Eнклав (Рейзорленд, книга 1), Ан Агире

там долу,
в безпрозоречната утроба на сляпата майка,
в мъртвилото на нощта, под немощните лъчи на една лампа в
алабастров глобус, едно момиче излезе от мрака
с ридание
- Джордж Макдоналд, Дневното момче и Нощното момиче.

Дюс

Родена съм по време на втория холокост. Хората са ни разказвали легенди за времената, в които човешкия вид е живеел по-дълго. Мислех си, че това са само приказки. В моя свят никой не доживяваше до четиридесетата си годишнина.
Днес беше рождения ми ден. Всеки един рожден ден добавяше нов пласт от страх, а тази година беше по-лошо. Живеех в енклав, в който най-възрастния от нас беше достигнал двайсет и седем години. Лицето му беше сбръчкано, а пръстите му трепереха, когато се опитваше да извърши и най-дребни задачи. Някои шепнеха, че би било милосърдие да го убият, но имаха предвид, че не искаха да видят своето бъдеще изписано върху кожата му.
- Готова ли си? - Туист стоеше в очакване в тъмнината.
Той вече носеше своите белези; беше две години по-голям от мен и ако той беше оцелял през ритуала, значи и аз можех. Туист беше дребен и неустойчив по всички стандарти, а лишенията бяха прорязали черти по бузите му, състарявайки го. Изучих бледността по ръцете си и му кимнах. Беше ми време да се превърна в жена.

Тунелите бяха широки и оградени от метални решетки. Бяхме открили останки от нещо, което трябва да се е явявало транспорт, но те лежаха настрани като някакви величави мъртви зверове.
Използвахме ги за спешни подслони понякога. Ако ловният отряд беше атакуван, преди да достигне убежището, тежките метални стени между тях и изгладнелите зверове представляваха разликата между живота и смъртта.
Никога не се бях намирала извън енклава разбира се. Това пространство обхващаше единствения свят, който познавах, потънал в мрак и извиващ се пушек. Стените бяха стари, изградени от правоъгълни блокове. Някога са имали цвят, но годините ги бяха износили до сиво. От предметите, които бяхме събрали със сметта от дълбините на лабиринтът от гъсто населени улички идваха ивици яркост.
Последвах Туист през лабиринта, като погледът ми се спираше на познатите обекти. Любимата ми вещ беше една картина на момиче, носещо се на бял облак. Не можех да различа какво държи тя, тази част беше избледняла. Но думите в яркочервено ХЕВЪНЛИ ХАМ* ми звучаха чудесно. Не бях сигурна какво беше това, но от изражението й съдех, че трябва да бе нещо много добро. ( * Хевънли Хам (Небесна шунка) е верига за бързо хранене, Бел.пр.)
Енклавът събираше на именуващ ден всички, които оцелееха, за да бъдат дарени с име.
Губехме толкова много, когато бяха малки, че просто наричахме всички деца Момче или Момиче редом с цифра. Тъй като нашия енклав беше малък – и намаляващ – разпознах всяко лице, засенчено в полусветлината. Беше трудно да не позволя на очакванията ми за болка да вържат на възел стомаха ми заедно със страха, че ще ми плеснат отвратително име, което ще ми е лепнато докато умра.
Моля, нека е нещо хубаво.
Най-старият, който беше обременен с името Уайтуол* (*Бяла стена, бел.пр.), се придвижи към центъра на кръга. Спря пред огъня и извиващите се пламъци оцветиха кожата му в ужасяващи светлосенки. Той ме привика напред с една ръка. Веднага щом се присъединих към него, той изрече:
- Нека всеки Ловец да донесе своя дар.
Останалите донесоха подаръците си и ги скупчиха в краката ми. Купът от интересни предмети нарастваше – а за няколко от тях си нямах и представа за какво биха могли да служат. Декорация може би?
Хората в предишния свят изглеждаха обсебени от предметите, които съществуваха единствено, за да изглеждат красиво. Не можех да си представя подобно нещо.
Когато приключиха, Уайтуол се обърна към мен
- Време е.
Настана тишина. През тунелите отекнаха плачове. Някъде наблизо някой страдаше, но той не беше достатъчно стар, за да присъства на моето именуване. Можеше да изгубим още един гражданин, преди да приключим тук. Болестите и треската ни опустошаваха, а медицинския ни работник правеше повече вреди, отколкото добро, както ми се струваше. Но се бях научила да не поставям под въпрос грижите му. Тук, в енклава, никой не преуспяваше с демонстрирането на независима мисъл.
Тези правила ни помагат да оцелеем, би казал Уайтуол, Ако не можеш да ги спазваш си свободен да видиш как ще се справиш на повърхността
Старшият имаше склонност към гадости; не знаех дали е бил винаги такъв или годините го бяха превърнали в това. А сега стоеше пред мен готов да пролее кръвта ми.
Макар никога преди това да не бях ставала свидетел на ритуала, знаех какво да очаквам. Протегнах ръце. Бръсначът проблесна в светлината на огъня. Това беше нашето почетно притежание и най-старшите го поддържаха чист и остър. Той направи три грапави разреза на лявата ми ръка и задържах болката си, докато се навиваше в безмълвен плач вътре в мен. Нямаше да засрамвам енклава като се разрева. Той поряза дясната ми ръка, преди да успея да направя нещо повече от напрягане. Стиснах зъби, докато горещата кръв се спускаше надолу. Не беше твърде много. Разрезите бяха плитки и символични.
- Затвори очи – каза той.
Подчиних се. Той се наведе, разпръсвайки подаръците пред мен и сграбчи ръката ми.
Пръстите му бяха студени и тънки. Върху каквото потечеше кръвта ми, това име щеше да ми се даде. Със затворени очи можех да чуя дишането на останалите, но те бяха смълчани и почтителни. Наблизо се чу шум от движение.
- Отвори очи и поздрави света, Ловджийке. От този ден нататък ще се наричаш Дюс* (*дявол, двойка (на карти) - бел.пр.)
Видях старшия да държи карта. Тя беше разкъсана и опетнена, пожълтяла от годините. На гърбът й имаше красива червена плетеница, а върху предната страна имаше нещо, което приличаше на черно острие от лопата с цифрата две. Тя също беше изпъстрена с кръвта ми, което означаваше, че трябва да я задържа със себе си за всички времена. Взех картата от Уайтуол с промърморена благодарност Странно. Вече няма да съм известна като Момиче15. Името ми щеше да ми отнеме известно време да му свикна. Енклавът се разпръсна. Хората ми кимваха уважително, докато тръгваха по своите си работи. Сега, когато церемонията по именуващия ден беше завършена, все още оставаше да се наловува храна и да се съберат провизии. Работата ни никога не приключваше.
- Беше много смела – каза Туист. - Сега нека се погрижим за ръцете ти.
Беше добре, че нямаме публика за тази част, понеже камуфлажът ми се срина. Разплаках се, когато той постави горещия метал върху кожата ми. Шест белега като доказателство, че съм достатъчно корава, за да се наричам Ловджийка. Другите граждани получаваха по-малко. Майсторите носеха три белега. Развъждащите само по един. От както всеки се помнеше количеството белези по ръцете беше идентификация каква роля заемаше гражданина. Не можехме да позволим на раните да се излекуват натурално по две причини: Нямаше да станат подобаващи белези и можеше да се инфектират. През годините бяхме изгубили твърде много хора по време на ритуала за именуващия ден, понеже плачеха и умоляваха, не можеха да понесат нажеженият до бяло край.
Сега Туист вече не се спираше пред сълзите и аз бях доволна, че не ги забелязва.
Аз съм Дюс
Сълзите се спускаха по бузите ми, докато краищата на раните замираха, но белезите се появяваха един по един, доказвайки силите ми и способността ми да разруша всичко, което открия в тунелите. Бях тренирана за този ден през целия си живот; можех да боравя с нож или тояга с еднаква вещина. Всяка хапка храна, която ядях и която беше осигурена от някой друг, поглъщах със съзнанието, че един ден ще е моят ред да осигурявам храна за децата.
Този ден беше дошъл. Момиче15 беше мъртво.
Да живее Дюс.

***

След именуването двама приятели ми бяха организирали парти. Открих ги и двамата чакащи ме в Общия район. Бяхме израснали заедно като деца, макар личните и физическите ни умения да ни бяха поставили на различни пътища. И все пак Тимбъл (*Напръстник, бел.пр.) и Стоун (*Камък, бел.пр.) бяха моите двама най-близки приятели.
От трима ни аз бях най-млада и те бяха имали удоволствието да ме наричат Момиче15, след като и двамата получиха своите имена. Тимбъл беше дребно момиче, малко по-възрастно от мен, което служеше като Майстор. Тя имаше тъмна коса и кафяви очи. Заради заострената й брадичка и големи очи хората понякога поставяха под въпрос дали тя е достатъчно голяма да бъде извън детското обучение. Тя мразеше това, нямаше по-сигурен начин да събудиш темперамента й.
Мръсотията често петнеше пръстите й, защото работеше с ръцете си, и намираше начин да изцапа дрехите й и да замърси и лицето й. Бяхме свикнали да я видим как си почесва бузата и оставя тъмна следа. Но вече не я дразнех, понеже тя беше чувствителна. Един от краката й беше съвсем малко по-къс от другия и тя се движеше с напомняне за накуцване, не от нараняване, а от този малък дефект. Иначе лесно би могла да се превърне в Развъждащ.
Тъй като беше силен и красив, но не особено умен, Стоун се оказа Развъждащ. Уайтуол открил, че в него има добри данни и, че ако се съчетае с умна женска, ще осигури добро, стабилно потомство. Само на хора с добри отличителни белези им беше позволено да допринасят за следващото поколение, а старшите контролираха внимателно ражданията.
Не можехме да си позволим повече деца, за които да не можем да осигурим провизии.
Тимбъл избърза напред, за да провери ръцете ми.
- Колко болеше?
- Много – казах. - Два пъти колкото твоите. - Отправих към Стоун целенасочен поглед. - Шест пъти колкото твоите.
Той винаги се шегуваше, че има най-лесната работа в енклава и може би това беше истина, но аз не бих желала бремето да се грижа за това нашите хора да оцелеят за следващо поколение. На върха на това, че даваше потомство, той също така споделяше отговорността от грижата за това потомство. Не мислех, че ще мога да се справя с толкова много смърт. Децата бяха невероятно крехки. Тази година той беше създал едно момче и не знаех как се справя със страха. Едва си спомнях моята майка; тя беше умряла млада, дори и по нашите стандарти. Когато беше на осемнайсет през енклава се разпространил вирус, най-вероятно разпространен от занаятчийския отряд от Насау. Той отне много от нашите хора през онази година.
Някои хора смятаха, че потомците на Развъждащите трябва да останат в тази роля. Имаше тихо движение сред Ловците да се погрижат за броя на своите – веднъж щом един Ловец стане твърде стар за патрулиране, той или тя може да създаде потомство за следващата продукция от Ловци.
През целия си живот се бях борила срещу подобно мислене. От времето, от което проходих бях гледала как Ловците отиват в тунелите и знаех, че това е съдбата ми.
- Не съм виновен, че съм красив – каза той, ухилвайки се.
- Спрете и двамата – Тимбъл извади подарък, увит в износена дреха. - Заповядай.
Това не го бях очаквала. Повдигнала вежди, поех пакета от нея, прецених тежестта му и казах:
- Направила си ми нови ножове.
Тя ме изгледа кръвнишки.
- Мразя, когато правиш така.
За да я умилостивя отворих плата.
- Те са красиви.
И бяха такива. Само един Майстор може да свърши такава добра работа.
Беше създала тези специално за мен. Представих си дългите часове над огъня и времето, прекарано в прахта, както и каляването на стоманата, полирането и подострянето след това. Ножовете блестяха в светлината на факлите. Тествах ги и открих, че са перфектно балансирани. Упражних няколко движения, за да й покажа колко много ги харесвам, а Стоун подскочи така, сякаш бих могла да го ударя, без да искам. Той можеше да бъде такъв идиот. Една ловджийка никога не промушваше с ножа си нещо, което нямаше намерение да промуши.
- Исках да разполагаш с най-доброто там навън.
- Аз също – каза Стоун.
Той не си беше направил труда да увие подаръка си, който просто беше твърде голям. Прътът не беше в качеството на направеното от един Майстор, но Стоун имаше надарена ръка в дялкането и беше взел стабилна дървесина за сърцевината. Подозирах, че Тимбъл трябва да му бе помогнал с изливането на метала в горния и долния му край, но претенциозните фигури, издълбани в дървото идваха безспорно от него. Не разпознах всички от животните, но беше прекрасно и стабилно приспособление, с което щях да се чувствам в по-голяма безопасност, докато е закачено на гърба ми. Той беше оцветил издялканите мотиви в някакъв вид боя, за да изпъкват върху основата на пръта. Декорациите всъщност щяха да ме затруднят повече при поддръжката на оръжието чисто, но Стоун беше Развъждащ и от него не можеше да се очаква да мисли за неща от този сорт. Усмихнах се оценяващо.
- Прекрасен е.
И двамата ме прегърнаха и след това извадиха специалитета, която бяхме пазили за рождения ми ден.
Тимбъл се беше пазарил за този тенекиена кутия от доста време – в очакване на повода. Самата кутия предлагаше необичайна наслада, състояща се в това, че блестеше в червено и бяло, по-ярко от повечето неща, които откривахме тук долу. Не знаехме какво се намира в нея; само, че беше запечатана толкова усърдно, че имахме нужда от инструменти, за да я отворим.
От нея се понесе прекрасна миризма навън. Никога не бях подушвала нещо подобно, но беше свежо и сладко. Вътре не видях нищо повече от оцветен прах. Не беше възможно да се каже какво е било това едно време, но самия аромат превърна именуващия ми ден в нещо специално.
- Какво е това? - попита Тимбъл.
Колебливо докоснах с върха на пръста си розовия прах.
- Мисля, че би могло да е предназначено за това, да ни кара да замиришем по-добре.
- На дрехите ли трябва да си го слагаме? - Стоун се наклони напред и подуши.
Тимбъл обмисли въпроса.
- Само за специални поводи.
- Има ли нещо вътре? - размърдах пръсти, докато не докоснах дъното – Има!
Ликувайки извадих квадратно твърд хартиен лист. Беше бяло със златни букви, , но те имаха смешна форма. Те се извиваха и снишаваха, и закъдряха по начини, които ги правеха объркващи за окото ми.
- Остави го обратно – каза тя. - Може да е важно.
То беше важно, дори и само за това, че беше един от малкото завършени документи, които имахме от предишните времена.
- Трябва да го занесем при Словопазителя.
Дори и въпреки, че бяхме изтъргували този предмет, нещата бяха такива, че ако той можеше да донесе на енклава някаква полза, а ние го запазехме за себе си, щяхме да се окажем в големи неприятности.
По негласно споразумение поставихме листа на мястото му и затворихме кутията. Имахме еднакви отрезвени изражения, бидейки наясно с потенциалните последствия. Никой от нас не искаше да бъде обвинен в укриване на запаси.
- Да се погрижим за това веднага – каза Стоун. - Скоро трябва да се връщам при хлапетата.
- Дай ми минутка.
Притичвайки се отправих да търся Туист. Окрих го в кухнята, нищо изненадващо. Все още не ми беше назначено лично местожилище. Сега, когато вече бях именувана, можех да си имам собствена стая. Без повече общи спални с децата.
- Какво искаш? - поиска да знае той.
Опитах се да не се засягам. Само защото се бях сдобила с име това не значеше, че начинът, по който той се държеше с мен щеше да се подобри за една нощ. За някои щях да бъда малко повече от дете за няколко години. Докато не започнех да се отправям към по-големи възрастови граници.
- Само да ми кажеш къде ми е мястото?
Туист въздъхна, но услужливо поведе към мазето. По пътя избегнахме много трупове и ранени през наредените отделения и временни подслони. Моята стая беше измежду две други, но това си бяха четири фута, които да нарека само мои.
Стаята ми имаше три груби стени, изработени от стар метал и опънато перде от плат, заради илюзията за усамотеност. Всички имаха повече или по-малко същото; просто варираше според това какви дреболии притежават хората. Аз имах тайна слабост към бляскави неща. Винаги търгувах за нещо, което блести като го задържа срещу светлината.
- Това ли е всичко?
Преди да успея да отговоря, той тръгна да се връща обратно към кухнята. Поемайки си дълбоко дъх, изблъсках пердето. Имах си вехта шпатула и една щайга за складиране на оскъдните ми принадлежности. Но никой друг нямаше право да идва тук без личното ми разрешение. Бях си заслужила мястото. Въпреки тревогите си се усмихнах, докато подреждах новите си оръжия. Никой нямаше да пипа нищо тук, а беше най-добре да не отивам на посещение при Словопазителя въоръжена до зъби.
Също като Уайтуол, годините му се отразяваха и той имаше склонността да е странен.
Далеч не горях от нетърпение за този разпит.