Олантайтамбо
На 40 километра северо-западно от Куско се намира градът Олантайтамбо – гигантски административен, обществен, религиозен и военен комплекс от времето на инките.
Градът е разположен в горната част на река Урубамба в началото на Свещенната долина на инките, която води към Мачу Пикчу. Комплексът от церемониални постройки е разположен на скалите. Към върха води стръмна каменна стълба.
Някои от мегапитните стени на Олантайтамбо са между най-красивите в цяло Перу. Куриозното е, че една от по-ниските стени е била ремонтирана с по-долнокачествени камъни, които стоят върху своите старши мегалитни братовчеди. Никой друг освен инките не би могъл да извърши тези поправки. Това нещо се повтаря и на други места като Писак и ни дава допълнително сведение за ограничения обхват и качество на строежите на инките, противопоставяйки техните постижения с онези от епохата преди тях.
Hад защитните тераси в Олантайтамбо се намира тайнствена сграда, романтично известна като „Храм на Слънцето“. Този „храм“ е обърнат към шест огромни монолита, най-големият от които достига 13 фута на дължина. Тези камъни са уникални, техните надлъжни страни и необикновени промеждутъци са в пълен контраст с мулти-повърхностните съединения и скосени ръбове на останалите мегалитни стени в Перу. Как точно камъните са толкова перфектно оформени е неизвестно, тъй като те са изрязани от червен порфир, камък твърд колкото гранита.
Интересното тук е че инките са използвали т.нар. полигонална техника при връзките между гигантските блокове. В тази техника се използват блокове с разна форма и размери, като ъглите на някои от тях имат разрези, които съответстват на разрезите на други блокове. Когато обаче говорим за такива огромни блокове и прецизността с която единия пасва на другия, без да се използва какъвто и да е строителен разтвор, на преден план излиза въпросът – как са успели инките да постигнат това?? Още повече че се смята, че по него време те са използвали обикновенни инструменти от мед или бронз, а на всичкото отгоре мегалитните блокове така прецизно са полирани, че дори не си личи обработката им с инструменти?
Огромната тайна на Олантайтамбо е как тези 50-тонни камъни са били преместени до настоящото си местоположение, тъй като каменната кариера, откъдето произхождат, съвсем точно е намерена в Чачиката – на четири мили през долината, на отсрещната страна на планината! След като първо са издялани от кариерата, е било необходимо да бъдат свалени по стръмния планински склон, да се пресече реката и после да бъдат изкачени по друг стръмен склон до мястото на строежа. Изглежда напълно непосилна задача.
Въпреки това през 1996 г. група експерти предприе самоуверено пътешествие до Олантайтамбо, за да покаже какво е възможно да се постигне при използването на човешка мускулна сила и традиционни материали.44 Първата задача бе да се демонстрира как относително малък еднотонен камък (една петдесета част от размера на оригиналния) може да бъде свален от планината с помощта на въжета. Камъкът се изтъркули извън контрол и по щастлива случайност никой не бе убит. Втората задача бе да се пренесе камък с подобни размери през реката на плитко място. Тук тимът постигна учудващ успех, камъкът бързо бе прехвърлен през полуизсъхналото речно корито. По подобен начин камъкът бе преместен върху предварително подготвена, облицована с камъни повърхност, с учудващо висока скорост. И в този момент проектът бе изоставен с твърдението, че експертите са показали как камъкът би могъл да се издърпа нагоре по планинския склон. Е добре, съжалявам, братлета, положихте огромни усилия, но аз не успях да разбера как 50-тонен камък ще преодолее гравитацията и ще се изстреля по 50-граду-сов планински склон с мълниеносна скорост – дори и по застлан с калдъръм път и няколко хиляди товароповдигачи!
Защитници на такива „бутащо-блъскащи“ методи отбелязват, че останки от рампа наистина съществуват, водещи нагоре към хълма при Олантайтамбо, и още повече че множество камъни (т. нар. „изпотрошени камъни“, които никога не са достигнали върха) могат да се видят разпръснати в долната част пред рампата. За жалост това доказателство само обяснява наличието на камъни, които не са качени върху рампата. То не ни говори нищо за камъните, които виждаме на върха на хълма. Не е извън царството на вероятността, че мегапитните конструкции в Олантайтамбо вече са съществували по времето на инките, а рампата и изпотрошените камъни представляват усилията на инките да се съревновават с онова, което вече са заварили. Изглежда май и те са се провалили, точно както и екипът през 1996 г. В подкрепа на това тълкувание Гарсилазо де ла Вега съобщава, че един от инките е направил опит да увеличи реномето си, като заповядал 20 000 мъже да издърпат един разрушен камък нагоре по планината. Събитието завършило трагично. Хиляди хора били убити, когато изтървали огромната канара.
Най-голямата загадка на „храма“ в Олантайтамбо все пак е очевидната липса на цел. Не прилича на оформяне на част от сграда, тъй като областта, затворена между стените, се състои от оголена твърда скала. Може би е била нужна суперконструкция, защото съществуват явни белези, че строителството е било изоставено по средата. Въпреки това крайната цел на строителите е доста неясна, защото хребетът, върху който са издигнати камъните, е твърде тесен, за да е бил от голяма стратегическа важност. Така нареченият „храм“ ми напомня за мемориала „Джон ф. Кенеди“ в Далас, САЩ , просто защото нито една от двете конструкции има някакво очевидно предназначение. Възможно ли е това да е решението? Дали конструкцията не е била предназначена за мемо-риал? Струва си да се отбележи, че четвъртият камък отляво бил украсен с релефно изображение на четиристенна пресечена пирамида, което често се свързва със задгробния живот и е нещо обичайно в свещеното селище Тиуанаку в Боливия.
______________________________
На 40 километра северо-западно от Куско се намира градът Олантайтамбо – гигантски административен, обществен, религиозен и военен комплекс от времето на инките.
Градът е разположен в горната част на река Урубамба в началото на Свещенната долина на инките, която води към Мачу Пикчу. Комплексът от церемониални постройки е разположен на скалите. Към върха води стръмна каменна стълба.
Някои от мегапитните стени на Олантайтамбо са между най-красивите в цяло Перу. Куриозното е, че една от по-ниските стени е била ремонтирана с по-долнокачествени камъни, които стоят върху своите старши мегалитни братовчеди. Никой друг освен инките не би могъл да извърши тези поправки. Това нещо се повтаря и на други места като Писак и ни дава допълнително сведение за ограничения обхват и качество на строежите на инките, противопоставяйки техните постижения с онези от епохата преди тях.
Hад защитните тераси в Олантайтамбо се намира тайнствена сграда, романтично известна като „Храм на Слънцето“. Този „храм“ е обърнат към шест огромни монолита, най-големият от които достига 13 фута на дължина. Тези камъни са уникални, техните надлъжни страни и необикновени промеждутъци са в пълен контраст с мулти-повърхностните съединения и скосени ръбове на останалите мегалитни стени в Перу. Как точно камъните са толкова перфектно оформени е неизвестно, тъй като те са изрязани от червен порфир, камък твърд колкото гранита.
Интересното тук е че инките са използвали т.нар. полигонална техника при връзките между гигантските блокове. В тази техника се използват блокове с разна форма и размери, като ъглите на някои от тях имат разрези, които съответстват на разрезите на други блокове. Когато обаче говорим за такива огромни блокове и прецизността с която единия пасва на другия, без да се използва какъвто и да е строителен разтвор, на преден план излиза въпросът – как са успели инките да постигнат това?? Още повече че се смята, че по него време те са използвали обикновенни инструменти от мед или бронз, а на всичкото отгоре мегалитните блокове така прецизно са полирани, че дори не си личи обработката им с инструменти?
Огромната тайна на Олантайтамбо е как тези 50-тонни камъни са били преместени до настоящото си местоположение, тъй като каменната кариера, откъдето произхождат, съвсем точно е намерена в Чачиката – на четири мили през долината, на отсрещната страна на планината! След като първо са издялани от кариерата, е било необходимо да бъдат свалени по стръмния планински склон, да се пресече реката и после да бъдат изкачени по друг стръмен склон до мястото на строежа. Изглежда напълно непосилна задача.
Въпреки това през 1996 г. група експерти предприе самоуверено пътешествие до Олантайтамбо, за да покаже какво е възможно да се постигне при използването на човешка мускулна сила и традиционни материали.44 Първата задача бе да се демонстрира как относително малък еднотонен камък (една петдесета част от размера на оригиналния) може да бъде свален от планината с помощта на въжета. Камъкът се изтъркули извън контрол и по щастлива случайност никой не бе убит. Втората задача бе да се пренесе камък с подобни размери през реката на плитко място. Тук тимът постигна учудващ успех, камъкът бързо бе прехвърлен през полуизсъхналото речно корито. По подобен начин камъкът бе преместен върху предварително подготвена, облицована с камъни повърхност, с учудващо висока скорост. И в този момент проектът бе изоставен с твърдението, че експертите са показали как камъкът би могъл да се издърпа нагоре по планинския склон. Е добре, съжалявам, братлета, положихте огромни усилия, но аз не успях да разбера как 50-тонен камък ще преодолее гравитацията и ще се изстреля по 50-граду-сов планински склон с мълниеносна скорост – дори и по застлан с калдъръм път и няколко хиляди товароповдигачи!
Защитници на такива „бутащо-блъскащи“ методи отбелязват, че останки от рампа наистина съществуват, водещи нагоре към хълма при Олантайтамбо, и още повече че множество камъни (т. нар. „изпотрошени камъни“, които никога не са достигнали върха) могат да се видят разпръснати в долната част пред рампата. За жалост това доказателство само обяснява наличието на камъни, които не са качени върху рампата. То не ни говори нищо за камъните, които виждаме на върха на хълма. Не е извън царството на вероятността, че мегапитните конструкции в Олантайтамбо вече са съществували по времето на инките, а рампата и изпотрошените камъни представляват усилията на инките да се съревновават с онова, което вече са заварили. Изглежда май и те са се провалили, точно както и екипът през 1996 г. В подкрепа на това тълкувание Гарсилазо де ла Вега съобщава, че един от инките е направил опит да увеличи реномето си, като заповядал 20 000 мъже да издърпат един разрушен камък нагоре по планината. Събитието завършило трагично. Хиляди хора били убити, когато изтървали огромната канара.
Най-голямата загадка на „храма“ в Олантайтамбо все пак е очевидната липса на цел. Не прилича на оформяне на част от сграда, тъй като областта, затворена между стените, се състои от оголена твърда скала. Може би е била нужна суперконструкция, защото съществуват явни белези, че строителството е било изоставено по средата. Въпреки това крайната цел на строителите е доста неясна, защото хребетът, върху който са издигнати камъните, е твърде тесен, за да е бил от голяма стратегическа важност. Така нареченият „храм“ ми напомня за мемориала „Джон ф. Кенеди“ в Далас, САЩ , просто защото нито една от двете конструкции има някакво очевидно предназначение. Възможно ли е това да е решението? Дали конструкцията не е била предназначена за мемо-риал? Струва си да се отбележи, че четвъртият камък отляво бил украсен с релефно изображение на четиристенна пресечена пирамида, което често се свързва със задгробния живот и е нещо обичайно в свещеното селище Тиуанаку в Боливия.
______________________________
When you play the game of thrones, you win or you die. There is no middle ground. 
