Магьоснически огън (Witch fire) 18+

Последната промяна е направена от Zaharka на Пет 20 Май - 23:04; мнението е било променяно общо 1 път

1.

Превод и редакция: Zaharka


ТОЙ ИЗГЛЕЖДАШЕ КАТО ГРЯХ И В СЪЩОТО ВРЕМЕ КАТО СПАСЕНИЕ. Спасение за нейното слабо либидо във всеки случай.
Сериозно разсеяна от мъжа, стоящ на осма маса, Мира метна чиниите с дроб и лук, специалитетът за деня. Не можеше да си спомни последният път, когато някой мъж я бе разсейвал така, карайки я отново да се чувства непохватна като петнадесетгодишна. Не можеше да си спомни последният път, когато бе погледнала мъж и бе получила незабавна, първична реакция. По дяволите, бе започнала да си мисли, че напълно е загубила сексуалното си желание.
Все още беше живо и добре.
Тя вмъкна химикала зад ухото си, когато приключи с взимането на поръчката и погледна към мъжа. Той стоеше в ъгъла, сърбайки черно кафе и четейки "Star Tribune". Беше там от близо два часа и не бе пожелал никаква храна. Обикновено това би я подразнило, особено след като беше заел най-търсеното място през най-натовареното време на деня, но тя беше готова да му прости. Сладур като него беше рядкост в "Закусвалнята на Майк". Беше толкова невероятен, че тя усети как се нахвърля на горкото момче, но шефът й се намръщи, плашейки клиентите. Както и да е, наскоро разведена, изцапана с мазнина сервитьорка не бе обичайната компания на този мъж.
Не беше само външният му вид това, което го правеше толкова атрактивен. Бяха позата и маниерите му. Беше начинът, по който се държеше толкова самоуверено. Той беше един от онези мъже, към които жените имаха дълбока, инстинктивна реакция, отклик, който можеше да се проследи обратно до каменната ера, когато жените са били привлечени най-силно към най-големите, най-лошите мъже наоколо.
Най-малко шест фута и три инча и с могъща фигура, мъжът излъчваше секс. Сякаш би защитавал една жена от всяка опасност и би се грижил много добре за тялото й, докато го прави.
Разбира се, това вероятно беше възбуденото й, с намалена сексуалност въображение, което работеше извънредно. Това без съмнение се случваше, когато някой неочаквано преоткрива нечие либидо.
В резултат, тя имаше сексуални фантазии за непознат, през най-натоварената част от смяната й. Вместо да се притеснява за препълнените солница и пиперница, тя се чудеше какво ли ще е усещането от ръцете му по тялото й, представяйки си твърдият му гръден кош, отриващ се в голите й гърди.
След като Мира се погрижи за масата, напълвайки отново напитките и уверявайки се, че редовните клиенти имат всичко, от което се нуждаят, отново погледна към мъжа изпод мигли. Почувства нуждата да го запомни, така че той да може да изгрее във фантазиите й по-късно. През последните няколко месеца, вибраторът й събираше прах на дъното на нощното й шкафче. Сега имаше причина да го извади отново.
Той беше с широки рамене и жилести мускули. Златната му, целуната от слънцето кожа, явно не се подчиняваше на зимата в Минесота и караше Мира да иска да прекара устни и ръце по нея. Копринена черна коса обрамчваше изваяното, интригуващо лице с черни резки за вежди и изваяна челюст, секси поръсена с брада. Беше привлекателен, макар че не беше красиво момче. Този мъж имаше лице, което можеше едновременно да смрази някого или да превърне женските кости в топъл мед, в зависимост от изражението му.
Мъжът беше секс с крака, но очите и устата бяха тези, които привлякоха Мира. Дълги, тъмни мигли обрамчваха светло сините му очи. На пръв поглед изглеждаха студени, но когато й се усмихна, погледът на тези очи накара коленете й да омекнат. И определено имаше неприлична уста. Леката извивка на плътните му, чувствени устни довеждаше ума до най-различни съблазнителни картини – кожа се движи върху кожа, преплетени крайници, неравно дишане, желания и движещи се езици, докато две тела се сливат сред оплетените чаршафи…
- Хей, внимавай! – оплака се клиент, когото тя почти блъсна, след като изчисти масата.
- Съжалявам. – Тя го подмина с усмивка и се извини. Наистина не беше в кондиция този следобед. Издухвайки блуждаещ кичур тъмна коса от лицето си, тя понесе съдовете обратно към мияча. Минавайки наблизо, тя открадна хилядният си поглед към него.
Той носеше чифт тесни дънки, сиво поло, дълго, черно палто и черни ботуши. Дрехите му бяха небрежни, но показваха, че е фрашкан с пари. Полъхът на скъпия му одеколон, който тя усети, и сребристият Мерцедес, който беше паркирал отвън, бяха достатъчни да й кажат, че има много.
Не. Определено не е неин тип.
Във всеки случай, беше си обещала, че ще избягва всякакви нови връзки поне за година. Дължеше на себе си спазването на това обещание.
Не, че той я искаше и без това.
Пое обратно към кухнята, вмъквайки разпуснатият кичур коса зад ухото си, докато вървеше, и оставяйки поръчката, която току-що беше взела. Беше време за обяд и закусвалнята беше пълна с хора, хапващи нещо набързо, преди да се върнат обратно в офиса. Никой не искаше да отива много далеч през Февруари; "Закусвалнята на Майк" беше достатъчно добра за този студ в Минесота. Звуците от разговори и потракване на сребърни прибори почти заглушаваха музиката и в малкия ресторант ставаше горещо.
Обикновено, когато не беше толкова разсеяна, това беше времето от деня, когато се активизираше. Цялото й съществуване се превръщаше в синхронизацията на приемане на поръчки, сервиране на храна и доливане на напитки. Времето минаваше бързо и гладко. Ритъмът на обяда в закусвалнята беше като тракането на добре смазани колела на ускоряващ влак.
Тя беше добра в работата си, способна да усети хорските нужди с естествена интуитивност, която е имала цял живот. Редовните й клиенти винаги коментираха как тя се появява точно в момента, когато са си помислили да поръчат порция картофки или парче боровинков пай. Добре, тя не лекуваше рак, но поне беше продуктивен член на обществото. Плюс това бакшишите не бяха лоши. Мира спестяваше, за да се върне в училище и да завърши образованието си по психология. Нямаше намерение да бъде професионална сервитьорка до края на живота си.
- Мира, поръчката е готова! – извика Майк от кухнята.
Тя взе поръчката и отиде да я занесе, проправяйки си път през претъпканата закусвалня към седма маса. Беше точно до осма маса, където Господин Великолепен все още стоеше с кафето си. Тя сложи една голяма дай-ми-добър-бакшиш усмивка и сервира храната на мъжа на седма маса. Той изглеждаше като човек на среден управителен пост, проправящ си път нагоре по корпоративната стълбица. След работа в закусвалнята през последните шест месеца, тя имаше добро усещане за тълпата през обедното време.
- Мога ли да Ви помогна с нещо друго в момента, сър? – попита весело тя.
Мъжът вдигна поглед от чинията си и се фокусира върху колието й.
- Ти си някакъв вид сатанист?
Усмивката й изчезна и шок премина през нея, заради ядосаният тон в гласа на мъжа. Ръката й литна към пентаграма на врата й. По дяволите, беше забравила да го свали преди да почне смяната й.
Презрение последва шока. Този никога не би казал нещо, ако носеше кръст. Хората моментално свързваха пентаграма със сатанизма, въпреки че нямаше нищо общо. Обикновено, би му изнесла лекция за религиозните учения, но не беше нито времето, нито мястото.
- Не – отговори студено тя. – Не съм сатанист. Мога ли да Ви донеса още нещо, сър?
- И какво? Тогава това да не е някакъв вид готическо нещо?
- Не, не е готическо нещо. Искате ли още една Кола?
- Защо носиш проклетото нещо наоколо? Обижда хората.
- Оставете сервитьорката намира.
Главата й се вдигна рязко. Това беше Господин Великолепен. Той дори не беше вдигнал глава от вестника си. Дълбокият му, резониращ глас налагаше авторитет, дори без директното му внимание.
- Тя не иска да обяснява предпочитанията си към бижутата. Просто иска да знае дали искате да ви долее питието.
Директорът моментално се укроти от нотката на агресия в гласа на Господин Великолепен. Вероятно за това няма да се изкачи много високо по корпоративната стълбица, помисли си със задоволство Мира.
- Няма нужда – отговори й Директорът, поглеждайки надолу към чинията си. – Съжалявам.
- Няма проблем – каза тя, обръщайки се.
Тя погледна към Господин Великолепен. Той вдигна поглед от вестника си и очите им се срещнаха за момент. Устните му се извиха в малка усмивка, преди да върне вниманието си към "Tribune". Тя си представи как тези плътни устни я целуват между гърдите и надолу по корема. Картината как тъмната му глава работи между бедрата й, излизвайки отстранява дълбокият й, сексуален копнеж, изпълни умът й.
Бебе се разрева няколко маси по-нататък, прекъсвайки приятните й мисли. Мира си пожела да не беше на работа и да можеше да си бъде у дома, отдавайки се на фантазиите си за този мъж.
Като намери малко време, Мира се скри в стаята за почивки, за да махне колието и да го остави в шкафчето си. На излизане взе кана с кафе и тръгна обратно към масата на Господин Великолепен.
Той вдигна поглед към нея, когато приближи.
- Ще искате ли още една чаша кафе? – Тя държеше каната и я потупваше с ръка въпросително.
Той поклати глава.
- Сметката.
Тя остави каната, бръкна в джоба на престилката си за сметката му и я остави на масата.
- Благодаря – каза тихо тя. – За това, което казахте, имам предвид.
- С Уика* ли се занимаваш? – каза той, докато вадеше портфейла си и извади двайсетачка.
Тя кимна.
- Отгледана съм с Уика, но не практикувам магия или разни такива щуротии. Уика е моята религия. Бях отгледана с нея. – Затвори рязко уста, за да не дрънка повече. Мъжът я караше да се чувства неудобно и уязвима. Да не споменаваме… не бяха много хората, които моментално я бяха възприемали за магьосница заради пентаграма й.
Той хвърли двайсетачката на масата и стана. Слабият аромат на одеколона му – пикантен, с лек привкус на дървесина – атакува сетивата й. Той погледна към врата й, където вече нямаше колие.
- Твърде лошо е, че трябва да го криеш заради невежеството на околните.
О. Тя се влюби.
Моментално губейки дар слово, тя погледна към сметката му.
- Ъм, нека Ви върна рестото…
- Не, задръж го. – Той се обърна и си тръгна.
Тя вдигна двайсетачката и сметката му. Кафето му, заедно с безплатното доливане, беше само долар и двадесет и пет.


ДЖАК МАКАЛИСТЪР ЗАТВОРИ ВРАТАТА НА КОЛАТА ЗАД себе си и впери поглед през падащите снежинки и прозореца от бронирано стъкло към закусвалнята, наблюдавайки Мира Хоскинс, чудеща се на бакшиша, който й беше оставил. Тя погледна навън през прозореца, пъхайки двайсетачката и сметката му в джоба на престилката си и се отдалечи от масата, за да отнесе празната му чаша и захвърленият вестник. Полата й се вдигна нагоре, разкривайки сладката извивка на прасеца й, малко от сметановата кожа на бедрото й, нежната свивка на коляното й. Това беше най-чувствителното място на повечето жени.
Той простена. Жената имаше хубави крака, крака, които неведнъж си представяше увити около талията си, откакто му беше възложено да я наблюдава. Косата й беше дълга и гъста, наситено шоколадово кафява. Джак си я представяше разпиляна по матрака му, докато той вкарваше пениса си в нея. Представяше си как го държи в ръка, докато я поставя с лице надолу върху леглото си и я взима изотзад с дълги, енергични тласъци във влажната й топлина. Би я накарал да разкъсва чаршафите с нокти, да стиска зъби и безпомощна от похот, да забрави всичко друго освен начинът, по който обладава тялото й.
Обзалагаше се, че издава най-сладките звуци, когато свършва.
Джак отправи проклятие и отмести поглед. Когато пое задачата знаеше, че огъня и въздуха естествено се привличат, но подцени силата на магическото влечение. Джак имаше голям сексуален апетит; все пак реши, че може да устои на тази жена. Тя не беше за него, на никое ниво. Съзнателно го знаеше. Пенисът му, обаче, явно имаше различни разбирания.
Не можеше да спре да мисли за сочните й, меки извивки и как би се почувствала тя под ръцете му. Желанието за нея беше могъщо, първично – инстинктивен отговор на магията му към нейната. Нищо повече. Както винаги желаеше силно жената, която знаеше, че не може да има.
На всяко друго ниво, освен на магическото, тя не беше негов тип. Мира Хоскинс не беше жена, която да изчукаш и да си тръгнеш. Това беше жена, която да задържиш. Която да обичаш. С която да обвържеш живота си завинаги.
Наблюдаваше я как взима чашата му и захвърлената салфетка и се отправя обратно към кухнята. Изглежда изобщо не съзнаваше красотата си. Мъжете я забелязваха постоянно, но тя не забелязваше. Държеше косата си естествена, дълга и права. Никога не носеше прекалено много грим. Това несъзнаване на външността й я правеше още по-привлекателна.
Джак изпсува отново и запали двигателя.
Мира беше добра жена, а това означаваше, че не е неговият тип жена. Той обикновено преспиваше с жени, които бяха омъжени и искаха кратка странична афера, или необвързани жени, които бяха за добро прекарване, без обвързване. Джак стоеше настрана от жени като Мира Хоскинс.
Особено от Мира Хоскинс.
Той пое тази задача, за да се освободи от дълга, който имаше към нея. Трябваше да бъде професионалист.
Както и да е, тя беше братовчедка на шефа му. Монахан щеше да откъсне главата на Джак, ако я прелъстеше, и може би не тази на раменете му.



СЛЕД КАТО ЗАТВОРИХА, МИРА ИЗЛЕЗЕ ПРЕЗ ЗАДНАТА ВРАТА. Студеният нощен въздух спря дъха й мигновено, карайки я да придърпа по-плътно краищата на палтото си. "Майк" беше разположен по средата на Минеаполис, правейки вятърът, който се надпреварваше по коридорите на сградите, още по-студен. Той уви полата й около облечените й в найлонови чорапи крака и вкочани прасците й. Както винаги беше ободрително. Винаги бе обичала вятъра, дори когато изкарваше топлината от дробовете й.
Избра пътя си през заледения паркинг към раздрънканата си Хонда Акорд и тръгна. Студената седалка вкочани задника й при допира и накара Мира да изстене. Всичко, което искаше бе да се прибере у дома, да отмие миризмата на мазнина от кожата си и да се отпусне с някакъв полуфабрикат. Вкара ключа в стартера. Също щеше да извади и вибратора си. Господин Великолепен я беше вдъхновил.
На колата й трябваха няколко опита, за да запали, но скоро гумите хрущяха по ледената покривка по улицата навън и на път за в къщи.
През целия път до апартамента й я дразнеше чувството, че някой я наблюдава. Беше глупаво. В края на краищата беше сама в колата си. Освен ако чувството не идваше, защото някой я следва. Включи радиото и се опита да игнорира необяснимата си параноя, отблъсквайки я като плод на въображението си, но това не й попречи да проверява огледалото си за обратно виждане на всеки пет секунди.
Тя имаше това чувство, което се включваше и изключваше, през последните няколко седмици. Беше нелепо, разбира се. Никой не би я дебнал, никой освен Бен, може би. Но Бен вероятно не се интересуваше достатъчно от нея, за да инвестира толкова много време. Все пак Бен бе продължил към нещо по-добро и я беше забравил. Беше прекалено зает да чука новата си хубавичка, руса приятелка Трикси, за да се занимава с нея повече.
Кой, по дяволите, се казваше Трикси? Звучеше като име на стриптизьорка, макар че Трикси всъщност беше физиотерапефтка, която се беше преместила от Дулут** преди няколко години. Когато Бен беше наранил коляното си миналата година, Трикси прекара малко "извънредни часове", помагайки му с възстановяването. Изглежда горкото бебе изискваше допълнителни любящи грижи.
Мира издиша силно, а дъхът й стана на бял облак във все още студената кола. Пожела на Трикси по-добър късмет с Бен, отколкото бе имала тя самата. Бен не беше от типът, който остава верен много дълго. Почти изпита съжаление към другата жена.
Но не съжаляваше твърде много.
Промърмори двадесет и петият стих от Съветникът за Уика на празната си кола.
- В любовта вярна винаги бъди, за да не ти измени любимият ти.
Мира въздъхна. Бен беше изменил невероятно много.
Паркира недалеч от входа на сградата си на Авеню Рандолф, на близката ул. Пол. Подхранвана от новият си страх, тя се увери, че никаква друга кола не отби след нея, преди да си вземе чантата и да излезе, подбирайки внимателно пътя си през едва видимият, покрит със сняг тротоар.
Мина през предната врата на старата сграда и надолу по късото стълбище. Имаше само два апартамента в сутерена и много малко лукс. Стълбището и стените бяха направени от неукрасени, бетонни блокове и миришеше леко на мухъл. Самотна крушка висеше на верига над главата й, хвърляйки сенки, докато отключваше вратата на апартамента си.
Веднъж влязла вътре, тя свали палтото си и усили отоплението. Влизайки в кухнята, бръкна в джоба на престилката си, извади купчината еднодоларови банкноти и ги напъха в розовият буркан с форма на прасе върху плота й. Вече беше толкова по-близо до нощното училище. Усещането да има цел беше хубаво. Даваше смисъл на живота й.
Стоейки по средата на кухнята си, тя се усмихна. Винаги толкова скромна. Апартаментът й се състоеше от една малка спалня, безкрайно малка баня, миниатюрна кухня без съдомиялна и съвсем малка всекидневна. Мястото беше тъмно и обзаведено с несъответстващи си мебели втора ръка.
Беше дупка.
Но беше нейната дупка. Усмивката й се разшири. За първи път в живота си имаше място, което да е само нейно. Може да не беше много, но беше свобода.
Лампичката за съобщения на телефонния секретар й намигна. Тя отиде и натисна копчето за включване.
- Мира – чу се гласът на Бен. – Искам си стереото. Казвал съм ти стотици пъти, това е моето… - Тя натисна "Изтрий". Копелето й изневеряваше нонстоп по време на брака им. Когато откри, тя трябваше да се изследва за БППП***. БППП! Затвори очи за момент, усещайки тази позната комбинация от предателство и срам.
Задържа проклетото стерео.
Мира бе срещнала Бен в колежа. Той почти бе завършил правното си образование и когато се дипломира, се ожениха. Бен някак я бе убедил да изостави образованието си по психология и да забременее. Той изкарваше достатъчно пари, за да издържа и двама им и явно наистина искаше дете. Намери си работа в местна правна кантора и, докато не бяха заможни, успяваха да свържат двата края през тези ранни години.
За щастие никога не успя да зачене. Мира искаше деца, но не и докато Бен се опитва да направи бебета на половината женско население на Минесота. Щом веднъж откри многобройните афери на Бен и всичките му лъжи, тя застана пред него и поиска развод още в същия ден.
Сърцето й беше разбито, но всяка останала любов, която изпитваше към Бен, се изпари след делата по развода. Бен се бе борил с нея на всяка крачка. Мира все още изплащаше юридическите хонорари, но успя да му измъкне някакво обезщетение като негова съпруга, поне докато не си вземеше психологическото образование.
За момент в нея се надигна гняв, толкова суров, че почти я задуши. Бен я беше лъгал непрекъснато. Тя му бе дарила години от живота си, доверието си и любовта си, а той се отнесе с чувствата й като с боклук. Отнесе се с нея като с боклук.
Беше толкова глупава, че да напусне училище и да разчита финансово на него. По времето, когато беше толкова влюбена в него, никога не би могла да си представи, че Бен е способен да бъде неверен. Мислеше си, че животът й ще бъде като тези на приятелите й. Дори и да няма кариера, щеше да има деца, страхотен брак, да бъде щастлива.
Очевидно тези неща не бяха предназначени за нея.
Той взе къщата в Идън Преъри. Тя не я искаше. Искаше свое собствено място, свободно от спомени и изпълнено с обещанието за ново начало. Освен временната съпружеска помощ, взе много малко от старото си жилище, за да създаде новият си живот.
Сълзи запариха в очите й и тя примига, за да ги махне. Потъването в самосъжаление беше възможно най-безсмисленото нещо, което можеше да направи. Както и да е, беше свободна от Бен и от лъжите му вече шест месеца и всеки следващ ден от живота й беше по-хубав.
Мира се огледа из апартамента си, малко по-несигурна, отколкото бе преди миг.
Нали?
Тя пропъди искрата на съмнение като поклати глава и натисна бутона за следващото съобщение. Зловещият звук на дишащ мъж изпълни апартамента. Без думи, без глас, само странно заплашителният звук от дишане.
Мира потрепери. След чувството, че е наблюдавана, наистина нямаше нужда от шегаджийски обаждания като това. Натисна "Изтриване" и се отдалечи от секретаря, усещайки настръхнало всяко косъмче по тялото си. Обикновено би се изсмяла, но не и тази вечер. Тази вечер накара стомахът й да се свие от ужас.
Някой почука на вратата… силно. Стресната, Мира подскочи три стъпки във въздуха.
- Мира Хоскинс? – Гласът на мъжа прозвуча приглушено през вратата. – Трябва да говорим с вас.
Ние?
Тя не помръдна, не диша. Гласът беше непознат. Нямаше обяснима причина някой да тропа на вратата й в единадесет вечерта. Гласът на кръстницата й нахлу в ума й… Знаеш, че Бостънският Удушвач никога не е трябвало да разбива ключалката.
Дан! Дан! Дан!
- Госпожице Хоскинс, знаем, че сте вътре. Отворете. Искаме просто да поговорим.
Нямаше начин да отвори вратата.
Тишина. Стоеше закована на място, надявайки се, че ще си тръгнат.
- Госпожице Хоскинс – каза меко гласът след няколко мига, - нека да го направим по лесния начин, става ли?
Кръвта на Мира се смръзна, а пулсът й се учести. Това определено звучеше като заплаха. Тя грабна телефона, за да позвъни на 911… напразно. Нямаше сигнал.
- О, по дяволите – въздъхна тя. Бяха прекъснали телефона. Как, по дяволите, бяха прекъснали телефона й?
Огледа се към прозорците. Всички бяха малки прозорчета на приземен етаж. Почти прекалено малки, за да допуснат въздух, още по-малко жена с нормално телосложение.
Без бягство. Това значеше борба.
Паниката накара сърцето й да заблъска и ръцете й да се разтреперят, отиде до кухненското чекмедже, извади нож и се промъкна на пръсти по малкия коридор към вратата, с намерението да надникне през шпионката.
Звукът от разцепващо се дърво изпълни ушите й и вратата се отвори със замах. Удари я право в челото. За момент в главата й експлодира заслепяваща болка, след това пропадна в тъмнината.






* Уика е съвременно неопаганистично религиозно движение с духовни корени в най-древното изразяване на почит към природата. Уика разглежда Божеството, като Богиня и Бог и в този смисъл е политеистична. Освен това тя приема практиката на магията и прераждането като процес. Някои последователи на Уика се идентифицират с думата вещица.

** Дулут – град в щата Минесота, административен център на окръг Сейнт Луис.

***БППП – Болести Предавани по Полов Път.

2.

Превод и редакция: Zaharka


МИРА СЕ СЪБУДИ ОТ ТУПТЯЩО ГЛАВОБОЛИЕ. Премига и таванът на коридора дойде на фокус. Трепвайки от болката, тя се протегна, за да докосне главата си.
Някой натисна ръката й.
- Не я пипай – чу се груб мъжки глас. – Удари се адски зле.
- Какв…
Той се надвеси над нея, влизайки в зрителното й поле. Мира ахна, когато го позна. Принуждавайки се да се изправи, тя пропълзя заднешком, докато не достигна стената зад себе си. Моментално съжали за бързото движение, когато гаденето заплаши да я надвие. С разширени очи, тя запуши уста и се забори с порива да повърне на пода в коридора.
Мъжът от закусвалнята. Добре изглеждащият. Господин Великолепен.
Мозъкът й се запъна пред ситуацията. Господин Великолепен в нейния апартамент. Чувството, че я наблюдават. Мъжът, който разби вратата й.
Той протегна ръка, сякаш тя бе някакво диво животно, което се опитва да укроти.
- Всичко е наред, няма да те нараня.
И трябваше да повярва на това?
Мира погледна покрай него. Вратата на апартамента й стоеше широко отворена и двама мъже, които не разпозна, лежаха неподвижно на бетонния под в подножието на стълбите.
- Какво става, по дяволите? Кой си ти? – Истерията изостри гласа й, карайки го да звучи тънък в собствените й уши.
- Името ми е Джак МакАлистър. Знам, че имаш много въпроси, но сега трябва да те измъкна от тук.
Думите му, едва регистрирани, нямаха особен смисъл. Тя знаеше едно нещо, нямаше да отиде никъде с този мъж, без значение колко великолепен беше. Дами и господа, тя имаше ужасен вкус за мъже!
Очите й потърсиха и откриха кухненския нож, който беше изпуснала, когато вратата я удари. Лежеше между двамата, по-близо до нея. Мира се хвърли към него. Пръстите й се сключиха около дръжката в същият момент, когато Джак я нападна, хващайки в капан ръката й. Въздухът й излезе със свистене от тежестта му. За момент пред очите й се появиха тъмни петна, но сви пръсти около дръжката на ножа и упорито го задържа.
Той се претърколи от нея, все още здраво стискайки китката й в ръка. Мира въздъхна от облекчение задето се бе отървала от тежестта му и се опита да издърпа ръката си, от което успя само да нарани рамото си. Държеше ножа, но не можеше да го използва.
Мира се концентрира върху дупката в стената пред себе си, удържайки всяка капка воля, която имаше, за да остане в съзнание.
- Не припадай – каза Джак. – Трябва да останеш будна.
Без майтап, искаше й се да каже, но не успя да произнесе думите. Животът й вероятно зависеше от това да остане в съзнание.
- Виж, тук съм, за да ти помогна. Онези мъже в коридора, те те преследваха. Трябва да се разкараме от тук преди да са се появили още мускулести. Има доста за обяснение и не мога да го направя сега. Просто знай, че съм тук, за да те пазя. Разбираш ли? – Звучеше така, сякаш говори на тригодишно.
- Защо… трябва да ти се… доверя? – продума тя със запъхтян глас, все още съсредоточена върху дупката в стената.
- Защото нямаш избор. Сега, ще освободя китката ти. Можеш да задържиш ножа, ако си толкова привързана към него. Не мисля, че си в състояние да го използваш така или иначе.
Имаше право.
Джак пусна китката й тя направи непохватен, силен удар към него. Той се дръпна в последния момент. Върхът почти одраска гърлото му.
- Уоу. Май съм сгрешил – промърмори той. Сграбчи ръката й, отскубна ножа от пръстите й и го хвърли през стаята.
Мира се взираше с ужас в недостижимото си оръжие.
Джак я сграбчи през кръста с обезпокоително голяма и силна ръка и я притегли в скута си. Тя го улови за ризата. За момент се бори с него, а след това се успокои. Главата никога не я бе боляла толкова лошо както сега. Не можеше дори да си поеме дъх без да я заболи. Сътресение ли имаше? Трябваше ли да отиде в болницата?
- Защо го правиш? – простена тя.
Той погледна към нея със зашеметяващо сини очи. Беше странно да забележи точно това в този момент, но и ситуацията беше странна.
- Казах ти. Защитавам те, Мира – отговори той с нежен глас, който изглеждаше странно с грубото му поведение.
Мира премигна и световъртежът й стана по-силен. Джак затегна хватката си около нея, изражението му стана загрижено. Той беше топъл и ухаеше секси. Нелогично, тя изпитваше удоволствие от усещането да е до нея.
Плюс това, той беше двоен. Това го правеше още по-добре.
Главата й се отпусна, когато безсъзнанието я надви.
- Мамка му – въздъхна той. – Мира?
Тъмнина.[i/]


* * *


ДЖАК ПОГЛЕДНА НАДОЛУ КЪМ ЖЕНАТА В ЛЕГЛОТО СИ. Тя изглеждаше толкова малка и крехка в голямото легло с балдахин. Овалното й лице изглеждаше бледо, а на челото й беше разцъфнала огромна синина. Все още носеше розовата униформа от закусвалнята и удобните бели работни обувки.
Той разбираше достатъчно от лекуване, за да знае, че няма сътресение. Установи го веднага щом я занесе до колата и я закара някъде, където може да се съсредоточи. При други обстоятелства би я закарал в спешното отделение, макар че това би увеличило риска да бъдат засечени от Крейн.
Нищо то това не ставаше точно по плана.
Мира имаше нужда да остане скрита за сега, а неговият апартамент беше добре защитен срещу любопитни магически очи и уши. Тя щеше да има адско главоболие за няколко дни, но това беше единственото последствие от нараняванията й. Не му оставаше нищо друго освен да я чака да се събуди.
Той седна на ръба на бюрото си и се заигра със сребърната запалка Зипо. Огънят пламна неравномерно в слабо осветената стая, докато той прехвърляше отново събитията от изминалия ден през ума си. За малко не беше закъснял. Наемниците на Крейн за малко да я хванат. Джак знаеше, че ще чуе всичко това от шефа си, заради тази малка издънка. Ако беше закъснял още само няколко минути, можеше напълно да изгуби Мира.
Джак се опита да си представи как казва на Монахан, че е оставил Крейн да отведе не само отдавна изгубената братовчедка на Монахан, но и една от най-могъщите магьосници на елемента въздух, за които са знаели, само защото е бил спрян от полицай на шосе I-94, докато я е следял до дома й. Просто се бе опитал да я следва. Жената шофираше като прилеп излязъл от ада, но той беше спреният от вечно бдителните полицаи в Минесота.
Остави запалката Зипо настрана, плъзна се от бюрото и се приближи, за да я проучи.
Светлината от коридора се разстилаше вътре, карайки дългата й, сплетена коса да блести. Лицето й беше мургаво, загоряло дори и посред зима, а кожата й изглеждаше като порцелан, толкова гладка и перфектна. Беше видът кожа, която моли да бъде милвана и целувана. Видът кожа, която жадува да бъде гола, да почувства следите от допира на пръстите на някой мъж.
Джак бавно изпусна въздух и позволи на погледа си да проследи извивката на нежната й шия до ръба на униформата й. Наклони глава на една страна, съзерцавайки я. Гърдите й може би бяха чашка В, вероятно завършващи с отзивчиви розови зърна. Гърди, достатъчно големи, за да изпълнят ръцете му, и дори да излизат малко. Зърна, перфектни, за да бъдат проучени от езика му.
Почувства се като развратник заради това, че й се любува по този начин в момента, но не можеше да се въздържи. Беше естественото сексуално привличане на огъня към въздуха. С Мира беше изключително силно.
Протегна се и отметна от лицето й няколко кичура от тъмната й коса. Дългите й мигли бяха сведени върху бузите й, а устата й беше очарователна, плътна и изразителна. Приличаше на майка си.
Богове и Богини. Приличаше на майка си.
Болка от съжаление стегна гърдите му, когато спомените се завърнаха. Джак разтърка коприненият кичур от косата на Мира между палеца и показалеца си, оставяйки спомените да го превземат за милионен път.
Тъкмо беше станал на десет и баща му сметна, че е достатъчно голям, за да наблюдава събирането на първият му кръг. Баща му заяви, че Джак носи твърде много от майка си в себе си и е време обучението му да започне. Майката на Джак почина, когато той беше на пет, така че не знаеше дали е истина, а само, че баща му вярваше, че способностите на майка му трябва да бъдат изкарани от него. Те бяха петно, слабост, кръпка върху кръвната линия на баща му. Баща му не можеше да изкара злото на яве по никакъв друг начин, така че реши, че е крайно време да започне обучението на Джак в изкуството на тъмната магия.
Този ден Джак стоеше близо до приятелите на баща си и наблюдаваше как четири завързани магьосници бяха повлечени от местата си към ритуалната зала в имението на баща му. По една магьосница за всеки от елементите. Джак можеше да усети способностите им чрез магията си, когато влязоха. Жив, непредсказуем огън, като самия него. Гладка, студена, непреодолима вода. Стабилна, дълбока, могъща земя. Най-накрая, въздух. Въздухът беше магия, която магьосницата или магьосникът не можеше да усети, докато не бъде ударен с цялата му мощ. Като торнадо в ясен летен ден. Всички магьосници бяха кървави и бити, но всички те продължаваха да се борят със съдбата си.
Всички с изключение да магьосницата на елемента въздух.
Тя коленичи на мястото си в кръга, красивата й, тъмна коса се понесе над рамото й спря поглед точно в Джак. Никога не беше усещал толкова дълбока тъга в някого. Тя беше готова да умре. Искаше го.
Приятелите на баща му шепнеха, че жената е гледала как съпругът й затваря кръга предния ден и това е пречупило волята й. Съмняваха се в здравия й разум. Разбира се, те не се нуждаеха от здравия й разум, за да затворят кръга. Нуждаеха се единствено от магията й.
Дори с младия си ум, Джак най-сетне разбра, че баща му принася в жертва магьосници на олтара на тъмната магия, за да придобие сила. Това беше съдбата, която баща му очакваше той да изпълни. Това бе съдбата, която баща му каза, че може би никога няма да може да изпълни, защото бе толкова слаб, толкова опетнен.
Ако да бъдеш силен означаваше да правиш това, тогава Джак знаеше, че баща му е прав – той носеше твърде много от майка си в себе си.
Джак занервничи и искаше да отмести поглед от празните очи на магьосницата на елемента въздух, но усещаше, че трябва да запази връзката с нея. Това, което наистина искаше да направи, бе да избяга. Джак искаше да направи нещо, каквото и да е, стига да не гледа как свикват кръга. Вместо това той задържа погледа на жената, докато сърцето му туптеше силно и мислите му препускаха.
Баща му и неговите приятели заеха местата си и започнаха ритуала. Звукът от песни изпълни въздуха, карайки го да пука от комбинираната им сила. Това изправи косъмчетата по ръцете на Джак и накара ушите му да зазвънят. Силата, която се плъзгаше по кожата му беше като тъмно кадифе, изпълвайки го, дарявайки го с усещането на лек световъртеж и еуфория. Магията в гърдите му отвърна с топлина и съблазнителност в отговор, копнееща да се освободи.
Потопен в това, Джак се чувстваше почти неуязвим. Поглеждайки към възторжените изражения на баща си и приятелите му, Джак се зачуди какво ли изпитват те. Трябва да бе много по-силно за онези, изричащи заклинанието.
Магьосниците изпълниха принудителната си саможертва, плъзгайки се под робството на могъщите тъмни сили, упражнени върху тях. Лицата им се изкривиха в маски на болка, когато не успяха да се преборят с насилието над магическите им сили. Това измъкна Джак от странната, приятна летаргия, която го беше налегнала. Магьосниците не можеха да помръднат, но лицата им разкриваха агонията им.
Най-сетне те застинаха и станаха неподвижни. Телата им се отпуснаха, когато заклинанието издърпа силите им в центъра на кръга, за да отворят портал за призоваване.
Баща му беше обяснил, че така ще призове демон, свръхестествено същество, надарено с велика сила, което ще бъде приковано към него и приятелите му като слуга за известно време, в замяна на дара на четирите магьосници, плюс една-две услуги. Баща му бе казал, че това е нещо красиво, чудно жертвоприношение, за да призовеш такова невероятно създание.
Джак остана мълчалив, задържайки погледа на жената, докато магията я завладяваше и я унищожаваше. Малко по малко, Джак наблюдаваше как светлината изтича от очите й, докато не станаха мъртви и стъклени, докато не се свлече на земята като марионетка, чиито конци са били отпуснати бавно. Той искаше да направи нещо, да пребори баща си и приятелите му, за да я спаси, но страхът го държеше закован на място. Когато всички магьосници умряха на свой ред, въздухът в центъра на кръга започна да трепти, докато демонът се раждаше.
Никога не видя демона от плът. Джак побягна.
Извън къщата, надолу по дългата, виеща се алея в имението на баща му, през портата, бягаше колкото може по-бързо. Слугите го гонеха, но Джак ги победи до улицата и изчезна, криейки се между къщите, храстите и колите, докато не падна нощта. Тогава побягна право към Хана, сестрата на майка му.
Баща му никога повече не го видя след това. Остави лелята на Джак да го отгледа. Вероятно мислеше, че Джак е прекалено голям проблем, за да се занимава с него. Твърде слаб. Твърде опетнен. Джак не знаеше.
Накрая се отказа от името Крейн заради моминското име на майка си МакАлистър. Щом стана на осемнадесет, потърси Сборището и от тогава работи за тях.
Леля му го отгледа добре и с любов, вероятно колкото майка му, ако бе била достатъчно силна, за да се задържи наоколо. Избра си тази работа заради баща си и също така заради този ден.
Все още можеше да усети чувството свито в себе си като готова за атака змия. Омраза към баща си и към себе си като негов син, но най-вече гняв към самия себе си, задето в онзи ден не направи нищо, за да помогне на онези магьосници.
Споменът оживя в него сякаш бликащ от енергия. Не знаеше дали някога ще бъде свободен от хватката му.
Джак погледна надолу към мястото, където бе стиснал косата на Мира и отпусна пръсти, оставяйки копринените кичури да паднат на възглавницата. Беше й длъжник. Бе наблюдавал как майка й умира и не бе направил нищо, за да го предотврати. Беше стоял там изплашен, когато можеше да пребори баща си и приятелите му, вероятно да развали заклинанието, кръгът, каквото и да е.
Джак се върна, за да седне на бюрото. Томас Монахан, главата на Сборището, бе наредил на Джак да наблюдава Мира Хоскинс, веднага щом разбраха, че тя съществува. Ако Сборището знаеше за съществуването й, то най-вероятно и Крейн също знаеше. Джак я следеше от около две седмици, стоейки в колата си в сковаващия студ, за да надзирава работата и апартамента й. Обикновено не поемаше работа като охрана, както сега, но това беше специално. Мира беше специална.
Тя се размърда на леглото, събуждайки се бавно. Джак стоеше върху бюрото в тъмнината и разсеяно палеше и загасваше запалката, докато я наблюдаваше.
Вчера той се видя принуден да направи истински контакт с нея, така че отиде в закусвалнята и наблюдава работата й. Очите й бяха лешникови. Понякога кафяви, понякога зелени. Усмивката й беше спокойна и изглеждаше истинска. Тя очевидно наистина харесваше хората, което той не можеше да каже за себе си.
- Ммм, ъ? – промърмори Мира от леглото. Тя ахна, когато го видя в тъмнината на стаята и се оттласна до седнало положение, ръката й моментално отскочи към главата й заради рязкото движение.
Джак остави запалката Зипо.
- Как се чувстваш?
Трябваха й няколко мига преди да отговори.
- Сякаш ме е ударил камион, отвлечена и сега се страхувам за живота си. Ти как си?
- Тук си за твоя собствена защита.
- Вероятно това казват всички серийни убийци.
Той се плъзна от бюрото, отиде до леглото и включи осветлението. Тя го наблюдаваше неловко и се премести към средата на матрака, по-далеч от него. Наблюдаваше я как обхожда стаята с поглед, пленена от махагоновите мебели и картините по стената. Тя съсредоточи погледа си върху всеки изход подред – вратата към главната част на апартамента му, вратата към банята и прозореца.
- Не пробвай прозореца – каза той. – Намираме се на петдесет и втория етаж. Гладна ли си, жадна?
Тя облиза устните си.
- Искам да ми кажеш какво става.
- Главата сигурно те боли. Може би искаш аспирин?
Мира се поколеба.
- Аспирин би било добре.
Той влезе в банята, за да вземе шишенцето с аспирина и чаша вода. Когато се върна обратно, тя беше изчезнала. Не беше изненадващо. Можеше да чуе как отчаяно бърника ключалките на входната врата.
Джак въздъхна, остави шишенцето и чашата и тръгна през всекидневната към нея.
Тя тъкмо се занимаваше с най-горната ключалка и бълваше ругатни, когато той я стигна. Притисна тялото си към нейното и покри ръката й със собствената си ръка. Тя застина моментално и потрепери леко.
Джак се опита да не се наслади на усещането от притискането му в нея, но не можа да се въздържи. Звукът от дишането й, рязко в тихия въздух, накара либидото му да се размърда с интерес. Накара го да си мисли за други ситуации, когато тя може да е вдигната срещу него, дишайки неравно. Ситуации, в които биха носили далеч по-малко дрехи и Мира би се държала доста по-приятелски към него. Беше естествено, припомни си отново той, естественото привличане между огъня и въздуха.
Тазът му покри страхотният й задник в тази поза, гърдите му се опираха в гърба й. Не можеше да не се запита какво ли би направила, ако плъзнеше ръце към гърдите й, набереше подгъва на полата й и я вдигнеше нагоре. Как би се почувствала, докато ръката му изучава голото й тяло? Какви ли звуци би издала, когато я помилва?
[i]Тъпо копеле, сгълча се сам. Би се разпищяла като сирена.
Но имаше време и можеше да я прелъсти. Знаеше как да я докосва така, че да го пожелае… да го умолява. Въпреки че не трябваше да го прави, можеше да я примами в леглото си.
Лекият аромат на розовият й парфюм подразни носа му, когато се наведе напред и положи уста близо до ухото й.
- Невероятно предсказуема си. Дори и да се беше измъкнала пред входната врата, никога нямаше да можеш да извикаш асансьора без кода ми за сигурност.
- Какво имаш предвид?
- Имам предвид, че апартаментът ми е единственият на този етаж. Имам предвид, че имам асансьор на охраняван режим. Нямаш достъп без кода ми. Никой не може да се качи или да слезе без него. Никой не може дори да спре на този етаж без моето разрешение.
Освен това, магическите думи не биха й позволили да прекрачи прага щом отвори вратата. Обаче все още не беше готова за тази информация.
- Тук си затворничка. Принцеса в кула – въздъхна меко в ухото й.
Тя отново потръпна срещу него и дъхът й излезе треперещ.
- Ще съм изчезнала, нали знаеш. Работодателите ми ще забележат, че ме няма, когато не се явя на работа. Освен това снощи вдигна доста врява. Някой трябва да те е видял, да те е чул…
- Аз не съм вдигал врява, Мира. Мъжете, които се опитаха да те отвлекат, вдигнаха врявата. – Той спря. – Както и да е, съседите ти не бяха у дома. Затова наемниците избраха този момент, за да нахлуят в апартамента ти. Живееш в сутерена на сградата, доста усамотено място. Старо е и добре звукоизолирано. Съмнявам се, че някой е чул каквото и да е. Така са го планирали.
Дъхът й секна.
- Какво имаш в предвид? Кои са те?
Беше трудно да я остави, но отстъпи назад. Тя се обърна. Страх и гняв се бореха на лицето й и последната емоция победи. Сега очите й бяха по-скоро зелени, отколкото кафяви, блестящи от гняв.
- Аспиринът ти и отговорите ти са в спалнята – отвърна той.
Със смъртоносен поглед, тя се върна в спалнята.
Той я последва. Щом влязоха в стаята, той посочи нощното шкафче и наблюдава как тя взе лекарството.
Джак взе чифтът сини, копринени пижами, които бе оставил на близкия стол. Вероятно бяха близо до нейния размер.
- Късно е и съм изморен. Намерих ги в един от шкафовете си. Би трябвало да ти станат. – Кимна към банята. – Върви и ги облечи. Чувствай се свободна да вземеш душ, ако желаеш. Вратата се заключва отвътре, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре. Почистил съм стаята, между другото. Всичко, което може да се използва като оръжие, е заключено, така че не си губи времето да търсиш.
Тя просто се взираше в него, челюстта й беше стегната, а очите й искряха.
- Направи го и ще ти обясня всичко, когато се върнеш. Няма да те нараня.
Тя погледна пижамите.
- На кого са?
- Не са на някоя жена, която съм убил, кълна се. Бяха оставени тук от приятелка.
- Обзалагам се, че имаш доста приятелки.
Джак сви рамене.
- Не се оплаквам.
Мира изсумтя.
- Сигурна съм, че си кралят на забивките за една нощ.
- Забивките за една нощ не са задоволителни за никой от партньорите.
Тя премига.
- Колебая се да попитам защо мислиш така. И след това питам защо.
Той се усмихна.
- Една нощ не е достатъчна, за да опознаеш женското тяло, как харесва да бъде докосвана. – Той направи пауза и снижи гласа си. – Чудя се колко ли нощи с мен можеш да издържиш, Мира?
Тя вдиша рязко.
- По дяволите, ти си арогантно прасе.
Той сви рамене и отново подаде пижамите.
- Ще ги вземеш ли или няма? Вече сигурно ти е писнало от работните ти дрехи, а и няма да са удобни за спане.
Тя се поколеба, след това взе дрехите и отиде в банята. Очевидно не се чувстваше достатъчно спокойна, за да си вземе душ, защото излезе след пет минути, облечена в пижамата. Цветът направи очите й малко по-кафяви, забеляза той, а лакираните в червено нокти на краката й се подаваха от твърде дългите панталони.
- Седни на леглото – нареди той.
Тя седна, а той се отпусна до нея. Мира се опита да се изплъзне по-далеч от него, но той я задържа за ръката.
- Стой мирно – заповяда той. – Няма да те нараня.
Той се протегна и отметна косата й, за да разгледа синината й. Тя трепна.
- Всичко е наред. Просто искам да й хвърля едно око.
Тя задържа бдителния си поглед върху него, докато той разглеждаше отблизо синината. Той покри нараняването с ръка и усети как дланта му се затопля. Концентрирайки се върху мястото, той даде най-доброто от себе си, за да накара клетките да се регенерират по-бързо. Не можеше да направи много за нея, но можеше да направи поне нещо. Лекуването, иронично, беше в сферата на огъня.
- Горещо е – изпъшка тя. – Какво правиш?
- Почти свърших.
Той отмести ръка и кимна одобрително, защото синината вече изглеждаше малко по-добре.
- Колко знаеш за родителите си?
- Родителите ми?
- Да, сещаш се, хората които са те създали? Умрели са, когато си била дете, оставяйки те да бъдеш отгледана от кръстницата си.
- Зная кои са били – отсече тя. – Зная кога и как са умрели. Ти от къде знаеш за това?
Той изчака малко преди да отговори.
- Моя работа е да знам за магьосниците, които са оставени на грижите ми.
Тя се втренчи в него, очевидно отчитайки думата магьосница.
- О, ти си откачен! Мислиш… Уика… в ресторанта… По дяволите. – Тя се изправи, измъкна се от хватката му и тръгна към вратата.
Той я хвана през талията, преди да стигне много далеч, и я задържа срещу гърдите си. Усещаше я толкова крехка срещу себе си и се опита да не подценява силата си и да я нарани.
- Трябва да седнеш и да изслушаш това, което имам да ти кажа.
Мира се бори с него, но той само затегна хватката си, докато тя не застина.
- Няма нужда да слушам нищо от това, което ще казваш, откачено копеле! – изкрещя тя от дъното на дробовете си.
Джак я замъкна обратно до леглото и я пусна долу. Искаше му се да има по-лесен начин да го направи, да я накара да разбере, че е на нейна страна.
- Майната му. – Тя хукна отново, а той отново я хвана през талията, завъртайки я обратно и приземявайки я на леглото.
- Моля те. Стой. Мирно.
Тя го погледна гневно. Главата й сигурно вече пулсираше. Също така трябваше да е разбрала, че няма шанс срещу него. Той имаше много повече мускули и тегло в сравнение с нея. Не можеше да го победи във физическа борба. Ироничното беше, че тя можеше да го победи с магията си; просто не знаеше как да я управлява.
- Не искам да правя това, но не ми оставяш друг избор. Легни назад върху възглавниците – нареди той. Когато тя не се подчини, той добави и заплаха. – Направи го веднага.
Тя се отпусна назад, а той извади дълго въже от чекмеджето на нощното си шкафче. Възседна талията й и издърпа ръцете й над главата.
Със сръчност, дошла от многото практика, той завърза краищата около китките й, стягайки ги толкова, че да не спира кръвообращението й, и подсигури краищата към шарнира на стената над средата на матрака. Разхлаби го достатъчно, че да може да сваля ръце и да се обръща. Тя имаше пространство за движение, но нямаше да може да развърже въжето особено лесно. Джак беше специалист във връзването на възли.
Когато приключи, той седна на леглото до нея.
- Виждам, че си истински експерт – изръмжа към него тя и погледна към шарнира. – Правиш го често, нали? Знаеш добре дължината на въжето?
Той се усмихна.
- Обменял съм опит с доста благоразположени жени. Ключовата дума е благоразположени. Между другото, това въже е добро. Конопено. Приляга към кожата. Няма да те ожули.
- Не съм благоразположена жена.
- Почти преряза гърлото ми в апартамента си. Ще останеш завързана. – Той се отпусна назад и се възхити на работата си. Тя изглеждаше невероятно добре, завързана за леглото му. Прекалено добре.

Ухаа!!!Много ми хареса !Аз бих искала да прочета още.Ако това е предложение за нов превод във форума аз съм ЗА тази поредица....
Че то още от първата глава почва със секс ...И не е за тинейджъри ,а за зрели хора.
Мерси за превода Зах!

Мерси, Деси :slynce:
Това е само едно от предложенията. Вероятно още днес ще си получите анкетата, за да гласувате за дългоочаквания бъдещ превод.

И аз мисля че е супер!

УоУ! И аз гласувам ЗА! Чак ме е срам, че ми харесва толкова! :wasnotme:

Oпределено поредицата звучи интересна, но изборът за фен превод ще е труден.

Това е първото, което прочетох и ми хареса. Не започва със секс, не знам защо някъде четох, че има секс още в първа глава :unsure:
Поздравления за превода. Много е хубав. Все едно чета професионален такъв :whistle:

Renesita написа:

Това е първото, което прочетох и ми хареса. Не започва със секс, не знам защо някъде четох, че има секс още в първа глава :unsure:
Поздравления за превода. Много е хубав. Все едно чета професионален такъв :whistle:

Караш ме да се изчервявам. Чак толкова добър не е, но съм направила каквото мога. :pardon:

Има намеци за секс в първа сцена, явно някои ги приемат по-буквално, отколкото са в действителност. Ако още първа глава започваше със секс сцена, вероятно нямаше изобщо да я предложа.

И понеже акъла ми хич го няма и постоянно забравям по нещо - специални благодарности на NEV, която първа го прочете и изкоментира, макар и не тук. На нея се дължи леката корегция в превода на места, за да звучи така, както е сега. :meche:

Може ли да попитам кога ще има превод на останалата част от книгата наистина е интересна :wasnotme:

Превод на останалата част от книгата ще има само ако се избере в анкетата.

Е дано да е тя Не че другите не да интересно, но...
Мерси за превода

Изглежда ми много интересна иска ми се да видя как ще се развият нещата м/у Мира и Джак .....

Дано това е новата поредица мисля че имаме нужда и от малко магьосници .. Иначе интересна е книгата огън и въздух .... Обещаващо

Започва доста интересно..много ми се иска да видя как ще се развият нещата нататък .... ноо изборът за превода няма да е лесен

Много завладяващо.Определено! Мерси за превода, и дано нея я изберат за превод!!

Мерси за превода, изглежда много интересна.

Преводът е много,много добър.В откъсът има от всичко за да те държи на нокти до край.Ще ми бъде много интересно да я прочета цялата.

Чудесен превод! Благодаря! :lovely:

Перфектна е, а и превода е направен майсторски