огнен като сърцето му, а на гроба на Аница - момина сълза, чиста като душата й.
Каква била съдбата на Мильо - никой не знаел. Чувало се, че нападнал конака на бея, после се погубил. За него народът песен запял.
Оттогава баирът се нарича Куманица.