Завещание от лъжи (Legacy of lies)

1

Превод и редакция: Zaharka



Миналата нощ отново посетих къщата. Изглеждаше точно както преди десет години, когато често я сънувах. Никога не бях виждала къщата в реалния живот или поне не можех да си спомня. Висока е, три етажа остъклени прозорци, цялата тухлена с дъсчен покрив. Това, което си спомнях най-ясно, беше покритата порта. Не по-широка от предните стъпала, имаше облицовани пейки, на които обичах да сядам. Предполагам, че никога не съм била срамежлива, нито дори на шест; в сънищата винаги отварях вратата, влизах вътре и играех с играчките.
Снощи вратата беше заключена. Така се събудих, опитвайки се с цялата си сила да я отворя, отчаяна да вляза вътре. Нещо не беше наред, но сега не можех да кажа какво. Имаше ли нещо опасно извън къщата, от което бягах? Имаше ли някой в къщата, който да се нуждае от помощта ми? Сякаш първата част от съня ми липсваше. Но едно нещо знаех със сигурност: Някой от другата страна на вратата полагаше всички сили да ме държи навън.

- Няма да отида – казах на баща си през юни. – Тя е злобна стара дама. Отказа се от Мама и не ти говори. Никога не е имала нищо общо с Пийт, Дейв или мен. Защо аз трябва да имам нещо общо с нея?
- От уважение към майка ти – бе казал той.
Няколко месеца по-късно бях на самолета от Аризона за Мериленд, все още съпротивлявайки се с великата заповед на баба ми да я посетя. Извадих поканата й, първото съобщение в живота си, което получавах от нея, и я препрочетох – две изречения, звучейки сухо като по учебник.


Скъпа Меган,
Това лято ще те видя в Домът Скарбъроу. Приложила съм чек за покриването на самолетните билети.
С уважение
Хелън Скарбъроу Барнс


Е, не очаквах "с обич и целувки" от жена, която е отписала единствената си дъщеря, когато е решила да се омъжи за някой с различен цвят. Майка ми, произхождаща от семейство на кореняци от Източния бряг, има повече английска кръв в себе си, отколкото Принц Чарлз. Баща ми, също от стар род в Мериленд, е афро-американец. След като са се опитали да имат собствени деца, те са осиновили мен, а след това и двамата ми братя. Би било наивно да очаквам топлина от някого, който отказва да признае осиновените деца за свои внуци.
Сега като се замисля, смисълът на снощния ми сън беше доста очевиден, дори чувството, че нещо не е наред. Вратата към семейството на майка ми винаги е била затворена за мен; когато врата, държана заключена за шестнадесет години, изведнъж, без обяснение, се отвори, не може да не се зачудиш в какво се въвличаш.

- Меган? Ти успя! – каза жената, смачквайки табелата с името ми на нея, а след това давайки ми голяма прегръдка. – Аз съм Джини Лоид, старата най-добра приятелка на майка ти. – Тя се разсмя. – Предполагам, че си го разбрала.
Когато Джини чу, че ще идвам, тя настоя да ме чака на летището близо до Балтимор. В онзи октомврийски ден натоварихме багажа ми в задната част на древното й зелено комби, избутвайки настрани торбите със стари пуловери, поли, обувки и чанти – неща, които беше взела, за да продаде в магазина си за винтидж дрехи.
- Надявам се да не възразяваш срещу миризмата на нафталин – каза Джини.
- Няма проблем – отговорих.
- Какво ще кажеш за миризмата на двигателно масло?
- Това също е добре.
- Може да отворим прозорците – каза ми тя. – Разбира се, заглушителят почти е сдал багажа.
Засмях се. Руса и с лунички, тя имаше същият южняшки акцент като майка ми. Веднага се почувствах удобно с нея.
Когато бях закопчана, Джини ми подаде карта, така че можех да проследя пътя ни към Уистерия, което е на източния бряг на залива Чесапийк.
- Това е около два часа път – каза тя. – Казах на г-жа Барнс, че ще те закарам в Домът Скарбъроу преди да мръкне.
- Ставам любопитна – казах й. – Когато Мама е напуснала Мериленд, не е взела никакви снимки със себе си. Виждала съм някои снимки, които е изпращал вуйчо Пол, на които той и Мама играят като малки, но на тях не се вижда къщата. Как изглежда?
- Какво ти е казвала майка ти за нея? – попита Джини.
- Не много. Има главна къща със задно крило. Стара е.
- Това е – каза Джини.
Това беше кратък отговор за човек, който е прекарал много време там като дете и тийнейджър… почти толкова кратък, колкото и тези на майка ми за мястото.
- О, и е обитавана – добавих.
- Така казват хората – отговори Джини.
Погледнах я изненадано. Шегувах се.
- Разбира се, всяка къща там има своята призрачна история – добави бързо тя. – Просто дръж лампите включени, ако изглежда зловещо.
Това пътуване можеше да се окаже по-интересно, отколкото мислех.
Джини включи радиото, пускайки кънтри станция. Отворих картата, която тя ми даде, и я проучих. Реката Сикъмор се врязваше в Източния бряг под ъгъл. Ако пътувахте по залива Чесапийк, щяхте да влезете в широкото устие на река Сикъмор и да се отправите в североизточна посока. В дясно, близо до устието, щяхте да видите каменистия приток Уист. Следващият приток е Ойстер. Градът Уистерия се намира между тях, почти заобиколен от вода, реката Сикамор от едната страна, а притоците - от другите две. Колкото до собствеността на баба ми, това беше най-голямото имение под града, миейки се от една страна от притока Уист, а от другата от Сикъмор.
Преминахме през два железопътни прелеза. Гледах как пейзажът се променя от магазини към ниви с царевица и соя и ниски хоризонти от дървета. Небето беше половината свят на Източния бряг. Джини зададе много въпроси и изглеждаше по-заинтересована да говори за живота в Туксон, отколкото за живота в Уистерия.
- Каква е баба ми? – попитах най-накрая.
За една цяла минута единственият отговор беше рева на двигателя.
- Тя е, ъ, различна – каза Джини. – Наближаваме притока Ойстер. Уистерия е точно от другата страна.
- В какъв смисъл различна? – настоях.
- Вижда нещата по свой собствен начин. Може да бъде жестока от време на време.
- Хората харесват ли я?
Джини се поколеба.
- Прекарвала ли си повече време в малък град? – попита тя.
- Не.
- Хората в малките градове са като голямо семейство, живеещо в една къща. Могат да бъдат наистина любезни и услужливи, но също така могат да кажат гадни неща един за друг и да се карат често.
Тя не отговори на въпроса ми как останалите намират баба ми, но можех да се досетя. Не беше любимката на града.
Изтрополихме по металната решетка на подвижния мост. Изкарах главата си през прозореца за момент. В Туксон притоците бяха просто струйки. Този беше широк като река.
- Сега сме на улица Скарбъроу – каза Джини. – Улиците в наше дясно водят към търговските докове, където се намират лодките за стриди и раци. Улиците отляво стигат до колежа. След няколко пресечки ще прекосим улица Хай, която е главната ни улица. Искаш ли да карам по нея?
- Разбира се.
Подминахме училището, отидохме една пряка по-нататък, след това завихме надясно по Хай. Улицата имаше смесица от къщи, църкви и малки магазини, като всички сгради бяха направени от тухли или дърво. Някои от къщите граничеха направо с тротоара; няколко имаха малки тревни площи пред тях. Саксии с ярки хризантеми бяха кацнали на первазите на прозорците и стъпалата. Тротоарите от двете страни на улица Хай бяха тухлени и неравни, особено около корените на кленовите дървета, които очертаваха улицата. Но дори там, където нямаше корени, тухлите изглеждаха размекнати, сякаш носеха отпечатъци на два и половина века.
- Хубаво е – казах. – Има ли много дръвчета глициния* наоколо?
- Хората я отглеждат – каза тя, - но в действителност, парцелът земя, върху който е построен града, е спечелен в игра на карти, наречена "уист". Това беше първоначалното име на града. Няколко почтени граждани, през 1800 г., които не одобрявали хазарта, са добавили към него. Предполагам, че имаме късмет, че не са играли на Луди Осмици.
Засмях се.
- Там е магазинът ми, "Вчерашна мода". – Джини намали и посочи витрина с голям прозорец, който се извиваше към тротоара. – Съседната врата е "Чаени листенца". Джейми, собственикът, прави убийствени партита.
- Пристанището на града е точно пред нас – продължи тя. – Сега там има само лодки за екскурзии. Ще завия около авеню Бейвю и ще ти покажа къде живея. Знай, че си добре дошла да останеш с мен, ако нещата станат трудни.
- В какъв смисъл трудни? – попитах.
Тя сви рамене.
- Намирам го малко изолирано там, от другата страна на Уист. А Домът Скарбъроу изглежда ужасно голям без семейство, което да го изпълва.
- За това ли ме е поканила баба ми? Не може да накара никой друг да дойде?
- Съмнявам се, че това е причината. Г-жа Барнс никога не е обичала компаниите… Уоу! – възкликна Джини, натискайки рязко спирачките, прекатурвайки кутиите с обувки през задната седалка на комбито.
Момче в джип без таван, нетърпелив да изпревари и да завие, изведнъж се вряза пред нас. Пътниците на задната седалка на червения джип, две момичета и едно момче, се наклониха един към друг и извикаха. Момичето на предната седалка се обърна да ни изгледа набързо, смеейки се и отмятайки дългата си коса. Шофьорът не осъзна опасната ситуация, която създаде.
- Кретен – казах високо.
Джини изглеждаше развеселена.
- Това беше братовчед ти.
- Моят братовчед? – Завъртях се на седалката си, за да погледна към страничната улица, където джипът беше направил още един остър завой.
- Мат Барнс – отговори тя.
- Мислех, че е в Чикаго.
- Вуйчо ти се е преместил там, а вярвам, че майката на Мат е някъде на север.
- Бостън – казах й. Беше грозен развод, толкова поне знаех.
- Мат прекарваше почти всяко лято в Уистерия. Миналата зима се прехвърли в тукашната гимназия и живее за постоянно при баба ти. Не знаеше ли?
Поклатих глава.
- Тя му купи джипа миналото лято. Слуховете говорят, че си е взел собствена лодка. Мат обикновено вози наоколо атлети или момичета.
Разглезен и див, помислих си. Но нещата изглеждаха по-добре. Без значение какъв беше той, да прекарам две седмици с момче на моята възраст беше по-добре, отколкото да бъда сама със злобна шейсет и шест годишна. Закопчах предпазния си колан и продължих пътуването.
- Баба ми шофира ли? – попитах.
- Общо взето като Мат – отвърна Джини, смеейки се.
Когато стигнахме Бейвю, тя посочи къщата си, бледожълта къщурка със сиви капаци на прозорците, след това се върна на улица Скарбъроу.
Пресякохме Уист, изтрополявайки по стария мост, карайки още около четвърт миля, след това завивайки надясно между два тухлени стълба. Частният път, който отвеждаше към баба ми започваше павиран, но разпадащ се в чакъл и пръст. Високи, островърхи кедрови дървета обрамчваха двете страни. Те не се накланяха изящно над пътя, както дърветата в картините на южните имения, а стояха изправени, като огромни зелени фигурки от игра. На края на двойния ред дървета, видях части от наклонен сив покрив и тухлени комини, четири на брой.
- Ще излезем зад къщата – каза Джини. – Алеята заобикаля до предната част. Виждаш задното крило. Тази ограда от колове продължава покрай билковата градина до кухнята.
- Къщата е огромна.
- Помни, че си добре дошла да останеш при мен – каза тя.
- Благодаря, но ще се оправя.
Сега, когато бях тук, гледах напред към следващите две седмици. Имам предвид, колко голямо страшилище можеше да бъде една малка, стара жена? Щеше да е забавно да проуча къщата и имота около нея, особено с братовчед на моята възраст. Четиристотин акра** полета и гори, и брегова линия… изглеждаше невероятно, че няма да се налага да ги деля с други туристи в парка. Заля ме вълна от възбуда и увереност. Тогава Джини заобиколи къщата и паркира отпред.
- Меган – каза тя след момент тишина, - Меган, добре ли си?
Кимнах.
- Ще ти помогна с багажа.
- Благодаря.
Бавно слязох от колата, взирайки се в къщата на баба ми. Три етажа остъклени прозорци, тухли с дървен покрив, малка покрита порта с облицовани пейки… беше къщата от сънищата ми.
Взех багажа си от Джини, чувствайки се леко разтреперана. За втори път за двадесет и четири часа изкачих стълбите към къщата. Този път вратата се отвори.




* wisteria – глициния
** акър - около 4 декaрa

2

Превод и редакция: Zaharka



- Е, какво има? – попита ниска, набита жена, чиято коса беше с оранжеви връхчета от отдавнашната употреба на перхидрол.
- Тук съм, за да се видя с г-жа Барнс. – Гласът ми прозвуча плах като на дете.
Джини изкатери стъпалата към портата зад мен.
- Нанси, това е Меган, внучката на г-жа Барнс.
Отговорът на Нанси беше да обърне гръб и да се върне в къщата. Погледнах въпросително към приятелката на майка ми.
- Нанси идва три пъти седмично, за да готви и чисти за баба ти – информира ме тихо Джини.
- Винаги ли е толкова дружелюбна?
- Опасявам се, че е така.
Без да пристъпвам вътре, надникнах надолу към дългото, неосветено преддверие. Нанси спря пред врата близо до стълбището, почука и влезе. Когато се върна при нас, заговори на Джини.
- Г-жа Бърнс иска да знае колко ти дължи, задето доведе момичето и дали ще приемеш чек.
Изненада премина през лицето на Джини.
- Моля те, кажи й, че за мен беше удоволствие.
- Благодаря ти, че ме посрещна, Джини – казах леко засрамена.
- Разбира се. Знаеш къде да ме намериш. – Тя стисна ръката ми и си тръгна.
Точка за Баба, помислих си, когато завлякох чантите си в къщата: все още не съм я срещнала, а тя вече успя да ме накара да се почувствам като неудобство.
Нанси, излизаща за втори път от стаята до стълбището, ме фиксира с поглед, след което посочи с палец през рамото си. Сметнах, че това е знак да вляза вътре. Нямаше начин да попитам, след като икономката излезе бързо през врата в дъното на преддверието.
Стоях до входната врата, обмисляйки възможностите си. Какво щеше да стане, ако просто изчаках тук? Кой щеше да се предаде пръв – аз или Хелън Скарбъроу Барнс?
Реших да използвам времето си, за да проуча преддверието, което се простираше от входната врата на къщата до по-малка врата под стълбището, широкият му дървен под беше покрит с островчета черги. Никога не бях била в преддверие, достатъчно голямо, че да може да побере дивани, столове и маси. Тежки дървени врати водеха към четири стаи, по две от всяка страна. Широкото стълбище се издигаше в задната част на къщата, извивайки се и изкачвайки се няколко стъпала към задната стена, след това изчезвайки, когато се обръща обратно към предната част. Стенен часовник тиктакаше на площадката на стълбището: 4:25.
- Меган.
Гласът беше тих и твърд, използван, за да му се подчиняват. Поех си дълбоко въздух и поех през преддверието, спирайки в рамката на вратата. Стаята беше библиотека, тъмните й стени бяха покрити от рафтове книги. Миришеше на кожа и пепел от стара камина. Веднага я харесах; ще ми се да можех да кажа същото за белокосата жена, която стоеше високомерно зад бюрото.
Тя се изправи бавно, изненадвайки ме с височината си. Бях с три инча* по-висока от майка си, както и тя. Хелън Скарбъроу Барнс ме наблюдаваше толкова внимателно, че се почувствах така, сякаш брои нишките на дрехите ми, събирайки тях и всичко останало, което виждаше, за да прецени дали се вписвам. Добре. Аз също можех да я проуча и да реша дали става за баба.
Тя имаше бледа кожа и високи скули. Косата й, изтеглена назад във френски кок, и малките висящи обеци й придаваха някаква елегантност, въпреки факта, че носеше спортни панталони. Срещнах бледосините й очи колкото можех по-твърдо.
- Можеш да седнеш – каза тя.
- Бих предпочела да остана права, ако не възразявате. Стояла съм седнала цял ден.
Имаше малка пауза, след което тя кимна и седна.
- Просто недей да крачиш.
Почувствах невероятна нужда да се разтъпча, но я подтиснах.
- Как е майка ти? – попита тя.
- Добре. Знаеш ли, че забърши магистърското си образование? Миналият месец започна нова работа. В същото училище е, но като литературовед. Обича децата. Страхотна е с тях.
Знаех, че бърборя.
- А братята ти?
- Страхотни са. Пийт, който е на дванадесет, се занимава с музика. Дейв е на десет и живее за спорта.
- А пътуването ти до тук?
- Баща ми също се справя страхотно – казах, въпреки че не беше попитала за него. – Беше почетен от музея в Соноран Дезърт за работата му с бозайниците.
- Моля, отговаряй само на въпросите, които те питам – каза ми Баба.
- Просто запълвам детайлите – отговорих ведро, въпреки че и двете знаехме обратното. Нямаше да оставя Татко да бъде отделен от семейството.
- Как беше пътуването ти до тук?
- Добре.
Тя изчака за момент, вероятно за да види дали ще запълня детайлите. Не го направих.
- Очаквах да дойдеш лятото, Меган.
- Както Мама ти обясни, ходя на целогодишно училище и вече съм поела ангажимента да работя на лагера през триседмичната си лятна ваканция. Октомври беше следващото свободно време.
- Какъв е произходът ти?
Внезапният въпрос ме обърка. Взирах се в нея за дълъг момент.
- Майка ми е Каролин Барнс, баща ми – Кент Тилби – казах, сякаш това беше новина.
- Знаеш какво имам предвид, момиче.
Стиснах устни.
- Цветът ти е… необичаен – отбеляза тя.
Реших да не отговарям. Имах права черна коса, която държах дълга до раменете, сиви очи и кожа, която отказваше да хване тен. В бронзовата земя на Аризона изпъквах като бяла гъба, но не мислех, че това е целта на коментара й.
Правилно заключвайки, че няма да получи някаква информация за биологичните ми родители, Хелън Барнс стана от стола си.
- Ще ти покажа стаята ти.
Последвах я в преддверието, ядосана. Не знаех на какво да се надявам с нея. Опит да ме опознае, разговор, който да продължи повече от три минути и да пробуди някакъв интерес в мен, друг освен генетичния? Някаква срамежливост или неудобство, което да ми кажат, че тя също изпитва силни чувства относно тази първа среща? Нямаше такъв знак. Очите й можеха да заледят Мексиканския залив.
- Първо ще видиш долния етаж – каза тя.
Кимнах. Очевидно "Би ли искала?" не беше част от речника й.
Показа ми останалите три стаи, през които се минаваше от преддверието. Както библиотеката, всяка имаше висок таван и камина в ъгъла, но стените им бяха боядисани в по-изпъкващи цветове: пауново синьо в първата гостна, светла горчица в музикалната стая. Трапезарията, която беше в дъното на главната сграда и от другата страна на преддверието срещу библиотеката, беше кървавочервена. Всички стаи имаха картини с тежки позлатени рамки; темата в кърваво боядисаната трапезария беше животни и лов. Надявах се да ядем в кухнята.
- Кога е била построена тази къща? – попитах, рязко извръщайки се от препарирания елен.
- През 1720 г. – отговори баба ми, - от семейство на име Уинчестър.
- Кога се е преместило семейството ни?
- Семейство Скарбъроу са купили къщата, земята и мелницата в средата на 1800 г.
- Това по времето, когато семейството ни се е преместило то Англия ли е?
- Семейство Скарбъроу – тя каза името ясно, сякаш за да подчертае разликата между това семейство и това, което наричах "нашето семейство" – е било в Мериленд от 1600 г. Този имот е бил купен от седмото поколение като сватбен подарък за сина. – Тя поведе обратно към преддверието. – Вземи колкото багаж можеш – каза ми тя, отпускайки ръка на извития парапет. – Мат ще качи останалото, когато се върне от урока си.
Урок?, помислих си. По-добре да не споменавам, че братовчед ми за малко да уцели колата на Джини, когато се предполагаше, че трябва да уцелва книгите. Взех всичкия си багаж.
Украсата на коридора на горния етаж беше в същото синьо като това на гостната, но стените бяха омекотени с избелели тапети. Огледало, потъмняло от годините, висеше на стената; на другата имаше няколко фотографии, стар дагеротип. Баба ми стана нетърпелива, докато ги разглеждах.
- Меган. – Тя чакаше при вратата на върха на стълбището, единствената отворена в коридора.
Влязох и оставих чантите си. Квадратната стая имаше камина в единия ъгъл и легло с балдахин в средата. Въпреки че вътрешните кепенци бяха дръпнати, а прозорците отворени, имаше миризма на мухъл, напомняйки ми, че реката е наблизо.
- Къде е реката? – попитах, приближавайки се бързо до прозореца. – О, Боже, дърветата! – Не можех да скрия ентусиазма си. – Никога не съм виждала толкова много зелено, не и в Туксон. Виж, върховете им тъкмо стават златисти.
Баба ми, незаинтересована към гледането, остана на вратата.
- Можеш да видиш притока и реката, когато листата опадат. Тези стари домове не са били построени директно до реката, заради насекомите. Сега има спрейове.
- О.
- Ще те оставя да разопаковаш – каза тя. – Банята ти е през тази врата. Вечерята е в шест. Ако имаш нужда от нещо…
- Как трябва да те наричам?
Тя се поколеба.
- Как те нарича братовчед ми? – попитах.
- Бабо.
- Това е добре.
Не смятам, че и тя мислеше така, но не възрази. Протегна се към дръжката на вратата, за да я затвори след себе си.
- Да се разберем, Меган. Аз ще уважавам уединението ти и се надявам и ти да уважаваш моето.
Загледах се зад нея, когато затвори вратата. Какво трябваше да означава това? Уважавах уединението й през последните шестнадесет години. Ако не е искала да отвори вратата между нас, защо изобщо си е направила труда да ме покани?
Огледах се из спалнята. Стаите в тази къща бяха големи и официални на долния етаж и прости, почти голи, на горния етаж. За мое успокоение нямаха нищо общо с уютните стаи, където играех в сънищата си. Това щеше да е малко прекалено странно. Имаше обяснения за външната прилика между двете къщи. Мама трябва да ми е описвала дома си много отдавна, когато съм била прекалено малка, за да знам, че не трябва да питам за това. Или може би съм виждала картина на колониална къща, която прилича на тази. И преди, и сега Мама се абонираше за списанията на Източното крайбрежие, които имаха снимки на стари къщи. Вероятно имаше само няколко основни стила.
Разопаковах дрехите си, след това извадих няколко малки снимки в рамки и ги поставих на бюрото, усмихвайки се на менажерията от хора и същества. Татко е ветеринар, а Мама е доброволка в приюта за животни. Домът ни е малък зоопарк и нямам предвид само братята си.
Облякох чиста риза и извадих гребен, прокарвайки го през косата си, след това оглеждайки се из стаята за огледало. Над тоалетката, където обикновено виси огледалото, имаше рамкирана бродерия: Десетте Божи Заповеди. Е, това е хубаво, помислих си, дружелюбно напомняне към гостите да се държат прилично! Използвах огледалото на аптечката в малката баня, свързана със стаята ми.
Когато излязох от банята, чух джипа на братовчед ми да заобикаля къщата. Бързо приключих с подреждането на нещата си и се отправих към долния етаж. Поне имах някой на моята възраст, с когото да се мотая. Когато достигнах площадката с часовника, можех да чуя гласа му.
- Тя не трябваше да идва. Казах ти и преди, Бабо, беше лоша идея да я каниш.
Изненадана се наведох напред, за да чуя отговора на Баба, но тя говореше твърде тихо.
- Това е инстинктивно чувство – каза братовчед ми. – Не, повече е от това. Не се държиш като себе си откакто за пръв път получи тази шантава идея.
Придвижих се безшумно надолу по стъпалата, напрягайки се да чуя отговора на Баба, но вратата на библиотеката беше частично затворена и гласът й беше приглушен.
- Наистина не ме интересува – шумно настоя Мат. – Тя не ми е братовчедка – тя е осиновена – и ти винаги първа си го заявявала. Не мога да повярвам, че не си ми казала, че идва днес. Нямам представа какво си замислила.
Този път бях достатъчно близо, за да чуя Баба.
- Притеснен ли си? – попита тя.
Беше съблазнително да надникна към тях. Но задаващите се две дълги седмици и излагането на Мат нямаше да направи нещата по-лесни. Дай му шанс да си промени мнението, казах си. Изтропах по последните няколко стъпала, за да ме чуят и да имат време да сменят темата.
Баба отново стоеше на бюрото си. Раницата на Мат беше на пода, гърбът му беше обърнат към мен.
- Здравей, Меган – каза Баба, след което погледна по посока на Мат.
- Здравейте – отвърнах и проследих погледа й. Мат се протегна за книга, високо горе на рафта, и започна да я прелиства, оставайки с гръб към мен. Съмнявах се да е толкова заинтересован от книгата, колкото се преструваше.
Е, добре. Можех да играя тази игра. Седнах с гръб към него.
- Бабо – казах, - надявах се да имаш някакви окачени семейни снимки.
- Има три в коридора на горния етаж – отвърна тя.
- Онези от 1800 г.? Страхотни са. Надявах се да имаш някакви на дядо и теб. Ще се радвам да видя снимки на Мама и Чичо Пол, когато са растели. – Огледах се из стаята. Въпреки свободното пространство на бюрото, дългата полица над камината и стените с рафтове, нямаше изложени снимки.
- Не обичам да излагам снимки – каза тя.
- О. Тогава имаш ли някакви албуми със снимки?
- Не.
- Как така?
- Не одобрявам правенето на наши снимки. Това е суета. Възхвалява собствените ни образи.
Намръщих се.
- Също така ни позволява да си спомним хората, които обичаме.
С ъгълчето на окото си видях как Мат обръща леко глава.
- Спомена братовчед ми – казах. – Той често ли посещава Уистерия?
Очите й трепнаха настрани, поглеждайки Мат.
- Той живее тук.
- О, добре! Тук ли ще бъде за вечеря?
Долових следа от развеселеност в очите й.
- Да.
- Какво харесва той?
Лека усмивка повдигна ъгълчетата на устата й, сякаш се наслаждаваше на играта.
- Ще трябва сама да прецениш, Меган.
- Добра забележка. Не е добре да съдиш хората преди наистина да си ги срещнал.
Удоволствието, което тя получаваше в грубото ни противопоставяне, ме убеди да сложа края. Станах и приближих братовчед си.
- Само, за да не се окаже, че тълкувам погрешно нещата – казах, - искам да знам дали си срамежлив или си сноб?
Той внимателно затвори книгата и я върна обратно на рафта й, така че получих добра гледка към профила му, загоряло лице, което беше с твърде остри черти, за да бъде описано като "сладко". Косата му беше кафява и гъста.
Когато най-сетне се обърна към мен, бях готова да отвърна на злобния поглед и да го подложа на това, което братята ми наричаха "горещите въглени". Но очите му ме изненадаха. Бяха тъмни и красиви, дълбоко проницателни, като река в безлунна нощ. Сега знаех защо трите момичета обикаляха с него в джипа му.
И двамата отстъпихме крачка назад. Напрегнатият му поглед ме направи напрегната.
- Аз съм Меган – казах, пъхайки ръце в джобовете си, така че да не увивам косата си.
- Мат.
Той продължаваше да се взира в мен. Изчаках да каже още нещо, но той не го направи. Пожелах си да е или по-малко добре изглеждащ, или по-малко кретен. Предпочитах да не бъда въвличана с груби и арогантни момчета. До сега не бях.
- Приятно ми е да се запознаем – казах му.
Той кимна, след което се обърна и мина покрай мен, за да вземе раницата си.
- В шест ли ще ядем, Бабо?
- Както винаги – отговори тя.
Очевидно малката ни семейна среща беше приключила.
- Може ли да се поразходя преди вечеря? – попитах. – Вих искала да разгледам наоколо.
- Дръж къщата под око – предупреди ме Баба. – Не бихме искали да трябва да те търсим.
- Някой би ли искал да дойде с мен? – добавих, отправяйки още един приятелски опит. Може би Мат щеше да се държи по-добре, когато Баба не беше наоколо.
- Не. – Отговорът й беше рязък, но беше повече отговор, отколкото получих от братовчед ми, който мълчаливо напусна стаята.
- Извинявай, Мат – извиках. – Не чух отговорът ти.
Той се обърна в коридора, имаше проблясък на досада в очите му.
- Не. Не, благодаря ти.
Свих рамене, пожелавайки си да беше толкова лесно и да отхвърля странното привличане, което изпитвах към него.
След като обещах на Баба, че няма да се изгубя, излязох навън. Заобиколих къщата, благоговеейки ширналите се ливади и още повече високите дървета. Открих билковата градина, която напълно съвпадаше с L-образната форма, образувана от главната сграда и задното крило. Докосването на пръстите ми в растенията освободи дузина възхитителни аромати. Когато излязох през вратичката от колове видях нещо, което изглежда беше друга градина, заобиколена от червена тухлена стена, обрасла с кремави рози. Не я бях забелязала, когато Джини караше, защото беше в далечния край на кръговото, а аз се бях съсредоточила върху къщата. Любопитна, тръгнах към него.
Когато приближих можех да видя, че това беше гробище, вероятно парцел за семейни погребения. Отворих портата от ковано желязо и прекрачих вътре. Някои от надгробните плочи изглеждаха изключително стари, със заоблени краища и приведени напред, сякаш бяха изморени, имената и датите вече не можеха да се разчетат. Имаше нови, направени от лъскав камък и аз се приближих, за да ги разгледам.
Томас Барнс, прочетох. Бащата на майка ми. Докоснах леко каменната му плоча, след което се обърнах към следващата. Беше луксозна, с издълбани в нея рози. Аврил Скарбороу. Името отекна в ума ми, сякаш някой го казваше от дъното на много дълъг коридор. Прочетох датите, след това извадих. Пресметнах отново: Била е само на шестнадесет, когато е починала… била е на моята възраст.
Гробът ми изпрати мрачно чувство. Не исках да докосвам каменната й плоча. Обърнах се, изведнъж завладяна от желанието да се разкарам от там. Когато си тръгнах, отправих бърз поглед към къщата. Залязващото слънце осветяваше стъклата на прозорците; но все пак го видях, движението на някой, отстъпващ от прозореца на втория етаж, сякаш се опитваше да не бъде видян. След момент осъзнах, че човекът трябва да беше гледал от моята спалня. Тръгнах бързо към къщата, но отразяващата се светлина правеше невъзможно да погледна вътре.
Неясна тревога проникна в мен. От пристигането ми, нито Баба, нито Мат не изглеждаха заинтересовани от това да ме опознаят. Но очевидно, някой беше достатъчно заинтересован, за да ме държи под око.




* инч - 2. 54 см

Препполагам, че това е чиклит проза и ще се говори само за любов... не, мерси. Пък и събития, разкриващи смъртта на майка й... ами, просто не ми допада.
Но пък корицата си я бива ;]]]

Ммм, мисля, че и мистерия има, но не съм чела по-нататък, така че не знам какво става. :pardon:

"Завещание от лъжи" супер.

Много ми хареса както резюмето, така и преведения откъс. Благодаря за него. Смятам, че книгата ще е доста увлекателна. Любопитна съм относно мистерията за семейството на Меган и въобще за развитието на историята. Ако има превод бих го прочела с нетърпение и интерес.

Преведеното дотук от книжката е невероятно интересно.
Исках да попитам планирали ли сте някакъв превод на книгата, тъй като е много увлекателна?

За сега не. Няма кой да се заеме. Всички са прекалено натоварени, за да се започне нов превод. За след време нищо не се знае... :pardon:

Имали някаква вероятност да продължите превода на тази книга?

anetageo написа:

Имали някаква вероятност да продължите превода на тази книга?

За момента не се очертава. Авторката не се радва на особена почит, както се оказва.

Кога ще има превод?

Lilibrava написа:

Кога ще има превод?

Няма да има!
Прочети горния коментар!