За последен път позволявам на предразсъдъците си да дават наклон на естетическите ми предпочитания. Мислейки че вече съм формирала един здрав усет за красиво, надменно съм отхвърляла стойностни продукти само защото съм се оповавала на вече сформираното си мнение. Мнение, каква илюзия на Аз-а. Кой ми дава право да размятам мнението си наляво и надясно, вярването си, обобщението си, сякаш, залъгвайки се,че те са създадени с цел да сформират истина, а не просто да угодят на егоистичното ми съзнание в целта му да опрости и да си обясни всичко до което се докосне. Господи, каква самозаблуда.
Такъв е случаят ми с поредния актьор, който може би никога нямаше да преоткрия, ако не беше тази вечна приятелка на спонтанните открития-случайността. Добре че е случайността, да ни спаси от собствените ни заблуди, че иначе, разчитайки само на „здравия си разум“, сме загубени.
Такаа, тук ще засегна, повторната ми среща с актьора Даниел Ратклийф, завинаги свързан погрешно и неправилно, единствено с ролята си на Хари Потър. Радвам се, че в момент на безделие, изпълнявайки любимото си занимание, равняващо за мен с медитация, а именно безцелното размятане на дистанционното срещу телевизора, попаднах на филма „ Виктор Франкенщайн“. Бях пропуснала първата част от филма, която вероятно е представила запознанството на Франкенщайн с неговия помощник Игор(персонаж, който не съществува в оригиналния роман). Играта на Джеймс Макавой не би следвало да коментирам, защото в нея няма нищо изненадващо-блестяща, както винаги. Впечатление направи скромния, живял в постоянни подигравки, унижения и оскърбления, Игор (Даниел Ратклийф). Погледът на вечна неловкост и срам, прегърбената и леко нестабилна поза на тялото, подсказваща за едвам прикрита и надмогната уродливост, моментите, в които Игор репетира какво точно би могъл да каже на своя благодетел, за да го спаси от лудостта, но така и не се решавада го направи, идеално разкриват образа на човек, който свръх усилията си се опитва да има нормален живот. Спретнатите костюм и прическа, изправения гръбнак, добрите обноски, та дори и безспорния гений на Игор, не могат да скрият образа на Гърбушкото, който е бил някога. Най-голям комплимент за актьора е че той успя да създаде това усещане, дори в зрител, който не е бил свидетел на първата една трета от филма, тоест предисторията беше разказана с жестове, погледи, тяло, и сам зрителя би се доседил за окаяните младини на този отчаяно, опитващ се да се приспособи към обществото, клетник.
Не пропускайте поредната екранизация за Чудовището на Франкенщайн, концентрирана върху съдбата на един демоничен безумец и един бивш Гърбушко, странно събрали се, да създават едно чудовище, по-невъзможно и от самите тях.
Даниел Ратклийф беше главен герой на това ревю, не само, зашото заслужава а и защото несправедливо го бях подценявала
Следващата ми среща с Даниел Ратклийф ще бъде във филма „Рога“ и „Записки на един млад лекар“.