Първата любов? Зависи каква ще е... Ако е такава, която ти е причинила болка, естествено е да искаш да я забравиш. А човешкото сърце е податливо на разума, ако постоянно му се казва да забрави. Така или иначе според мен чувствата рядко биха излезли от контрола на разума, от тук следва логично, че ако си наумиш, че си влюбен/а, значи си влюбен/а... Получава се малко като плацебо ефект. Да визирам себе си, защото давайки мнение тук, хората най- често конкретизират собствената си особа.
Първата любов е минало. Сега съм омъжена жена и имам дете. Влюбена съм повече в мъжа ми, отколкото в първата моя любов, който се оказа и първия ми мъж. Разделихме се преди десетина години и бе травма както за него, така и за мен. В подробности не искам да навлизам, но ще спомена, че преживях с него хубави моменти, имам красиви спомени, помня рожденният му ден, който е на 25 септември, помня, че обичаше да гледа прогнозата за времето и много футбол, бе със пет години по-голям от мен и винаги е бил внимателен към чувствата ми, никога не ме е пренебрегвал, изслушвал ме е, помагал ми е... Отричайки това и мъчейки се да забравя тези малки подробности, мога ли да се почувствам по-добре. От позицията на времето ще кажа, че сме имали хубави моменти и въпреки грозните обиди, с които се разделихме накрая, не искам да го забравя. И защо? Не изневерявам на съпруга си и смея да кажа, че съм истински влюбена единствено в сина си, но приемайки това проявявам милосърдие спрямо себе си и не се наказвам да забравям.
Дес ^, права си, че не може да се забрави това или поне съм съгласна с теб. Женското сърце е дълбок океан, който може да побере всичко. Защо да искам да забравя първата си любов? Та това е просто част от моя живот и най-хубавото, което мога да направя е да си спомням за първата си любов... с любов! :slynce:
______________________________
That's what life is, it's a series of rooms, and who we get stuck in those rooms with, adds up to what our lives are.
~House MD~