Оуен обичаше да ме дразни за това как губя всичко по свой си начин. Превърнах губенето на вещи във форма на изкуство. Слънчеви очила, ключове, ръкавици, бейзболни шапки, марки, фотоапарати, мобилни телефони, бутилки, химикалки, връзки за обувки. Чорапи. Електрически крушки. Форми за лед. Не греши. Имах навика да оставям неща на различни места. Разсейвах се. Забравях.
На втората ни среща изгубих билетчето за паркинга, където бяхме паркирали колите си по време на вечерята. И двамата излязохме със собствените си коли. После Оуен се шегуваше с това. Обожаваше да се шегува за това, че настоявах сама да се закарам на тази втора среща. Дори на сватбената ни нощ се шегуваше. А аз се шегувах за това, че ме е подложил на кръстосан разпит същата тази вечер. Задаваше безкрайни въпроси за миналото ми - за мъжете, които съм оставила зад гърба си и мъжете, които бяха оставили мен.
Наричаше ги момчетата, с които можеше да се получи. Вдигаше наздравица за тях и казваше, че където и да бяха, той е благодарен, че не са се оказали това, от което се нуждаех и в крайна сметка той е този, който седи срещу мен.
- Едва ме познаваш. - казах му аз.
- Усещането не е такова, нали? - усмихна се той.
Не грешеше. Това, което имаше помежду ни, бе поразително от самото начало. Иска ми се да мисля, че затова бях разсеяна. Затова изгубих онзи билет за паркинга.
Паркирахме на паркинга на Риц-Карлтън в центъра на Сан Франциско. Служителят на паркинга извика, че нямало никакво значение, че бях там само за вечеря.
Глобата за загубен билет беше сто долара. - Можеше да държите колата тук със седмици. - обяви служителят. - Откъде да знам, че не ми въртите номера? Сто долара плюс такса за всеки изгубен билет. Прочетете табелата. - Сто долара плюс такса, за да се прибера вкъщи.
- Сигурна ли си, че си го изгубила? - попита ме Оуен. Усмихваше се, докато ме питаше. Сякаш това бяха най-добрите новини за мен, които е научил през цялата ни вечер.
Сигурна бях. Претърсих всеки сантиметър от волвото си, което бях взела под наем, и скъпата спортна кола на Оуен (въпреки, че никога не съм била в нея) и от сивия, невъзможен за претърсване под на паркинга. Никакъв билет. Никъде.
Седмица след като Оуен изчезна го сънувах, че стои на този паркинг. Беше в същия костюм - същата чаровна усмивка. В съня ми си сваляше годежния пръстен.
- Виж, Хана. - започна той. - Сега изгуби и мен.
