Бях отново спасена.

Нима някой се е съмнявал в неограничените ми възможности да надхитрявам винаги смъртта?

Гледах тавана вече повече от час. Сънят не идваше. Беше ли ми притрябвал сън? Не. Моите сънища обикновено завършват с отоци и кръв. Всъщност не знаех тогава, че те са част от “генетичното ми богатство”.

Спомените от изминалите почти две години, откакто светът престана да бъде такъв, какъвто уж изглежда, ме нападнаха като рояк досадни мухи, от които имаше само едно спасение: ликвидиране. За жалост миналото и свързаните с него спомени бяха неотменна част дори и на същество като мен и никой не беше в състояние да ме отърве от тях. Колко лесно би било, да съм обикновен човек. Всъщност дефиницията е сложна.

Бяха ми отнели всичко.

Семейството, приятелите, религията, правото на избор, накрая и кръвта ми…

Но сега, като се замисля от позицията на новото си Аз, от позицията на невероятната сила, която притежавам, може би изборът е само идея, която някой по-висшестоящ ти подхвърля като кокал, а ти я захапваш.

Мога да прочета мислите им като отворена книга, мога да ги убия само със силата на мисълта си, мога да контролирам дори емоциите им. Всъщност има много малко неща, които не мога да им причиня… засега.

Аз съм онази мерилка, която ще наклони везната в желаната посока. Но дали е тя вярната?

Преди мразех насилието, не гледах дори екшън филми.

Сега съм воин. Убивам обаче само тези, които са излишни. И нямам скрупули.

Дори когато бях човек, имах склонност да не се вмествам в скалата на нормалността.

Колко бях уморена! Трябваше да заспя. Тези мисли само щяха да събудят дремещия в мен гняв, и силата. Утре, т.е. днес, ме чакаше тежък ден. Списъкът със задачи бе дълъг.

Но отново и отново виждах себе си в деня, когато го срещнах. Съществото, което отвори очите ми и събуди спящите ми гени.

Още тогава някой бе заложил мен в уравнението на една безсмислена и кървава война. Убийство на цяла раса.

Д. Дюлгерян, Пролог към Книга първа

"Протегнах към него ръка, а той я стисна здраво в своята и каза:
– Ще ви пазя с цената на живота си. Бъдете спокойна.
Малко ме притесниха помпозните му обещания, но какво можеше да се очаква от един вампир на век-два? Това беше неговият начин да ме успокои сигурно. Ако знаеше, че страха ми бе така чужд…
– Дано не ви се наложи да ме пазите днес от своите, Калоян.
Той объркано премигна, но явно осмисли посланието на думите ми, защото веднага след това се намръщи и ме погледна малко разочарован.
– Не се борете със съвета, Диана. Направите ли го, може да подпишете смъртната присъда и на двама ни.
Тръгнах към вратата с леко неуверена крачка, поради сантиметрите на проклетите сандали, но точно на изхода се завъртях към Калоян, който, все още мрачен, стоеше до огледалото.
– Не е необходимо да ме защитавате днес. Смятам, че мога да се оправя с тези старци и сама.
Той се намери до мен само след секунда и стискаше ръката ми силно.
– Моля ви. Изпитвам симпатия към вас. Вие не познавате Наблюдателите. Те не са обикновени вампири. Те могат да прочетат мислите ви, могат да ви убият само с една елементарна атака от тяхна страна. Твърде безразсъдна сте.
Погледнах моя телохранител и прозрях какво искаше да ми каже. Борбата не беше днес. Може би борбата с техния вид не беше тази, която имаше смисъл за мен. Може би. Но това толкова човешко чувство за наранена гордост не ми даваше покой. Защо бях толкова упорита? Просто трябваше да отида и да видя после какво ще стане…
Опитах се да го успокоя. Погалих ръката му, която все още ме стискаше болезнено.
– Калоян, аз не съм глупачка. Притежавам също така дадености, които няма да ме разголят така, както глупавата ми рокля.
Той ме пусна и въздъхна. После в очите му прочетох нещо, което ме сепна –искреност:
– Ще ми бъде неприятно да ви видя наранена или… унижена. Затова приемете всичко, което ви нареди съвета. Вие си нямате и представа, срещу каква сила ще се изправите."