Алкохоликът

Алкохолът е част от еждневието ни, емоциите ни, приятното ни изкарване. Отчасти зависим от него, но границата да станем зависими е изключително тънка. И макар да осъзнаваме реалната опасност от това да станем пленници на алкохола, ние продължаваме с удоволствие да отпиваме всяка глътка: вечер, по обяд, а защо не и сутрин ...

„Повече съм взел от алкохола, повече отколкото той е взел от мен”. Това е реплика на Уинстън Чърчил, който е бил прочут с това, че закусвал с чаша пампанско, и предвид факта, че е доживял до 90 годишна възраст, имаме основание да се подведем по думите му.

Но какво ще се случи, ако все пак алкохолът започне да взима от нас повече, отколкото ни връща в замяна?

Алкохолизмът те ограбва постепенно и неусетно. Разговорът на един отчаян мъж започва така.

„Винаги съм обичал да пия: бири с приятели, червено вино на вечеря, чаша уиски на края на деня...

Работя като репортер за всекидневник. Случи се бавно. Ожених се, родиха ни се деца, купих къща. Дотук всичко звучи като един от онези сладникави романи на жена ми.

Постепенно пиенето се превърна от удоволствие в задължение – нещо като моя втора работа. И то кофти работа за взискателен и вечно недоволен шеф. И тогава започнах да страня от приятелите си. Те пиеха бири, а аз пиех бърбън. Един никога не ми стигаше. Жена ми започна да мърмори, но аз отдавах това на вродената й опърничавост – все да е на нейната. И го правех напук.”

За да осъзнае човек, че има проблем с алкохола, трябва сам да го усети. Когато другите му правят забележка, той е особено чувствителен и раздразнителен и по-скоро е глух за притесненията им, намирайки ги за излишни.

„Аз не съм от хората, които можеха да усетят сами, че са зависими от алкохола и да потърсят помощ. Когато някой ми кажеше да взема мерки, аз моментално избълвах милион причини, поради които пия и, че не е нищо сериозно – проблем с колата, проблеми на работа, нерви у дома – винаги имаше нещо. Веднъж ударих жена си по време на спор. Това никога не се беше случвало. Тя ме прати в ареста. Пуснаха ме още същата вечер. Бях известен репортер. На другия ден всичко беше във вестниците.

Зависимите алкохолици ги изпращат в група – шепа неудачници, която стоят в една стая и са инструктирани с мъка да разкажат как са започнали. Кофти е. Чувството, че започваш да осъзнаваш, че наистина си се престрастил. Даваха ми да пия кафе и цигари поне. Гледахме филми и четяхме книги. Целта на програмата беше освен да те откаже от алкохола, да ти докаже, че животът може да е хубав и интересен и без да пиеш.

Посещавах какви ли не мероприятия и въпреки това години наред казвах, че предпочитам да умра от алкохолизъм отколкото като анинимен алкохолик.

Но както повечето неща са в живота, колкото повече научаваш за нещо, толкова по-близко и радушно започваш да го възприемаш.

Свикнах с анонимните алкохолици. В началото на трезвения период животът е сив, скучен и потискащ. Започваш да изпитваш същинския начин, по който мислиш и разсъждаваш и усещаш – и той е още по-скучен и още по-потискащ. Някак си трябва да намериш сили.

Минаха години, а на мен още ми липсва пиячката. Знам, че ме следят и знам, че жена ми ще побеснее, ако отново посегна към чашката. Научих урока си: Не пия не, защото не искам. Искам, но знам какво рискувам - много, и това вече не е готино.”

Спомените на Нейл Щайнберг за битката му с алкохолизма.

Ако подозирате, че имате проблем с алкохола, няй-вероятно имате. Отлагането е само по-лошия вариант.