Джим Белият Вълк (кайова-апачи)

Биографията на Джим Белият Вълк е записана от Чарлз С. Брант в периода 1948-49 г. и публикувана под заглавие "Джим Белият Вълк: животът на един индианец кайова-апачи" ("Jim Whitewolf: The Life of a Kiowa Apache Indian", Edited with an Introd. and Epilogue by Ch. S. Brant) през 1969 г. Книгата представлява разказ на самия Бял Вълк за неговите преживявания, но в този разказ той включва и различни истории, случки, легенди и описания на традиционния светоглед на своето племе, както и промените в културата и бита му, настъпили вследствие резервационния начин на живот.
Белият Вълк е роден ок. 1878 г. и умира през 1955 г., което го прави пряк свидетел на тези промени. Той не е вожд или шаман, а обикновен човек от своя народ, но от това разказът не губи ни най-малко своята достоверност, атрактивност или колорит. Историята на един "обикновен индианец", предадена с живия, образен и съвсем земен език на своя разказвач и записана в същия дух, без помпозност и излишно романтизиране от Чарлз Брант, ни потапя в една естествена, реална атмосфера, независимо дали става въпрос за битови случки или легенд,и и оставя у нас усещането, сякаш седим край огъня с дядо Белия Вълк, пушим спокойно и слушаме разказите на неговият живот.

--------------------------------------------------------------------------------------------


Много отдавна един човек бил отишъл да търси видение. Той стоял на избраното място три или четири дни. Тогава Совата му проговорила: "Какво търсиш? Какво искаш?" - попитала тя. Той отвърнал: "Другите хора си имат своя магия. Искам и аз нещо да науча, затова съм дошъл". Совата казала: "Аз мога да ти дам такова нещо. Завържи по малко сухожилие около всеки свой пръст. Издигни типи и седни от западната страна. Окачи парче плат, така че да пада пред теб. Трябва да имаш лула там. Изпей песента, на която ще те науча. Тогава ще направя всичко, което поискаш". Совата го научила на тази песен и тогава му казала: "Сега се върни в твоя лагер. Аз ще говоря с теб в съня ти".
Когато човекът се върнал в лагера, дядо му го попитал: "Защо излизаш от лагера така? Ти нямаш магия. Нямаш нищо". Той отвърнал: "Вече зная нещо. Когато някой се разболее, аз ще го излекувам".
Старият човек казал на другите, че внукът му може да лекува и да предсказва неща, които биха искали да знаят.
През пролетта бизоните започнали да се срещат по-рядко и хората привършили запасите си от храна. Те казали на стареца да повика своя внук и да им помогне. Дядото отишъл при него и му разправил за какво става въпрос. Той помолил младежа да открие къде могат да намерят бизони. Младежът казал, че хората трябва да се съберат на едно място и той щял да дойде и да им каже какво да правят. Казал им да вземат лула със себе си.
Хората направили необходимото. Тогава човекът дошъл и пушил с тях. След това оставил лулата и им казал какво да направят, за да получат неговата помощ. Казал им да вдигнат типи и в него от западната страна да опънат да виси парче плат и да вземат лула. Трябвало всички да седнат в типито с него, да завържат със сухожилие пръстите на ръцете и краката му, след това да завържат и ръцете и краката му със сухожилие. Той казал, че вече е научил дядо си на песента, която трябва да се пее.
Хората направили всичко, което им наредил. В типито горял огън. Човекът отишъл зад окаченото парче плат и останал там. Неговият дядо имал дрънкалка от бизоново копито. Младежът му казал да пее и също да остави огъня да угасне и да извади тлеещите главни от него, за да стане съвсем тъмно.
Старецът запял. На втория кръг от пеенето, типито започнало да се тресе, сякаш силен вятър клател върха му. Шумът ставал все по-силен и по-силен. Звучал като дрънкалката, с която стрецът дрънкал. Той слязъл надолу от върха на типито. Тогава мъжът казал на всички да стоят много тихо и да слушат. Когато шумът достигнал до пода на типито, звучал като плачещо бебе. Младежът казал: "Не плачи така". Но то заплакало по-силно. Още два пъти го помолил да не плаче и то заплаквало все по-силно. Тогава младежът казал: "Плачи колкото си искаш". И гласът спрял да плаче. Младежът разбрал, че гласът трябва да е на Клинтидие. Той заговорил. Звучало като че ли говорел на нос и никой освен младежа не можел да го разбере. Гласът казал: "Аз плача за моя по-малък брат. Аз съм този, който замина на запад по бойната пътека и бе убит. Плача защото тъгувам за моя малък брат". Гласът изрекъл своето име и казал: "Това е моето име. Аз бях убит по своя път назад. Сега ще се завърна и ще ви изпратя някой, който ще ви каже това, което искате да знаете, някой който знае повече от мен". Тогава типито се разтресло отново и гласът изчезнал.
Младежът помолил дядо си да изпее отново две песни и да спре, когато гласът се завърне. На втората песен разтърсването започнало и гласът влязъл и се спуснал до земята. Старецът спрял да пее. Гласът запитал младежа защо го вика. Младежът отговорил, че хората му са гладни и иска да знае къде могат да намерят месо. Гласът казал: "Когато си тръгна от тук, ще отида на дълъг път. Ще бъде студено четири дни. Бизоните ще следват студеното време. На четвъртата нощ бизоните ще минат от тук. Тази нощ няма да е студено, но ще вали сняг. Пригответе се за тях". След това гласът попитал дали това е всичко, което иска да знае. Младежът казал: "Да". После младият човек помолил гласа да пуши с тях, преди да си отиде. Както седели, те видели огънчето на лулата и чули звук сякаш някой я взел в ръце. После чули как си дръпнал от лулата. След това се разнесъл отново шумът от разтърсване и всичко утихнало.
Тогава младежът им казал да накладат огъня, за да освети хубаво типито. После казал да отместят платнената завеса, която го скривала. Той вече не бил вързан. Всички сухожилия били струпани на купчина до него. Той казал на дядо си да напълни лулата и да я пусне по кръга. Когато всички пушили, младежът казал, че ще говори за това, което бил научил.
Младежът заговорил: "Първият, когото чухте, че плачеше, беше някой, който е бил убит в битка. Четири дни времето ще бъде студено. На четвъртия ден ще стане по-топло и ще завали сняг. Тогава бизоните ще дойдат наблизо. Пригответе се. Наострете ножовете си. Насечете много дърва".
На четвъртата сутрин дядото на младежа станал рано и видял стадо бизони. Той извикал хората да дойдат и да ги убият.


***********************************************************************


Когато нашите хора танцуваха Танца на Слънцето, те го правеха заедно с кайова. Кайова изпращаха няколко човека да намерят подходящо място - някъде, където има много тополови дървета наблизо. Когато такова място биваше намерено, кайова и апачите тръгваха натам заедно, преценявайки времето така, че да пристигнат на мястото на четвъртия ден. Веднъж пристигнали на мястото за церемонията, на никого не беше разрешено да ловува или нарязва убито животно. Ако някой го направеше, някой от Мантидие или Клинтидие щеше да го залови, да убие коня му и да го удари с камшик. Те бяха нещо като воини-полицаи, следяха нещата. Ако някой наистина се нуждаеше да отиде на лов, трябваше да им предложи да пушат и да вземе разрешение от тях.
По време на четиридневното пътуване до мястото на Танца на Слънцето, ако някое куче пресечеше пътя на Мантидие, те го убиваха и завличаха до мястото на танца. После жените го сготвяха и всеки от тях трябвяше да хапне поне малко, независимо дали му харесваше или не. Точно преди Мантидие да стигнат до мястото за Танца на Слънцето, те започваха да стрелят със стрели във въздуха, да танцуват и да пеят. Ако стрела, падайки надолу, случайно убиеше или наранеше някого, никой не правеше нищо срещу това. Ако Мантидие донесат куче, пресякло пътя им, те всички отиват в специално типи и го изяждат. След това те свършват своята част от работата по приготовленията за Танца на Слънцето. Те помагат, като секат клони и ги носят на мястото. Жените носят пясък и пръст, за да подравнят мястото.
Веднъж един кайова се бе отдалечил и бе ловувал бизони, докато хората бяха на път към мястото на танца. Няколко кайова от Обществото на Танцуващите-с-Кратуна (Gourd Dancer group) тръгнаха след него *. Те го заловиха. Човекът слезе от коня си и седна долу. Те отидоха при него, удариха го с камшик и изхвърлиха месото му. Той седя там и прие наказанието, защото знаеше, че е нарушил правилата на Танца на Слънцето. Ако беше скочил и се бе опитал да отвърне на ударите, можеше да го убият на място. Има правило против убиването на животни по време на Танца на Слънцето, но никога не съм чул нищо за това какво може да се случи, ако правилото бъде нарушено, нито някаква причина за съществуването на това правило.
Чух, че ден след като набиха този човек, Танцуващите-с-Кратуна се събрали. Имаше две жени в тази група, които бяха водачите. Събранието било, за да говорят за този човек, когото бяха били. Мъжете казали на двете жени: "Ние всички ще дадем подаръци за този човек. Нека донесем всичко тук и ще наредим нещата".
Имаше двама мъже в това общество, които носеха камшици. Те отишли до лагера на този човек и му казали, че го викат при тях. Те го завели при другите от обществото и му казали да седне. През това време хората от обществото танцували и пеели. Когато човекът дошъл, те спрели песните и танците. Двете жени-водачки и двамата мъже, носещи камшици, трябвало да му дадат подаръците си първи. След това всички останали членове на обществото му дали подаръци. Те можело да му дадат всякакви неща, които смятали, че ще му бъдат от полза. Едната от жените му подарила кон, другата муле. Мъжете му подарили коне, кожи и мъниста.
Правилото беше такова, че когато някой бъде бит за неправилни действия по време на Танца на Слънцето, ако го приеме и не отвърне на ударите, получава подаръци и всичко бива простено. Но ако отвърне на ударите, може дори да бъде убит. Ако не го убият за тази му реакция, то той във всеки случай нямаше да получи нищо. Някои хора можеше да нарушат правилата само за да получат много коне и други неща като подаръци. Този човек знаеше правилата добре. Може би той ги наруши съзнателно, точно с тази цел.


***********************************************************************


Веднъж, по времето когато страната не се бе отворила към външния свят, апачите лагеруваха на изток от Ту Хатчет-крийк. Някакви шайени лагеруваха малко по-източно. След няколко дни шайените дойдоха насам и казаха, че искат да играят с апачите на хенд-гейм. Апачите приготвиха всичко за целта.
На следващия ден шайените се бяха приготвили и знаеха какво ще залагат. Апачите бяха добри в прехвърлянето на кокалчето от едната ръка в другата, така че никой да не успее да го види. Ето защо никой не можеше да ги бие на хенд-гейм. Привечер шайените дойдоха в апаческия лагер. Те пееха. Когато всички пристигнаха, те седнаха на земята. Всичко беше готово. Имаше четири пръчки в средата и по четири на всяка страна. Един от шайените, който бе известен като добър играч, взе ребро и го сложи на земята пред себе си. После започнаха да залагат. Всичко бе струпано - коне, одеяла, седла и юзди. Споразумяха се да играят само една игра. Един стар апач каза: "Залагаме много неща. Ние сме играли тази игра много пъти. Но този шайен явно знае нещо, щом сложи онова ребро ей там. По-добре някой да иде да извика Давеко да ни помогне".
Няколко души отидоха да намерят Давеко и му казали: "Играем с онези шайени и сме заложили много, по-добре ела и ни помогни".
Давеко отвърнал: "Да, вече знам за това". Той дойде и седна срещу шайена.
Започнаха да пеят хенд-гейм песни. Шайенът каза: "Давай сега, ти крий кокалчето, а аз ще познавам".
Давеко каза: "Не, ти го крий пръв, пък аз ще познавам". Шайенът скри кокалчето пръв. Давеко каза: "Знам в коя ръка е. Мога да го видя". Но когато посочи, то се оказа в другата ръка на шайена и Давеко този път загуби.
След това Давеко скри кокалчето и шайенът не позна. Тогава и двамата разбраха, че всеки от тях използва някаква сила срещу другия.
Беше ред на шайена да крие кокалчето. Когато Давеко посочи, шайненът протегна другата си ръка с движение, като че ли дърпа някого за носа и разкри кокалчето, показвайки че Давеко е сгрешил. Когато Давеко дойде на ред, той направи същото.
На третия път шайенът направи движение отгоре надолу във въздуха, и Давеко отново сгреши. Когато Давеко скри кокалчето отново, той протегна другата си ръка, като че ли го изважда от огъня и го показа на шайена.
Хората бяха започнали да се изморяват от пеене през цялото това време. Когато шайенът скри кокалчето отново и Давеко посочи, онзи направи движение с другата ръка към апачите, стоящи срещу него и показа кокалчето.
На четвъртия път Давеко, вместо да скрие ръце зад гърба, показа кокалчето в дясната си ръка и след това стисна юмруци. Когато шайенът посочи, то не беше там. Давеко протегна ръка към реброто, което шайенът бе оставил на земята и вдигна кокалчето. Беше ред на шайена да крие, но той заподозря какво ще направи Давеко и каза, че всички са уморени и играта трябва да спре. Давеко му отвърна: "Давай, скрий го. Когато моята или твоята сила се изчерпят, един от нас ще спечели. Ще седим тук, докато изчерпим цялата си сила".
Шайените започнаха да приказват помежду си. Те заявиха: "Ние вече изгубихме. Нашият човек отказа да скрие кокалчето отново. Той знае, че другият има по-голяма сила". Така апачите взеха всичко, което шайените бяха заложили.


***********************************************************************


Когато бях в училище, имах един добър приятел на име Клауде. Той беше команч. С него играехме на топчета. Той винаги ми даваше плодове и други неща, които неговият баща му носеше. Всичко деляхме по този начин. Веднъж той се разболя и си замина за вкъщи. По-късно умрял. Две или три години по-късно неговият баща изпрати Хенри Кафявата Мечка при мен. Той ми подари хубав кон, седло и юзда, които бе приготвил за своето момче. Аз бях досущ като негов син.
След известно време той дойде при мен и ми каза: "Аз имам добра магия за болки в корема. Сам я научих. Койотът ми даде силата за нея. Аз ще я дам на теб". Той ме заведе и ми показа един определен корен. Изкопа малко. Показа ми как да го варя. Каза ми да пуша и да се моля, преди да го използвам. След това трябваше да дам на болния човек да пие от него сутрин и следобед. Каза ми да не разправям на хората за това. Аз не зная името на корена.
Веднъж моят син Бен го болеше корема. Роб Къртис не можа да го излекува, нито пък белият доктор. Аз реших да опитам моето лекарство. Изкопах корените и приготвих лекарството за Бен. Помолих се: "Не зная кой си ти, създал това лекарство, но искам да ми помогнеш". Бен пи от него сутринта и следобеда и след три или четири дни се оправи.
Човек, когото си излекувал с такава магия, може да дойде при теб, когато остарееш и да каже: "Ти си вече стар, бих искал да науча от теб твоята магия"; той ще ти даде цигара, когато отправя молбата. Трудно е да му откажеш и обикновено всеки се съгласява да го научи. Не е необходимо да се допитваш до някоя от силите за това. Ако мислиш, че човекът е луд, се опитваш да намериш някакво извинение. Би могъл да кажеш, че си я обещал на някой друг.


***********************************************************************


Около 1897 г., когато правителството строеше къщи за нас, те строяха една и за Бака-ай. Той беше могъщ магьосник. Той помоли Сидни Хол и мен да довлечем дървения материал за неговата къща. Сидни току-що си бе купил един кон по това време. Сидни беше братовчед на Бака-ай. Той помоли Сидни да му даде коня. Сидни му каза: "Току-що го купих и искам да го задържа за малко. По-късно ще ти го дам". Старият човек не хареса това. "Мислех, че си ми братовчед, затова ти поисках коня" - каза той. Сидни отвърна: "Тази вечер ще вземем дървения ти материал и ще го докараме там, където смяташ да строиш".
Ние отидохме до града и взехме материала. Планирахме да го оставим следващия ден на неговото място, четири мили западно от Стекър. Карахме натам и бяхме на около половин миля от мястото, когато гърдите на Сидни започнаха да го болят. Той ме помоли да карам и легна долу, чувстваше се доста зле. Когато пристигнахме, аз разтоварих дърветата. Стъкмих му място, за да легне докато аз работех, а също и в каросерията, за да поспи по обратния път. "Може да умра по пътя" - каза той. Аз карах бързо. Сидни ми каза да бързам. Стигнахме Анадарко на зазоряване. Свалиха го от каросерията, увит в юрган. Тази нощ извикаха двама лечители команчи да го лекуват. Те не направиха кой знае какво.
На следващия ден сестрата на Сидни каза, че ще правят пейотистко събиране и ще свикат повече лечители. Алонсо и аз помогнахме да вдигнем едно голямо типи. През цялото време те лекуваха Сидни. В края на деня той изпадна в делириум и не разбираше нищо. Точно преди началото на церемонията, команчът, който трябваше да я води, помоли един друг човек да стъкми огъня. Той каза да внесат Сидни в типито след като събирането започне. Пейоте-водачът даде малко пейот на Сидни. Отне му доста време да го сдъвче. В полунощ те се молиха за него. След като водата бе изнесена от типито, водачът извика Хенри Кафявата Мечка, един команч, да лекува Сидни. След като той опита да изсмуче болката, те го попитаха как се чувства. Пациентът каза, че все още го боли. После команчът Джак опита, но болките на Сидни не престанаха. Пейоте-водачът опита, но не внесе подобрение. Той сдъвка малко пейот и го даде на Сидни.
Тогава един от команчските лечители поговори с един стар човек и му каза, че те не могат да помогнат на Сидни. Той сви цигара за него. Старият човек каза, че би могъл да помогне. Той пуши и се помоли кратко. После се опита да изсмуче болката от гърдите на Сидни, след което го обвея с ветрило и го опуши с кедър. Когато попитаха Сидни как се чувства, той каза, че все още е доста зле. Старият човек седна, помоли се и пуши отново. Той каза, че ще помисли какво да направи, за да помогне на Сидни. Той бе много силен лечител. Към зазоряване той заговори на водача: "Ето какво научих от моята сила. Аз ще ви напусна на сутринта. Ще дойде човек, облечен по особен начин. По облеклото му ще познаете, че той има сила. Човекът тук не е болен, той е бил омагьосан. Онзи, който ще дойде, има силата да му помогне". Когато свърши да говори, пейоте-тъпанът обиколи типито. Когато настъпи утрото и всички бяха похапнали, изнесоха Сидни навън, увит в одеяло.
Всички бяхме седнали отвън. Тогава видяхме човек, идващ от север, който водеше бял кон. Когато наближи, можахме да видим, че това е апачски шаман. Беше Бака-ай. Той завърза коня. Хенри Кафявата Мечка бе приготвил цигара. Бака-ай приближи и каза: "Здравей, братко, доста ми се пуши". Хенри запали цигарата и му я подаде. Бака-ай погледна цигарата и попита "Защо ми даваш тази?". Хенри каза: "Нали искаше да пушиш, давай". Бака-ай изпуши малко. Хенри каза: "Както виждаш, ние имахме събиране снощи тук и се молихме на нашия Отец и неговия Син нашият брат тук да оздравее. Знаеш, че когато някой ти даде да пушиш, трябва да последваш традицията и да му помогнеш. Искаме да го излекуваш. Ако нарушиш правилото и откажеш, всичко ще се обърне против теб".
Бака-ай носеше перо и имаше по лицето си знаци, репрезентиращи неговата сила. Той започна да изсмуква от гърдите на Сидни и да издухва във въздуха. Сидни все още го болеше. Той опита втори път, но не помогна. Хенри Кафявата Мечка каза: "Продължавай, ти знаеш какво му е". Тогава Бака-ай каза да опънем една палатка и да внесем Сидни вътре. Алонсо и аз отидохме да кажем на хората да опънат палатката. Внесоха Сидни вътре. Помолиха мен и Алонсо да седнем от двете му страни. Аз превеждах за Бака-ай, защото Хенри не разбираше апачески. Вкарах в палатката няколко камъка и лечителската торба на Бака-ай. Той взе малко билки и ги хвърли в огъня, после опуши някакви пера. Алонсо и аз трябваше да повдигнем Сидни и да го крепим. Бака-ай потри ръката си в земята и я прекара през устата си и после започна да смуче от гърдите на Сидни. На втория път той сметна, че е уловил нещо. Той отиде до вратата и го изплю навън. После взе перата и започна да вее на Сидни. Сидни се протегна и когато Хенри го попита как се чувства, той отвърна, че е добре.
Така правеха старите хора. Понеже Сидни му бе отказал, Бака-ай го омагьоса. Сидни се оправи отведнъж. Когато си болен, оздравяваш постепенно.


***********************************************************************


Има една стара история за появата на пейота. Тя ни връща назад във времената, когато индианците се биели помежду си. Една група индианци лагерували на другия край на Ню Мексико, когато били нападнати. Тамошните планини били много високи. Нападнатото племе се разпръснало във всички посоки. Там останали само една жена и синът й, който бил още момче. Те били липан-апачи. Времето било много горещо и сухо. Всички източници за вода били пресъхнали. Те нямали нито храна, нито вода, а наоколо нямало никого.
Жената казала на момчето си: "Уморена съм, гладна и жадна. Ще спрем да почиваме тук. Може би тук и ще умра. Ти продължавай напред. Ако не успееш да намериш вода и храна, ти също вероятно ще умреш някъде". Тя му казала да поогледа наоколо, за да види дали на може да открие някакви хора. Момчето тръгнало към планините. Било ранна утрин, то вървяло насам-натам без посока. Тогава чуло глас отгоре, който му казал: "Знам, че си гладен. Погледни надолу пред себе си. Ще видиш нещо зелено. Изяж го". Той погледнал и видял едно зелено растение, изкопал го и започнал да яде от него. Огледал се и съзрял още много такива. Изял няколко. Скоро гладът му преминал, сякаш бил изял парче месо. Той изкопал още няколко растения и ги занесъл на майка си. Разказал й за гласа, който му проговорил. Тя изяла част от растенията и се почувствала, като че ли си била хапнала голямо парче месо. Гладът й изчезнал.
Към средата на следобеда станало много горещо. Майката казала: "Не зная кой ни даде това. Ще отправя една молитва към него". Тя се помолила за вода и за това да открият хората от своето племе. След малко един облак закрил небето и започнало да гърми. Излял се дъжд и водите потекли по планинските склонове. Майката и синът пили вода и останали на същото място през нощта, за да почиват.
През нощта жената имала сън. Някой дошъл при нея и й казал: "Погледни нататък и ще видиш една планина". Тя погледнала и забелязала хора, които вървели по възвишенията. Близо до тях имало извор. Мястото се намирало на изток от там, където били те двамата. По време на съня й било казано на сутринта да се изкачи на една висока планина и да погледне в споменатата посока, там някъде щяла да види техните хора. Гласът й казал, че трябва да им занесе пейот и че ако го направи, ще й бъде разкрит пътя до там.
На сутринта те станали, измили се и хапнали малко пейот. Тя разказала на сина си за своя сън. Двамата се изкачили на планината и погледнали в указаната посока. Тя видяла там хора, които лагерували. От съня си тя знаела, че това трябва да са индианци. Майката и момчето тръгнали към тях. По някое време ги срещнал един човек. Той разпознал в тях двамата изгубени. Всички много се зарадвали от тази среща. Когато стигнали лагера, мъжът разаказал на останалите хора какво било станало.
Младежът носел пейота със себе си. След като се настанили, той помолил майка си двамата с нея да опънат едно типи. През нощта той щял да влезе там и да яде пейот, а после да иде в планините. Младият човек седнал вътре в типито и поставил пейота на земята пред себе си, по същия начин, както когато го видял първия път. Той се помолил на духа, който му бил показал пейота, казвайки: "Ти ми помогна. Когато ям пейот тази вечер, искам да ми помогнеш да открия как да го използвам". Младежът имал в себе си лък и стрела. Той удрял със стрелата по тетивата на лъка, сякаш бие тъпан. Изпял две песни. После пушил лула, направена от костта на еленов крак. После отново удрял по тетивата и пял така цялата нощ. Рано сутринта отишъл в планините и стоял там през целият ден и през нощта. На следващата утрин се върнал в лагера.
Той направил това няколко пъти поред. Вдигал типи, пеел и биел "тъпана" си и след това отивал в планините.
Скоро, хората започнали да говорят помежду си. Казвали: "Този младеж прави някакви неща". Веднъж един стар човек отишъл при типито на младежа. Той го извикал и попитал: "Мислиш ли, че ще ми се случи нещо лошо, ако вляза? Искам да вляза". Младежът го поканил вътре и старият човек седнал редом с него. Онзи му подал лулата и я запалил от горящия огън. Дал му да яде и пейот.
Рано сутринта те отишли в планината и се върнали в лагера точно преди мръкване. Майка му междувременно била развалила типито.
След това хората запитали стария човек какво се е случило. Те казали, че следващият път всички ще влязат в типито.
Не след много време момчето отново вдигнало типи. Старецът дошъл. След него дошъл и друг човек и поискал да влезе. Казали му да влезе по часовниковата стрелка и да се грижи за огъня. На следващата сутрин тримата отишли в планините и стояли там до залез. Майката на момчето развалила типито.
На следващият ден момчето казало, че пейотът му е на свършване и трябва да отиде за още. То отишло там, където растял пейотът и набрало още.
Следващият път, когато те вдигнали типи и се събрали, дошъл четвърти мъж. Те му казали да седне от южната страна. На следващият ден всички отишли в планините, както преди. Новият ги попитал дали може да дойде и му било отговорено, че е добре дошъл.
На следващото събиране, всички тези хора дошли и седнали в кръг в типито, започвайки от южната страна. И така, събиране след събиране, идвали още хора, докато типито се напълнило.
През цялото време, момчето се чудело как да подобри звука от своите лък и стрела. То отрязало дълга пръчка и си помислило: "Ще я използвам, за да се моля с нея, така че когато остарея, да мога да си помагам с тази пръчка като ходя". То взело рог и сложило камъчета в него, за да направи дрънкалка. На следващото събиране то използвало тези неща и както държало жезъла и тръскало рога, изпяло няколко песни, които било съчинило.
След това младежът намерил издълбано, вече оформено парче дърво. Сложил вода в него и отгоре вързал парче кожа. Направил си палка за тъпана от дървото юка. На следващото събиране дал тъпана на човека до него, за да бие, докато той пее. На сутринта той казал на човека да развърже кожата на тъпана. Той казал: "Може би заради този рог ще се сдобием с месо. Звукът на този тъпан ми напомня грохота на бягащо стадо, а водата - на дъжда, който вали. Мислете за нещата, които би било добре да имаме тук". Другите научили свои песни и скоро всичко на събиранията започнало да върви както трябва. Различните хора добавили нови неща. Камъчетата върху тъпана предствлявали коловете на типито. Връвта представлявало въжето, с което са завързани коловете на върха на типито.
По-късно Найкогал научил за пейота и го донесъл при нас. След време той се разпространил на север чак до щатите Северна и Южна Дакота. И до днес той е наша религия. Дори в наши дни разни хора добавят различни неща към нея, за да я направят по-добра. Много отдавна момчето им казало да мислят за неща, които ще я направят по-добра. В днешно време церемонията се провежда по време на празници, като Деня на благодарността и Възкресение, а угощенията са били прибавени към нея.

Подбрал и превел: Стефан Стаменов

--------------------------------------------------------------------------------------------

Клинтидие - Така се нарича едно от кайова-апачките военни общества (бел. ред.)

Общество на Танцуващите-с-Кратуна - Става въпрос за дрънкалки, направени от кратуни, каквито използували членовете на това общество (бел. ред.)

Хенд-гейм - Хазартна игра, имаща характер на магически акт, свещенодействие, тъй като се приема, че при нея от страна на играчите се използват свръхестествени способности. Тази игра била широко разпространена сред индианците. В някое от следващите издания на алманаха ще разкажем за нея по-подробно (бел. ред.)



Българско индианско общество "Орловият кръг"

Интересно

Страхотно! Благодаря!