Десет безсмъртни градски легенди

Всички сме чували и разказвали историите, които започват така: „Най-добрата приятелка на братовчедката на майка ми разправя, че ..."

Градските митове или легенди по определение са истории или „факти", които хората повтарят сякаш са истина, макар че не знаят къде, кога и дали изобщо са се случили. Докато пътуват през граници и поколения, тези истории обикновено стават толкова абсурдни или преувеличени, че наистина се превръщат в мит.

Дали включват духове, превъплъщения или смъртоносна интрига, те са свързани от това, че звучат, сякаш сме ги чували някъде преди - защото от поколения насам те циркулират по детските площадки, в офиса, у дома или по имейл. Вестник Independent избира любимите си десет градски легенди:

Приказките за алигатори, които живеят в каналите на Ню Йорк, се въртят от трийсетте години насам. Вестник Ню Йорк Таймс първи съобщава за „среща от третия вид" през зимата на 1935 година, когато две момчета видели огромен крокодил, докато изривали сняг в канала. След това такива истории започват да се роят и докладват в полицията, като дават началото на поколения градски легенди за населените със земноводни канали под земята.

В подобни приказки може и да има известна истина, тъй като през петдесетте години в Америка и Великобритания алигаторите бебета са модерни домашни любимци, и много хора ги изхвърлят в тоалетната, когато поотраснат и започнат да стават по-устати. Много популярната в Англия детска книжка „Криндълклакс" от Филип Ридли разказва за полу-крокодил, полу-дракон, който живее в канализацията и разпространява тази легенда сред децата и до днес.

На сутринта след тежък запой се събуждаш във ваната, покрит с лед, а един или повече от органите ти липсват, най-вероятно отдавна продадени на черния пазар - това е една от по-модерните градски легенди. От деветдесетте години насам историите за кражба на бъбреци, черни дробове и очи се популяризират от сериали като Досиетата Х и се разказват в детски градини, офиси и клубове из целия свят.

Въпреки зачестяването на трансплантацията на органи към края на миналия век, концепцията за донорството все още донякъде е табу. Макар здравият смисъл да ни показва, че мъртвите не се нуждаят от органите, които живите могат да използват, но дължината на списъците с чакащи донорство показва, че не всеки мисли така. Идеята, че някой от жизненоважните ни органи може да ни бъде отнет насила и после продаден, си играе с най-дълбокоте ни човешки страхове.

Докато шофира сам нощем, мъж забелязва в светлината на фаровете самотна фигура с вдигнат палец край пътя. С надеждата да оживи дългото и доста скучно пътуване, шофьорът намалява и спира, за да предложи превоз на стопаджията. Тази история има много варианти, но най-често приключва с внезапното изчезване или зловеща трансформация на мистериозния стопаджия.

В някои култури стопаджията е красива жена, която награждава шофьора с пари или любов, а в други - убиец-беглец, въоръжен с петносани от кръв ножове, а добрият шофьор получава за отплата брутална смърт. Най-често обаче стопаджията просто изчезва при пристигането на желаното място, също толкова внезапно, както се е появил. Разказите за мистериозните стопаджии датират назад във времето до 16 век, но наистина набират скорост в Европа през 70-те години на миналия век, когато в Германия и Италия се появяват многобройни разкази за изчезващи монахни стопаджийки.

Ако по дефиниция градската легенда е история, която непрестанно се разказва като истинска, макар да има съмнителни източници, то интернет играе основна роля като източник през последните двайсет години. Един от последните митове, разпространяващ се по Мрежата е, че на 27 август 2009 година Марс ще се приближи до Земята на същото разстояние, на което е и Луната. Изглежда последният път, когато това се е случило, е било преди пет хиляди години, а следващият ще бъде през 2287 година.

Астрономите бързат да уточнят, че това са пълни лъжи - най-близкото събитие до подобен спектакъл е било през 2003 година, когато Марс се приближава на „само" 150 пъти по-голямо разстояние от това между Луната и Земята. Това трябва да донесе облекчение на вярващите в историята, защото ако Марс дойде толкова наблизо, вълните в земните океани ще полудеят и ни очакват страхотни цунамита.

Историите за невнимателния планинар, който се събужда с пълен мехур нощем, разкопчава ципа на палатката и с препъване с отправя към химическата тоалетната в тъмното сред дърветата, за да изчезне завинаги, се разказват край лагерните огньове откакто свят светува - или поне откакто химическите тоалетни влизат в употреба в края на двайсети век. Често след грубото изчезване на починалия остават само чифт очила или долнище на пижама, след като той пада в тоалетната и химикалите вътре го разяждат.

Фактът, че в такива тоалетни химикалите са изключително слаби - повечето пъти недостатъчно силни дори да премахнат неприятната миризма, докато бъдат изпразнение в съответната цистерна, изобщо не могат да спрат разпространението на легендата. В някои версии се намесва и отмъстителен призрак, който бута нищо неподозиращия човек в смъртоносната гнус. Любима история за 12-годишни момичета, които искат да уплашат десетгодишните си по-малки и досадни братчета.

Спонтанното самозапалване е феномен, дефиниран като химическа реакция в даден обект, резултат от внезапно запалване на пламъци. Случаите на спонтанно самозапалване у хората се разпространяват от поне три века и наброяват над двеста, според Уикипедия. Историите са различни, но някои от подробностите съвпадат - човешките пожари са кратки и не нанасят почти никакви щети извън тялото на запалилия се - крайници и дрехи си стоят непокътнати до купчинки необясним овъглен прах.

Разбира се, учените отдавна са отхвърлили вероятността човешкото тяло да се самозапали, а при повечето регистрирани „случаи", има много по-достоверни външни източници на пламъка. Митичните хипотези обаче включват и възможността самозапалването да е психосоматичен феномен - тялото се обръща срещу себе си, когато умът е много депресиран или заринат с емоции, и затова метанът и други опасни газове в тялото се самозапалват.


„Писък", един от най-популярните филми на ужасите през деветдесетте, най-вероятно е първоизточникът на тази градска легенда. Детегледачката е в хола на чужда къща, а бебето спи, когато телефоннът иззвънява. От другата страна се чува само тежко дишане и тя затваря, като си мисли, че е просто грешка, но започва да се притеснява, когато обаждането се повтаря няколко пъти. Според различните версии, този, който се обажда, може да заплаши с убийство или детеглеачката, или децата. След това тя се обажда в полицията, откъдето й казват да затвори и заключи всички врати и прозорци и да не мърда от мястото си, докато те проследят обаждането.

Обикновено се оказва, че мистериозният глас всъщност е на втория етаж в къщата и детегледачката се е затворила насаме с него - и когато тя вдигне телефона следващия път, полицията проследява разговора до същата къща, но твърде късно - накрая я намират убита, а телефонната слушалка се търкаля до тялото й.

Тази легенда е чисто британска - според интернет се е случила или в Абърдийн, или в Бат, или в Оксфорд, или в Кент. Историята е за мъж, който редовно си купувал лотарийни билети и всяка събота се събирал с приятели за, за да гледат заедно тегленето над халба бира. Една вечер печели. Полудява от радост, че най-сетне шестте му цифри са излезли и е спечелил голямата печалба - между 2 и 17 милиона лири, според различните версии, и показва билета си на всички, които искат да го видят. Накрая обаче му връщат друг билет и „щастливецът" се напива до козирката и или се обесва, или скача от моста, или застрелва всичките си приятели и самия себе си, също в зависимост от коя версия ви разказват. Печелившият билет, разбира се, никога не се намира.


Легендата, че след смъртта косата и ноктите на починалия продължават да растат, започва да се разказва през 17 век, когато няколко мъртви Кавалери (поддръжници на Чарлз II по време на гражданската война), са извадени от гробовете с учудващо дълги къдрици. Учените обаче обясняват, че всичко е само оптическа илюзия - след смъртта кожата на главата и пръстите изсъхва и се свива и така дава впечатлението, че ноктите и косата продължават да растат. Хората са свикнали да виждат ежедневния растеж, но не и как кожата се свива, така че това недоразумение е разбираемо.


Много от нас са чували като деца, че да си глътнеш дъвката гарантира всякакви сътресения - стомахът се залепва, а червата блокират от лепкавото вещество. Силно е вероятно да сте чували и че глътната дъвка се разгражда в стомаха за най-малко седем години. Макар че това е всепризната легенда, изглежда в нея има някакво зрънце истина, защото учените са убедени, че гълтането на прекалено много дъвки не е особено здравословно. По-забавен обаче е митът, че дъвките се правят от китова мас.




http://bgvesti.com