Славянският пантеон обхваща онези свръхестествени сили, които притежават характеристиките на богове в същинския смисъл на това понятие. В пантеона не се включват различните духове, демони, антропоморфизирани природни обекти, приказни същества и персонификации.
В пантеона обикновено не се включват и по-старите индоевропейски, балто-славянски и панславянски култови образи, характерни за еволюиралите анимистични и тотемистични дорелигиозни вярвания.
За славянските божества е характерна висока степен на антропоморфизация и силно усложена система от ипостасни проявления. С други думи казано, почти всички славянски богове и богини имат човешки облик, и често се сливат един в друг, като едно божество може да бъде представено от друго, поради сходства във функциите.
Белобог - е предполагаемо славянско божество. Не е сигурно дали такъв бог е почитан от славяните, но в миналото много изследователи на славянската митология са приемали съществуването на божество, противопоставящо се на Чернобог. Не съществуват исторически източници, които да подкрепят тази хипотеза, поради което днес тя е силно оспорвана.
Велес - е славянският бог на мъдростта, магията, познанието, уменията, изкуството, скотовъдството.
Етимологията на името е твърде несигурна. Името му се свързва с влас — косъм, козина, т.е. „облечен в кожи“, „скотовъдец“. Някои го извеждат от власть (власт, мощ) и власти (владея, притежавам, господствам). Формата Велес, пък, очевидно би могла да произхожда от корена вел-, веле-, т.е. голям, велик, могъщ.
Велес обитава приказна градина някъде на края на земята, точно на входа на Долната земя, където обитават навите — душите на умрелите хора. Така той също влиза в ролята на бог на мъртвите, ала символизира философските аспекти на смъртта, в качеството ѝ на стадий от прераждането, на резултат от завъртането на жизнения цикъл. Разбира се тук „прераждане“ означава универсално трансцендентално преминаване от едно същностно състояние в друго, като развитие по права линия, а не в кръгова цикличност, както е в източната философия. Вероятно именно Велесовите владения славяните са наричали Рай — термин, известен още от предхристиянския период, зад който стояла представата за вечно зелена, богата, отрупана с плод градина на топлина и блажен покой.
Даждбог - е бог, почитан от някои славянски народи преди тяхната християнизация и вероятно свързван със слънцето. Единствените писмени източници за Даждбог са от Киевска Рус, като в тях се споменава почитането му по времето на Владимир I (10-11 век). Персонаж с подобно име се среща и в сръбския фолклор.
Името на Даждбог се свързва със старославянското дати (давам, въздавам, възнаграждавам, раждам плод) и повелителната му форма дажд (дай, дари). Т.е. „Даващ бог“, „Даряващ бог“ или „Дайбог“, „Дайбоже“. Според някои автори името трябва да се обясни с древноиранското даги — горя, обгарям. Най-близкия паралел на думата Дъжд е в древния източно-ирански или авестийски език, в който съществува дума "Дазда"(dazdâ, dazda) – Дарове.
Древните руси особено са почитали Даждбог, като са се считали за негови внуци.
Важното място на Даждбог в руската традиция се потвърждава и от факта, че той е едно от шестте върховни божества, въздигнати във „Великия“ пантеон на киевския княз Владимир.
Дид – бог на пролетта и новия живот.
Пеперуна - Пеперуна или Додола (още Пеперуда, Пеперугя, Перперуна, Перуница, Дудула, Дудулейка, Дудулица, Дидиля) е женски персонаж от южнославянската митология, основна фигура при обредни ритуали за призоваване на дъжд. Свързана е с култа към древния славянски бог Перун.
Образът на Пеперуна има изключително древен характер и може да бъде проследен до корените на индоевропейската прарелигия. В резултат сходни женски персонажи, свързани с бога-гръмовержец се срещат в митологиите и на други индоевропейски народи. Може, например, да се направи сравнение със скандинавската Фьоргюн, майка на бог Тор, и литовската Дундулис.
Доля - богиня на съдбата, на щастието и на добрия късмет.
Зори - Зори (Зари, Зарии) в славянската митология е сборното название на богини, дъщери на Даждбог. Те са двете божествени въплъщения на планетата Венера, наречени Вечерница и Зорница (Денница) и са покровителки на утрото и вечерта. Зорница е богиня на развиделяването, а Вечерница — богиня на здрачаването. Славяните са се страхували еднакво и от двете, доколкото и двете са свързвани с т.нар. разпътно време — от появата до изчезването на Венера от небесклона.
Според някои източници съществува и трета сестра - богиня на мрака (midnight), чието име е неизвестно. Освен задълженията към баща си трите сестри охраняват безимен бог окован към съзвездието Голямата мечка.
Мокош - богиня, почитана от източните славяни. Тя охранява хамбарите, оборите, плевните и кошарите, и дарява храната и дрехите в семейството. Грижи се за добруването на рода и дома, за материалното подсигуряване на неговите обитатели. Представяна е като млада дългокоса жена с рог в дясната ръка, което е явен паралел с общоиндоевропейската идея за „Рога на изобилието“.
Името ѝ е с твърде неясна етимология и многото автори дават напълно противоположни значения. Името ѝ често се споменава в комбинация с Мати Сыра Земля, т.е. налице е връзка с влажната земя, което е в близка релация с плодородието на почвата: влажна земя — плодовита земя — богата реколта и обратно — суха земя — безплодна земя — бедна реколта.
Мокош вероятно е едно от превъплъщенията на Майката Земя. Като такова, тя е била особено почитана сред източните славяни и била единствената богиня включена във Владимировия висш пантеон, наред с боговете Перун, Хърс, Даждбог, Стрибог и Симаргал.
Според някои автори Мокош е била съпруга на Велес — господаря на градината на праведните Рай. В този смисъл тя е представяна като богиня на подземния свят, Нав. В подкрепа на този възглед е и пасажът: „требу кладутъ и творят... Мокошьи диве.... мажютъ Екатию богыню, сию же деву творятъ и Мокошь чтут“ от „Слово об идолах“, където Мокош е сравнявана с древногръцката Хеката.
За богиня Мокош също се споменава в „Слово о мздоимании“, „Слово о покаянии“ и др.
Мора – е славянска богиня.
Етимологията на праслав. *mora се свързва с рус. кики-мора, укр. мора „нечист дух“, сръб. мора „призрак, кошмар“, словен. mora, чеш. můra „нощна пеперуда“, пол. mora, zmora, mara, горнолуж. murava, долнолуж. morava, бълг. диал. морава „кошмар“, които имат точни съответствия в германските езици: старонем., староангл. mara „привидение“ и в келтски: ирл. mor-rīgain „кралицата на духовете“.
Мора също докарва зимата. В края на есента тя преборва отслабващото смаляващо се слънце и установява властта си на над земята до следващата пролет.
Мора лесно може да бъде отъждествена със старогерманската Хелл, чието име в германските езици след християнизацията започва да значи Ад, т.е. християнския подземен свят. Също като скандинавската царица на мъртвите, Мора сама може да донесе смърт, да управлява мъртвите и да решава кой да влезе в Ада, и кой не.
Не съществува подобен еквивалент между Мора и древногръцката Персефона, която, отвлечена от Хадес в подземното царство, така и си остава някак несвойствена, непринадлежаща нему. Определени паралели, обаче, могат да се направят с древногръцката Хеката, която обитава света на мъртвите и понякога носи смърт, при което отвежда жертвите си във владенията на Хадес.
Мора е спомената в „Mater Verborum“ и „Краледворская рукопись“
Перун - Перун (още Piorun, Parun, Перин) — едно от най-могъщите божества в славянската митология, сътворител на гръмотевицата и светкавицата, носител на бури и дъжд, закрилник на бойците и предводител на отрядите по време на битка.
Почти навсякъде Перун е върховен бог. Името му се извежда от индоевропейския корен *(s)per-, което означава „удрям“, „поразявам“ (праслав. *рьrаti, *perǫ, бълг. пера, первам, перна, литовски perti „удрям, бия“) и в праславянския език има производна *perunъ, „гръм, светкавица“, дума, която е запазена в рус.и укр. перун, беларус. пярун, чеш. perun, пол. piorun „гръм“. Името на бога следователно е тъждествено на името на германския бог Тор - þórr, Donner „мълния, гръм“. По всяка вероятност култът към Перун е изпитал влиянието на германския култ към Тор. В езика на полабските славяни четвъртък се наричал Peräunedån, което калкира нем. Donnerstag.
Освен мълниеносец, рушител и наказател, Перун е и благодетел — дъждовете които предизвиква носят живот и плодородие на земята. За да поощри праведните хора, той им помага и ги дарява за добрите им дела, а жестокостта и строгостта му внасят и утвърждават реда сред людете.
Бог Перун е споменат в договорите между византийците и киевските князе Олег (907 г.), Игор I (945 г.) и Светослав I (971 г.). За Перун се говори и в хрониките „Слово и откровение святых апостолов“ (14 век), „Слово о покаянии“ и „Слово о мздоимании“. В старобългарската литература не е засвидетелстван.
Образът на Перун съответства на балтийския Перкунас, скандинавския Тор, гръцкия Зевс, латинския Марс, келтския Таринис. След християнизацията на битово ниво е отъждествяван със Свети Илия.
Предполага се, че името на германския град Прон е свързано с името на бог Перун. От името на Перун произхожда името на цветето перуника.
Поревит - славянски бог на дърветата, плодородието, мъжката оплодителна сила и сексуална потентност. Той е символ на мъжкото начало в зачеването на нов живот, покровител на мъжкото семе и по асоциация — на растителните семена. Името му може да се интерпретира като Плодовит, Богат на семе.
На славянския остров Руян (Рюген), в Балтийско море, имало местност Кореница, където се намирал храмът на бог Поревит. Там бил поставен негов идол, който го изобразявал с четирилика глава и още едно лице на гърдите. Петте му лица вероятно олицетворяват петте зимни месеца през които Поревит бди над земята и развиващото се в нея зърно. В древността слънчевият славянски календар се е разделял на пет зимни (неземеделски, неработни) и седем летни (земеделски, работни) месеца.
Средновековният хроникьор Хелмолд пише в своята „Славянска хроника“ (Chronicon Slavorum) за бога Прове. Славяните от Алденбургската област му отдавали почит в една дъбова гора, която била обявена за свещена. Там служели влъхви (славянски жреци) и било забранено да се ходи с оръжие или да се изричат лоши думи.
Радегаст - е божество, почитано от западните славянски племена. Споменава се за пръв път в хрониката на Адам Бременски, където се описва култовия център на славяните в Ретра. В нея той отбелязва, че върховно божество в това светилище е Редигаст (Redigast), изключително почитан от ратарите (redarii). По-късно летописецът Хелмолд също споменава това божество, отбелязвайки известното му прорицалище и съобщава, че Радегаст е бог и на ободритите
Предполага се, че Радегаст е слънчево божество с воински функции. Ободритите го изобразяват с щит на гърдите, на който е изобразена бича глава; в ръката си държи секира, а на главата му има птица
Около 50 години преди Адам Бременски, светилището в Ретра е посетено от Титмар Мерзебургски, който го описва (наричайки града Ридегост (Riedegost)) и отбелязва, че главното божество в него е Сварожич. Това дава основание на някои изследователи да се съмняват в съществуването на божество с името Радегаст. Някои от тях приемат, че Радегаст е епитет на Сварожич (от етимологията „rad“ — „мил“ и „gostъ“ — „гост“, т. е. Слънцето (Сварог, Сварожич) като желан гост). Според други, Адам Бременски произволно пренася географското название Riedegost върху Сварожич, като има предположения, че географското название Riedegost би могло да се възстанови като Redny („мокър, влажен“) gozd („гора, лес“), тъй като светилището се намира на брега на езеро в свещена девствена гора. Съществуват и хипотези, че първоначално това божество се нарича Сварожич, като по-късно приема името на обожествения герой Радагост (Радагайс).
Род - е източнославянско божество.
Род е съпруг на богинята на съзиданието и плодородието Жива и баща на богините на живота Рожденици. Почти във всички източници той се споменава в тяхното обкръжение.
В славянското езичество Див (Род) е едно от най-старите божества, унаследено от древната индоевропейска религия. Богът прародител и съзидател Dyaus (Дейвос, Дйевос, Дивс) е почитан още от пра-индоевропейците и неговият образ се е запазил у всички индоевропейски народи: у славяните Див, у гърците Дйевс (по-късно Зевс), у италийците Диус Питер (по-късно Юпитер), у иранците и индийците Дева, у балтите Дивас, Дивос и т.н.
За бог Род се говори в средновековни източници като „О вдъхновении святого духа“, „Слово об Идолах“, „Слово Исайи пророка“, „Chronicon Slavorum“ и др. В документа „Въпросы Кирика“ се споменава: „Аже се Роду и Рожанице крають хлебы и сиры и мед...“. В „Слово св. Григория“ е написано: „Извыкоша елени класти требы Атремиду и Артемиде, рекше Роду и Роженице, тации же егуптяне. Також и до словен доиде се слов, и ти начаша требы класть Роду и Рожаницам...“
Жива - богиня на живота.
Рожаници - Рожаниците, известни и като роженици, рожденици или родзеници, са древнославянски демони или богини на съзиданието, рождението и плодородието. При словенците рожаниците са известни като "ройеници" (rojenice), а при хърватите - като "роженици". В българския фолклор на рожаниците отговарят трите орисници, при чехите - "судички", а при сърбите - "суденици"
В почти всички средновековни сведения, рожаниците се споменават заедно с бог Род, което е показателно за огромното им значение в славянската религия. Източните славяни са принасяли като жертвоприношение на рожаниците специални храни и медовина.
Руевит - бог на слънцето, светлината и топлината, покровител на земеделието, бранител на плодородието и реколтата. В ролята си на бранител той съответно има ясно изразени войнски характеристики.
Западнославянските му идоли го представят със седем глави (лица) и седем втъкнати в пояса меча, а в ръката си държи осми. Счита се, че седемте личности на Руевит са персонификации на седемте летни месеца и седемте му лица бдят за подготовката на земята и развитието на реколтата през този период. Тази идея се основава на древното деление на слънчевия календар на седем летни и пет зимни месеца.
Сред южните славяни Руе носи някои от чертите на тракийския Дионис — бдител над лозята и виното, майстор и разпространител на винарското изкуство сред хората.
Храм посветен на бог Руевит имало в средновековния град на славяните венди Кореница, намиращ се в южната част на балтийския остров Руян.
Сварог - Сварог е предполагаемо славянско божество, аналог на гръцкия бог-ковач Хефест. Според някои изследователи — бог на небесния огън в славянската митология. Единственият източник, в който се споменава това име, е Ипатиевския препис на „Началната руска летопис“ от 15 век. Откъсът, в който се споменава името Сварог, преставлява свободен преразказ на няколко откъса от старобългарския превод на Хрониката на Йоан Малала (23 глава от I книга, 1 глава от II книга и 4 глава от IV книга), вмъкнати в „Началната руска летопис“ за 1114 год:
„ поча царьствовати ... Феоста, иже и Соварога нарекоша егуптяне. Царствующю сему Феостѣ въ Егуптѣ, въ время царства его спадоша клѣщѣ съ небесѣ, нача ковати оружье, прѣже бо того палицами и камениемъ бьяхуся. Тъ же Феоста законъ устави женамъ за единъ мужь посагати и ходити говеющи, а иже прелюбы дѣющи, казнити повелѣваше. Сего ради прозваша и богъ Сварогъ...И по семъ царствова сынъ его, именемъ Солнце, егоже наричють Даждьбогъ. “
Точният превод гласи:
„ Започна да управлява Феоста (Хефест), наричан от египтяните Сварог. По времето, когато Феост царуваше в Египет, от небето паднаха ковашки клещи и за първи път се изкова оръжие. Преди това хората се биеха с тояги и камъни. Феоста нареди със закон всяка жена да има само един мъж и да живее смирено, а онези, които прелюбодействаха, наказваше. Затова нарекоха бога Сварог... След него царува синът му Слънце, наричан Даждбог. “
В откъса античните богове Хефест (Феост) и Хелиос (Солнце) се отъждествяват с названията Сварог и Даждбог. От откъса не става ясно каква е била функцията на тези божества, тъй като текстът се отнася до събития в Египет.
За тълкуването на наименованието Сварог съществуват няколко варианта:
- свързва се със славянски корен *svar- „свада“, откъдето svarogъ „който наказва“. Това тълкуване е повлияно от контекста в Началната руска летопис, но, както се спомена, наименованието е внесено допълнително от преводача или преписвача, и няма нищо общо с оригиналните събития, развиващи се в Египет, описани в Хрониката на Йоан Малала.
- Още през 19 век вниманието на славистите е привлечено от сравнението със староиндийски svarga- „небе, небесен“. Изследователи като Корш и Розвадовски, свързват съзвучието на теонима Сварог със svarga-, като предполагат лингвистично родство на тези думи и причисляват Сварог към славянските божества, но тази дума е чисто индийско словосъчетание и означава буквално „слънчев (svar-) път (ga-)“. Според Фасмер тези две форми не могат да бъдат сродни по фонетични съображения. Съществува хипотеза за заемане на това наименование от причерноморските арийски племена (синдо-меотийци), застъпена в изследванията на Олег Трубачов, но тя се отхвърля от иранисти и индолози като безпочвена.
- По-малко вероятно е делението сва-рог като хибридна ирано-славянска форма „рогато куче“ (spa- „куче“ в иранските езици, rogъ „рог“), понеже никъде не са открити изображения на Сварог.
- Сравнява се с румънската дума sfarog „нещо изгоряло“ и сродните ѝ sfarnic „жертвеник“, sfară „пушек, мирис на изгоряло месо или лой“, които са заети от славянско *skvara „пушек“.
Едни учени смятат, че такова божество никога не е съществувало, а названието Сварог е измислено под влияние на народна етимология от преписвача. В други руски текстове се употребява народната форма сварожич със значение „огън“. Това обяснява и отсъствието на името Сварог от други писмени паметници.
Според други учени, такова божество е съществувало и славянският Сварог съответства на бог Хефест в древногръцката митология. Подобно на него, Сварог е отец на слънчеви божества, който у елините е наричан Хелиос, а у славяните — Даждбог.
Сварожиц - славянски бог на огъня, пламъка и огнището. Син на небесния господар и пазител на космичния огън, Сварог.
Сварожич има контрастна и дори противоречива натура — той пази живота, осигурява топлина и светлина и прогонва дивите животни, но също може да се превърне в стихия, унищожител, разрушител и убиец. Представян е като войнствен бог, което е характерно за всички арийски народи — слънчевите (респективно огнените) божества са винаги със силно изразени военни характеристики, защото се възприемат като борци против мрака, злото и злите сили.
Сварожич е главен обект на широко разпространения сред славяните огнен култ. Като част от култа, той е особено почитан и свързан с редица табута. В огъня било забранено да се плюе и да се изхвърлят боклуци. Край огнището не бивало да се изричат обидни думи, а хората не си протягали краката към пламъка. Името на бога на огъня било толкова силно табу, че дори не го наричали и с епитетни имена, а само със Сварожич, което значи „Сварогов (син)“. Пред огъня изричали клетви, тъй като огненията бог се смятал и за пазител на клетвите.
Негов идол от злато съхранявали в Ретринския храм. Той също влиза в т.нар. Огнена Четворица заедно с баща си Сварог и братята си Даждбог и Перун.
Свентовит - е четворично мъжко божество, за което се смята, че е почитано от западните славяни на остров Рюген през ранното Средновековие. То е световен повелител, господар на световните посоки, носител на топлина, светлина и плодородие. Също патрон на върховната власт, справедливостта и законотворчеството. Името му означава свят, свещен, изпълнен със святост и не е свързано със светлина.
Световит е висш бог — у западните славяни е бил почитан наравно, или по-скоро вместо Перун и Сварог, а характеристиките му на войнстващо слънчево божество го сближават с Даждбог. Световит е смятан за господар на справедливостта, носител на светлината, воюващ с мрака и злото. В дясната си ръка държи огромен рог от бик, пълен с вино, а в лявата — меч, т.е. с едната дарява изобилие, а с другата наказва и брани — все храктеристики, специфични за върховните богове.
Световит има четири брадати глави на отделни шии, гледащи в четирите посоки на света, т.е. вижда всичко, за да въздава всекиму заслуженото и да охранява хората от зли сили. В средновековния славянски град Аркона, на балтийския о-в Руян (Рюген), се издигал величествен храм на Световит, където държали свещени бели коне — обект на култ сред местните славяни. Вярвали, че нощем богът яхал един от конете и препускал по околните земи да громи вражеските племена.
Саксон Граматик пише, че на Световит „давала дан цялата Славянска земя“.
Някои изследователи предполагат, че именно бог Световит е изобразен на четириликия Збручки идол, открит в коритото на река Збруч в Украйна, през 1848 г.
Стрибог - е предполагаемо божество, споменато в няколко източнославянски текста от 12 век. Смята се, че той е бог на въздуха, времето, климата; господар на ветровете. Стрибог е и пазител на клетвата, носител на възмездието, което достига всекиго, така както ветровете достигат навсякъде.
Стрибог е представян като зрял мъж, надуващ боен рог, с който призовава ветровете. По тази му характеристика го сравняват с пълководец, т.е. с княз, поради което славянските владетели особено го почитат като покровител на върховната княжеска власт. Неслучайно Стрибог присъства и във „върховния пантеон“, установен около 980 г. от руския княз Владимир, заедно с боговете Перун, Хърс, Даждбог, Симаргал и богиня Мокош: „… и постави кумир на хлъме въне двора теремного Перуна дерявеньна, а глава ему сьребрена, а ус злат, и Хърса бога, и Даждбу бога, Стриба бога, и Семаргла, и Мокош“.
В древноруската хроника „Слово о плъку Игореве“ се казва: „Се ветри, Стрибожьи внуци, веют с моря стрелами на храбрыя плъкы Игоревы“. Също е споменат в руската хроника „Слово Иоанна Златоуста (како первое погани веровали в идолы и требы им клали)“.
Троян - Троян е човек или божество, споменато няколко пъти в руската книга от 12 век „Слово о полку Игореве“, както и в руски апокрифни текстове от същия период, като „Хождение Богородицы по мукам“, „Слово и откровение святых апостолов“ и др.
Някои изследователи свързват Троян със западнославянския бог Триглав.
Триглав - Триглав е блюстител на световния ред и пазител на божествения закон Правда. С трите си глави Триглав гледа към всеки един от световете на Световното дърво — Прав (небесата), Яв (земята) и Нав (преизподнята). Той наблюдава богове, хора и нави, вижда и знае всичко което те правят, и е техен съдник — когато бъде нарушен Редът, Правдата, Триглав не се колебае да донесе казън всекиму. Идолът на Триглав в Шчечин имал три глави, а очите и устите му били завързани със златоткан воал, което е израз на стремежа на хората да го умилостивят — те символично прикривали погледа му, за да не вижда всичките им грехове, а устата — за да не са твърде сурови присъдите, които изрича.
Хърс - предполагаем бог на слънцето, почитан от източните славяни през 10 век. Споменава се в „Начална руска летопис“, „Слово о полку Игореве“, „Слово и откровение святых апостолов“, „Ходене на Богородица по мъките“ и „О идолах Владимировых“. В „Слово о покаянии“ се казва:
Провъзгласен е за едно от шестте висши божества в пантеона на киевския княз Владимир, където е посочен веднага след Перун и преди Даждбог (в „Начална руска летопис“). Така косвено може да се съди за за важността на това божество.
Етимологията на името на бог Хърс сочи по всяка вероятност ирански произход и се свързва още в началото на 20 век от някои изследователи с иранското словосъчетание xvar-xšaēta „сияйно слънце“, засвидетелствано в авест. xvarə-xšaētəm, пехл. xvaršēt, перс. خورشيد [xoršid] „слънце“ (Милер, Корш, Горяев). Други изследователи (Абаев) смятат, че произходът на думата е свързан с осет. xorz/xwærz „добър“. Борис Рибаков свързва произхода на името Хорс с древноскитския (сколотския) период, докато Валентин Седов ограничива иранското (скито-сарматското) влияние на антите от периода на Черняховската култура (II—IV век).
В Северозападните Родопи езическият обичай Пеперуда е на Летен Никулден, 9 май, когато е надирът на Плеядите. Доколкото той е бил предназначен за бог Перун, то за бога на светлината - Хърс Жидовин, остава денят на техния зенит на 8 ноември, Архангеловден. Няма научно задоволително обяснение за епитета "жидовин" (виж и жидовстващи), но в контекста на фрагмент от фолклорната версия на мита за Сътворението, според който хората от първото поколение на човешкия род били несъразмерно високи, наречени "житове", "жидовци" (СбНУ 2, с. 164; СбНУ 3, с. 202), може да се приеме значението "висок" ("изправен") в противовес на "старец" ("прегърбен").
Последователи на бог Хърс са най-старите местни жители на Русенско и Беленско - хърцоите ("хора на Хърс", "хърсови хора"). Първородният син на княз Борис I е носел езическото име Хръсате. Връзката между неговото име и името на божеството е несъмнена. През Втората българска държава селището до сегашния Разград се е наричало Хръсград. Първата хипотеза за това название е, че носи отражение от славянското божество Хърс. В България, Егейска Македония и Северна Добруджа има още няколко населени места, които са наречени Хърсово. Освен в апокрифът „Ходене на Богородица по мъките“ името на божеството се споменава и в другите три основни паметника, които имат българска подложка — „Беседа на тримата светители“, „Слово на Христолюбеца“ и „Слово на тълкователя“ (в преписите от Новгород на последните два името се изписва също във формата Хърс). В „Беседа на тримата светители“, той е наречен "Хорсъ жидовинъ", който заедно с "елинския старец Перун" е един от двамата "ангела на мълнията".
Чернобог - бог, който според християнския мисионер Хелмолд (12 век) е почитан от славянските племена венди и полаби в днешна Източна Германия. Той е бог на мрака, господар на злото и смъртта, причинител на страдания, болка и скръб. Чернобог властва над мъртвите в Долната земя и е противоположност на светлия Белобог.
Чернобог е представян като жесток воин с ужасяваща външност. Винаги носи черна броня, а в ръка — магическо копие, готово за удар. Където удари, сее страх и мъка. По следите му се влачат всевъзможни зли сили. Вечно се бори с пресветлия Белобог — бог на доброто, приносител на светлината, радостта и щастието.
За да омилостивят Чернобог, славяните му жертват коне и хора, защото вярват, че всяко зло е в негова власт. Според средновековния хронист Хелмолд, балтийските славяни имали обичай да пият от обща ритуална чаша пред идола на Чернобог и преди да отпие, всеки изричал проклятие. Това било част от култа към Чернобог.
Чернобог е отъждествяван с Черноглав от „Книтлингасага“. Той е споменат в „Chronicon Slavorum“ и „Миснейската летопис“.
Ярило - e фолклорен и митологичен персонаж, вероятно божество, почитано от източните славяни. За облика и функциите му днес се съди главно по етимологични и фолклорни реконструкции. Руският езиковед П. С. Ефименко извежда името му от старославянския корен „яр-“ (jar-, санскритски „*ar-“), означаващ най-общо „бликаща пролетна (и/или утринна) слънчева светлина/сила, събуждаща растителната сила и половия нагон, силата и храбростта на мъжете“. На тази база Ярило се приема като бог на слънцето и плодородието и се смята, че е почитан точно като такъв.
Според фолклорен текст, записан около 1846 г., беларусите си представят Ярило като млад момък на бял кон, облечен в бяло и държащ човешка глава в дясната ръка и снопче житни класове в лявата. На неговия празник преобличат младо момче като него, качват го на кон и пеят песни, в които се казва, че където мине Ярило се раждат жито и деца.
В Русия култът към Ярило е сравнително развит — известни са т. нар. „ярилни“, „ярилини“ — народни празненства, на които са устройвани игри, танци и угощения, носещи понякога оргиастичен характер. С Ярило е свързан и обред за символично погребение на бога, извършван в края на май-юни. На него Ярило е представян като старец или кукла с голям фалос. Някои изследователи смятат, че южнославянския обичай Герман носи същите следи и/или остатъци от култа към Ярило.
Сред западните славяни е почитано божество, наричано Яровит и разглеждано като западнославянско съответствие на Ярило, което още през Средновековието приема повече воински черти и се превръща в бог на войната, за разлика от Ярило, за чиято войнственост евентуално може да се съди само по отрязаната глава в дясната му ръка. Тази отрязана глава може да се разглежда обаче и като символ на победената зима.
Все още не е напълно изяснено дали Ярило действително е бил божество или е просто фолклорен персонаж. Някои изследователи смятат, че няма никакви данни Ярило да е бил божество. Друг аргумент е и че, за Ярило не се споменава в древните извори: първото споменаване на този персонаж е в напътствията на св. Тихон Задонски към жителите на Воронеж (1763 г.). Според други автори има достатъчно основания да се смята, че Ярило е бил бог.
Яровит - божество, почитано от западните славянски племена (полабските и прибалтийските — поморяни и др.). Като средища на култа му са известни Вологошча (дн. Волгаст) и Обла (Хафелберг), последното селище е населявано от славянското племе березани. В светилището на Яровит във Волгаст на стената виси голям, изкусно изработен щит, обкован със злато; изнасян е от светилището само по време на война за осигуряване на победа. Средновековните хронисти Херборд и Ебон го описват като бог на войната, като Херборд недвусмислено го отъждествява с римския Марс. Когато епископ Отон Бамбергски посещава Хафелберг (тогава Обла), попада на празника на Яровит, в който участват много хора с хоругви и знамена, които също са приемани за воински символи. Същевременно в „Житието на св. Отон Бамбергски“ е описана сцена, според която Яровит се явява на селянин в гората и му заявява, че той е неговият бог, който кара да растат тревата и листата, властва над плодородието на ниви и добитък и над всички човешки блага. Самото име „Яровит“ се извежда от старославянския корен jar-, jaro-, означаващ „суровост“, „сила“ (в смисъла на бликаща от пролетта/младостта сила), което предполага, че той първоначално е божество на плодородието, придобило по-късно воински облик. Неговото източнославянско съответствие Ярило е запазил повече от чертите на плодоносно божество, въпреки че и при него се забелязват воински черти.
В руския „Суздалски летопис“ се среща името на „идола“ Ярун, като се смята, че е вариант на името Яровит — Ярило. Някои изследователи са склонни да приемат божеството Яровит — Ярило — Ярун като едно от въплъщенията на Перун.
Коледа - бог на прероденото зимно слънце, на възраждането и надеждата.
Купала - фолклорно-митологичен персонаж, вероятно божество, почитано от източните славяни; основна фигура в празненствата в деня на лятното равноденствие (23 - 24 юни). В източнославянския фолклор този празник е известен като Иван Купала, което се явява народното прозвище на св. Йоан Кръстител, тъй като наслоените по-късно християнски вярвания отнасят този ден към рождението на светеца. Българският еквивалент на празника е Еньовден.
Във фолклора Купала представлява кукла (чучело), направена за празника (наричана на някои места в Белорусия и Маря). По време на празненствата тази кукла била ритуално удавяна във вода; същевременно са разпалени големи огньове, които са прескачани от участниците в обреда с цел осигуряване на плодородие.
Митът за Купала се реконструира по многобройните празнични песни, обредите и др. фолклорни мотиви. Съвременните изследователи виждат в основата му мотива за инцеста между брат и сестра, като този сюжет се тълкува в светлината на взаимовръзките между основните противоположности в мита (огън/вода и т. н.). Основания за това дава и най-важния символ на празника — растенията, чиито съцветия са от два рязко различими цвята: на руски те се наричат „Иван-да-марья“(Иванчо и Марийка); такава например е двуцветната теменуга (Viola biflora).
Купала се свързва обикновено със слънцето (в купалските обредите символизирано от горящи колела на дълъг прът). Името му се извежда от първото през годината обредно къпане в реката (хипотетична форма *kopadlo), като се съпоставя и с индоевропейския корен *kup- със значение „кипя, страстно желая“ (срв. лат. „cupido“ (Купидон) — „стремеж“), както и с „ku“ („земя“) и „pola“ („пазител“), т. е. „пазител на земята“. Като теоним Купала се появява сравнително късно; в Русия е засвидетелстван през 13 в. (като „Купалия“) и 14 в. (в мн. ч. „Купалы“), споменат е и в Хустинския летопис от началото на 17 в..
Под същото название се среща и женски персонаж, раздаващ цветя при гаданията на празника
Лада - измислена богиня на хармонията, радостта, младостта, красотата и любовта в славянската митология. Вместването ѝ в пантеона на славянските богове е пример за мистификация или грешка. Вероятно даването на гласност на това твърдение е продукт на роматични и неоезически опити за съживяване на старата славянска митология, въз основа нов прочит на фолклора на славянските народи, след смели изводи, лишени от самокритика.
Лада като име на богиня се употребява за пръв път през епохата на Ренесанса, когато славянските историци, вероятно под влиянието на техните френски, италиански, английски колеги започват да проявяват засилен интерес към древните митологии. Някои от тях, най-вече чешки и полски историци, правят опити да построят отново забравения пантеон на славянските богове. Въпреки че някои от тях се опитват да изследват критически езическата история на славяните, повечето от резултатите са напълно псевдонаучни. Например, някои историци като Козма Пражки и Ян Длугош изказват твърдения, че славяните са почитали Юпитер, Марс и други римски божества. Тази тенденция, описана с английската дума fakelore, продължава до 20 век. През 1981, съветският учен Борис Рибаков изучава следната песен, записана през 18 век от хърватски монах:
Lepi Ive trga rože,
Tebi Lado sveti Bože:
Lado slušaj nas Lado.
При което, в усърдието си да докаже твърденията си, умишлено или по грешка, превежда хърватското Bože (на хърватски Бог в звателен падеж) като божество, с което променя смисъла на песента. В днешни дни, все още се прокрадва твърдението, че славяните са се кланяли на такава богиня на любовта.
Ладо - спътник на Лада, бог на любовта и бащинството.
Лел - митично същество, споменато в някои полски книги от 15-16 век. Най-ранното запазено сведение за него е на Ян Длугош от 15 век, а през 1519 година е споменато в „Полска хроника“ на Матиас фон Мехов. Според тези описания Лел е покровител на брака и семейното щастие, син на богинята Лада и брат на пролетния бог Дид (Полел).
Леля - митично същество, за чието съществуване се съди по припевите на някои сватбарски народни песни, главно руски. Покровителства рождението. Подбужда природата към плодородие, а човека — към любовни контакти и брак, възпламенявайки любовта в сърцето.
В „Синопсиса“ и „Повест за построяването на бенедиктинския манастир на Лиса планина“ Леля е описана като една от двете богини Рожденици. В руски шевици е представена в обкръжение на Мокош. Култът към Леля и Лада подробно е анализиран от академик Борис Рибаков в книгата му „Язычество древних славян“.
______________________________
В пантеона обикновено не се включват и по-старите индоевропейски, балто-славянски и панславянски култови образи, характерни за еволюиралите анимистични и тотемистични дорелигиозни вярвания.
За славянските божества е характерна висока степен на антропоморфизация и силно усложена система от ипостасни проявления. С други думи казано, почти всички славянски богове и богини имат човешки облик, и често се сливат един в друг, като едно божество може да бъде представено от друго, поради сходства във функциите.
Белобог - е предполагаемо славянско божество. Не е сигурно дали такъв бог е почитан от славяните, но в миналото много изследователи на славянската митология са приемали съществуването на божество, противопоставящо се на Чернобог. Не съществуват исторически източници, които да подкрепят тази хипотеза, поради което днес тя е силно оспорвана.
Велес - е славянският бог на мъдростта, магията, познанието, уменията, изкуството, скотовъдството.
Етимологията на името е твърде несигурна. Името му се свързва с влас — косъм, козина, т.е. „облечен в кожи“, „скотовъдец“. Някои го извеждат от власть (власт, мощ) и власти (владея, притежавам, господствам). Формата Велес, пък, очевидно би могла да произхожда от корена вел-, веле-, т.е. голям, велик, могъщ.
Велес обитава приказна градина някъде на края на земята, точно на входа на Долната земя, където обитават навите — душите на умрелите хора. Така той също влиза в ролята на бог на мъртвите, ала символизира философските аспекти на смъртта, в качеството ѝ на стадий от прераждането, на резултат от завъртането на жизнения цикъл. Разбира се тук „прераждане“ означава универсално трансцендентално преминаване от едно същностно състояние в друго, като развитие по права линия, а не в кръгова цикличност, както е в източната философия. Вероятно именно Велесовите владения славяните са наричали Рай — термин, известен още от предхристиянския период, зад който стояла представата за вечно зелена, богата, отрупана с плод градина на топлина и блажен покой.
Даждбог - е бог, почитан от някои славянски народи преди тяхната християнизация и вероятно свързван със слънцето. Единствените писмени източници за Даждбог са от Киевска Рус, като в тях се споменава почитането му по времето на Владимир I (10-11 век). Персонаж с подобно име се среща и в сръбския фолклор.
Името на Даждбог се свързва със старославянското дати (давам, въздавам, възнаграждавам, раждам плод) и повелителната му форма дажд (дай, дари). Т.е. „Даващ бог“, „Даряващ бог“ или „Дайбог“, „Дайбоже“. Според някои автори името трябва да се обясни с древноиранското даги — горя, обгарям. Най-близкия паралел на думата Дъжд е в древния източно-ирански или авестийски език, в който съществува дума "Дазда"(dazdâ, dazda) – Дарове.
Древните руси особено са почитали Даждбог, като са се считали за негови внуци.
Важното място на Даждбог в руската традиция се потвърждава и от факта, че той е едно от шестте върховни божества, въздигнати във „Великия“ пантеон на киевския княз Владимир.
Дид – бог на пролетта и новия живот.
Пеперуна - Пеперуна или Додола (още Пеперуда, Пеперугя, Перперуна, Перуница, Дудула, Дудулейка, Дудулица, Дидиля) е женски персонаж от южнославянската митология, основна фигура при обредни ритуали за призоваване на дъжд. Свързана е с култа към древния славянски бог Перун.
Образът на Пеперуна има изключително древен характер и може да бъде проследен до корените на индоевропейската прарелигия. В резултат сходни женски персонажи, свързани с бога-гръмовержец се срещат в митологиите и на други индоевропейски народи. Може, например, да се направи сравнение със скандинавската Фьоргюн, майка на бог Тор, и литовската Дундулис.
Доля - богиня на съдбата, на щастието и на добрия късмет.
Зори - Зори (Зари, Зарии) в славянската митология е сборното название на богини, дъщери на Даждбог. Те са двете божествени въплъщения на планетата Венера, наречени Вечерница и Зорница (Денница) и са покровителки на утрото и вечерта. Зорница е богиня на развиделяването, а Вечерница — богиня на здрачаването. Славяните са се страхували еднакво и от двете, доколкото и двете са свързвани с т.нар. разпътно време — от появата до изчезването на Венера от небесклона.
Според някои източници съществува и трета сестра - богиня на мрака (midnight), чието име е неизвестно. Освен задълженията към баща си трите сестри охраняват безимен бог окован към съзвездието Голямата мечка.
Мокош - богиня, почитана от източните славяни. Тя охранява хамбарите, оборите, плевните и кошарите, и дарява храната и дрехите в семейството. Грижи се за добруването на рода и дома, за материалното подсигуряване на неговите обитатели. Представяна е като млада дългокоса жена с рог в дясната ръка, което е явен паралел с общоиндоевропейската идея за „Рога на изобилието“.
Името ѝ е с твърде неясна етимология и многото автори дават напълно противоположни значения. Името ѝ често се споменава в комбинация с Мати Сыра Земля, т.е. налице е връзка с влажната земя, което е в близка релация с плодородието на почвата: влажна земя — плодовита земя — богата реколта и обратно — суха земя — безплодна земя — бедна реколта.
Мокош вероятно е едно от превъплъщенията на Майката Земя. Като такова, тя е била особено почитана сред източните славяни и била единствената богиня включена във Владимировия висш пантеон, наред с боговете Перун, Хърс, Даждбог, Стрибог и Симаргал.
Според някои автори Мокош е била съпруга на Велес — господаря на градината на праведните Рай. В този смисъл тя е представяна като богиня на подземния свят, Нав. В подкрепа на този възглед е и пасажът: „требу кладутъ и творят... Мокошьи диве.... мажютъ Екатию богыню, сию же деву творятъ и Мокошь чтут“ от „Слово об идолах“, където Мокош е сравнявана с древногръцката Хеката.
За богиня Мокош също се споменава в „Слово о мздоимании“, „Слово о покаянии“ и др.
Мора – е славянска богиня.
Етимологията на праслав. *mora се свързва с рус. кики-мора, укр. мора „нечист дух“, сръб. мора „призрак, кошмар“, словен. mora, чеш. můra „нощна пеперуда“, пол. mora, zmora, mara, горнолуж. murava, долнолуж. morava, бълг. диал. морава „кошмар“, които имат точни съответствия в германските езици: старонем., староангл. mara „привидение“ и в келтски: ирл. mor-rīgain „кралицата на духовете“.
Мора също докарва зимата. В края на есента тя преборва отслабващото смаляващо се слънце и установява властта си на над земята до следващата пролет.
Мора лесно може да бъде отъждествена със старогерманската Хелл, чието име в германските езици след християнизацията започва да значи Ад, т.е. християнския подземен свят. Също като скандинавската царица на мъртвите, Мора сама може да донесе смърт, да управлява мъртвите и да решава кой да влезе в Ада, и кой не.
Не съществува подобен еквивалент между Мора и древногръцката Персефона, която, отвлечена от Хадес в подземното царство, така и си остава някак несвойствена, непринадлежаща нему. Определени паралели, обаче, могат да се направят с древногръцката Хеката, която обитава света на мъртвите и понякога носи смърт, при което отвежда жертвите си във владенията на Хадес.
Мора е спомената в „Mater Verborum“ и „Краледворская рукопись“
Перун - Перун (още Piorun, Parun, Перин) — едно от най-могъщите божества в славянската митология, сътворител на гръмотевицата и светкавицата, носител на бури и дъжд, закрилник на бойците и предводител на отрядите по време на битка.
Почти навсякъде Перун е върховен бог. Името му се извежда от индоевропейския корен *(s)per-, което означава „удрям“, „поразявам“ (праслав. *рьrаti, *perǫ, бълг. пера, первам, перна, литовски perti „удрям, бия“) и в праславянския език има производна *perunъ, „гръм, светкавица“, дума, която е запазена в рус.и укр. перун, беларус. пярун, чеш. perun, пол. piorun „гръм“. Името на бога следователно е тъждествено на името на германския бог Тор - þórr, Donner „мълния, гръм“. По всяка вероятност култът към Перун е изпитал влиянието на германския култ към Тор. В езика на полабските славяни четвъртък се наричал Peräunedån, което калкира нем. Donnerstag.
Освен мълниеносец, рушител и наказател, Перун е и благодетел — дъждовете които предизвиква носят живот и плодородие на земята. За да поощри праведните хора, той им помага и ги дарява за добрите им дела, а жестокостта и строгостта му внасят и утвърждават реда сред людете.
Бог Перун е споменат в договорите между византийците и киевските князе Олег (907 г.), Игор I (945 г.) и Светослав I (971 г.). За Перун се говори и в хрониките „Слово и откровение святых апостолов“ (14 век), „Слово о покаянии“ и „Слово о мздоимании“. В старобългарската литература не е засвидетелстван.
Образът на Перун съответства на балтийския Перкунас, скандинавския Тор, гръцкия Зевс, латинския Марс, келтския Таринис. След християнизацията на битово ниво е отъждествяван със Свети Илия.
Предполага се, че името на германския град Прон е свързано с името на бог Перун. От името на Перун произхожда името на цветето перуника.
Поревит - славянски бог на дърветата, плодородието, мъжката оплодителна сила и сексуална потентност. Той е символ на мъжкото начало в зачеването на нов живот, покровител на мъжкото семе и по асоциация — на растителните семена. Името му може да се интерпретира като Плодовит, Богат на семе.
На славянския остров Руян (Рюген), в Балтийско море, имало местност Кореница, където се намирал храмът на бог Поревит. Там бил поставен негов идол, който го изобразявал с четирилика глава и още едно лице на гърдите. Петте му лица вероятно олицетворяват петте зимни месеца през които Поревит бди над земята и развиващото се в нея зърно. В древността слънчевият славянски календар се е разделял на пет зимни (неземеделски, неработни) и седем летни (земеделски, работни) месеца.
Средновековният хроникьор Хелмолд пише в своята „Славянска хроника“ (Chronicon Slavorum) за бога Прове. Славяните от Алденбургската област му отдавали почит в една дъбова гора, която била обявена за свещена. Там служели влъхви (славянски жреци) и било забранено да се ходи с оръжие или да се изричат лоши думи.
Радегаст - е божество, почитано от западните славянски племена. Споменава се за пръв път в хрониката на Адам Бременски, където се описва култовия център на славяните в Ретра. В нея той отбелязва, че върховно божество в това светилище е Редигаст (Redigast), изключително почитан от ратарите (redarii). По-късно летописецът Хелмолд също споменава това божество, отбелязвайки известното му прорицалище и съобщава, че Радегаст е бог и на ободритите
Предполага се, че Радегаст е слънчево божество с воински функции. Ободритите го изобразяват с щит на гърдите, на който е изобразена бича глава; в ръката си държи секира, а на главата му има птица
Около 50 години преди Адам Бременски, светилището в Ретра е посетено от Титмар Мерзебургски, който го описва (наричайки града Ридегост (Riedegost)) и отбелязва, че главното божество в него е Сварожич. Това дава основание на някои изследователи да се съмняват в съществуването на божество с името Радегаст. Някои от тях приемат, че Радегаст е епитет на Сварожич (от етимологията „rad“ — „мил“ и „gostъ“ — „гост“, т. е. Слънцето (Сварог, Сварожич) като желан гост). Според други, Адам Бременски произволно пренася географското название Riedegost върху Сварожич, като има предположения, че географското название Riedegost би могло да се възстанови като Redny („мокър, влажен“) gozd („гора, лес“), тъй като светилището се намира на брега на езеро в свещена девствена гора. Съществуват и хипотези, че първоначално това божество се нарича Сварожич, като по-късно приема името на обожествения герой Радагост (Радагайс).
Род - е източнославянско божество.
Род е съпруг на богинята на съзиданието и плодородието Жива и баща на богините на живота Рожденици. Почти във всички източници той се споменава в тяхното обкръжение.
В славянското езичество Див (Род) е едно от най-старите божества, унаследено от древната индоевропейска религия. Богът прародител и съзидател Dyaus (Дейвос, Дйевос, Дивс) е почитан още от пра-индоевропейците и неговият образ се е запазил у всички индоевропейски народи: у славяните Див, у гърците Дйевс (по-късно Зевс), у италийците Диус Питер (по-късно Юпитер), у иранците и индийците Дева, у балтите Дивас, Дивос и т.н.
За бог Род се говори в средновековни източници като „О вдъхновении святого духа“, „Слово об Идолах“, „Слово Исайи пророка“, „Chronicon Slavorum“ и др. В документа „Въпросы Кирика“ се споменава: „Аже се Роду и Рожанице крають хлебы и сиры и мед...“. В „Слово св. Григория“ е написано: „Извыкоша елени класти требы Атремиду и Артемиде, рекше Роду и Роженице, тации же егуптяне. Також и до словен доиде се слов, и ти начаша требы класть Роду и Рожаницам...“
Жива - богиня на живота.
Рожаници - Рожаниците, известни и като роженици, рожденици или родзеници, са древнославянски демони или богини на съзиданието, рождението и плодородието. При словенците рожаниците са известни като "ройеници" (rojenice), а при хърватите - като "роженици". В българския фолклор на рожаниците отговарят трите орисници, при чехите - "судички", а при сърбите - "суденици"
В почти всички средновековни сведения, рожаниците се споменават заедно с бог Род, което е показателно за огромното им значение в славянската религия. Източните славяни са принасяли като жертвоприношение на рожаниците специални храни и медовина.
Руевит - бог на слънцето, светлината и топлината, покровител на земеделието, бранител на плодородието и реколтата. В ролята си на бранител той съответно има ясно изразени войнски характеристики.
Западнославянските му идоли го представят със седем глави (лица) и седем втъкнати в пояса меча, а в ръката си държи осми. Счита се, че седемте личности на Руевит са персонификации на седемте летни месеца и седемте му лица бдят за подготовката на земята и развитието на реколтата през този период. Тази идея се основава на древното деление на слънчевия календар на седем летни и пет зимни месеца.
Сред южните славяни Руе носи някои от чертите на тракийския Дионис — бдител над лозята и виното, майстор и разпространител на винарското изкуство сред хората.
Храм посветен на бог Руевит имало в средновековния град на славяните венди Кореница, намиращ се в южната част на балтийския остров Руян.
Сварог - Сварог е предполагаемо славянско божество, аналог на гръцкия бог-ковач Хефест. Според някои изследователи — бог на небесния огън в славянската митология. Единственият източник, в който се споменава това име, е Ипатиевския препис на „Началната руска летопис“ от 15 век. Откъсът, в който се споменава името Сварог, преставлява свободен преразказ на няколко откъса от старобългарския превод на Хрониката на Йоан Малала (23 глава от I книга, 1 глава от II книга и 4 глава от IV книга), вмъкнати в „Началната руска летопис“ за 1114 год:
„ поча царьствовати ... Феоста, иже и Соварога нарекоша егуптяне. Царствующю сему Феостѣ въ Егуптѣ, въ время царства его спадоша клѣщѣ съ небесѣ, нача ковати оружье, прѣже бо того палицами и камениемъ бьяхуся. Тъ же Феоста законъ устави женамъ за единъ мужь посагати и ходити говеющи, а иже прелюбы дѣющи, казнити повелѣваше. Сего ради прозваша и богъ Сварогъ...И по семъ царствова сынъ его, именемъ Солнце, егоже наричють Даждьбогъ. “
Точният превод гласи:
„ Започна да управлява Феоста (Хефест), наричан от египтяните Сварог. По времето, когато Феост царуваше в Египет, от небето паднаха ковашки клещи и за първи път се изкова оръжие. Преди това хората се биеха с тояги и камъни. Феоста нареди със закон всяка жена да има само един мъж и да живее смирено, а онези, които прелюбодействаха, наказваше. Затова нарекоха бога Сварог... След него царува синът му Слънце, наричан Даждбог. “
В откъса античните богове Хефест (Феост) и Хелиос (Солнце) се отъждествяват с названията Сварог и Даждбог. От откъса не става ясно каква е била функцията на тези божества, тъй като текстът се отнася до събития в Египет.
За тълкуването на наименованието Сварог съществуват няколко варианта:
- свързва се със славянски корен *svar- „свада“, откъдето svarogъ „който наказва“. Това тълкуване е повлияно от контекста в Началната руска летопис, но, както се спомена, наименованието е внесено допълнително от преводача или преписвача, и няма нищо общо с оригиналните събития, развиващи се в Египет, описани в Хрониката на Йоан Малала.
- Още през 19 век вниманието на славистите е привлечено от сравнението със староиндийски svarga- „небе, небесен“. Изследователи като Корш и Розвадовски, свързват съзвучието на теонима Сварог със svarga-, като предполагат лингвистично родство на тези думи и причисляват Сварог към славянските божества, но тази дума е чисто индийско словосъчетание и означава буквално „слънчев (svar-) път (ga-)“. Според Фасмер тези две форми не могат да бъдат сродни по фонетични съображения. Съществува хипотеза за заемане на това наименование от причерноморските арийски племена (синдо-меотийци), застъпена в изследванията на Олег Трубачов, но тя се отхвърля от иранисти и индолози като безпочвена.
- По-малко вероятно е делението сва-рог като хибридна ирано-славянска форма „рогато куче“ (spa- „куче“ в иранските езици, rogъ „рог“), понеже никъде не са открити изображения на Сварог.
- Сравнява се с румънската дума sfarog „нещо изгоряло“ и сродните ѝ sfarnic „жертвеник“, sfară „пушек, мирис на изгоряло месо или лой“, които са заети от славянско *skvara „пушек“.
Едни учени смятат, че такова божество никога не е съществувало, а названието Сварог е измислено под влияние на народна етимология от преписвача. В други руски текстове се употребява народната форма сварожич със значение „огън“. Това обяснява и отсъствието на името Сварог от други писмени паметници.
Според други учени, такова божество е съществувало и славянският Сварог съответства на бог Хефест в древногръцката митология. Подобно на него, Сварог е отец на слънчеви божества, който у елините е наричан Хелиос, а у славяните — Даждбог.
Сварожиц - славянски бог на огъня, пламъка и огнището. Син на небесния господар и пазител на космичния огън, Сварог.
Сварожич има контрастна и дори противоречива натура — той пази живота, осигурява топлина и светлина и прогонва дивите животни, но също може да се превърне в стихия, унищожител, разрушител и убиец. Представян е като войнствен бог, което е характерно за всички арийски народи — слънчевите (респективно огнените) божества са винаги със силно изразени военни характеристики, защото се възприемат като борци против мрака, злото и злите сили.
Сварожич е главен обект на широко разпространения сред славяните огнен култ. Като част от култа, той е особено почитан и свързан с редица табута. В огъня било забранено да се плюе и да се изхвърлят боклуци. Край огнището не бивало да се изричат обидни думи, а хората не си протягали краката към пламъка. Името на бога на огъня било толкова силно табу, че дори не го наричали и с епитетни имена, а само със Сварожич, което значи „Сварогов (син)“. Пред огъня изричали клетви, тъй като огненията бог се смятал и за пазител на клетвите.
Негов идол от злато съхранявали в Ретринския храм. Той също влиза в т.нар. Огнена Четворица заедно с баща си Сварог и братята си Даждбог и Перун.
Свентовит - е четворично мъжко божество, за което се смята, че е почитано от западните славяни на остров Рюген през ранното Средновековие. То е световен повелител, господар на световните посоки, носител на топлина, светлина и плодородие. Също патрон на върховната власт, справедливостта и законотворчеството. Името му означава свят, свещен, изпълнен със святост и не е свързано със светлина.
Световит е висш бог — у западните славяни е бил почитан наравно, или по-скоро вместо Перун и Сварог, а характеристиките му на войнстващо слънчево божество го сближават с Даждбог. Световит е смятан за господар на справедливостта, носител на светлината, воюващ с мрака и злото. В дясната си ръка държи огромен рог от бик, пълен с вино, а в лявата — меч, т.е. с едната дарява изобилие, а с другата наказва и брани — все храктеристики, специфични за върховните богове.
Световит има четири брадати глави на отделни шии, гледащи в четирите посоки на света, т.е. вижда всичко, за да въздава всекиму заслуженото и да охранява хората от зли сили. В средновековния славянски град Аркона, на балтийския о-в Руян (Рюген), се издигал величествен храм на Световит, където държали свещени бели коне — обект на култ сред местните славяни. Вярвали, че нощем богът яхал един от конете и препускал по околните земи да громи вражеските племена.
Саксон Граматик пише, че на Световит „давала дан цялата Славянска земя“.
Някои изследователи предполагат, че именно бог Световит е изобразен на четириликия Збручки идол, открит в коритото на река Збруч в Украйна, през 1848 г.
Стрибог - е предполагаемо божество, споменато в няколко източнославянски текста от 12 век. Смята се, че той е бог на въздуха, времето, климата; господар на ветровете. Стрибог е и пазител на клетвата, носител на възмездието, което достига всекиго, така както ветровете достигат навсякъде.
Стрибог е представян като зрял мъж, надуващ боен рог, с който призовава ветровете. По тази му характеристика го сравняват с пълководец, т.е. с княз, поради което славянските владетели особено го почитат като покровител на върховната княжеска власт. Неслучайно Стрибог присъства и във „върховния пантеон“, установен около 980 г. от руския княз Владимир, заедно с боговете Перун, Хърс, Даждбог, Симаргал и богиня Мокош: „… и постави кумир на хлъме въне двора теремного Перуна дерявеньна, а глава ему сьребрена, а ус злат, и Хърса бога, и Даждбу бога, Стриба бога, и Семаргла, и Мокош“.
В древноруската хроника „Слово о плъку Игореве“ се казва: „Се ветри, Стрибожьи внуци, веют с моря стрелами на храбрыя плъкы Игоревы“. Също е споменат в руската хроника „Слово Иоанна Златоуста (како первое погани веровали в идолы и требы им клали)“.
Троян - Троян е човек или божество, споменато няколко пъти в руската книга от 12 век „Слово о полку Игореве“, както и в руски апокрифни текстове от същия период, като „Хождение Богородицы по мукам“, „Слово и откровение святых апостолов“ и др.
Някои изследователи свързват Троян със западнославянския бог Триглав.
Триглав - Триглав е блюстител на световния ред и пазител на божествения закон Правда. С трите си глави Триглав гледа към всеки един от световете на Световното дърво — Прав (небесата), Яв (земята) и Нав (преизподнята). Той наблюдава богове, хора и нави, вижда и знае всичко което те правят, и е техен съдник — когато бъде нарушен Редът, Правдата, Триглав не се колебае да донесе казън всекиму. Идолът на Триглав в Шчечин имал три глави, а очите и устите му били завързани със златоткан воал, което е израз на стремежа на хората да го умилостивят — те символично прикривали погледа му, за да не вижда всичките им грехове, а устата — за да не са твърде сурови присъдите, които изрича.
Хърс - предполагаем бог на слънцето, почитан от източните славяни през 10 век. Споменава се в „Начална руска летопис“, „Слово о полку Игореве“, „Слово и откровение святых апостолов“, „Ходене на Богородица по мъките“ и „О идолах Владимировых“. В „Слово о покаянии“ се казва:
Провъзгласен е за едно от шестте висши божества в пантеона на киевския княз Владимир, където е посочен веднага след Перун и преди Даждбог (в „Начална руска летопис“). Така косвено може да се съди за за важността на това божество.
Етимологията на името на бог Хърс сочи по всяка вероятност ирански произход и се свързва още в началото на 20 век от някои изследователи с иранското словосъчетание xvar-xšaēta „сияйно слънце“, засвидетелствано в авест. xvarə-xšaētəm, пехл. xvaršēt, перс. خورشيد [xoršid] „слънце“ (Милер, Корш, Горяев). Други изследователи (Абаев) смятат, че произходът на думата е свързан с осет. xorz/xwærz „добър“. Борис Рибаков свързва произхода на името Хорс с древноскитския (сколотския) период, докато Валентин Седов ограничива иранското (скито-сарматското) влияние на антите от периода на Черняховската култура (II—IV век).
В Северозападните Родопи езическият обичай Пеперуда е на Летен Никулден, 9 май, когато е надирът на Плеядите. Доколкото той е бил предназначен за бог Перун, то за бога на светлината - Хърс Жидовин, остава денят на техния зенит на 8 ноември, Архангеловден. Няма научно задоволително обяснение за епитета "жидовин" (виж и жидовстващи), но в контекста на фрагмент от фолклорната версия на мита за Сътворението, според който хората от първото поколение на човешкия род били несъразмерно високи, наречени "житове", "жидовци" (СбНУ 2, с. 164; СбНУ 3, с. 202), може да се приеме значението "висок" ("изправен") в противовес на "старец" ("прегърбен").
Последователи на бог Хърс са най-старите местни жители на Русенско и Беленско - хърцоите ("хора на Хърс", "хърсови хора"). Първородният син на княз Борис I е носел езическото име Хръсате. Връзката между неговото име и името на божеството е несъмнена. През Втората българска държава селището до сегашния Разград се е наричало Хръсград. Първата хипотеза за това название е, че носи отражение от славянското божество Хърс. В България, Егейска Македония и Северна Добруджа има още няколко населени места, които са наречени Хърсово. Освен в апокрифът „Ходене на Богородица по мъките“ името на божеството се споменава и в другите три основни паметника, които имат българска подложка — „Беседа на тримата светители“, „Слово на Христолюбеца“ и „Слово на тълкователя“ (в преписите от Новгород на последните два името се изписва също във формата Хърс). В „Беседа на тримата светители“, той е наречен "Хорсъ жидовинъ", който заедно с "елинския старец Перун" е един от двамата "ангела на мълнията".
Чернобог - бог, който според християнския мисионер Хелмолд (12 век) е почитан от славянските племена венди и полаби в днешна Източна Германия. Той е бог на мрака, господар на злото и смъртта, причинител на страдания, болка и скръб. Чернобог властва над мъртвите в Долната земя и е противоположност на светлия Белобог.
Чернобог е представян като жесток воин с ужасяваща външност. Винаги носи черна броня, а в ръка — магическо копие, готово за удар. Където удари, сее страх и мъка. По следите му се влачат всевъзможни зли сили. Вечно се бори с пресветлия Белобог — бог на доброто, приносител на светлината, радостта и щастието.
За да омилостивят Чернобог, славяните му жертват коне и хора, защото вярват, че всяко зло е в негова власт. Според средновековния хронист Хелмолд, балтийските славяни имали обичай да пият от обща ритуална чаша пред идола на Чернобог и преди да отпие, всеки изричал проклятие. Това било част от култа към Чернобог.
Чернобог е отъждествяван с Черноглав от „Книтлингасага“. Той е споменат в „Chronicon Slavorum“ и „Миснейската летопис“.
Ярило - e фолклорен и митологичен персонаж, вероятно божество, почитано от източните славяни. За облика и функциите му днес се съди главно по етимологични и фолклорни реконструкции. Руският езиковед П. С. Ефименко извежда името му от старославянския корен „яр-“ (jar-, санскритски „*ar-“), означаващ най-общо „бликаща пролетна (и/или утринна) слънчева светлина/сила, събуждаща растителната сила и половия нагон, силата и храбростта на мъжете“. На тази база Ярило се приема като бог на слънцето и плодородието и се смята, че е почитан точно като такъв.
Според фолклорен текст, записан около 1846 г., беларусите си представят Ярило като млад момък на бял кон, облечен в бяло и държащ човешка глава в дясната ръка и снопче житни класове в лявата. На неговия празник преобличат младо момче като него, качват го на кон и пеят песни, в които се казва, че където мине Ярило се раждат жито и деца.
В Русия култът към Ярило е сравнително развит — известни са т. нар. „ярилни“, „ярилини“ — народни празненства, на които са устройвани игри, танци и угощения, носещи понякога оргиастичен характер. С Ярило е свързан и обред за символично погребение на бога, извършван в края на май-юни. На него Ярило е представян като старец или кукла с голям фалос. Някои изследователи смятат, че южнославянския обичай Герман носи същите следи и/или остатъци от култа към Ярило.
Сред западните славяни е почитано божество, наричано Яровит и разглеждано като западнославянско съответствие на Ярило, което още през Средновековието приема повече воински черти и се превръща в бог на войната, за разлика от Ярило, за чиято войнственост евентуално може да се съди само по отрязаната глава в дясната му ръка. Тази отрязана глава може да се разглежда обаче и като символ на победената зима.
Все още не е напълно изяснено дали Ярило действително е бил божество или е просто фолклорен персонаж. Някои изследователи смятат, че няма никакви данни Ярило да е бил божество. Друг аргумент е и че, за Ярило не се споменава в древните извори: първото споменаване на този персонаж е в напътствията на св. Тихон Задонски към жителите на Воронеж (1763 г.). Според други автори има достатъчно основания да се смята, че Ярило е бил бог.
Яровит - божество, почитано от западните славянски племена (полабските и прибалтийските — поморяни и др.). Като средища на култа му са известни Вологошча (дн. Волгаст) и Обла (Хафелберг), последното селище е населявано от славянското племе березани. В светилището на Яровит във Волгаст на стената виси голям, изкусно изработен щит, обкован със злато; изнасян е от светилището само по време на война за осигуряване на победа. Средновековните хронисти Херборд и Ебон го описват като бог на войната, като Херборд недвусмислено го отъждествява с римския Марс. Когато епископ Отон Бамбергски посещава Хафелберг (тогава Обла), попада на празника на Яровит, в който участват много хора с хоругви и знамена, които също са приемани за воински символи. Същевременно в „Житието на св. Отон Бамбергски“ е описана сцена, според която Яровит се явява на селянин в гората и му заявява, че той е неговият бог, който кара да растат тревата и листата, властва над плодородието на ниви и добитък и над всички човешки блага. Самото име „Яровит“ се извежда от старославянския корен jar-, jaro-, означаващ „суровост“, „сила“ (в смисъла на бликаща от пролетта/младостта сила), което предполага, че той първоначално е божество на плодородието, придобило по-късно воински облик. Неговото източнославянско съответствие Ярило е запазил повече от чертите на плодоносно божество, въпреки че и при него се забелязват воински черти.
В руския „Суздалски летопис“ се среща името на „идола“ Ярун, като се смята, че е вариант на името Яровит — Ярило. Някои изследователи са склонни да приемат божеството Яровит — Ярило — Ярун като едно от въплъщенията на Перун.
Коледа - бог на прероденото зимно слънце, на възраждането и надеждата.
Купала - фолклорно-митологичен персонаж, вероятно божество, почитано от източните славяни; основна фигура в празненствата в деня на лятното равноденствие (23 - 24 юни). В източнославянския фолклор този празник е известен като Иван Купала, което се явява народното прозвище на св. Йоан Кръстител, тъй като наслоените по-късно християнски вярвания отнасят този ден към рождението на светеца. Българският еквивалент на празника е Еньовден.
Във фолклора Купала представлява кукла (чучело), направена за празника (наричана на някои места в Белорусия и Маря). По време на празненствата тази кукла била ритуално удавяна във вода; същевременно са разпалени големи огньове, които са прескачани от участниците в обреда с цел осигуряване на плодородие.
Митът за Купала се реконструира по многобройните празнични песни, обредите и др. фолклорни мотиви. Съвременните изследователи виждат в основата му мотива за инцеста между брат и сестра, като този сюжет се тълкува в светлината на взаимовръзките между основните противоположности в мита (огън/вода и т. н.). Основания за това дава и най-важния символ на празника — растенията, чиито съцветия са от два рязко различими цвята: на руски те се наричат „Иван-да-марья“(Иванчо и Марийка); такава например е двуцветната теменуга (Viola biflora).
Купала се свързва обикновено със слънцето (в купалските обредите символизирано от горящи колела на дълъг прът). Името му се извежда от първото през годината обредно къпане в реката (хипотетична форма *kopadlo), като се съпоставя и с индоевропейския корен *kup- със значение „кипя, страстно желая“ (срв. лат. „cupido“ (Купидон) — „стремеж“), както и с „ku“ („земя“) и „pola“ („пазител“), т. е. „пазител на земята“. Като теоним Купала се появява сравнително късно; в Русия е засвидетелстван през 13 в. (като „Купалия“) и 14 в. (в мн. ч. „Купалы“), споменат е и в Хустинския летопис от началото на 17 в..
Под същото название се среща и женски персонаж, раздаващ цветя при гаданията на празника
Лада - измислена богиня на хармонията, радостта, младостта, красотата и любовта в славянската митология. Вместването ѝ в пантеона на славянските богове е пример за мистификация или грешка. Вероятно даването на гласност на това твърдение е продукт на роматични и неоезически опити за съживяване на старата славянска митология, въз основа нов прочит на фолклора на славянските народи, след смели изводи, лишени от самокритика.
Лада като име на богиня се употребява за пръв път през епохата на Ренесанса, когато славянските историци, вероятно под влиянието на техните френски, италиански, английски колеги започват да проявяват засилен интерес към древните митологии. Някои от тях, най-вече чешки и полски историци, правят опити да построят отново забравения пантеон на славянските богове. Въпреки че някои от тях се опитват да изследват критически езическата история на славяните, повечето от резултатите са напълно псевдонаучни. Например, някои историци като Козма Пражки и Ян Длугош изказват твърдения, че славяните са почитали Юпитер, Марс и други римски божества. Тази тенденция, описана с английската дума fakelore, продължава до 20 век. През 1981, съветският учен Борис Рибаков изучава следната песен, записана през 18 век от хърватски монах:
Lepi Ive trga rože,
Tebi Lado sveti Bože:
Lado slušaj nas Lado.
При което, в усърдието си да докаже твърденията си, умишлено или по грешка, превежда хърватското Bože (на хърватски Бог в звателен падеж) като божество, с което променя смисъла на песента. В днешни дни, все още се прокрадва твърдението, че славяните са се кланяли на такава богиня на любовта.
Ладо - спътник на Лада, бог на любовта и бащинството.
Лел - митично същество, споменато в някои полски книги от 15-16 век. Най-ранното запазено сведение за него е на Ян Длугош от 15 век, а през 1519 година е споменато в „Полска хроника“ на Матиас фон Мехов. Според тези описания Лел е покровител на брака и семейното щастие, син на богинята Лада и брат на пролетния бог Дид (Полел).
Леля - митично същество, за чието съществуване се съди по припевите на някои сватбарски народни песни, главно руски. Покровителства рождението. Подбужда природата към плодородие, а човека — към любовни контакти и брак, възпламенявайки любовта в сърцето.
В „Синопсиса“ и „Повест за построяването на бенедиктинския манастир на Лиса планина“ Леля е описана като една от двете богини Рожденици. В руски шевици е представена в обкръжение на Мокош. Култът към Леля и Лада подробно е анализиран от академик Борис Рибаков в книгата му „Язычество древних славян“.
______________________________
˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•●
Go on and pull me under, cover me with dreams, love me mouth to mouth, now you know I can't resist 'cause you're the air that I breathe...
˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•●
˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•●