Съществуват множество обективни дадености, които предпоставили бляскавото развитие на ацтекското общество и интелектуални постижения.
Но в основата на всичко бил характерът на народа на ацтеките, техният висок дух и воля да се наложат, суровата закалка от годините на преселението и не на последно място техният буден ум, дълбоката възприемчивост, умението бързо да отсяват и попиват същественото, най-напредничавото от всичко вече постигнато и натрупано от техните културни предшественици, съвременници, съседи или съперници.
А културите – предшестващи ацтекската, били няколко в Мезоамерика. Материалните и духовните постижения на мезоамериканците се наслоявали в продължение на векове в Долината и по бреговете на Мексиканския залив. Това, че били пристигнали последни на гъсто населеното крайбрежие на соленото езеро Текскоко се превърнало в огромно предимство и главоломен старт за ацтеките.
ЯГУАРЪТ – БОГОЧОВЕК
Кое издигнало олмеките до мащабите на народа творец на първата висока култура в Америка? Кое ги е поставило в основата на бляскавата пирамида на духовната еволюция?
Несъмнено техният усет за времето, живият интерес да увековечат събитията от миналото си, да оставят следа след себе си и да творят история с поглед вперен далече, много далече в бъдещето. Тази е същностната черта на високо развития човешки дух.
Безспорно е тяхното силно и най-древно присъствие на американския континент. Именно те, олмеките, положили основите на първата висока култура със самобитни и оригинални черти.
Не знаем как са изглеждали физически тези удивителни мъже, защото заради високата влажност в земните пластове не е било възможно да се съхрани нито да се възстанови антропологически дори един цялостен човешки скелет.
Не знаем и как са наричали себе си най-древните американци, само знаем, че са се отъждествявали с Ягуара и са се изобразявали в едно единно цяло с този несравним звяр. За американистиката олмеките си остават "хората ягуари".
Първите сведения за съществуването на най-древната американска висока култура откриваме в ръкописите на Бернардино де Саахун – испански ерудит, историограф и писател, пристигнал в Мексико през 1529 г., едва десет години след завоюването на тези земи от Ернан Кортес, по още топлите дири на неговата откривателска експедиция.
Падре де Саахун бил духовник и преподавал във Францисканския Колеж на Светия кръст, където негови възпитаници станали принцовете и синовете на ацтекската аристокрация, потомците с най-благородната кръв от местните родове. Направо от своите високопоставени ученици учителят усвоил "науатъл" – праезика на ацтеките и на него записвал уникалните, спиращи дъха разкази за славното минало на тяхната родна земя в древността. Отецът съумял да съхрани и цветистите метафори и оригиналния стил повествованието, придавайки му достоверност. За цели петдесет години преподаване, събирателство и изследователска работа францисканецът натрупал безценен исторически материал и го систематизирал в оригинална творба, съставена от 12 тома (книги). По-късно сам превел ръкописа на родния си испански език. Това ярко и автентично свидетелство на вече залязлото могъщество на местните американски народи подплашило не на шега наместниците на испанската корона в Америка, в лицето на Вицекраля на Мексико и висшите колониални чиновници.
В произведението те доловили мощно средство за възстановяване и поддържане на неувяхваща историческа памет, за подхранване на заслужена национална гордост на американците, а това означавало според тяхното разбиране тлееща заплаха от бунт и размирици в младата империя. Това предопределило съдбата на ръкописа на де Саахун и той така и не видял бял свят.
Значително по-късно, когато испанското владичество в Америка било вече силно отслабено и клоняло към упадък, ръкописът все пак бил издаден. В единадесетият от дванадесетте тома на Historia General de Las Cosas dc Nueva Espana, или Всеобща История на Събитията в Нова Испания узнаваме за първи път за олмеките. С това име хронистът нарича за първи път хората от "Земята на Каучука", описвайки ги като "величествените, богати и високо цивилизовани жители на Източното крайбрежие".
И така, територията, върху която се е зародила и процъфтявала най-древната култура на Америка, се простира в източните тропически области на Мексико, отвъд поречието на река Папалоапани (в днешните щати Веракрус и Табаско) и обхващала в онези далечни времена приблизително 18 000 кв. км, когато към края на второто и началото на първото хилядолетие пр. н.е. народът на олмеките не надхвърлял 35 000 души.
Ръкописът на Дон Бернардо де Саахун звучал като приказка и се възприемал като митична измислица, нереална възхвала, плод на богатото въображение на няколко родолюбиви мъже, жадни да въздигнат благородното си потекло.
Макар и разхвърляни и непрецизни, първите материални доказателства от археологически проучвания за действителното съществуване на някаква много ранна висока култура по източното крайбрежие на Мексико науката дължи на французина Дюпе. Именно той станал откривателят на многобройни странни глинени миниатюри, фигурки на много дебели мъже, сякаш лишени от полови органи, с високо вдигнати ръце и в раздвижени пози, като че ли танцували. Това им спечелило всеобщо известното название в науката: "Танцуващите дебеланковци на Дюпе". Всъщност и дума не можело да става за някакъв танц. Оприличаването им било само условно, а хипотезите – най-разнообразни.
Но за сериозни и системни научни изследвания върху високата култура на олмеките може да става дума едва през 30 те години на XX век, когато от средите на прочутия Смитсънов институт във Вашингтон организирали експедиция, оглавявана от авторитетния учен-американист д-р Матю Стърлинг.
Четири са големите градски средища, богати на ценни археологически открития, които съградили олмеките. Далеч преди появата на изследователите техните оригинални имена вече се били заличили и завинаги потънали в мрака на времето, защото за жалост камъкът като суровина за градеж и ваятелство вероятно е бил твърде оскъден и не присъствал в огромните древни градове на олмеките. Единствено трошливата и нетрайна глина им била достъпна и тя била на почит въпреки нейната крехкост.
Когато говорят за най-древната американска висока култура – олмекската – учените с цел да избегнат всякакви неточности и недоразумения, споменават единствено имената на съвременните селища в Мексико, в чиито околности са открити богатите културни находки – култура Ла Вента, култура Сан Лоренсо, култура Серо де лас Месас и култура Трес Сапотес. Само посветените си дават сметка, че всъщност се отнася за високата култура на олмеките.
Но най-смайващото откритие – принос за разгадаването на олмеките, направено от експедицията на д-р Стърлинг били дузината гигантски глави, високи 7 метра и тежки по 20 тона всяка. Причудливите човешки изображения били изсечени не от гранит или глина, а от цял къс базалт. Само глави. Без тяло. При това със странно насмешливо изражение на лицата.
Базалт не можел да бъде открит нито в Ла Вента. нито в Сан Лоренсо, където били разкопките. Минало време преди археолозите да разгадаят мистерията. Суровината за фигурите могла да произхожда единствено от склоновете на отдавна угасналия вулкан Синтепек, но той отстоял на 125 километра от древните исполински творения на олмеките.
Но тогава как са били довличани огромните базалтови късове щом само за една каменна стена, като тази в Ла Вента, тежаща 40 тона, е бил необходим поне 60 тонен отломък. Едва ли е могло да се осъществи пренасяне по суша, а още по-малко по море. И в двата случая са били нужни усилията на хиляди яки мъже, а откъде биха могли да ги намерят древните олмеки след като в края на Второто и началото на Първото хилядолетие пр. н.е цялото население на Сан Лоренсо например не надхвърляло 5000 души, а всеизвестно е, че в Предколумбова Америка не използвали колелото.
И на всичко отгоре, тези удивителни хора, олмеките, си избрали изключително твърдия, тежък и неподатливи на обработка материал като базалта.
Необяснимо е как са били дялани многобройните и сложни скулптури щом нито олмеките, нито по-късните високи култури в Мезоамерика са познавали металите?
Може да се предполага, че са си служели с каменни сечива, но да се дяла базалт с какъвто и да е друг камък е безкраен и непосилен труд. Все едно, както и да са го постигнали олмеките, резултатът бил повече от превъзходен: богато скулптирани стели (каменни плочи). пищно украсени каменни саркофази и олтари, изписани със сложни йероглифи. И до днес ненадминат по своята внушителност и пластично великолепие си остава Големият олтар от разкопките в Ла Вента.
За изтънчения художествен вкус на древните олмекски ваятели съдим и от съкровището, извадено край Серо де лас Месас. То съдържа повече от 800 миниатюрни статуетки от нефрит или седеф, култови фигурки на древни мъже или жени, но най-упорито изобразявана, най-важна и открояваща се била фигурата на Ягуара.
Американистите отдавна са се убедили в първенството на този неоспорим лидер сред божествата на олмеките. Приема се за сигурна хипотезата, че Ягуарът бил свързан с плодородието и че вероятно е носел дъжда.
Това би звучало правдоподобно за останалите високи култури от вътрешността на Мезоамерика, вечно измъчвани от невероятен пек и жарка суша, но не и за олмеките, народ от крайбрежието, който страдал по-скоро от порои и наводнения и се радвал на изобилната тропическа влага.
За олмеките дъждът не бил от такова жизнено значение за реколтите и оцеляването.
И все пак, именно Ягуарът не преставал да бъде дълбоко тачен, обожествяван и превъзнасян като главно божество. Очевидно в религиозните представи на олмеките той е представлявал сложна абстракция на Богочовек, който въплътен в силен Ягуар, олицетворявал дълбоката им боязън пред могъществото на природата, великото преклонение пред тайнството на живота и смъртта и пред тяхното взаимно и чудотворно преливане.
Ягуарът бил главно божество не само за олмеките. Култът към него се е съхранил в религиозните вярвания на Цяла Мезоамерика. Пред него благоговеели всички. Нещо повече: учените с изумление се натъкнали отново на обожествения Ягуар в далечната Боливия, на брега на най-високото планинско езеро в света, Титикака.
Коя незнайна ръка е изваяла и там Ягуара-Богочовек? Кого е закрилял той толкова далече от своята родна джунгла, във високите Анди на 5000 метра височина под небесната вис, където се губели следите на друга висока култура в Америка, културата на древните инки.
Нима е възможна културна, духовна и верска приемственост между високите култури на Мезоамерика. олмеки, май, ацтеки и високата култура, съзряла в другия край на континента в империята на инките?
А наблюденията на един от американските космонавти, че високопланинското езеро Титикака, гледано от Космическото пространство, поразително напомня фигурата на Ягуар, изопнал се за скок, ни навеждат на странни и невероятни догадки.
Интересът на древните олмеки към времето, стремежът им да подчинят неговата необятност, като регистрират събитията от своето минало и проникват с милиони години напред в бъдещето са доказателства за високи критерии за оценка и равносметка на човешкото съществуване, а подобни идеи характеризират много висок и цивилизован дух, умение за абстрактно и пространствено мислене и синтез, способност за обобщаване.
Почти всички значими интелектуални творения в предколумбова Америка са дело на този загадъчен невероятен народ.
Именно олмеките изобретили каменните стели (паметни плачи и стълбове) върху които гравирали важни събития от живота си.
Най-първото и значимо олмекско откритие била писмеността. До нас са достигнали 50 йероглифни изображения с доказана автентичност, чиито автори са олмеките. Сред тях фигурира и йероглифът "Болай" – в превод Ягуар. Той се счита за най-стария йероглиф-идеограма, отразяващ самостойно понятие.
Науката не знае нищо за езика на който са говорили олмеките, но тяхното йероглифно писмо изумително напомня писмените знаци на майте през късния период на техния разцвет.
Гъсто изписаните с йероглифи каменни стели, изобретени от олмеките постепенно се превърнали в исторически анали, които били възприети като традиция от всички следващи високо развити култури в Мезоамерика. Стелите представлявали ценни исторически летописи.
Но най-голяма сензация в средите на учените произвело изнамирането на прочутата "Стела Се", открита от Стърлинговата експедиция. Върху нея била гравирана датата "4 ноември 31 година пр.н.е", а тя изпреварва с цели три века най-старата дата, позната от паметниците на майте.
С това неоспоримо доказателство олмеките решително спечелили първенството по древност сред всички високи култури в Мезоамерика.
Олмеките изписвали своите йероглифи от ляво на дясно и отгоре на долу. Точно по същия начин редували своите писмени знаци и майте. Логично е да се предположи, че майте са заимствали йероглифите си от старинното олмекско писмо, но ако това е вярно, то те са се отнесли изключително творчески и талантливо са го усъвършенствали и обогатили.
Съществуват предположения, че двете култури – олмека и мая – са родствени, че са съществували едновременно и че техният език-майка е общ, единен. Никой народ не създава писменост на чужд, не собствения език, а най-малко биха го сторили прецизните май. В случая писмеността се оказва формалната страна на същностния проблем за езика.
Първи олмеките се заловили с науката математика, изобретили числата, защото за техните летописи и измерване на времето им станали необходими абстрактни числени категории и дати. Отново олмеките станали първооткриватели на нулата. Доказателствата са открити при разчитане на паметниците в Ла Вента. Рисували я като морска раковина.
В тяхната уникална числена система числата от едно до четири бивали изразявани с точки, а петицата – символ на пръстите на ръката – с черта, също както и нейните кратни.
През 1902 г. край селището Сан Андрес Тустла в щата Веракрус била открита миниатюрна статуетка на седемнадесет сантиметрово божество от нефрит. Става дума за Богът-Птица, странно същество с изпъкнали очи, човка и криле, цялото покрито с йероглифи. Сред тях твърде отчетлива е датата, година 162 по нашето летоброене, изписана с олмекски цифрови знаци. Тази уникална находка, която днес е собственост на Националния музей във Вашингтон, първоначално е била погрешно приписвана на майте, макар да е била намерена на стотици хиляди километри далече от обитаваните от тях територии.
И накрая отново олмекската математическа мисъл най-вероятно е сътворила и първия календар. На олмеките човечеството дължи първоавторството на това единствено по рода си интелектуално творение, което по-късно достигнало такова съвършенство и значение в цивилизацията на ацтеките и майте.
Едно е категорично ясно – оригиналната и самобитна висока култура на олмеките съществувала пълноценно и самостоятелно още през XI век пр. н.е. Тя изиграла роля на култура-майка, чийто образец намерил отклик във всички останали по-късни култури в Мезоамерика.
Възможно ли е толкова богата и уникална цивилизация като олмекската да се е ограничила, затваряйки своето влияние единствено на източното крайбрежие. Такъв процес не би изглеждал естествен. Типично олмекското изобретение – каменните стели, са били откривани чак в противоположния край на страната – Тихоокенското крайбрежие. Но най-голям интерес предизвика вероятното "разселение" на олмекската култура Долината на Мексико.
Доказателства за това в последно време дадоха откритията на мексиканския археолог Мигел де Коварубиас в централно Мексико (Тлатилко и Сакатенко), където ученият откри високи и кухи статуетки с лица на ягуари, ягуарови маски и още типични за олмеките предмети от нефрит.
Въз основа на находката той предположи, че малобройна група от народа на олмеките е открила колония в Долината и е упражнила влияние върху местното население, а после е заличила следите си във времето, за да проправи път на други високи култури като Теотиуакан, толтеките и ацтеките.
Но в основата на всичко бил характерът на народа на ацтеките, техният висок дух и воля да се наложат, суровата закалка от годините на преселението и не на последно място техният буден ум, дълбоката възприемчивост, умението бързо да отсяват и попиват същественото, най-напредничавото от всичко вече постигнато и натрупано от техните културни предшественици, съвременници, съседи или съперници.
А културите – предшестващи ацтекската, били няколко в Мезоамерика. Материалните и духовните постижения на мезоамериканците се наслоявали в продължение на векове в Долината и по бреговете на Мексиканския залив. Това, че били пристигнали последни на гъсто населеното крайбрежие на соленото езеро Текскоко се превърнало в огромно предимство и главоломен старт за ацтеките.
ЯГУАРЪТ – БОГОЧОВЕК
Кое издигнало олмеките до мащабите на народа творец на първата висока култура в Америка? Кое ги е поставило в основата на бляскавата пирамида на духовната еволюция?
Несъмнено техният усет за времето, живият интерес да увековечат събитията от миналото си, да оставят следа след себе си и да творят история с поглед вперен далече, много далече в бъдещето. Тази е същностната черта на високо развития човешки дух.
Безспорно е тяхното силно и най-древно присъствие на американския континент. Именно те, олмеките, положили основите на първата висока култура със самобитни и оригинални черти.
Не знаем как са изглеждали физически тези удивителни мъже, защото заради високата влажност в земните пластове не е било възможно да се съхрани нито да се възстанови антропологически дори един цялостен човешки скелет.
Не знаем и как са наричали себе си най-древните американци, само знаем, че са се отъждествявали с Ягуара и са се изобразявали в едно единно цяло с този несравним звяр. За американистиката олмеките си остават "хората ягуари".
Първите сведения за съществуването на най-древната американска висока култура откриваме в ръкописите на Бернардино де Саахун – испански ерудит, историограф и писател, пристигнал в Мексико през 1529 г., едва десет години след завоюването на тези земи от Ернан Кортес, по още топлите дири на неговата откривателска експедиция.
Падре де Саахун бил духовник и преподавал във Францисканския Колеж на Светия кръст, където негови възпитаници станали принцовете и синовете на ацтекската аристокрация, потомците с най-благородната кръв от местните родове. Направо от своите високопоставени ученици учителят усвоил "науатъл" – праезика на ацтеките и на него записвал уникалните, спиращи дъха разкази за славното минало на тяхната родна земя в древността. Отецът съумял да съхрани и цветистите метафори и оригиналния стил повествованието, придавайки му достоверност. За цели петдесет години преподаване, събирателство и изследователска работа францисканецът натрупал безценен исторически материал и го систематизирал в оригинална творба, съставена от 12 тома (книги). По-късно сам превел ръкописа на родния си испански език. Това ярко и автентично свидетелство на вече залязлото могъщество на местните американски народи подплашило не на шега наместниците на испанската корона в Америка, в лицето на Вицекраля на Мексико и висшите колониални чиновници.
В произведението те доловили мощно средство за възстановяване и поддържане на неувяхваща историческа памет, за подхранване на заслужена национална гордост на американците, а това означавало според тяхното разбиране тлееща заплаха от бунт и размирици в младата империя. Това предопределило съдбата на ръкописа на де Саахун и той така и не видял бял свят.
Значително по-късно, когато испанското владичество в Америка било вече силно отслабено и клоняло към упадък, ръкописът все пак бил издаден. В единадесетият от дванадесетте тома на Historia General de Las Cosas dc Nueva Espana, или Всеобща История на Събитията в Нова Испания узнаваме за първи път за олмеките. С това име хронистът нарича за първи път хората от "Земята на Каучука", описвайки ги като "величествените, богати и високо цивилизовани жители на Източното крайбрежие".
И така, територията, върху която се е зародила и процъфтявала най-древната култура на Америка, се простира в източните тропически области на Мексико, отвъд поречието на река Папалоапани (в днешните щати Веракрус и Табаско) и обхващала в онези далечни времена приблизително 18 000 кв. км, когато към края на второто и началото на първото хилядолетие пр. н.е. народът на олмеките не надхвърлял 35 000 души.
Ръкописът на Дон Бернардо де Саахун звучал като приказка и се възприемал като митична измислица, нереална възхвала, плод на богатото въображение на няколко родолюбиви мъже, жадни да въздигнат благородното си потекло.
Макар и разхвърляни и непрецизни, първите материални доказателства от археологически проучвания за действителното съществуване на някаква много ранна висока култура по източното крайбрежие на Мексико науката дължи на французина Дюпе. Именно той станал откривателят на многобройни странни глинени миниатюри, фигурки на много дебели мъже, сякаш лишени от полови органи, с високо вдигнати ръце и в раздвижени пози, като че ли танцували. Това им спечелило всеобщо известното название в науката: "Танцуващите дебеланковци на Дюпе". Всъщност и дума не можело да става за някакъв танц. Оприличаването им било само условно, а хипотезите – най-разнообразни.
Но за сериозни и системни научни изследвания върху високата култура на олмеките може да става дума едва през 30 те години на XX век, когато от средите на прочутия Смитсънов институт във Вашингтон организирали експедиция, оглавявана от авторитетния учен-американист д-р Матю Стърлинг.
Четири са големите градски средища, богати на ценни археологически открития, които съградили олмеките. Далеч преди появата на изследователите техните оригинални имена вече се били заличили и завинаги потънали в мрака на времето, защото за жалост камъкът като суровина за градеж и ваятелство вероятно е бил твърде оскъден и не присъствал в огромните древни градове на олмеките. Единствено трошливата и нетрайна глина им била достъпна и тя била на почит въпреки нейната крехкост.
Когато говорят за най-древната американска висока култура – олмекската – учените с цел да избегнат всякакви неточности и недоразумения, споменават единствено имената на съвременните селища в Мексико, в чиито околности са открити богатите културни находки – култура Ла Вента, култура Сан Лоренсо, култура Серо де лас Месас и култура Трес Сапотес. Само посветените си дават сметка, че всъщност се отнася за високата култура на олмеките.
Но най-смайващото откритие – принос за разгадаването на олмеките, направено от експедицията на д-р Стърлинг били дузината гигантски глави, високи 7 метра и тежки по 20 тона всяка. Причудливите човешки изображения били изсечени не от гранит или глина, а от цял къс базалт. Само глави. Без тяло. При това със странно насмешливо изражение на лицата.
Базалт не можел да бъде открит нито в Ла Вента. нито в Сан Лоренсо, където били разкопките. Минало време преди археолозите да разгадаят мистерията. Суровината за фигурите могла да произхожда единствено от склоновете на отдавна угасналия вулкан Синтепек, но той отстоял на 125 километра от древните исполински творения на олмеките.
Но тогава как са били довличани огромните базалтови късове щом само за една каменна стена, като тази в Ла Вента, тежаща 40 тона, е бил необходим поне 60 тонен отломък. Едва ли е могло да се осъществи пренасяне по суша, а още по-малко по море. И в двата случая са били нужни усилията на хиляди яки мъже, а откъде биха могли да ги намерят древните олмеки след като в края на Второто и началото на Първото хилядолетие пр. н.е цялото население на Сан Лоренсо например не надхвърляло 5000 души, а всеизвестно е, че в Предколумбова Америка не използвали колелото.
И на всичко отгоре, тези удивителни хора, олмеките, си избрали изключително твърдия, тежък и неподатливи на обработка материал като базалта.
Необяснимо е как са били дялани многобройните и сложни скулптури щом нито олмеките, нито по-късните високи култури в Мезоамерика са познавали металите?
Може да се предполага, че са си служели с каменни сечива, но да се дяла базалт с какъвто и да е друг камък е безкраен и непосилен труд. Все едно, както и да са го постигнали олмеките, резултатът бил повече от превъзходен: богато скулптирани стели (каменни плочи). пищно украсени каменни саркофази и олтари, изписани със сложни йероглифи. И до днес ненадминат по своята внушителност и пластично великолепие си остава Големият олтар от разкопките в Ла Вента.
За изтънчения художествен вкус на древните олмекски ваятели съдим и от съкровището, извадено край Серо де лас Месас. То съдържа повече от 800 миниатюрни статуетки от нефрит или седеф, култови фигурки на древни мъже или жени, но най-упорито изобразявана, най-важна и открояваща се била фигурата на Ягуара.
Американистите отдавна са се убедили в първенството на този неоспорим лидер сред божествата на олмеките. Приема се за сигурна хипотезата, че Ягуарът бил свързан с плодородието и че вероятно е носел дъжда.
Това би звучало правдоподобно за останалите високи култури от вътрешността на Мезоамерика, вечно измъчвани от невероятен пек и жарка суша, но не и за олмеките, народ от крайбрежието, който страдал по-скоро от порои и наводнения и се радвал на изобилната тропическа влага.
За олмеките дъждът не бил от такова жизнено значение за реколтите и оцеляването.
И все пак, именно Ягуарът не преставал да бъде дълбоко тачен, обожествяван и превъзнасян като главно божество. Очевидно в религиозните представи на олмеките той е представлявал сложна абстракция на Богочовек, който въплътен в силен Ягуар, олицетворявал дълбоката им боязън пред могъществото на природата, великото преклонение пред тайнството на живота и смъртта и пред тяхното взаимно и чудотворно преливане.
Ягуарът бил главно божество не само за олмеките. Култът към него се е съхранил в религиозните вярвания на Цяла Мезоамерика. Пред него благоговеели всички. Нещо повече: учените с изумление се натъкнали отново на обожествения Ягуар в далечната Боливия, на брега на най-високото планинско езеро в света, Титикака.
Коя незнайна ръка е изваяла и там Ягуара-Богочовек? Кого е закрилял той толкова далече от своята родна джунгла, във високите Анди на 5000 метра височина под небесната вис, където се губели следите на друга висока култура в Америка, културата на древните инки.
Нима е възможна културна, духовна и верска приемственост между високите култури на Мезоамерика. олмеки, май, ацтеки и високата култура, съзряла в другия край на континента в империята на инките?
А наблюденията на един от американските космонавти, че високопланинското езеро Титикака, гледано от Космическото пространство, поразително напомня фигурата на Ягуар, изопнал се за скок, ни навеждат на странни и невероятни догадки.
Интересът на древните олмеки към времето, стремежът им да подчинят неговата необятност, като регистрират събитията от своето минало и проникват с милиони години напред в бъдещето са доказателства за високи критерии за оценка и равносметка на човешкото съществуване, а подобни идеи характеризират много висок и цивилизован дух, умение за абстрактно и пространствено мислене и синтез, способност за обобщаване.
Почти всички значими интелектуални творения в предколумбова Америка са дело на този загадъчен невероятен народ.
Именно олмеките изобретили каменните стели (паметни плачи и стълбове) върху които гравирали важни събития от живота си.
Най-първото и значимо олмекско откритие била писмеността. До нас са достигнали 50 йероглифни изображения с доказана автентичност, чиито автори са олмеките. Сред тях фигурира и йероглифът "Болай" – в превод Ягуар. Той се счита за най-стария йероглиф-идеограма, отразяващ самостойно понятие.
Науката не знае нищо за езика на който са говорили олмеките, но тяхното йероглифно писмо изумително напомня писмените знаци на майте през късния период на техния разцвет.
Гъсто изписаните с йероглифи каменни стели, изобретени от олмеките постепенно се превърнали в исторически анали, които били възприети като традиция от всички следващи високо развити култури в Мезоамерика. Стелите представлявали ценни исторически летописи.
Но най-голяма сензация в средите на учените произвело изнамирането на прочутата "Стела Се", открита от Стърлинговата експедиция. Върху нея била гравирана датата "4 ноември 31 година пр.н.е", а тя изпреварва с цели три века най-старата дата, позната от паметниците на майте.
С това неоспоримо доказателство олмеките решително спечелили първенството по древност сред всички високи култури в Мезоамерика.
Олмеките изписвали своите йероглифи от ляво на дясно и отгоре на долу. Точно по същия начин редували своите писмени знаци и майте. Логично е да се предположи, че майте са заимствали йероглифите си от старинното олмекско писмо, но ако това е вярно, то те са се отнесли изключително творчески и талантливо са го усъвършенствали и обогатили.
Съществуват предположения, че двете култури – олмека и мая – са родствени, че са съществували едновременно и че техният език-майка е общ, единен. Никой народ не създава писменост на чужд, не собствения език, а най-малко биха го сторили прецизните май. В случая писмеността се оказва формалната страна на същностния проблем за езика.
Първи олмеките се заловили с науката математика, изобретили числата, защото за техните летописи и измерване на времето им станали необходими абстрактни числени категории и дати. Отново олмеките станали първооткриватели на нулата. Доказателствата са открити при разчитане на паметниците в Ла Вента. Рисували я като морска раковина.
В тяхната уникална числена система числата от едно до четири бивали изразявани с точки, а петицата – символ на пръстите на ръката – с черта, също както и нейните кратни.
През 1902 г. край селището Сан Андрес Тустла в щата Веракрус била открита миниатюрна статуетка на седемнадесет сантиметрово божество от нефрит. Става дума за Богът-Птица, странно същество с изпъкнали очи, човка и криле, цялото покрито с йероглифи. Сред тях твърде отчетлива е датата, година 162 по нашето летоброене, изписана с олмекски цифрови знаци. Тази уникална находка, която днес е собственост на Националния музей във Вашингтон, първоначално е била погрешно приписвана на майте, макар да е била намерена на стотици хиляди километри далече от обитаваните от тях територии.
И накрая отново олмекската математическа мисъл най-вероятно е сътворила и първия календар. На олмеките човечеството дължи първоавторството на това единствено по рода си интелектуално творение, което по-късно достигнало такова съвършенство и значение в цивилизацията на ацтеките и майте.
Едно е категорично ясно – оригиналната и самобитна висока култура на олмеките съществувала пълноценно и самостоятелно още през XI век пр. н.е. Тя изиграла роля на култура-майка, чийто образец намерил отклик във всички останали по-късни култури в Мезоамерика.
Възможно ли е толкова богата и уникална цивилизация като олмекската да се е ограничила, затваряйки своето влияние единствено на източното крайбрежие. Такъв процес не би изглеждал естествен. Типично олмекското изобретение – каменните стели, са били откривани чак в противоположния край на страната – Тихоокенското крайбрежие. Но най-голям интерес предизвика вероятното "разселение" на олмекската култура Долината на Мексико.
Доказателства за това в последно време дадоха откритията на мексиканския археолог Мигел де Коварубиас в централно Мексико (Тлатилко и Сакатенко), където ученият откри високи и кухи статуетки с лица на ягуари, ягуарови маски и още типични за олмеките предмети от нефрит.
Въз основа на находката той предположи, че малобройна група от народа на олмеките е открила колония в Долината и е упражнила влияние върху местното население, а после е заличила следите си във времето, за да проправи път на други високи култури като Теотиуакан, толтеките и ацтеките.
______________________________
Можеш да кажеш, че реалността е резултат от споразумението между наблюдател и наблюдаван.
Но това е просто друга гледна точка.