Преди две хиляди години загадъчен и малко познат народ властвал над северното крайбрежие на Перу. Те построили огромни пирамиди в пустинята, сравними по размер с Великите пирамиди в Египет.Наричали ги Моче. Мочите били гърците на Андите, те създали изискано общество. Създали култура на прекомерно богатство и крайно насилие.
Това било общество, обсебено от кръвопролития, виждаме го в намерените скелети, в изкуството и иконографията. След това мочите просто изчезнали.
Северното крайбрежие на Перу - труднодостъпна пустинна област, притисната между Андите и Тихия океан. Тя е един от най-сухите региони в света. Това, което геолозите наричат хипер суха пустиня. Такава неблагоприятна среда, всичко се бори за оцеляване. Въпреки това има знаци, че преди две хиляди години тук се е случило нещо необикновено.
Из пустинята са пръснати редица могили със странна форма. Много от тях са така силно ерозирали, че изглеждат като естествени хълмове. Но от по-близо може да се види, че са изградени от милиони кирпичени тухли. Познати са като хуаки, което значи свещени места на местния индиански диалект. Това са някои от най-старите и най-големи създадени от човек постройки в Латинска Америка. Но когато учените изследвали хуаките, открили доказателства, че това е била една от най-забележителните цивилизации на древния свят.
Хуака дел Сол е най-голямата и може би най-важната монументална постройка в Южна Америка. А също така има още една по-малка хуака, позната като Хуака де ла Луна.
Така че говорим за комплекс, който трябва да е бил един от най-важните градове в Южна Америка. В тези големи градове някога трябва да са живели хиляди хора. Днес познаваме тази цивилизация като Моче.
Внимателното картографиране на хуаките е позволило на археолозите да направят възстановка на външния им вид и на начина, по който може би са функционирали. Те са били гигантски пирамиди, построени като серия платформи.
Хуака дел Сол изглежда е била изградена от редица площадки на различни нива.
В центъра е била най-високата платформа, а върху нея е имало редица постройки със стени и покриви. Това навярно е бил грандиозен дворцов комплекс, където са живели владетелите на тази изчезнала цивилизация.
Предполага се, че е съдържал редица големи дворове, коридори, складове, кухни, също и жилищни помещения и стаи, където са живели семействата на владетелите. Мислим, че по-ниските платформи са били в по-голяма степен публични зони, където са били провеждани церемонии и давани приеми за по-широката публика. Някои от пирамидите са богато украсени и може да са били също и свещени центрове.
Други пък служели и като погребални могили. Това очевидно са били средищата на богат и могъщ народ. След като археолозите продължили да проучват пирамидите, открили, че мочите били не само големи строители, а и превъзходни занаятчии. На места като това те са открили скъпоценна находка от някои от най-забележителните артефакти, намирани някога. Скорошното откритие на кралски гробници и церемониални места, посветени на боговете на мочите, предполага, че тези хора са достигнали културно равнище, напреднало като това на гърците и подобно на културите от Близкия Изток, Египет и Месопотамия.
Те открили и сензационни изделия от метал и бижута. Мочите били пионери в техниките за металообработка като позлатяване и ранни форми на запояване. Това им позволило да създадат изключително сложни изделия. Това е накит за ухо, един от шедьоврите на моческите златари. И навярно е бил носен от владетел. Направен е от злато с късчета тюркоаз, монтирани в него, и съдържа около сто отделни части.
В центъра можете да видите нечие изображение. В едната ръка носи нещо като голямa тояга, оръжието, което мочите навярно са носели, когато са влизали в бой. Също така има щит и суинг за носа, който наистина се движи. Тук става дума за някои от най-пищните скъпоценности, намирани някога някъде по света. Това е било общество с много от отличителните черти на велика цивилизация. Мочите построили величествени градове с масивна монументална архитектура. Те са имали могъщ политически и религиозен елит и са поддържали артистична култура, способна да произведе импозантна керамика и метални изделия. Но тогава, около 650 г. сл. Хр., се случва нещо мистериозно.
Археолозите са открили доказателства, че градовете са били изоставени и тази изключителна цивилизация изглежда е изчезнала в пустинята. Възходът и падението на мочите повдигнали мъчителни въпроси. Как са създали такава изтънчена цивилизация в пустинята? Що за общество са били? И най-главното от всичко какво е станало с тях? Проблемът, пред който учените били изправени, бил, че все още много около мочите било забулено в мистерия. Те не са оставили никакви писмени сведения, а хората днес знаят малко за далечното минало.
Тогава археолозите се натъкнали на нова следа в пустинята. Тук те намерили следи от още строителни проекти на мочите, сложна система от напоителни канали. Кирпичени водопроводи пренасяли вода на десетки километри, много от тях все още се използват и днес. Ето как мочите подчинили пустинята, пренасяли вода до градовете си и отглеждали посеви, които ги издържали. Но това, което все още липсвало, било каквото и да е реално проникновение за начина, по който функционирало обществото им.
Имало обаче една важна поредица от следи. Мочите оставили извънредно богат архив от картини и сюжети върху различни съдове. Много от тях изглежда обрисували сцени от всекидневието на света около тях. Но имало и други, които били по-необичайни. Те сякаш изобразявали сцени от сложен ритуал, някакъв вид битка. Сражението, което водели, схватката, в която участвали, било ритуално представление и идеята е, че един от тях трябвало да събори шлема на другия. Ако го направел, единият от бойците ставал пленник. Сцената след това изглежда показва, че пленникът бивал принасян в жертва чрез прерязване на гърлото му и кръвта се оттичала в чаша. Веднъж прерязали гърлото, те са вкарвали малка тръбичка в югуларната вена, така че кръвта лесно се втичала в чашата. Идеята е била да бъдат убити бавно и кръвта била изпивана от това върховно божество. Това била ужасна сцена на човешко жертвоприношение.
Но истинска ли е била или въображаема? Много години учените считали, че сцените са толкова гротескови, че трябва да са част от богата митология. Тогава в средата на -те години на ХХ век било направено откритие, което хвърлило нова светлина върху тези страховити картини. През 1995 г. канадският археолог Стив Бурже започнал нови разкопки при Хуака де ла Луна. Направихме множество изкопи в земята да видим какво има там и открихме редица човешки кости. Почти веднага се досетихме, че това не е обикновено гробище. Бурже и неговият екип продължили да копаят.
Първите кости били заобиколени от още много. Изкопахме площ от около петнайсет на десет метра и намерихме голям брой човешки тела, разпръснати наоколо. Тогава осъзнахме, че сме открили нещо напълно необикновено. Нищо подобно не е било намирано преди по местата на мочите. Бурже осъзнал, че има нужда от специализирана помощ, за да разбере какво е открил. Човекът, когото повикал, бил съдебният антрополог Джон Верано, специалист в анализа на кости. Верано още помни това.
Стив Бурже казва "Имам нещо, което ще ви накара да оставите всичко, с което се занимавате. Ще ви покажа повече кости, отколкото би могъл да си представиш". Та отидохме до обекта и те бяха просто навсякъде, там всъщност имаше цяло поле от скелети. Бурже помолил Верано да проучи скелетите и да опита да определи как са умрели. Първото нещо, което започнахме да преглеждаме, бяха шийните прешлени. Започнахме да преглеждаме поредица от тях с тънки резки, минаващи точно през предната им част. За да достигнат тези резки до костта, е трябвало да преминат през цялото гърло по същество и през някои жизненоважни структури. Така че това не са просто незначителни прорези, те са били причина за смъртта. С други думи на тези тела им е било прерязано гърлото така яростно, че ножът е достигнал до костта.
Но това важало само за някои от белезите. Намерихме такива белези не само по прешлените, а и по дългите кости. В средата на костта тук, понякога по китките, пръстите, всъщност някои от тези хора са с такива белези от главата до петите, и то стотици. Там, където са белезите, са местата, където се захващат мускулите. Така че не са рязали при ставите и не са разчленявали телата. Това, което са правели, е да режат дълбоко и после да махнат месото, откъсвайки мускулите от костта. Верано потърсил някакво обяснение. Разбира се първата ни мисъл беше може би канибализъм, махали са месото, за да го изядат. Но открих, че са били толкова внимателни при разрязването, премахвали са месо, кожа и така нататък от места, където това е толкова трудно.
Мисля, че това, което всъщност са правели, е било да премахнат месото от скелетите, за да ги използват за особени ритуални цели. Това било страховито откритие, но то доказвало, че картините върху керамиката не са изобразявали митологични сцени. Те са описвали действителен ритуал или религиозна церемония.
Учените разбрали, че са открили твърде реален и жесток свят на човешки жертвоприношения. Това повдигнало фундаменталния въпрос какво в света на мочите било толкова важно, че е трябвало да бъдат принасяни в жертва млади мъже? Имало ли е тук ключ за това как е функционирало обществото на мочите? И може би дори за съдбата му? Обратно на мястото на жертвоприношенията Стив Бурже сега открил нещо, което преди пропуснал. Първото тяло, което намерихме, лежеше върху пласт от твърда кал. Но голямата изненада не беше това, че открихме пласт от кал. Интересното беше, че тялото беше напълно обвито с кал. Значи жертвоприношението изглежда е станало по време на силен дъжд. Би могло да е съвпадение.
След като Бурже продължил да копае по-надълбоко, се натъкнал на останките на по-ранни жертви. Тези две са били така обгърнати в кал, трябва да са били погребани по време на силен дъжд. И все пак мочите са живели в пустиня, където дъждът е изключително рядко явление. Когато открихме първото тяло, обвито в кал, веднага помислихме, че може би това е единичен случай, случайност. С други думи мочите просто случайно са принесли в жертва някого по време на силна дъждовна буря. Не мислехме, че това е от голямо значение. Но когато открихме тела от различни исторически периоди, които са били погребани в кал, ние внезапно разбрахме, че някои от жертвоприношенията са били преднамерено провеждани в дъжда. Сцените на жертвоприношения внезапно придобили смисъл. Повечето пустинни общества имат някаква форма на главен ритуал, за да отпразнуват или за да предизвикат дъжд. Изглежда мочите не са били изключение.
Редовните и предсказуеми валежи трябва да са били от първостепенно значение за тяхното оцеляване, определено струващи живота на млад воин. Значи това, което мисля, че е ставало, е, че мочите са правели човешки жертвоприношения в опитите си да запазят връзката с техния бог и да поддържат природата в хармония. Те са вярвали, че тези ритуали ще им дадат възможност да запазят този непредсказуем свят в равновесие. Ето едно ново вникване в обществото на мочите. Суровият свят оформил жестока цивилизация, с ритуали, чиято цел била да осигурят оцеляването им.
Но нещо се променило около 650 г. сл. Хр. Въглеродното датиране на местата на мочите показало, че тази високо изтънчена цивилизация внезапно изчезнала. Какво се е объркало до такава степен? Това започнало да се превръща в най-голямата неразгадана мистерия около мочите. Следващата следа щяла да дойде от съвсем неочакван източник, намиращ се на стотици километри от селищата на мочите по крайбрежието. През осемдесетте години климатологът Лони Томпсън се отправил към Андите. Той се надявал да проследи назад във времето историята на климата в региона. Тук има глетчери, чийто лед е от хиляди години, и в тях се съдържа информация за климата от времето на тяхното образуване. Томпсън знаел, че събирайки проби от леда би могъл да разчете тази информация. Всяка проба е съставена от серия кръгове, всеки от които съответства на различен сезон.
Сухите лета се появяват като тесни кръгове, тъмни поради натрупан прах. Влажните зими, когато има много сняг - като по-широки и по-светли ивици. Тази особеност е ключът към разшифроване на климата от миналото. Ледът е прекрасен архив, защото ако погледнете това и започнете от единия край на леда, можете да видите броя на годините. Това е бил сух сезон, а от тук до тук е влажен сезон, сух сезон. Сухите сезони са тесни в пробите и се открояват, защото няма снеговалежи. В този слой има много повече прах. А влажните сезони са по-широки, защото тогава има обилни снеговалежи. Тази закономерност може да се използва, за да се получи годишна картина. Някои участъци на пробите се състоят изцяло от тесни тъмни ивици, което означава сухи години. Други имат широки светли ивици, показващи влажни години.
Почти веднага Томпсън и екипът му забелязали нещо интригуващо. Изглежда имало тясна връзка между времето в планините и времето по крайбрежието. За последните сто години всеки път, когато ледът сочел суша в планините, това съответствало на особено по характер влажно време по брега. Познато е като Ел Ниньо. Даряващ живот период на дъждове, който достига брега веднъж на около пет години. Връзката изглеждала ясна и логична. Сухото време в планините означавало влажно време и Ел Ниньо по крайбрежието. И обратното също било вярно, влажното време в планините означавало суша по брега. Това дало на Томпсън ново мощно средство.
Поне на теория той би трябвало да може да проследи назад във времето климата на целия регион чак до времето на мочите. Въоръжени с тази нова информация Томпсън и екипът му започнали работа, анализирайки информацията за климата в леда назад във времето. И когато достигнали периода около г., те открили нещо забележително. Точно тогава, когато започнал крахът на мочите, времето се е било побъркало. В един по-ранен период, започващ около 560, 565 г. и продължаващ до 600 г., открихме много ясни годишни слоеве прах и, измервайки праха в лабораторията, откриваме необикновена суша в тази част на света. Използвайки информацията от леда, Томпсън пресметнал, че сушата в планините е продължила трийсет години. И ако теорията му била вярна, това означавало, че климатът по крайбрежието е бил също толкова екстремален, но противоположен по характер.
Този период от 565 до 600 г. съответства на Ел Ниньо в огромен мащаб по крайбрежните области. И този Ел Ниньо трябва да е бил много по-голям от всичко, което сме виждали през последните петстотин години. Това е било нещо несравнимо по мащаб. Нещо като мега Ел Ниньо. Страхотни потопи. Къщи биват отнесени от водата, населението бива отнесено. Но имало и още нещо, ледените късове криели и друга история. По-нататъшният анализ показал, че годините на суша в планините са били последвани от години на обилни снеговалежи. След прашното време, което приключило към 600 г., дебелината на годишните слоеве се увеличава, което съответства на влажен период, последвал сушата. Използвайки теорията му, че това, което става в планините, е противоположно на събитията край брега, било предположено, че мега Ел Ниньо по крайбрежието е бил последван от мега суша. Поне трийсет години без въобще никакъв дъжд. Това определено би подкопало всяка една култура, би разрушило култура и в днешно време. Ето ни загатване за огромен климатичен катаклизъм между 560 и 650 г.
Мочите са били хванати от двойни уроки. Дори едно модерно общество би се измъчило при тези обстоятелства. Продължителните промени са това, което нанася ударите върху цивилизациите. Първия път хората се възстановяват. Следващия път те се съвземат, но по-бавно. След известно време наистина се обезсърчават от необходимостта да се опитват да се пригодят към тези промени. Ако Томпсън е прав, всички жертвени ритуали на света биха били безсилни да спрат такава катастрофа. Това била любопитна идея. Но доколко надеждна била? Археолозите се опитали да потърсят доказателства за тези две епични бедствия. Въпреки сухия климат по всички пирамиди има следи от тежки поражения от дъждове. Ако погледнете ето тук, открихме доказателство за големи дъждовни бури от преди много години. Но ако дъждът е бил още по-пороен и е прониквал навътре, вътрешността на постройката и тухлите биха се свлекли на големи отломки. Но дали това е издайнически белег от мега Ел Ниньо или пораженията са от по-скоро?
Смущението било в това, че учените не можели да кажат. Тогава Стив Бурже, копаейки на място, наречено Хуанкако, направил важно откритие. Мястото било с тежки поражения от дъжд. Когато разкопавахме мястото, открихме нов строеж, градът е бил разширяван. След това намерихме доказателства, че дъждът и не само той, а и цяла река от скали и кал буквално са разрушили новата конструкция. Това разрушение определено се е случило по времето на мочите. Но кога точно? Новите основи и стени са били срутени наполовина от тази река от камъни и бихме могли да датираме разрушението по останалия органичен материал. Бурже направил въглеродно датиране на тези органични останки и резултатът бил извън съмнение. Археологически е невъзможно да се определят точни дати, но ние смятаме, че новият строеж е бил спрян някъде между и г.
Това било доказателството, което археолозите търсели. Датите били почти съвсем същите като на Томпсъновия мега Ел Ниньо. Бурже потвърдил, че мочите наистина са били сполетени от трийсет години епични потопи. Но какво да се каже за втората част от предсказанието на Томпсън, десетилетията суша? Нови разкопки на други места започнали да изваждат наяве доказателства за огромни пясъчни дюни. Много съдържали артефакти, които биха могли да бъдат датирани. И показали, че пясъкът е започнал да се трупа някъде около 600 г., след мега Ел Ниньо. Това би могло да означава само едно. Около 600 г. мега Ел Ниньо е бил последван от жестока суша. И второто предвиждане на Томпсън било потвърдено. Навярно е имало пясъчни бури, които са ударили крайбрежието и напълно са покрили всичко. Вероятно по-голямата част от градската инфраструктура е била разрушена.
Ето най-накрая правдоподобно обяснение за рухването на мочите. Те са били разбити от природна катастрофа. Трийсет години мега Ел Ниньо, последвани от трийсет или повече години мега суша. Всичко се объркало по това време, не само икономиката, религията, ръководството. Дори на индивидуално ниво хората са били в състояние на пълно отчаяние. Било е пълна катастрофа за общество, чиято религия се основавала на връзката си с времето. Цялата система от вярвания на мочите е била поставена под въпрос. Младите мъже, които до сега с готовност се предлагали в жертва на боговете, навярно са се чудели какъв е смисълът.
Когато един Моче, млад член на елита, умирал в ритуално жертвоприношение, той давал живота си не само на боговете, а и на страната си. И ако елитът покаже слабостта си, че не може да предотврати нещастието, защо хората да продължават да дават своя труд, своите усилия, изделия или живота си. Това е било общество, което очевидно е било изградено върху нещо изкривено. Мочите са мислели, че могат да контролират природата, но са открили, че не могат. Това е била физическа и идеологическа катастрофа, от която никога не се възстановили. Всичко изглежда пасвало перфектно. Това станала общоприетата версия за събитията. Изглежда една от най-големите загадки в археологията най-накрая била разгадана.
По-късно, в края на деведесетте, американският археолог Том Дилехей отишъл в Перу. Дилехей не се интересувал от прочутите големи пирамиди на мочите, вместо това той решил да проучи някои малко известни места в долина, позната като Хекетепеке. Това, което открил, щяло да разбие установената теория. Когато правим цялостно измерване, ние измерваме всеки фут и покриваме цялата долина, и целта ни е да бъдем сигурни, че ще открием всяко място, включително големите градчета и урбанизираните градове та чак до стопански постройки и дори малки погребални парцели. Много от градовете са били толкова отдалечени, че никога преди не са били проучвани.
Джон Уорнър е един от измерващия екип. Уорнър използва специално приспособена GPS система, която картографира терена, по който той минава. Тя ми дава диаграма, дава ми карта, отбелязва къде из пейзажа са различните особености и ми дава фантастичен птичи поглед върху връзката между тези обекти от перспектива, която никога не бих постигнал от нивото на очите. Картите, които създали, показват стени, схеми на етажи и улици, които не могат да се видят от зeмята.
Екипът на Дилехей методично изследвал артефакти от дузини подобни селища. И тогава се заели да датират обектите. Чрез разкопките успяхме да датираме повечето обекти в долината. Това, което откриваме, са органични останки, храна, останки от кости, отпадъци, артефакти. И на голям брой от местата ги отнесохме към 650 до 700 г. 650 до 700 г., това не се връзвало. Приетата версия за събитията била, че до 650 г. мочите са били унищожени от природна катастрофа. Това очевидно не било вярно. Мочите преживели катаклизмите. И петдесет години по-късно все още са строели нови градове, докато накрая изчезнали някъде след 700 г. Време било да се измисли нещо ново. Групата на Дилехей се завърнала при селищата.
Един от градовете, които проучвали, бил Серо Чепен. Той е заобиколен от огромна стена. Самото място е огромно. Можете да видите стената да минава навсякъде около него, минава покрай мен ей тук и продължава далеч отвъд погледа ми. Несъмнено тук е можело да живеят стотици ако не и хиляди хора от времето на мочите. Изглеждало като масивно укрепление, нищо подобно не е било виждано преди в света на мочите. По-надолу в долината на обект, познат като JE125, имало друго важно откритие. Това тук наистина е доста интересно, това е материалът, който всъщност пада от склона ей тук, този назъбен камък, който се разпада на ъглести парчета. Бил е използван при строежа на много от защитните стени и платформи.
Идеята вероятно е била един човек да стои на всяка купчина, да взима камък за прашка, да го постави в прашката, да го развърти и да го запрати надолу към долината. Тези купчини от камъни представляват предисторически муниции. До сега мочите никога не са били свързвани с нещо по-войнствено от сражение, превърнато в ритуал. Но доказателствата били недвусмислени. Към 650 – 700 г., доста след климатичните катаклизми, мочите са били във война. Но с кого и можело ли това да обясни какво в крайна сметка е причинило гибелта им? Започнахме да си задаваме въпроса какво означава това. Какво означава това внезапно строене на крепости из тези долини?
С чужди войски, идващи от планините, ли са се сражавали или те са дошли от север или юг? Най-явното предположение било, че отслабените мочи са били нападнати от съседен народ. Първата възможност, която ни хрумна, беше да опитаме да намерим тук още доказателства, да направим още измервания и да видим дали можем да открием доказателство за чужди завоеватели. Дилехей и екипът му овършали района, търсейки необикновени артефакти, които биха подсказали за присъствието на чужди хора. Но там нямало нищо, което да предполага каквото и да е външно нашествие. Започнахме да копаем още и да правим още проверки на място за вида на артефактите, открити по тези укрепени селища.
Но не видяхме никакво доказателство за военна техника, срещу която да са воювали, за никакви външни части. Открихме, че е много малко вероятно чужди нашественици да са предизвикали това внезапно строене на крепости в долината. Но ако е нямало нашествие, защо им е било да се бранят? Изглежда имало само още една възможност. Дилехей сглобил една изцяло нова картина на това, което е станало с мочите. Виждаме цяла поредица от климатични събития, дъждове, наводнения, и суша. Това подлага на изпитание стопанството. И внезапно то се срива. Големите церемониални средища биват напуснати и хората започват да воюват помежду си. Ритуалното насилие отстъпило пред гражданска война. Конкурират се за най-добрите селскостопански земи, за най-добрите места за риболов и търговски партньори извън долината. В резултат хората започнали да се преместват към покрайнините в тези укрепени селища, за да се защитават всъщност от самите себе си. Това била последната съпротива на мочите.
Водачите, които не успели да опазят народа си, изгубили контрол. Тези хора играели последния тур от играта си, изигравали последния си ход, своя последен опит. Те построили този храм, построили този град, за да докажат отново, че могат да контролират природата. Нещо, което не можели. Те не били великото общество, което си мислели или са били карани да вярват, че са. Били са слаби като всяко друго общество. Моче преживели дъжда, преживели сушата, само за да бъдат разкъсани от гражданска война. Една от най-могъщите и трайни древни цивилизации на Латинска Америка се разпаднала.
Ето една много по-елегантна теория за смъртта на Моче. Но дори това не е цялата история. Колкото повече учените търсят, толкова повече осъзнават, че в някои отношения Моче никога не са загинали напълно. Днес по крайбрежието на Перу е невъзможно да избегнем наследството на тази изчезнала цивилизация. Изкуството на мочите живее в труда на местните занаятчии. А ако отидете в планината, традицията на ритуалните битки на мочите е съхранена в ежегодните церемонии Тинку.
Като видоизменение на жертвените ритуали на мочите планинските села провеждат церемониални боеве помежду си. Целта е да се пролее кръвта на противника и да се оплоди земята. Мисля, че мочите са останали в паметта на северния бряг на Перу като великия момент, като тяхното най-велико постижение. Те са били нещо като гърците на Андите. И едва сега, след 1500 години, Моче и тяхното наследство най-накрая заемат своето място в световната история.
http://www.occultism.biz
______________________________
Това било общество, обсебено от кръвопролития, виждаме го в намерените скелети, в изкуството и иконографията. След това мочите просто изчезнали.
Северното крайбрежие на Перу - труднодостъпна пустинна област, притисната между Андите и Тихия океан. Тя е един от най-сухите региони в света. Това, което геолозите наричат хипер суха пустиня. Такава неблагоприятна среда, всичко се бори за оцеляване. Въпреки това има знаци, че преди две хиляди години тук се е случило нещо необикновено.
Из пустинята са пръснати редица могили със странна форма. Много от тях са така силно ерозирали, че изглеждат като естествени хълмове. Но от по-близо може да се види, че са изградени от милиони кирпичени тухли. Познати са като хуаки, което значи свещени места на местния индиански диалект. Това са някои от най-старите и най-големи създадени от човек постройки в Латинска Америка. Но когато учените изследвали хуаките, открили доказателства, че това е била една от най-забележителните цивилизации на древния свят.
Хуака дел Сол е най-голямата и може би най-важната монументална постройка в Южна Америка. А също така има още една по-малка хуака, позната като Хуака де ла Луна.
Така че говорим за комплекс, който трябва да е бил един от най-важните градове в Южна Америка. В тези големи градове някога трябва да са живели хиляди хора. Днес познаваме тази цивилизация като Моче.
Внимателното картографиране на хуаките е позволило на археолозите да направят възстановка на външния им вид и на начина, по който може би са функционирали. Те са били гигантски пирамиди, построени като серия платформи.
Хуака дел Сол изглежда е била изградена от редица площадки на различни нива.
В центъра е била най-високата платформа, а върху нея е имало редица постройки със стени и покриви. Това навярно е бил грандиозен дворцов комплекс, където са живели владетелите на тази изчезнала цивилизация.
Предполага се, че е съдържал редица големи дворове, коридори, складове, кухни, също и жилищни помещения и стаи, където са живели семействата на владетелите. Мислим, че по-ниските платформи са били в по-голяма степен публични зони, където са били провеждани церемонии и давани приеми за по-широката публика. Някои от пирамидите са богато украсени и може да са били също и свещени центрове.
Други пък служели и като погребални могили. Това очевидно са били средищата на богат и могъщ народ. След като археолозите продължили да проучват пирамидите, открили, че мочите били не само големи строители, а и превъзходни занаятчии. На места като това те са открили скъпоценна находка от някои от най-забележителните артефакти, намирани някога. Скорошното откритие на кралски гробници и церемониални места, посветени на боговете на мочите, предполага, че тези хора са достигнали културно равнище, напреднало като това на гърците и подобно на културите от Близкия Изток, Египет и Месопотамия.
Те открили и сензационни изделия от метал и бижута. Мочите били пионери в техниките за металообработка като позлатяване и ранни форми на запояване. Това им позволило да създадат изключително сложни изделия. Това е накит за ухо, един от шедьоврите на моческите златари. И навярно е бил носен от владетел. Направен е от злато с късчета тюркоаз, монтирани в него, и съдържа около сто отделни части.
В центъра можете да видите нечие изображение. В едната ръка носи нещо като голямa тояга, оръжието, което мочите навярно са носели, когато са влизали в бой. Също така има щит и суинг за носа, който наистина се движи. Тук става дума за някои от най-пищните скъпоценности, намирани някога някъде по света. Това е било общество с много от отличителните черти на велика цивилизация. Мочите построили величествени градове с масивна монументална архитектура. Те са имали могъщ политически и религиозен елит и са поддържали артистична култура, способна да произведе импозантна керамика и метални изделия. Но тогава, около 650 г. сл. Хр., се случва нещо мистериозно.
Археолозите са открили доказателства, че градовете са били изоставени и тази изключителна цивилизация изглежда е изчезнала в пустинята. Възходът и падението на мочите повдигнали мъчителни въпроси. Как са създали такава изтънчена цивилизация в пустинята? Що за общество са били? И най-главното от всичко какво е станало с тях? Проблемът, пред който учените били изправени, бил, че все още много около мочите било забулено в мистерия. Те не са оставили никакви писмени сведения, а хората днес знаят малко за далечното минало.
Тогава археолозите се натъкнали на нова следа в пустинята. Тук те намерили следи от още строителни проекти на мочите, сложна система от напоителни канали. Кирпичени водопроводи пренасяли вода на десетки километри, много от тях все още се използват и днес. Ето как мочите подчинили пустинята, пренасяли вода до градовете си и отглеждали посеви, които ги издържали. Но това, което все още липсвало, било каквото и да е реално проникновение за начина, по който функционирало обществото им.
Имало обаче една важна поредица от следи. Мочите оставили извънредно богат архив от картини и сюжети върху различни съдове. Много от тях изглежда обрисували сцени от всекидневието на света около тях. Но имало и други, които били по-необичайни. Те сякаш изобразявали сцени от сложен ритуал, някакъв вид битка. Сражението, което водели, схватката, в която участвали, било ритуално представление и идеята е, че един от тях трябвало да събори шлема на другия. Ако го направел, единият от бойците ставал пленник. Сцената след това изглежда показва, че пленникът бивал принасян в жертва чрез прерязване на гърлото му и кръвта се оттичала в чаша. Веднъж прерязали гърлото, те са вкарвали малка тръбичка в югуларната вена, така че кръвта лесно се втичала в чашата. Идеята е била да бъдат убити бавно и кръвта била изпивана от това върховно божество. Това била ужасна сцена на човешко жертвоприношение.
Но истинска ли е била или въображаема? Много години учените считали, че сцените са толкова гротескови, че трябва да са част от богата митология. Тогава в средата на -те години на ХХ век било направено откритие, което хвърлило нова светлина върху тези страховити картини. През 1995 г. канадският археолог Стив Бурже започнал нови разкопки при Хуака де ла Луна. Направихме множество изкопи в земята да видим какво има там и открихме редица човешки кости. Почти веднага се досетихме, че това не е обикновено гробище. Бурже и неговият екип продължили да копаят.
Първите кости били заобиколени от още много. Изкопахме площ от около петнайсет на десет метра и намерихме голям брой човешки тела, разпръснати наоколо. Тогава осъзнахме, че сме открили нещо напълно необикновено. Нищо подобно не е било намирано преди по местата на мочите. Бурже осъзнал, че има нужда от специализирана помощ, за да разбере какво е открил. Човекът, когото повикал, бил съдебният антрополог Джон Верано, специалист в анализа на кости. Верано още помни това.
Стив Бурже казва "Имам нещо, което ще ви накара да оставите всичко, с което се занимавате. Ще ви покажа повече кости, отколкото би могъл да си представиш". Та отидохме до обекта и те бяха просто навсякъде, там всъщност имаше цяло поле от скелети. Бурже помолил Верано да проучи скелетите и да опита да определи как са умрели. Първото нещо, което започнахме да преглеждаме, бяха шийните прешлени. Започнахме да преглеждаме поредица от тях с тънки резки, минаващи точно през предната им част. За да достигнат тези резки до костта, е трябвало да преминат през цялото гърло по същество и през някои жизненоважни структури. Така че това не са просто незначителни прорези, те са били причина за смъртта. С други думи на тези тела им е било прерязано гърлото така яростно, че ножът е достигнал до костта.
Но това важало само за някои от белезите. Намерихме такива белези не само по прешлените, а и по дългите кости. В средата на костта тук, понякога по китките, пръстите, всъщност някои от тези хора са с такива белези от главата до петите, и то стотици. Там, където са белезите, са местата, където се захващат мускулите. Така че не са рязали при ставите и не са разчленявали телата. Това, което са правели, е да режат дълбоко и после да махнат месото, откъсвайки мускулите от костта. Верано потърсил някакво обяснение. Разбира се първата ни мисъл беше може би канибализъм, махали са месото, за да го изядат. Но открих, че са били толкова внимателни при разрязването, премахвали са месо, кожа и така нататък от места, където това е толкова трудно.
Мисля, че това, което всъщност са правели, е било да премахнат месото от скелетите, за да ги използват за особени ритуални цели. Това било страховито откритие, но то доказвало, че картините върху керамиката не са изобразявали митологични сцени. Те са описвали действителен ритуал или религиозна церемония.
Учените разбрали, че са открили твърде реален и жесток свят на човешки жертвоприношения. Това повдигнало фундаменталния въпрос какво в света на мочите било толкова важно, че е трябвало да бъдат принасяни в жертва млади мъже? Имало ли е тук ключ за това как е функционирало обществото на мочите? И може би дори за съдбата му? Обратно на мястото на жертвоприношенията Стив Бурже сега открил нещо, което преди пропуснал. Първото тяло, което намерихме, лежеше върху пласт от твърда кал. Но голямата изненада не беше това, че открихме пласт от кал. Интересното беше, че тялото беше напълно обвито с кал. Значи жертвоприношението изглежда е станало по време на силен дъжд. Би могло да е съвпадение.
След като Бурже продължил да копае по-надълбоко, се натъкнал на останките на по-ранни жертви. Тези две са били така обгърнати в кал, трябва да са били погребани по време на силен дъжд. И все пак мочите са живели в пустиня, където дъждът е изключително рядко явление. Когато открихме първото тяло, обвито в кал, веднага помислихме, че може би това е единичен случай, случайност. С други думи мочите просто случайно са принесли в жертва някого по време на силна дъждовна буря. Не мислехме, че това е от голямо значение. Но когато открихме тела от различни исторически периоди, които са били погребани в кал, ние внезапно разбрахме, че някои от жертвоприношенията са били преднамерено провеждани в дъжда. Сцените на жертвоприношения внезапно придобили смисъл. Повечето пустинни общества имат някаква форма на главен ритуал, за да отпразнуват или за да предизвикат дъжд. Изглежда мочите не са били изключение.
Редовните и предсказуеми валежи трябва да са били от първостепенно значение за тяхното оцеляване, определено струващи живота на млад воин. Значи това, което мисля, че е ставало, е, че мочите са правели човешки жертвоприношения в опитите си да запазят връзката с техния бог и да поддържат природата в хармония. Те са вярвали, че тези ритуали ще им дадат възможност да запазят този непредсказуем свят в равновесие. Ето едно ново вникване в обществото на мочите. Суровият свят оформил жестока цивилизация, с ритуали, чиято цел била да осигурят оцеляването им.
Но нещо се променило около 650 г. сл. Хр. Въглеродното датиране на местата на мочите показало, че тази високо изтънчена цивилизация внезапно изчезнала. Какво се е объркало до такава степен? Това започнало да се превръща в най-голямата неразгадана мистерия около мочите. Следващата следа щяла да дойде от съвсем неочакван източник, намиращ се на стотици километри от селищата на мочите по крайбрежието. През осемдесетте години климатологът Лони Томпсън се отправил към Андите. Той се надявал да проследи назад във времето историята на климата в региона. Тук има глетчери, чийто лед е от хиляди години, и в тях се съдържа информация за климата от времето на тяхното образуване. Томпсън знаел, че събирайки проби от леда би могъл да разчете тази информация. Всяка проба е съставена от серия кръгове, всеки от които съответства на различен сезон.
Сухите лета се появяват като тесни кръгове, тъмни поради натрупан прах. Влажните зими, когато има много сняг - като по-широки и по-светли ивици. Тази особеност е ключът към разшифроване на климата от миналото. Ледът е прекрасен архив, защото ако погледнете това и започнете от единия край на леда, можете да видите броя на годините. Това е бил сух сезон, а от тук до тук е влажен сезон, сух сезон. Сухите сезони са тесни в пробите и се открояват, защото няма снеговалежи. В този слой има много повече прах. А влажните сезони са по-широки, защото тогава има обилни снеговалежи. Тази закономерност може да се използва, за да се получи годишна картина. Някои участъци на пробите се състоят изцяло от тесни тъмни ивици, което означава сухи години. Други имат широки светли ивици, показващи влажни години.
Почти веднага Томпсън и екипът му забелязали нещо интригуващо. Изглежда имало тясна връзка между времето в планините и времето по крайбрежието. За последните сто години всеки път, когато ледът сочел суша в планините, това съответствало на особено по характер влажно време по брега. Познато е като Ел Ниньо. Даряващ живот период на дъждове, който достига брега веднъж на около пет години. Връзката изглеждала ясна и логична. Сухото време в планините означавало влажно време и Ел Ниньо по крайбрежието. И обратното също било вярно, влажното време в планините означавало суша по брега. Това дало на Томпсън ново мощно средство.
Поне на теория той би трябвало да може да проследи назад във времето климата на целия регион чак до времето на мочите. Въоръжени с тази нова информация Томпсън и екипът му започнали работа, анализирайки информацията за климата в леда назад във времето. И когато достигнали периода около г., те открили нещо забележително. Точно тогава, когато започнал крахът на мочите, времето се е било побъркало. В един по-ранен период, започващ около 560, 565 г. и продължаващ до 600 г., открихме много ясни годишни слоеве прах и, измервайки праха в лабораторията, откриваме необикновена суша в тази част на света. Използвайки информацията от леда, Томпсън пресметнал, че сушата в планините е продължила трийсет години. И ако теорията му била вярна, това означавало, че климатът по крайбрежието е бил също толкова екстремален, но противоположен по характер.
Този период от 565 до 600 г. съответства на Ел Ниньо в огромен мащаб по крайбрежните области. И този Ел Ниньо трябва да е бил много по-голям от всичко, което сме виждали през последните петстотин години. Това е било нещо несравнимо по мащаб. Нещо като мега Ел Ниньо. Страхотни потопи. Къщи биват отнесени от водата, населението бива отнесено. Но имало и още нещо, ледените късове криели и друга история. По-нататъшният анализ показал, че годините на суша в планините са били последвани от години на обилни снеговалежи. След прашното време, което приключило към 600 г., дебелината на годишните слоеве се увеличава, което съответства на влажен период, последвал сушата. Използвайки теорията му, че това, което става в планините, е противоположно на събитията край брега, било предположено, че мега Ел Ниньо по крайбрежието е бил последван от мега суша. Поне трийсет години без въобще никакъв дъжд. Това определено би подкопало всяка една култура, би разрушило култура и в днешно време. Ето ни загатване за огромен климатичен катаклизъм между 560 и 650 г.
Мочите са били хванати от двойни уроки. Дори едно модерно общество би се измъчило при тези обстоятелства. Продължителните промени са това, което нанася ударите върху цивилизациите. Първия път хората се възстановяват. Следващия път те се съвземат, но по-бавно. След известно време наистина се обезсърчават от необходимостта да се опитват да се пригодят към тези промени. Ако Томпсън е прав, всички жертвени ритуали на света биха били безсилни да спрат такава катастрофа. Това била любопитна идея. Но доколко надеждна била? Археолозите се опитали да потърсят доказателства за тези две епични бедствия. Въпреки сухия климат по всички пирамиди има следи от тежки поражения от дъждове. Ако погледнете ето тук, открихме доказателство за големи дъждовни бури от преди много години. Но ако дъждът е бил още по-пороен и е прониквал навътре, вътрешността на постройката и тухлите биха се свлекли на големи отломки. Но дали това е издайнически белег от мега Ел Ниньо или пораженията са от по-скоро?
Смущението било в това, че учените не можели да кажат. Тогава Стив Бурже, копаейки на място, наречено Хуанкако, направил важно откритие. Мястото било с тежки поражения от дъжд. Когато разкопавахме мястото, открихме нов строеж, градът е бил разширяван. След това намерихме доказателства, че дъждът и не само той, а и цяла река от скали и кал буквално са разрушили новата конструкция. Това разрушение определено се е случило по времето на мочите. Но кога точно? Новите основи и стени са били срутени наполовина от тази река от камъни и бихме могли да датираме разрушението по останалия органичен материал. Бурже направил въглеродно датиране на тези органични останки и резултатът бил извън съмнение. Археологически е невъзможно да се определят точни дати, но ние смятаме, че новият строеж е бил спрян някъде между и г.
Това било доказателството, което археолозите търсели. Датите били почти съвсем същите като на Томпсъновия мега Ел Ниньо. Бурже потвърдил, че мочите наистина са били сполетени от трийсет години епични потопи. Но какво да се каже за втората част от предсказанието на Томпсън, десетилетията суша? Нови разкопки на други места започнали да изваждат наяве доказателства за огромни пясъчни дюни. Много съдържали артефакти, които биха могли да бъдат датирани. И показали, че пясъкът е започнал да се трупа някъде около 600 г., след мега Ел Ниньо. Това би могло да означава само едно. Около 600 г. мега Ел Ниньо е бил последван от жестока суша. И второто предвиждане на Томпсън било потвърдено. Навярно е имало пясъчни бури, които са ударили крайбрежието и напълно са покрили всичко. Вероятно по-голямата част от градската инфраструктура е била разрушена.
Ето най-накрая правдоподобно обяснение за рухването на мочите. Те са били разбити от природна катастрофа. Трийсет години мега Ел Ниньо, последвани от трийсет или повече години мега суша. Всичко се объркало по това време, не само икономиката, религията, ръководството. Дори на индивидуално ниво хората са били в състояние на пълно отчаяние. Било е пълна катастрофа за общество, чиято религия се основавала на връзката си с времето. Цялата система от вярвания на мочите е била поставена под въпрос. Младите мъже, които до сега с готовност се предлагали в жертва на боговете, навярно са се чудели какъв е смисълът.
Когато един Моче, млад член на елита, умирал в ритуално жертвоприношение, той давал живота си не само на боговете, а и на страната си. И ако елитът покаже слабостта си, че не може да предотврати нещастието, защо хората да продължават да дават своя труд, своите усилия, изделия или живота си. Това е било общество, което очевидно е било изградено върху нещо изкривено. Мочите са мислели, че могат да контролират природата, но са открили, че не могат. Това е била физическа и идеологическа катастрофа, от която никога не се възстановили. Всичко изглежда пасвало перфектно. Това станала общоприетата версия за събитията. Изглежда една от най-големите загадки в археологията най-накрая била разгадана.
По-късно, в края на деведесетте, американският археолог Том Дилехей отишъл в Перу. Дилехей не се интересувал от прочутите големи пирамиди на мочите, вместо това той решил да проучи някои малко известни места в долина, позната като Хекетепеке. Това, което открил, щяло да разбие установената теория. Когато правим цялостно измерване, ние измерваме всеки фут и покриваме цялата долина, и целта ни е да бъдем сигурни, че ще открием всяко място, включително големите градчета и урбанизираните градове та чак до стопански постройки и дори малки погребални парцели. Много от градовете са били толкова отдалечени, че никога преди не са били проучвани.
Джон Уорнър е един от измерващия екип. Уорнър използва специално приспособена GPS система, която картографира терена, по който той минава. Тя ми дава диаграма, дава ми карта, отбелязва къде из пейзажа са различните особености и ми дава фантастичен птичи поглед върху връзката между тези обекти от перспектива, която никога не бих постигнал от нивото на очите. Картите, които създали, показват стени, схеми на етажи и улици, които не могат да се видят от зeмята.
Екипът на Дилехей методично изследвал артефакти от дузини подобни селища. И тогава се заели да датират обектите. Чрез разкопките успяхме да датираме повечето обекти в долината. Това, което откриваме, са органични останки, храна, останки от кости, отпадъци, артефакти. И на голям брой от местата ги отнесохме към 650 до 700 г. 650 до 700 г., това не се връзвало. Приетата версия за събитията била, че до 650 г. мочите са били унищожени от природна катастрофа. Това очевидно не било вярно. Мочите преживели катаклизмите. И петдесет години по-късно все още са строели нови градове, докато накрая изчезнали някъде след 700 г. Време било да се измисли нещо ново. Групата на Дилехей се завърнала при селищата.
Един от градовете, които проучвали, бил Серо Чепен. Той е заобиколен от огромна стена. Самото място е огромно. Можете да видите стената да минава навсякъде около него, минава покрай мен ей тук и продължава далеч отвъд погледа ми. Несъмнено тук е можело да живеят стотици ако не и хиляди хора от времето на мочите. Изглеждало като масивно укрепление, нищо подобно не е било виждано преди в света на мочите. По-надолу в долината на обект, познат като JE125, имало друго важно откритие. Това тук наистина е доста интересно, това е материалът, който всъщност пада от склона ей тук, този назъбен камък, който се разпада на ъглести парчета. Бил е използван при строежа на много от защитните стени и платформи.
Идеята вероятно е била един човек да стои на всяка купчина, да взима камък за прашка, да го постави в прашката, да го развърти и да го запрати надолу към долината. Тези купчини от камъни представляват предисторически муниции. До сега мочите никога не са били свързвани с нещо по-войнствено от сражение, превърнато в ритуал. Но доказателствата били недвусмислени. Към 650 – 700 г., доста след климатичните катаклизми, мочите са били във война. Но с кого и можело ли това да обясни какво в крайна сметка е причинило гибелта им? Започнахме да си задаваме въпроса какво означава това. Какво означава това внезапно строене на крепости из тези долини?
С чужди войски, идващи от планините, ли са се сражавали или те са дошли от север или юг? Най-явното предположение било, че отслабените мочи са били нападнати от съседен народ. Първата възможност, която ни хрумна, беше да опитаме да намерим тук още доказателства, да направим още измервания и да видим дали можем да открием доказателство за чужди завоеватели. Дилехей и екипът му овършали района, търсейки необикновени артефакти, които биха подсказали за присъствието на чужди хора. Но там нямало нищо, което да предполага каквото и да е външно нашествие. Започнахме да копаем още и да правим още проверки на място за вида на артефактите, открити по тези укрепени селища.
Но не видяхме никакво доказателство за военна техника, срещу която да са воювали, за никакви външни части. Открихме, че е много малко вероятно чужди нашественици да са предизвикали това внезапно строене на крепости в долината. Но ако е нямало нашествие, защо им е било да се бранят? Изглежда имало само още една възможност. Дилехей сглобил една изцяло нова картина на това, което е станало с мочите. Виждаме цяла поредица от климатични събития, дъждове, наводнения, и суша. Това подлага на изпитание стопанството. И внезапно то се срива. Големите церемониални средища биват напуснати и хората започват да воюват помежду си. Ритуалното насилие отстъпило пред гражданска война. Конкурират се за най-добрите селскостопански земи, за най-добрите места за риболов и търговски партньори извън долината. В резултат хората започнали да се преместват към покрайнините в тези укрепени селища, за да се защитават всъщност от самите себе си. Това била последната съпротива на мочите.
Водачите, които не успели да опазят народа си, изгубили контрол. Тези хора играели последния тур от играта си, изигравали последния си ход, своя последен опит. Те построили този храм, построили този град, за да докажат отново, че могат да контролират природата. Нещо, което не можели. Те не били великото общество, което си мислели или са били карани да вярват, че са. Били са слаби като всяко друго общество. Моче преживели дъжда, преживели сушата, само за да бъдат разкъсани от гражданска война. Една от най-могъщите и трайни древни цивилизации на Латинска Америка се разпаднала.
Ето една много по-елегантна теория за смъртта на Моче. Но дори това не е цялата история. Колкото повече учените търсят, толкова повече осъзнават, че в някои отношения Моче никога не са загинали напълно. Днес по крайбрежието на Перу е невъзможно да избегнем наследството на тази изчезнала цивилизация. Изкуството на мочите живее в труда на местните занаятчии. А ако отидете в планината, традицията на ритуалните битки на мочите е съхранена в ежегодните церемонии Тинку.
Като видоизменение на жертвените ритуали на мочите планинските села провеждат церемониални боеве помежду си. Целта е да се пролее кръвта на противника и да се оплоди земята. Мисля, че мочите са останали в паметта на северния бряг на Перу като великия момент, като тяхното най-велико постижение. Те са били нещо като гърците на Андите. И едва сега, след 1500 години, Моче и тяхното наследство най-накрая заемат своето място в световната история.
http://www.occultism.biz
______________________________
˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•●
Go on and pull me under, cover me with dreams, love me mouth to mouth, now you know I can't resist 'cause you're the air that I breathe...
˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•●
˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•● ˙·٠•●
