ЧАСТ ПЪРВА
Глава 1 - Духът в компютъра.
Превод: Ваня Колева
Редакция: Захарка
Преди десет години, на моя шести рожден ден, баща ми изчезна.
Не, той не си тръгна. Да си тръгне щеше да означава куфари и празни чекмеджета, и закъснели поздравителни картички за рождените дни с десет доларови банкноти в тях. Напускането щеше да означава, че той е нещастен с мама и мен, или че е намерил нова любов някъде. Нищо от това не беше вярно. Също така не беше и умрял, защото така и не чухме за това. Нямаше автомобилна катастрофа, нито тяло, нито полицейска намеса в сцена на брутално убийство. Всичко се случи много тихо.
На шестият ми рожден ден, баща ми ме заведе в парка, едно от любимите ми места по онова време. Беше малък самотен парк в центъра на нищото, с рушащи се пътеки и мъгливо зелено езерце, заобиколено от борови дървета. Бяхме на края на езерото, хранейки патиците, когато чух звъна на камион за сладолед на паркинга на върха на хълма. Когато помолих баща си да ми вземе Creamsicle*, той се засмя, подаде ми няколко банкноти и ме изпрати след камиона.
Това беше последния път, когато го видях.
По-късно, когато полицията претърсваше околността, откриха обувките му край водата, но нищо друго. Пратиха водолази в езерцето, но то беше дълбоко само десет фута и не откриха нищо друго освен клони и кал на дъното. Баща ми беше изчезнал без следа.
Месеци след това, имах повтарящи се кошмари как стоя на върха на хълма, гледайки надолу и виждайки как баща ми навлиза в езерцето. Когато водата се затвори над главата му, можех да чуя песента на камиона за сладолед на заден фон, бавна, зловеща песен с думи, които можех почти да разбера. Всеки път, когато се опитвах да се вслушам в тях, обаче, се събуждах.
Скоро след изчезването на баща ми, с мама отпътувахме далеч, в мъничко провинциално градче в средата на Лузиана. Мама казваше, че иска да ‘продължи напред’, но аз знаех, дълбоко в себе си, че тя бяга от нещо.
Изминаха още десет години, преди да разбера от какво.
ИМЕТО МИ Е МЕГЪН ЧЕЙС.
След по-малко от двадесет и четири часа, ще бъда на шестнадесет години.
Сладките шестнадесет. Имаше магическо значение. Шестнадесет трябваше да означава възрастта, когато момичетата ставаха принцеси и се влюбваха, и ходеха на танци, и балове, и прочие. Безброй истории, песни и поеми са написани за тези удивителни години, когато момичето открива истинската любов и звездите блестят за нея, а красивият принц я отнася към залеза.
Не мислех, че ще е по този начин за мен.
Сутринта преди рождения ми ден се събудих, взех си душ и се разрових из роклите ми за нещо, което да облека. Обикновено грабвах нещо чисто от пода, но днес беше специален ден. Днес беше денят, когато Скот Уолдрън най-накрая щеше да ме забележи. Исках да изглеждам перфектно. Разбира се, гардероба ми беше тъжно подобие на известните. Докато другите момичета прекарваха часове пред техните килери мрънкайки „Какво да облека?’’, моите шкафове съдържаха основно три неща: дрехи на Добра воля, дрехи втора ръка и работни дрехи.
Мечтаех си да не сме толкова бедни. Зная, че свинефермата не е най-обаятелната работа, но мислите ли, че мама би си позволила да ми купи поне един чифт хубави дънки. Вгледах се в оскъдния си гардероб с отвращение. О, добре, предполагам Скот ще трябва да бъде очарован от моята естествена грация и чар, освен ако не се направех на идиот пред него.
Най-накрая облякох широки спортни панталони, неутрално зелена тениска и моят единствен чифт мизерни гуменки, преди да прекарам четката през бяло-русата си коса. Косата ми беше прави и много тънка и правеше онова тъпо плуващо движение отново, където изглеждаш сякаш съм прекарала ръцете си през електрическо поле. Връзвайки я на опашка, слязох долу.
Люк, моят доведен баща, стоеше на масата, пиеше кафе и разлистваше тънкия градски вестник, който приличаше повече на колонката за клюки във вестника на нашата гимназия, отколкото на източник на истински новини. „Петкрако теле се роди във фермата на Патерсън” – крещеше първата страница; схващате идеята. Итън, моят четири годишен полубрат, стоеше в скута на баща си, ядеше зърнена закуска и сипеше трохи по работните дрехи на Люк. Той сграбчи здраво Флопи, неговата любима играчка заек, с едната си ръка и, както понякога се опитваше, се опита да го нахрани със закуската си; лицето на заека беше покрито с трохи и плодов пълнеж.
Итън е добро хлапе. Има къдравата кафява коса на баща си, но също като мен, беше наследил големите сини очи на мама. Той е от типа деца, с който старите дами спираха да си гукат, а напълно непознати се усмихваха и му махаха през улицата. Мама и Люк оглупяваха покрай тяхното бебе, но изглеждаше, че това не го разглезва, слава богу.
- Къде е мама? – попитах, когато влязох в кухнята. Отворих вратата на шкафа, разбутах кутиите със зърнена закуска, търсейки тази, която обичам, чудейки се дали мама не е забравила да вземе. Разбира се, че не беше. Нищо друго освен квадратчетата фибри и отвратителна бонбонена закуска за Итън. Толкова ли беше трудно да запомни Чириос?
Люк ме игнорира и си сърба кафето. Итън дъвчеше неговата Поп-Тарт и се изкиха в ръката на баща си. Тръшнах вратата на шкафа с задоволителен звук.
- Къде е мама? – попитах малко по-високо този път. Люк вдигна глава и най-накрая ме погледна. Мързеливите му кафяви очи, като тези на някоя крава, излъчваха бегла изненада.
- О, здравей, Мег – каза той спокойно. – Не те чух да влизаш. Какво казваше?
Въздишах и повторих въпроса си за трети път.
- Има среща с някой от дамите в църквата – промърмори Люк, връщайки се обратно към вестника си. – Няма да се върне до няколко часа, затова ще трябва да хванеш автобуса.
Винаги хващах автобуса. Исках просто да напомня на мама, че трябваше да ме заведе да взема разрешителното си за ученик този уикенд. С Лук, изглеждаше безнадеждно. Можех да му кажа нещо четиринадесет различни пъти и той щеше да забрави в момента, в който напусна стаята. Не, че Лук беше лош или злонамерен, или дори глупав. Той обожаваше Итън и мама изглеждаше наистина щастлива с него. Но всеки път, когато заговорех на втория ми баща, той ме поглеждаше с истинска изненада, сякаш забравяше, че и аз живея тук.
Грабнах един геврек от хладилника и го задъвках тихо, държейки под око часовника. Боу, нашата немска овчарка, влезе и положи голямата си глава на коляното ми. Аз го почесах зад ушите и той изпъшка. Поне кучето ме оценяваше.
Люк стана, внимателно оставяйки Итън обратно на мястото му.
- Добре, голямо момче – каза той, целувайки Итън по главата. – Татко трябва да оправи мивката в банята, затова стой тук и бъди добър. Когато свърша ще нахраним прасетата, става ли?
- Обре –изчурулика Итън, мърдайки пълничките си крака. – Флопи иска види дали г-жа Дейзи вече има бебета.
Усмивката на Люк беше толкова отвратително горда, че ми се догади.
- Хей, Люк – казах, когато той се обърна, – обзалагам се, че не можеш да познаеш какво е утре.
- Мм? – Той дори не се обърна. – Не знам, Мег. Ако имаш планове за утре, говори с майка си. – Той щракна с пръсти и Боу незабавно ме остави, за да го последва. Стъпките им отекнаха нагоре по стълбите и аз бях сама с моя полубрат.
Итън удари крака, напомняйки ми тържествено за него.
- Аз знам – отбеляза той тихо, оставяйки неговия Поп-Тарт на масата. – Утре е рождения ти ден, нали? Флопи ми каза и аз запомних.
- Да – промърморих, обърнах се и хвърлих геврека в кофата за боклук. То удари стената глухо и падна вътре, оставяйки мазни петна по боята. Подсмръкнах и реших да го оставя така.
- Флопи каза да ти кажа честит рожден ден по-рано.
- Кажи на Флопи, че му благодаря. – Разроших косата на Итън и напуснах кухнята, а настроението ми напълно се беше влошило. Знаех си. Мама и Люк напълно бяха забравили рождения ми ден утре. Нямаше да получа картичка или торта, или дори едно „честит рожден ден” от никого. Освен от глупавия заек на брат ми. Колко жалко беше това?
Обратно в стаята ми, награбих книги, домашни, спортния екип и iPod-а, за който прекарах цяла година в спестяване, въпреки презрението на Люк за тази "безполезна, вцепеняваща мозъка джаджа". Заради истинската провинциална мода, доведеният ми баща не харесваше и не се доверяваше на нищо, което можеше да направи живота по-лесен. Мобилни телефони? Никакъв начин, имахме перфектен стационарен телефон. Видео игри? Те са инструменти на дявола, превръщащи децата в престъпници и серийни убийци. Молих мама отново и отново да ми купи лаптоп за училище, но Люк настояваше, че щом неговия древен, тромав компютър е достатъчно добър за него, то значи е достатъчно добър и за семейството. Без значение, че зареждането отнемаше цяла вечност. Имам предвид кой вече използваше мрежов кабел?
Погледнах часовника си и изпсувах. Автобуса щеше да пристигне скоро, а аз имах хубава десетминутна разходка до главния път. Поглеждайки навън през прозореца, видях небето сиво, тежко и дъждовно и грабнах якето, за всеки случай. И не за първи път, си пожелах да живеем по-близко до града.
Кълна се, когато получа книжка и кола, никога нямаше да се върна на това място.
- Меги? – Итън се задържа на прага, държейки заека под брадичката си. Неговите сини очи ме погледнаха мрачно. – Мога ли да дойда с теб днес?
- Какво? – Свивайки се в якето си, се огледах наоколо за раницата си. – Не, Итън. Сега отивам на училище. Училище за големи деца, там не пускат дребосъци.
Обърнах се, само за да усетя как две малки ръце се увиват около крака ми. Опирайки ръката на стената, за да избегна падането, се втренчих надолу към моя полубрат. Итън се държеше за мен упорито, лицето му наклонено към моето, а брадичката му неподвижна.
- Моля? – молеше се. – Ще бъда добър, обещавам. Вземи ме с теб? Само за днес?
С въздишка се наведох и го взех.
- Какво става, хлапе? – попитах, махайки косата от очите му. Мама трябваше да я подстриже скоро; започваше да изглежда като гнездо на птица. – Ужасно лепкав си тази сутрин. Какво става?
- Уплашен – промърмори Итън, завирайки лицето си във врата ми.
- Уплашен си?
Той поклати глава.
- Флопи е уплашен.
- От какво се страхува Флопи?
- Човекът в гардероба.
Усетих лека хладина да се прокрадва по гърба ми. Понякога Итън беше толкова тих и сериозен, че беше трудно да си спомня, че е само на четири. Още имаше детски страхове за чудовища под леглото му и торбалан в дрешника. В света на Итън препарираните животни му говореха, невидими мъже му махаха от храстите и страшни същества протягаха нокти към него от прозореца в спалнята му. Той рядко отиваше при мама или Люк с историите за чудовища и торбалан; откакто стана достатъчно голям, за да върви, той винаги идваше при мен.
Въздъхнах, знаейки, че той искаше да се кача горе и да проверя, за да се увери, че нищо не се криеше в дрешника му или под леглото му. Държах фенерче върху шкафа му по този повод.
Навън проблесна светкавица и гръмотевици изпълниха далечината. Потрепнах. Пътят ми към автобуса нямаше да бъде приятен.
По дяволите, нямах време за това.
Итън се издърпа назад и ме погледна с умоляващи очи. Въздъхнах отново.
- Добре – промърморих, сваляйки го долу. – Хайде да отидем да проверим за чудовища.
Той ме последва тихо нагоре по стълбите, гледайки напрегнато, когато грабнах фенерчето и застанах на колене, за да проверя под леглото.
- Тук няма чудовища – отбелязах, изправяйки се. Отидох до дрешника и отворих вратата, когато Итън надникна иззад краката ми. – И тук няма чудовища. Мислиш ли, че ще се справиш сега?
Той кимна и ме дари със слаба усмивка. Започнах да затварям вратата, когато забелязах странна сива шапка в ъгъла. Беше с купол, кръгла периферия и червена лента около основата: бомбе.
Странно. Защо това беше там?
Когато се изправих и тръгнах да се обръщам, нещо мръдна в ъгъла на полезрението ми. Мернах с поглед една фигура да се скрива зад вратата на спалнята на Итън, с бледи очи, гледащи ме през процепа. Обърнах глава, но естествено нямаше нищо там.
Боже, сега Итън накара и мен да виждам въображаеми чудовища. Трябва да спра да гледам тези ужаси късно вечер.
Гръм точно над нас ме накара да подскоча и едри капки започнаха да се удрят в стъклото. Минавайки бързо покрай Итън, напуснах къщата и се затичах надолу по пътя.
БЯХ ПОДГИЗНАЛА, КОГАТО ДОСТИГНАХ СПИРКАТА. Късния пролетен дъжд не беше мразовит, но беше достатъчно студен, за да е неприятен. Кръстосах ръце и се сгуших под мъхестия кипарис, чакайки автобуса да пристигне.
Чудех се къде е Роби? Размишлявах, взирайки се надолу по пътя. Обикновено той вече беше тук по това време. Може би не е искал да подгизне и си е останал у дома. Изсумтях и завъртя очи. Пропускаше часове отново, а? Мързеливец. Мечтаех си да мога и аз така.
Ако само имах кола. Познавах деца, чийто родители им даваха коли за техните шестнадесети рождени дни. Аз щях да съм щастливка, ако получа торта. Повечето от съучениците ми имаха книжки и можеше да ходят по клубове и партита, и навсякъде, където поискат. Аз винаги оставах назад, провинциалното момиче, което никой не иска да покани.
Освен Роби, поправих се с мислено свиване на раменете. Поне Роби щеше да помни. Зачудих се какво ли лудо нещо беше запланувал за рождения ми ден утре? Почти можех да гарантирам, че ще е нещо странно и откачено. Миналата година ме измъкна от къщи за среднощен пикник в гората. Беше странно; помнех долчинката и малкото езеро с летящи наоколо светулки и, макар че проучвах гората зад къщата ми безброй пъти след това, никога не го намерих отново.
Нещо прошумоля в храстите зад мен. Опосум или елен, или може би лисица, търсеща подслон от дъжда. Дивата природа наоколо беше глупаво смела и не се страхуваше много от хората. Ако не беше Боу, зеленчуковата градина на мама щеше да е шведска маса за зайци и елени, а местните миещи мечки щяха да се подпомагат с нещата от шкафовете ни.
Клонка се счупи в дървото, по-близко този път. Преместих се неудобно, решена да не се обръщам заради някаква глупава катерица или миеща мечка. Не съм като Анджи "напомпаните гърди", Г-ца Перфектна Мажоретка, която ще откачи, ако види гризач в клетка или мръсотийка върху марковите си дънки. Аз слагах сено и убивах плъхове, и прекарвах свинете през мръсотия до коленете. Дивите животни не ме плашеха.
Все пак се загледах надолу по пътя, надявайки се да видя как автобуса завива покрай ъгъла. Може би беше дъжда в моето болно въображение, но дърветата изглеждаха като от "Проклятието Блеър".
Няма вълци или серийни убийци тук, казах си. Не бъде параноик.
Гората изведнъж стана много тиха. Облегнах се на дървото и потреперих, опитвайки се да накарам автобуса да се появи. Хлад премина по гърба ми. Не бях сама. Предпазливо изпънах врат, надничайки през листата. Една огромна черна птица беше кацнала на клон, разрошила пера срещу дъжда, стоейки като неподвижна статуя. Докато гледах, тя се обърна и срещна погледа ми, с очи зелени като цветно стъкло.
И тогава, нещо се протегна през дървото и ме сграбчи.
Изкрещях и отскочих настрани, сърцето ми бумтеше в ушите. Завъртайки се, се напрегнах да избягам, умът ми бе пълен с изнасилвачи и убийци и Коженото лице от "Тексаско клане".
Смях избухна зад мен.
Роби Гудфел, моят най-близък съсед – което означава, че той живее на почти две мили от нас – се беше отпуснал на дървото, задъхващ се от смях. Дългурест и висок, в съдрани дънки и стара тениска, той се загледа в пребледнялото ми лице, преди отново да се изхили. Неговата заострена червена коса, бе като гипсирана върху челото му и дрехите му бяха прилепнали за тялото, подчертавайки сухото му, костеливо телосложение, сякаш крайниците му не пасваха съвсем. Да бъде мокър и покрит с клонки, листа и кал явно не го притесняваше. Малко нещо го притесняваха.
- По дяволите, Роби! – избухнах, потропвайки и насочвайки един удар към него. Той го понесе и пристъпи към пътя, с лице червено от смях. – Това не беше смешно, идиот такъв. Почти ми докара сърдечен удар.
- Из-извинявай, принцесо – задъха се Роби, притискайки ръка на сърцето си, докато си поемаше въздух. – Беше прекалено перфектно. – Той се засмя за последно и се изправи, държейки ребрата си. – Човече, това беше впечатляващо. Сигурно подскочи три фута във въздуха. Какво си помисли, че съм, Коженото лице или какво?
- Разбира се, че не, глупако. – Обърнах се обидена, за да скрия изчервеното си лице. – И ти казах, да спреш да ме наричаш така! Вече не съм на десет.
- Разбира се, принцесо.
Завъртях очи.
- Някой да ти е казвал, че си зрял колкото четири годишен?
Той се засмя весело.
- Виж кой го казва. Не аз съм този, който стои цяла нощ с пуснати лампи, след като съм изгледал "Тексаско клане". Опитах да те предупредя. – Той направи гротескно лице и се заклатушка към мен с протегнати ръце. – Оооо, внимавай, това е Коженото лице.
Намръщих се и метнах вода по него. Той ми отвърна, смеейки се. Когато автобуса се появи няколко минути по-късно, и двамата бяхме покрити с кал, напълно мокри и шофьорът ни каза да седнем най-отзад.
- Какво ще правиш след училище? – попита ме Роби, когато се свлякохме на последната седалка. Около нас учениците говореха, шегуваха се, смееха се и като цяло не ни обръщаха никакво внимание. – Искаш ли да си вземем кафе по-късно? Или може да се промъкнем в киното и да гледаме филм.
- Не днес, Роб – отговорих, опитвайки се да изстискам водата от ризата си. Сега, когато приключи, аз скъпо съжалявах за нашата малка битка с кал. Щях да изглеждам като Съществото от Черната лагуна пред Скот. – Ще трябва да се промъкнеш без мен този път. Ще давам уроци след часовете.
Зелените очи на Роби се присвиха.
- Ще даваш уроци на някого? На кого?
Стомахът ми се сви и аз се опитах да не се ухиля.
- Скот Уолдрън.
- Какво? – устните на Роби се извиха в гримаса на отвращение. - Бандажа? Защо, да не би да има нужда да го учиш как да чете?
Намръщих му се.
- Само защото е капитан на футболния отбор не означава, че можеш да си идиот. Или ревнуваш?
- О, разбира се, това е – каза Роби с подигравателна усмивка. – Винаги съм искал да взема коефициента на интелигентност на скала. Не, чакай. Това би било обида за скалата. – Той изсумтя. – Не мога да повярвам, че ще го направиш за бандажа. Можеш да направиш толкова повече, принцесо.
- Не ме наричай така. – Обърнах се, за да скрия изчервеното си лице. – И е само един урок. Той няма да ме покани на бала. Господи.
- Правилно. – Роби не звучеше убеден. – Той няма, но ти се надяваш да го направи. Признай си. Падаш си по него, както всяка безмозъчна мажоретка в кампуса.
- И какво, ако е така? – отсякох, завъртайки се. – Не ти влиза в работата, Роб. Какво те интересува, в същност?
Той стана много тих, измърморвайки нещо неразбираемо. Обърнах му гръб и се вгледах през прозореца. Не ми пукаше какво казва Роби. Този следобед, поне за един славен час, Скот Уолдрън щеше да бъде само мой и никой нямаше да ме разсее от това.
УЧИЛИЩЕТО СЕ ВЛАЧЕШЕ. УЧИТЕЛИТЕ говореха безсмислици и часовниците сякаш вървяха назад. Следобеда премина замаяно. Най-накрая, най-накрая, последния звънец удари, освобождавайки ме от безкрайните мъчение на уравненията с X и Y .
Днес е денят, казах си, докато маневрирах по претъпканите коридори, минавайки край гъмжилото наоколо. Мокри маратонки скърцаха върху пода и миризмата на пот, дим и тела изпълваше въздуха. Нервността ме завладя. Можеш да го направиш. Не мисли за това. Просто влез и приключи всичко.
Избягвайки учениците, си проправих път надолу по коридора и надникнах в компютърния кабинет.
Ето го и него, стоящ на един от чиновете, вдигнал и двата си крака на другия стол. Скот Уолдрон, капитанът на футболния отбор. Великолепния Скот. Скот кралят-на-училището. Носеше якето на отбора в червено и бяло, което разкриваше широките му гърди, а гъстата му, тъмно руса коса достигаше върха на яката му.
Сърцето ми заблъска. Цял час в една и съща стая със Скот Уолдрън, без никой да се пречка. Обикновено, дори не можех да се приближа до Скот; той или беше заобиколен от Анджи и нейната групичка от мажоретки, или от футболния отбор. Имаше и други ученици в компютърната зала с нас, но те бяха зубрачи и запалени академици, отвъд взора на Скот Уолдрън. Спортистите и мажоретките не биха стояли тук, ако можеха да го избегнат. Поех си дълбоко дъх и пристъпих в стаята.
Той не ме погледна, когато минах до него. Той се беше излегнал в стола, с вдигнати краката и глава назад, хвърляйки невидима топка през залата. Прочистих гърло.
Нищо. Покашлях се малко по-силно. Все още нищо.
Събирайки смелост, пристъпих пред него и му помахах. Неговите очи с цвят на кафе най-накрая се вдигнаха към моите. За момент той гледаше учудено. Тогава веждата му се издигна в мързелива дъга, сякаш той не можеше да разбере защо искам да говоря с него.
О-о. Кажи нещо, Мег. Нещо умно.
- Ъм… – запънах се. – Здравей. Аз съм Мегън. Стоя зад теб. В часа по компютри. – Той все още ме гледаше с този празен поглед и почувствах как бузите ми се загряват. – Ъ... аз наистина не гледам много спорт, но мисля, че си страхотен куотърбек, не че съм виждала много… е, само теб, всъщност. Но ти наистина изглеждаш, знаеш какво правиш. Ходя на всичките ти игри. Обикновено съм най-отзад, така че вероятно не си ме виждал. - О, Господи. Млъкни, Мег. Млъкни сега. Затиснах устата си, за да спре с непрекъснатото бърборене, искайки да се пропълзя в някоя дупка и да умра. Какво си мислех, съгласявайки се на това? По-добре да бях невидима, отколкото да изглеждам като пълен идиот, още повече пред Скот.
Той премигна лениво, протегна се и извади слушалките от ушите си.
- Извинявай, скъпа – провлачи той с неговия прекрасен дълбок глас. – Не можах да те чуя. – Той ме огледа и се усмихна. – Ти ли трябва да си учителката?
- Ъм, да. – Изправих се и пригладих последните си останки от достойнството си. – Аз съм Мегън. Г-н Сандърс ме помоли да ти помогна с проекта по програмиране.
Той продължаваше да ми се усмихва самодоволно.
- Не си ли ти онова провинциално момиче, което живее до блатото? Знаеш ли изобщо какво е компютър?
Лицето ми пламна и стомаха ми се сви в малка, стегната топка. Добре, нямах страхотен компютър у дома. Точно по тази причина прекарвах повечето време след училище тук, в лабораторията, пишейки домашни или просто сърфирайки в интернет. Всъщност се надявах да успея в ITT Tech** до няколко години. Програмирането и Уеб-дизайна ми бяха лесни. Знаех как е устроен компютъра, по дяволите.
Но срещу критицизма на Скот, можех просто да заекна:
- Д-да, знам. Имам предвид, знам доста. – Той ме дари със съмнителен поглед и аз почувствах жилото на ранената си гордост. Трябваше да му докажа, че не съм изостаналата селянка, за която той ме мислеше. – Ето, ще ти покажа – предложих и се протегнах към клавиатурата на масата.
Тогава се случи нещо странно.
Дори не бях докоснала клавиатурата, когато екрана на компютъра се включи. Когато замръзнах, а пръстите ми стояха над клавиатурата, буквите започнаха да се редят върху синия екран.
Мегън Чейс. Виждаме те. Идваме за теб.
Замръзнах. Думите продължиха, тези три изречение, отново и отново. Мегън Чейс. Виждаме те. Идваме за теб. Медън Чейс виждаме те идваме за теб. Мегън Чейс виждаме те идваме за теб... отново и отново докато не запълниха изцяло екрана.
Скот се облегна на стола си, гледайки ме, а след това и компютъра.
- Какво е това? – попита той, мръщейки се. – Какво по дяволите правиш, изрод?
Избутвайки го настрана разтърсих мишката и натиснах Escape, а след това Ctrl/Alt/Del, за да спра безкрайния низ от думи. Нищо не проработи.
Изведнъж, без предупреждение, думите спряха и екрана стана празен за момент. Тогава, с гигантски букви, друго съобщение се появи на екрана.
СКОТ УОЛДРЪН НАДНИЧА В КАБИНИТЕ ЗА ДУШ НА МОМЧЕТАТА, ROFL.
Аз ахнах. Съобщението започна да се появява на всички компютърни екрани в стаята, а аз не можех да го спра. Другите ученици в стаята спряха за момент, шокирани, след това започнаха да сочат и да се смеят.
Можех да усетя погледа на Скот като нож в гърба си. Страхливо, се обърнах да го видя да се взира в мен, с издути гърди. Лицето му беше аленочервено, вероятно от ярост или срам и той заби пръст в моя посока.
- Мислиш си, че това е смешно, блатно момиче? Така ли? Само почакай. Ще ти покажа какво е забавно. Току що изкопа собствения си гроб, кучко.
Той излезе от стаята с ехо от смях зад него. Няколко ученика ме дариха с усмивки, ръкопляскания, един от тях дори ми намигна.
Колената ми трепереха. Отпуснах се в стола и гледах безучастно екрана на компютъра, който внезапно се изключи, вземайки нападателното съобщение със себе си, но вредата вече беше нанесена. Стомаха ми се бунтуваше и имаше парещо усещане в очите ми. Зарових лице в ръцете си. Мъртва съм. Толкова съм мъртва. Това е, край на играта, Мегън. Чудех се дали мама щеше да ми позволи да се преместя в пансион в Канада?
Слабо кикотене премина през мислите ми и аз вдигнах глава.
Свито над монитора, чернеейки срещу отворения прозорец, имаше малко, безформено нещо. Тънко, дълго и измършавяло, имаше дълги, тънки ръце и огромни уши като на прилеп. Тесни, зелени очи ме разглеждаха през масата, блестящи с интелигентност. То се ухили, показвайки зъби, блестящи в неоново-синя светлина, преди да изчезне, като изображението на екрана.
Стоях там за момент, взирайки се в мястото, където беше съществото, умът ми се въртеше в няколко десетки посоки. Добре. Страхотно. Не само, че Скот ме мрази, ами започнах и да халюцинирам. Мегън Чейс, жертва на нервна криза, ден преди шестнадесетия си рожден ден. Просто ми пратете в лудницата, защото със сигурност няма да издържа още един ден в училище.
Изправяйки се, тръгнах като зомбирана към коридора.
Роби ме чакаше до шкафчетата с по една сода в ръка.
- Здравей, принцесо – той ме поздрави, докато го подминавах. – Излезе по-рано. Как мина урока?
- Не ме наричай така – промърморих, удряйки чело в шкафчето си. – И урока мина страхотно. Моля те, сега ме убий.
- Толкова добре, а? – Той ми подхвърли диетична сода, която една хванах и отворих. Можех да чуя усмивката в гласа му. – Е, предполагам мога да кажа „Казах ти”...
Изгледах го смъртоносно, предизвиквайки го да продължи.
Усмивката изчезна от лицето му.
– но... няма. – Той сви устни, за да не се ухили. – Защото... това би било грешно.
- Какво правиш тук, между другото? – настоях. – Всички автобуси са тръгнали вече. Да не дебнеше в компютърната зала, като някой страховит преследвач?
Роб се изкашля високо и отпи дълга глътка от безалкохолната си бира.
- Хей, чудех се – продължи оживено той, – какво ще правиш утре за рождения си ден?
Ще се скрия в стаят си, завита презглава, помислих си, но вдигнах рамене и отворих ръждясалия си шкаф.
– Не знам. Все едно. Нищо не съм планувала. – Грабнах книгите си, пъхнах ги в чантата и затръшнах вратичката. – Защо?
Роби ме дари с тази усмивка, която винаги ме изнервяше, усмивка, простираща се по цялото му лице, така че очите му се превръщаха в мънички зелени цепки.
- Имам бутилка шампанско, която успях да задигна от избата – каза тихо той, повдигайки веждите си. – Какво ще кажеш да дойда у вас утре? Можем да отпразнуваме рождения ти ден със стил?
Никога не съм пила шампанско. Веднъж бях опитала от бирата на Люк и си помислих, че ще повърна. Мама носеше понякога в къщи вино и не беше ужасно, но не си падах много пияч.
Какво по дяволите? Само веднъж си на шестнадесет, нали?
- Става – казах на Роби и свих рамене. – Звучи добре. Можем да излезем с гръм и трясък.
Той килна глава.
- Добре ли си, принцесо?
Какво можех да му кажа? Това, че капитана на футболния отбор, по който си падах от две години, беше тръгнал след мен, че виждам чудовища зад всеки ъгъл или това, че училищните компютри бяха или хакнати, или обладани? Да, точно. Нямаше да получа съчувствие от най-големия шегаджия в училище. Познавайки Роби, той щеше да помисли, че е брилянтна шега и да ме поздрави. Ако не го познавах толкова добре, дори бих си помислила, че той е нагласил нещата.
Просто му дарих уморена усмивка и кимнах с глава.
- Добре съм. Ще се видим утре, Роби.
- То утре, принцесо.
Мама отново закъсняваше да ме вземе. Урока трябваше да е само час, но аз седях на бордюра, в ръмежа, за още един половин час, размишлявайки над мизерния си живот и гледайки колите да идват и да си отиват от училищния паркинг. Най-накрая нейното синьо комби зави зад ъгъла и спря пред мен. Предната седалка беше пълна с торби с покупки и вестници, така че се плъзнах отзад.
- Мег, ти си съвсем мокра – проплака майка ми, гледайки ме в огледалото за обратно виждане. – Не сядай на тапицерията – вземи хавлия или нещо друго. Не си ли взе чадър?
И на мен ми е приятно да те видя, мамо, помислих си, взимайки вестник от пода, за да го сложа на седалката. Без „как мина денят ти” или „извинявай, че закъснях”. Трябваше да приключа тъпия урок със Скот и да взема автобуса за вкъщи.
Пътувахме в мълчание. Хората ми казваха, че изглеждам като нея, преди да дойде Итън и да погълне светлината от прожекторите. В днешно време не знаех къде виждат прилика. Мама беше една от онези дами, които изглеждат естествено в костюм от три части и токчета; а аз, аз обичах широки спортни панталони и маратонки. Косата на мама висеше на дебели златни букли; моята беше права и тънка, почти сребриста, ако уловеше светлината правилно. Тя изглеждаше царствено, доброжелателно и стройно; аз изглеждах просто кльощава.
Мама можеше да се омъжи за всеки на света – филмова звезда, богат бизнесмен магнат – но не, тя избра Люк, свиневъд в мизерна, нищожна ферма сред дърветата. Което ми напомняше...
- Хей, мамо. Не забравяй, че трябва да ме заведеш да си взема разрешителното тази седмица.
- О, Мег – въздъхна мама. – Не знам. Имам много работа тази седмица и баща ти иска да му помогна да оправим плевнята. Може би следващата седмица.
- Мамо, ти обеща!
- Мегън, моля те. Имах дълъг ден. – Мама въздъхна отново и ме погледна в огледалото. Очите й бяха зачервени и с размазана спирала. Размърдах се неудобно. Мама беше ли плакала?
- Какво има? – попитах внимателно.
Тя се поколеба.
- Имаше... инцидент вкъщи – започна тя и гласа й накара вътрешностите ми да се сгърчат. – Баща ти трябваше да заведе Итън в болницата този следобед. – Тя направи пауза отново и си пое кратък дъх. – Боу го е нападнал.
- Какво? – Изблика ми я накара да трепне. Нашата немска овчарка? Нападнала Итън? – Итън добре ли е? – Настоях, усещайки стомаха си да се свива от страх.
- Да. – Мама ми се усмихна уморено. – Много разстроен, но нищо сериозно, благодаря на Бога.
Въздъхнах облекчено.
- Какво се е случило? – попитах, все още не можейки да повярвам, че нашето куче бе нападнало член от семейството. Боу обожаваше Итън; той се разстройваше ако някой дори се скараше на моя полубрат. Виждала съм Итън да дърпа козината, ушите и опашката на Боу, а кучето отговаряше само с близване. Виждала съм Боу да дърпа Итън за ръкава, далеч от пътното платно. Нашата немска овчарка можеше да е ужас за катериците и елените, но никога не се беше озъбвала на някого в къщата. – Защо Боу ще полудее така?
Мама поклати глава.
- Не знам. Люк видял Боу да тича нагоре по стълбите, след това чул Итън да пищи. Когато стигнал до стаята, видял кучето да дърпа Итън по пода на стаята. Лицето му беше лошо издрано и имаше следи ухапване на ръката му.
Кръвта ми се смрази. Представих си ужаса на Итън, когато нашата любима немска овчарка се хвърля върху него. Беше толкова трудно за вярване, като сцена от филм на ужасите. Знаех, че мама беше толкова зашеметена колкото и аз; тя имаше пълно доверие на Боу.
Все пак мама криеше нещо, можех да го кажа от начина, по който стискаше устните си. Имаше нещо, което не ми казваше, и аз се страхувах да узная какво може да е то.
- Как ще се случи с Боу?
Очите й се изпълниха със сълзи и сърцето ми се сви.
- Не можем да имаме опасно куче, което да тича наоколо, Мег – каза тя и аз чух молбата за разбиране. – Ако Итън пита, кажи му, че сме намери нов дом за Боу. – Тя си пое дълбоко дъх и стисна волана, без да ме поглежда. – За безопасността на семейството е, Мегън. Не обвинявай баща си. Но след като Люк върна Итън у дома, той заведе Боу в приюта.
* Creamsicle – най-популярният вид ледена близалка в Щатите и Канада.
** ITT Tech – технически институт.
![The Iron King [Железния крал] Hitskin_logo](https://2img.net/i/fa/hitskin/hitskin_logo.png){kind=logo}
Hitskin.com
![The Iron King [Железния крал] The_Iron_King_Cover](https://2img.net/h/www.juliekagawa.com/images/The_Iron_King_Cover.jpg)
