Любими цитати!

- Ако ме научиш да ругая на руски, може да го разбера по-добре.
- И без това вече достатъчно ругаеш.
- Ами искам да се изразявам по-цветисто.
- О, Роза ... - Той въздъхна, а аз само потръпнах. "Роза" беше моето име на руски. Дмитрий рядко го използваше. - Ти и без това се изразяваш по-цветущо от всеки друг, когото познавам
    

Майкъл Конъли - Блондинка в бетона
- Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това не ме засяга? Днес се решава всичко, а ти се мотаеш тук с вид, като че ли си спал в колата, и заявяваш, че не те засяга.
- Аз съм спокоен, Белк. Наричам го Дзен и изкуството да не ти пука.



Рейчъл Кейн - Балът на глупците
- Така - промърмори. - Какво ще кажеш за една приятна, цивилизована партия шах?
От втория етаж се чу някакво тупване, последвано от приглушено кискане. При това точно от там, където се намираше стаята на Ева.
- Хей! - провикна се Шейн. - Поне спрете саундтрака към порнофилма! Ние тук се опитваме да се концентрираме!


- Това е най-големият айпод, който съм виждала - заяви Клеър, което го накара да се задави с бирата си. - Шегувам се. И преди съм виждала джубокс.
- Започвам да се съмнявам, като те гледам с какво настървение го зареждаш с монети...


- Маската ви, госпожице. - Беше обикновено домино, но в същите червени и черни цветове като костюма й. - Можеш ли да направиш странично колело? Задно премятане?
Тя го погледна безпомощно.
- Аз съм зубър смотаняк, а не акробат или мажоретка.
- Жалко и за това.


Тя беше превърнала Шейн в свое куче, с пухкава кучешка маска, която той бе надянал на лицето си.
- Дишай - нареди й Миърнин. - На мен самият не ми помага, но съм чувал, че се отразява добре на човешките същества.



Алън Милн - Мечо пух
Понякога поставяш стени около себе си, не за да отблъснеш хората, а за да видиш на кого му пука достатъчно, за да ги разбие!



Ришел Мийд - Ледено ухапване
- Тогава ми отговори как ще решиш следната задача: да допуснем, че отново си наумиш да я отведеш оттук, за да я отведеш в някой търговски център. И докато си там, един стригой те нападне. Какво ще направиш?
- Зависи от това в какъв магазин сме.



Лоръл К. Хамилтън - Усмихнатият труп
Зомбитата могат да ходят и дори да говорят, но са си ного, ама много умрели.


Погледнах към Жан-Клод.
- Той е единствен по рода си.



Лоръл К. Хамилтън - Циркът на прокълнатите
Има един куп начини да се минава зад ъгли, чиято отсрещна стена не виждаш, и нито един не е глупакоустойчив.



Лоръл К. Хамилтън - Кафенето на лунатиците
- Ако лайното падне във вентилатора, цялата работа може да свърши като "Хамлет".
- Как така като "Хамлет"? - попита Стивън.
- С всички мъртви - отвърнах аз.


Ако въобще успея да се омъжа и съпругът ми ми изневерява, няма аз да съм изчезналата.



Лоръл К. Хамилтън - Убийствен танц
Имаше три типа хора на партито на Катрин - живи, умрели и периодично космати. От осемте живи, шестима бяха хора, за другите двама не съм сигурна, включително и за себе си.



Лоръл К. Хамилтън - Синя луна
Всички мъже от фамилия Зееман бяха путьовци - така де, под чехъл, съжалявам.



Лоръл К. Хамилтън - Обсидианова пеперуда
Стига да иска, може да изглежда безобиден. Той е съвършен актьор, но очите го издават, освен ако не поработи върху това. Ако те са огледало към душата, значи Едуард е загазил, защото вкъщи няма никой.


- Леле, наистина си директна.
- Тя е твърде директна дори и за мъж - обади се Едуард. - За жена е като стенобойна машина.


- Не планирам да убия някой от тях, Едуард, ако за това намекваш.
- Не мога да кажа, че не съм разочарован - каза Едуард. - Смятам, че трябваше лично да убиеш Жан-Клод, преди всичко да стигне толкова далеч.
- Говориш за убийството на някой, който е мой любовник от повече от година, Едуард. Ти може и да можеш да удушиш Дона в леглото й но аз не бих могла да спя след нещо такова.
- Обичаш ли го?
...
- Да, мисля, че го обичам.
- Обичаш ли Ричард?
...
- Да, обичам Ричард.
- Каза, че мислиш, че обичаш вампира, но просто отговори с "да" за Ричард. Убий вампира, Анита. Аз ще ти помогна.


Едуард ми се доверяваше с повече от живота си. Доверяваше ми се, че ще се уверя, че е напълно мъртъв. За човек като Едуард, нямаше по-голямо доверие от това.
Никога нямаше да пазаруваме заедно или да изядем цяла торта, докато се оплаквахме от мъжете. Никога нямаше да ме покани в дома си на вечеря или барбекю. Никога нямаше да бъдем любовници. Но имаше много голяма вероятност един от нас да бъде последният човек, който другият ще види преди да умре. Не беше приятелство по начин, по който повечето хора го разбираха, но беше приятелство. Имаше няколко човека, на които се доверявах с живота си, но няма никой друг, на който да се доверявам със смъртта си. Жан-Клод, и дори Ричард, биха се опитали да ме задържат жива от любов или от нещото, което минаваше за нея. Дори семейството ми и всичките ми други приятели, биха се борили да ме задържат жива. Ако исках да смърт, Едуард би ми я дал. Защото и двамата разбирахме, че не смъртта беше това, от което се страхувахме. А животът.


- Бернандо Петнист-Кон, Анита Блейк.
Държеше чаршафа с дясната си ръка и изглеждаше леко объркан, когато пусна куфара и започна да прехвърля всичко в другата ръка. Чаршафът се свлече отпред и ми се наложи да обърна главата си настрани, бързо.
Продължих да държа главата си обърната, защото се изчервявах и исках тъмнината да го прикрие. Махнах вяло с ръка зад мен.
- Ще си стискаме ръцете после, когато си облечен.
- Видяха ти се чарковете - чух гласа на Едуард.
...
-Ти си скромна. Очаквах доста неща от описанието на Едуард, но скромността не беше едно от тях.
Извърнах се бавно, а той беше застанал твърде близо, нахлувайки дяволски много в личното пространство. Изгледах го кръвнишки.
- Ти какво очакваше? Вавилонската курва? - Бях засрамена и се чувствах неудобно, а това винаги ме вбесяваше. Гневът пролича в гласа ми.


- Ама наистина си кучка, нали?
Кимнах.
- Не ме дразни и аз няма да те дразня.
- Става - каза той. Усмивката му се разшири - сега, разреши ми да ескортирам снежнобелия ти задник до трапезарията.


- Ти сигурно си Олаф. Не разбрах фамилията ти. Аз съм Анита Блейк.
...
Опитах отново. Аз съм извънредно упорита.
- Ехо, Земята до Олаф - ...
- Какво става, Бернандо? Той говори, нали?
Бернандо кимна.
- Говори.
Отново насочих изцяло вниманието си към Олаф.
- Просто няма да ми говориш, така ли?
Той само се взираше в мен.
- Мислиш си, че като не чувам нежния ти глас, това е някакво наказание? Повечето мъже са такива дърдорковци. Тишината е приятно разнообразие. Благодаря, че си толкова внимателен, Олаф, скъпи - ...
- Не съм ти "скъпи" - ...
- То говори! Поспри сърце!
...
- Е, Олаф, мили, някой трябва да ви помогне, защото и тримата не сте измислили нищо относно осакатяванията.
По врата му пропълзя розовина и стигна до лицето.
- Не ме наричай така.
- Как? Мили?
Той кимна.
- Предпочиташ любими, сладкишче, тиквичке?


- По времето, в което съм се появила, по-голяма част от фамилията, с изключение на баба ми, са били в тази страна от толкова дълго, че не са имали акцент, но чичо Ото никога не загубил своя.
- Сега е мъртъв. - Олаф произнесе изречението като полу-въпрос и полу-изречение.
Кимнах.
- Как е умрял?
- Прабаба Блейк твърди, че леля Гертруд се е заяждала с него до смърт.


На много малко полицаи им харесваше цивилни да им се месят в случаите. Аз не бях просто цивилна. Аз бях жена, и то такава, която лови вампири; това си беше тройна заплаха, нямаща равна на себе си. Бях цивилна, жена и откачалка.


Очите ми се затвориха веднъж, после се отвориха. Едуард беше там. Наведе се над мен и прошепна:
- Да пълзиш през храстите по корем заплашвайки да отрежеш топките на мъж. Такъв упорит задник си.
Гласът ми прозвуча слабо дори на мен:
- Трябваше да спася твоя задник.
Той се наведе към мен и ме целуна по челото, или може би съм сънувала тази част.


Притискаше тялото си по дължина към моето, едната му длан обхващаше обърнатата ми глава, другата се плъзгаше надолу галейки формите ми. Може би се дължеше на кръвта, но никога не съм опипвала пържолата си, докато я ям.



Лоръл К. Хамилтън - Нарцис в окови
Зербовски ме гледаше така, сякаш никога преди не ме беше виждал.
-Какво? - попитах враждебно.
- Никога преди не съм те виждал да бъдеш толкова... нежна с някого.
Това ме стресна.
- Виждал си ме да целувам Ричард преди.
Той кимна.
- Онова беше страст. Това е... - Той поклати глава поглеждайки към Жан-Клод, после обратно към мен. - Той те кара да се чувстваш в безопасност.
С потрес разбрах, че беше прав.

Дж. Р. Уорд - Тъмна любов
Рот беше слисан.
При това не беше от вампирите, които можеш да смаеш лесно.
Мамка му.
Тази жена получовек беше най-горещото нещо, което бе срещал някога. А му се беше случвало да го порази мълния един-два пъти.


Ако сексът беше храна, Рейдж щеше да страда от затлъстяване.


Мъжът бръкна под якето на Рот и започна да вади оръжията му. Три метални звезди, автоматичен нож, пистолет, верига.
- Господи Исусе - промърмори ченгето, като пусна стоманената верига на земята при другите неща. - Имаш ли документ за самоличност? Или с тези тринайсет килограма оръжия, които си скрил, не ти остана място за портфейла?


- Мога ли да ви помоля за една услуга? - запита икономът.
Господин Нормален кимна енергично.
- Донеси ни още един поднос от тези и ще убием когото поискаш.
Да, всъщност този тип все пак не беше съвсем нормален. Изглежда такъв само в сравнение с другите.
Икономът се усмихна, сякаш развълнуван от тези думи.
- Ако ще убивате този човек, ще бъдете ли така любезни да го направите в задния двор?
- Няма проблем - каза господин Нормален и налапа още една палачинка...


- Тор, успокой се. Аз съм жена, плача на сватби. Влиза в работната ми характеристика.


- Да - каза Рейдж. - Единственото, което искам, е една свястна жена. Но предполагам, че докато я намеря, ще трябва да се задоволя с количеството вместо с качеството. Животът е адски гаден, нали?



Дж. Р. Уорд - Вечна любов
- Добре, голямо момче, вече можеш да си легнеш.
О, да. Легло. Леглото е нещо хубаво.
- Виж кой е тук. Сестра Вишъс.


- Влизаш във форма, ченге.
- О, хайде сега! - усмихна се Бъч. - Не позволявай на онзи душ, който взехме заедно, да замъглява разсъдъка ти.
Рейдж му подхвърли хавлия.
- Само отбелязвам, че биреното ти коремче се е стопило.
- То беше от скоча. И не ми липсва.


- Въпросната представителка на нежния пол ме изхвърли от дома си рано тази сутрин, след като нарани сериозно егото ми.
- Какво оръжие използва?
- Неласкаво сравнение между мен и бездомно куче.
- О! - Бъч започна да усуква тениската в другата посока. - И ти естествено умираш от желание да я видиш отново.
- Да.
- Достоен си за съжаление.
- Знам.
- Но при мен е дори по-зле. - Ченгето поклати глава. - Снощи... отидох с колата до къщата на брата на Мариса...
- Нека позная. Висял си там с надеждата да я зърнеш...
- В храстите, Рейдж. Седях в храстите. Под прозореца на спалнята й.
- О! Това е...
- Да. В стария си живот можех да се арестувам за тормоз...


Той въздъхна дълбоко.
- Господи, обичам те. Наистина, наистина те обичам.
После се усмихна.
Тя се засмя силно и внезапният звук накара всички глави да се обърнат.
Дръжката на черешата беше завързана спретнато около единия от кучешките му зъби.


Тя се усмихна.
- Ти си манипулатор.
- Предпочитам да мисля за себе си като за умел стратег, който внимателно планира крайния резултат.


- Казах ти, нямам нищо против него. - Засмя се тя. - Той е толкова сладък, прилича малко на Годзила. И ще го приема като добра сделка - давам едно, получавам две.



Дж. Р. Уорд - Пробудена любов
- За какво ти е тази превръзка тогава?
- Кара задникът ми да изглежда по-малък.


Фюри лежеше в огромно легло, свързан с толкова много апарати, че самият той приличаше на машина.
Обърна глава към него.
- Защо си станал, Зи?
- За да създам главоболия на персонала. - Затвори вратата и се приближи до леглото. - Всъщност реагират наистина бързо.



Дж. Р. Уорд - Споделена любов
- И още как. Обмислям дали да не навляза в строителния бизнес, та реших да поразгледам банята. Превъзходна работа са свършили с плочките. Трябва и ти да ги погледнеш.
- Какво ще кажеш да те заведа в леглото?
- Първо искам да хвърля едно око на тръбите.
Зад усмивката на Ви ясно се четяха респект и възхищение.


- Нали знаеш, че лесърите те отвлякоха?
Бъч вдигна изранената си ръка.
- А пък аз си мислех, че съм бил в някой спа център.


- Почакайте - каза Бъч, мислейки си за глимера. - Мариса вече е обвързана, нали? Искам да кажа, че дори ако умра, тя ще е имала партньор, нали така
- Играе си с огъня - промърмори Ви под носа си. - Играе си с шибания огън.
Скрайб Върджин изглеждаше направо изумена.
- Би трябвало да те убия още сега.
- Съжалявам, но това е важно...
- Човеко, ти си потресаващо арогантен - изплющя гласът на Скрайб Върджин. - И изобщо не се покайваш за това, нали?


Ви беше вече в коридора, когато чу странен звук. Начаса се обърна и се втурна обратно в банята.
- Какво? Какво...
- Оплешивявам!
Ви дръпна завесата на душа и се намръщи.
- Какви ги дрънкаш? Косата ти си е на мястото...
- Не по главата! По тялото, идиот такъв!
Вишъс погледна надолу. Космите по краката и тялото на Бъч бяха започнали да падат и около канала на пода вече се бе натрупала купчинка тъмнокафяв мъх.
Ви избухна в смях.
- Погледни го от хубавата му страна - сега поне няма да ти се налага да си бръснеш гърба, когато започнеш да остаряваш. Край на обезкосмяването за теб.
Вишъс изобщо не се учуди, когато Бъч го замери с един сапун.



Дж. Р. Уорд - Освободена любов
- Тази сценка не я ли разиграхме съвсем наскоро? - промърмори Ред Сокс на пациента. - Само дето аз бях в леглото. Да приемем, че сме квит, и да сложим край на тези глупости.
Ледените, ясни очи се отместиха от нея и се насочиха към приятеля му. Все още беше намръщен.
- Изглеждаш ужасно.
- А ти си като Мис Америка.


- Дойдох да проверя да не си умряла.
Джейн нямаше как да не се усмихне.
- Боже, Манело, не е нужно да си такъв романтик.
- На нищо не приличаш.
- А сега и комплименти. Стига. Караш ме да се изчервявам.


- Your name. My back. I can't fucking wait.
Jane whistled under her breath.
- Do I get to do it?
He barked a laugh.
- No.
- Come on. I'm a surgeon I'm good with knives.
- My brothers will do it - well actually I guess you could do a letter too. Mmm that gets me hard. - He kissed her. - Man you are so my kind of girl.



Дж. Р. Уорд - Свещена любов
- Косата ти е като на момиче - обяви господин Д.
- А ти миришеш на пяна за вана. Аз поне мога да се подстрижа.



Дж. Р. Уорд - Отмъстена любов
Бостънският изговор на ченгето прозвуча като от високоговорител.
- Рапунцел, ще разпуснеш ли косите си за мен?


- Току-що хвърли върху мен половин кола, без да кажеш друго освен реплика от "Мисис Даутфайър".
- Вкарай ръцете си в действие като добро момиче и се справи с положението.


- Искам всички да тръгнете да го търсите из града, но преди това нека чуем последните новини от нашата Кейти Курик (Американска журналистка, специален кореспондент за новините на ABC). - Той кимна към Вишъс. - Кейти?
Погледът на Ви беше равносилен на протегнат среден пръст, но той се зае със задачата си!


Ангелът се изправи, изруга и разтърси крака.
- Да, имам предвид... как, по дяволите, можеш да седиш толкова дълго тук? Вече не си усещам задника.
- Да, мозъчната парализа е сериозен проблем.


- Рот! - Ръката й се настани върху члена му.
- О, мамка му... - Тазът му се стена и потръпна напред.
Тя се разсмя полугласно.
- Любовните слова, изричани от теб, могат да направят всеки шофьор на камион горд.


За смъртните единственото достъпно безсмъртие беше тяхното поколение.



Дж. Р. Уорд - Пътеводител за просветени
-> Негово кралско височество Рот, син на Рот:
Първото, което й каза: "Реших, че трябва пак да опитаме."
И какво ти отговори тя: "Кой си ти?"


-> Дистройър, потомък на Рот, син на Рот
известен още като Бъч О'Нийл:
Предпочитано оръжие: Остър, духовите сарказъм."
Любим цитат: "Лошите дела, също като красотата, са в очите на гледащия."



Има и още тоооолкова много, но не всички съм си ги записала, а сега не ми се търси :bigsmile:

"Необходими са много проби, преди да се достигне съвършенството. - Млъкна и размисли. - Е, изключение правят родителите ми. Те са успели от първия път."
- Ейдриън

"Аз и цигарите ми излизаме отвън. Поне те ми демонстрират известно уважение."
- Ейдриън

"О, ти никога не би ме наранила. Лицето ми е прекалено красиво."
- Ейдриън

"Имам нужда от питие... Да, точно това искам. Да помогна на гаджето си да си върне старото гадже, имам нужда от две питиета."
- Ейдриън

"Боже мой, Сеидж. Очите ти. Как никога не съм ги забелязал? "
...
"Красиви са. Ти си красива."
- Ейдриън

- Мразя, когато ти си разумният. Това е моя работа. - Ейдриян ме погледна шокирано.
- Роуз, - каза той, опитвайки се да запази тона си сериозен, - мога да измисля много думи, с които да те опиша, като за начало секси и страстна. Знаеш ли коя обаче не е в списъка? Разумна.

Той замръзна и това беше от онези редки моменти, в които Ейдриън Ивашков е хванат абсолютно и тотално неподготвен.

- Тук ли е Ейдриън?
- Кой?
- Ейдриън. Висок. Кестенява коса. Зелени очи.
Тя се намръщи.
- Да не би да имаш предвид Джет?
- Аз... не съм сигурна. Пуши ли като комин?

"- Да не би да ревнуваш, малък дампир?
Отново го погледнах.
- Не. Ако те ревнувах, отдавна щях да съм откачила, имайки предвид всички момичета, с които се занасяш."
(Ейдриън и Роуз)


В гърдите ми изригна изграряща агонизираща болка и нямах представа как да я угася. Едно беше да приема, да се примиря, че не мога да го имам. Но съвсем друго бе да осъзная, че някоя друга можеше.

Осъзнах, че не можеш да обичаш насила. Любовта или я има или я няма. И ако я няма трябва да умееш да си го признаеш.

Когато погледнах в очите му, видях без никакво съмнение, че той ме обича повече от всичко на света, че аз бях неговото спасение, както и той моето.

Роза. Името, с което само той ме наричаше.

Гласът, който чувах, когато заспивах нощем, гласът, който веднъж ми каза, че ме обича...

Кристиан не би рискувал живота й, макар че тя беше права.

Сърцето ми се пръсна. Целият ми свят рухна.
"Ти ще загубиш това, което цениш най-много..."
Не за мен е говорила Ронда . Нито дори за живота на Дмитрий.
"Което цениш най-много..."
Говорила е за неговата душа.

" Ако си позволя да те обичам, аз няма да се хвърля пред нея. Ще се хвърля пред теб. "
- Дмитрий

-Бягай! - изкрещя ми отново.
И аз побягнах с лице, обляно в сълзи.

- Къде отиваш? - попита ме.
- Да разбия нечие сърце. - отвърнах.

"Шах и мат, кучко!"
- Роуз

"Мхм, съжалявам. Нали се сещаш – момичешки неща. – И под момичешки имах предвид влизане с взлом."
- Роуз

- Госпожице Хатауей, какво означава всичко това?
- Тръгвам си - осведомих я. - Напускам. Отписвам се. Все едно.

- Не успях да ти дам цялата информация, от която се нуждаеш. - Преразказването на уроците му бе помогнало на Сайлъс да се посъвземе. - Ти непрекъснато ми ръмжеше.
- А ти ме нарече извращение. - Кучешките зъби на Рен се бяха издължили. - Какво очакваше? Да те целуна?
Мейсън се прокашля.
- Определено можеш да си хванеш нещо по-добро.


- Мъртви ли сме? - От шепота на Мейсън разбрах, че действието на магията е отминало.
Неспособна да се сдържа, се преобразих и се разсмях.
- Не.
- А, добре. - Мейсън също се засмя.

- О, я млъквай. - Адна изгледа сърдито брат си. - Все още си в списъка ми с хора, на които съм сърдита. Не си мисли, че ще ти се размине, ако се съгласяваш с мен за всичко.
Рен хвърли кос поглед към Конър.
- Води си списък, така ли?
- Не се притеснявай - отвърна Търсачът. - Аз съм в него от години.

Затворих очи и изпратих един последен зов, надявайки се да достигна до ума на Рен.
- Обичам те.
Ала той си бе отишъл.

"Кървава роза" - Андреа Креймър

"А кой основа вашата дванадесета държава през 681г, дето стана най-голямата държава в Европа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика? Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години? Ами защото прости хора държави не могат да правт. От славяните вие наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките - анархизма и забравата, затова не помните и собствената си история" - послание от унгарски историк.

- Не вярвах, че Ахерон някога ще му позволи да напусне Аляска.
- Знам, обаче лично Артемида казала, че го иска тук. Тая седмица ни предстои събиране на перковците...


- О, не.
- Какво?
- Банда шибани красавци на хоризонта.
- Е, и ти не си за изхвърляне, блонди.
- Да го духаш, викинге!


- Съжалявам. Не те видях, както бе застанал там. Ама знаеш ли, че лицето ти притежава съвършена хармония?
Извил плътно стиснатите си устни в тънка усмивка, той я потупа по рамото на червената наметка.
- Да, знам. А ти, Червена шапчице, знаеш ли, че тази нощ Големият лош вълк е излязъл навън и че умира от глад?


... той се сгромоляса на тротоара, от което Съншайн изпита почти физическа болка, виждайки как главата му едва не проби дупка в паважа. :haha: 


- Е - каза Уейн, докато шофираше. - Какво се е случило с него? Знаеш ли изобщо?
- Блъсна го една карнавална платформа.
Дори в мъждивата светлина на колата, Съншайн видя, че Уейн й хвърли поглед, който сякаш казваше: "Ти да не си луда?"


[...] Трябваше да се измъкне от това място. На тези жени не само че им липсваше разум, но и явно бяха съвсем откачени.


Като видя изражението му, Талон си каза, че и Джулиън е готов да се разсмее, но успя да се сдържи да не прихне, заради което Талон му беше благодарен.
Но Кириан не беше толкова деликатен.
- Имаш хубави колене, приятел, но за косматите си крака можеш да използваш косачка за трева на компанията "Бъш Хог."


Преди да се замисли, Талон я прегърна и я притисна към себе си. Тя цялата трепереше и зъзнеше, но беше толкова прекрасно да я усеща до себе си, че не искаше да я пусне.
- Радвам се, че не си пострадала.
Мъжът, който говореше с инспектора, ги изгледа намръщено.
- Знаеш ли, приятел, не те познавам, но трябва да ти е ясно, че тази, която си награбил, е малката ми сестричка. Затова ми се струва, че ще е много мъдро от твоя страна да я пуснеш и да се представиш. Веднага.
Усмивката на Талон се стопи. Знаеше какво точно има предвид този мъж. Някои неща си оставаха свещени и малките сестрички бяха едно от тях.


[...] Не беше негова вината, че трудностите го съпътстваха. Никога не се бе крил от опасностите. Отдавна се бе научил да поема ударите и болките, предназначени за него.


- Знаеш ли - каза той на Аш, - не е честно. Не разбирам как можеш да се обличаш като откачалка и въпреки това жените да те желаят.
Аш извърна глава и го удостои с развеселена, самодоволна усмивка.
- Който го може, го може.


- О, господи - обади се Ник от столчето си до барплота, където чакаше завръщането на Аш. - Не говориш отново с мъртъвци, нали? Мразя, когато го правиш.
- Млъкни, Ник.
Ник изви устни.
- "Млъкни, Ник, стой, седни, дръж." Все това ми повтаряш. И аз те обичам, келте.
Талон го изгледа кръвнишки.


- Хей, Аш, искаш ли да ми изпиеш кръвчицата?
Аш го удостои само с един насмешливо безразличен поглед.
- Не, благодаря. Последното, което искам, е да хвана бяс или друга рядка кучешка болест, от която да вдигам крак край всеки стълб, за да пикая.


- Хей, господине? - заговори момчето с треперещ глас. - Можете ли да ми помогнете? Изгубих се.
Зарек пое дълбоко дъх и се отдръпна от перилата. Прибра ръката с острите нокти в джоба на панталоните си и се обърна.
- Повярвай ми, хлапе. Това чувство ми е познато.
Подаде на хлапето си другата си ръка и се учуди колко малко и доверчиво беше то. Зарек не си спомняше кога в живота си бе молил за помощ и се бе доверявал някому, че няма да го нарани.
- И така, кого ще търсим? Мама или татко?
- Мама. Тя е много хубава и голяма.
Зарек кимна.
- Как се казва?
- Мама.
Е, това наистина щеше да е от голяма полза...
- На колко години си, хлапе?
- Аз съм на толкова. - Детето подсмръкна и вдигна четири малки пръстчета. - Ами ти?
- На доста повече от четири пръста.
Момчето вдигна всичките си десет пръстчета.
- На толкова много?
Зарек не се сдържа и се усмихна.


- Можеш ли да приемаш човешка форма през деня?
Вейн се изсмя.
- Очевидно е, че мога. Опитвал ли си някога да се обаждаш по телефона с лапа? Да не говорим, че в момента разговарям с теб на английски, а не вия като вълк.
При тази саркастична забележка Талон глухо изръмжа.


- Тя все още е жива и здрава - информира го Вейн, без да си дава труд да го поздрави. - Съншайн - подвикна, - келтът иска да се увери, че не съм те изял или нещо подобно.
Докато чакаше Съншайн да се обади, Талон потърка главата си при странното чувство за хумор на Вейн.
[...]
- Ах, Тали, аз също те обичам, скъпи.
- Млъквай, развратнико. Не ти е позволено да ми се глезиш, само моята любима може.
[...]
- Между другото, как се справяш? Удържаш ли човешкия си облик без проблеми?
- Аз съм просто супер. Дори успях да задържа върху себе си повечето дрехи и всичко останало.
- Да, постарай се и занапред да е така. Не ми се иска Съншайн да ослепее при вида на мършавото ти тяло.
- Повярвай ми, щом още не е ослепяла при вида на тлъстия ти, космат задник, моят изобщо няма да й навреди.
- Космат? Извини ме, но май определено ме бъркаш с брат ти.
Вейн отново се засмя...


- Има моменти, когато имам чувството, че той не може да ме отличи от Ниния. Мисля, че обича повече нея, отколкото мен.
Психея отново подреди топките.
- Не се обиждай, но това е глупаво. Двамата с Талон сте сродни души. Той винаги ще те обича, независимо коя или какво си. Ти, приятелко, може да се преродиш в гърбат кит и той пак ще те обича. Това не зависи от него. Двамата сте предопределени един за друг.


- Сега майка ми е убедена, че здравата си се надрусал с наркотиците, които подозира, че Кириан продава. Издънихме се. Животът ми се скапа. Сега ще ми държи поучителна лекция за това, че работя за наркодилъри... за пореден път. Майка ми, да е благословено сърцето й, е толкова простодушна, че дори не осъзнава, че работи за мечки. Абсолютно съм прецакан.
:lmao: :haha: 


- Ммм - изръмжа богинята, заровила лице в косите му. - Какво има у теб, което ме кара да те желая толкова силно?
- Не зная, но ако някога разбереш, кажи ми и аз ще се погрижа да го залича.
:lmao:


"Нощна прегръдка" от Шерилин Кениън

- Сигурна ли си, че Джон няма да нахлуе тук с пистолет и да ме предизвика на дуел? - подразни я Дънфорд.
- Той е твърде зает за такива глупости - отвърна тя с усмивка.
- Твърде зает, за да даде воля на собственическия си характер? Колко странно.


- Небеса, нали не трябва отсега нататък да те наричам лорд Дънфорд?
Той завъртя очи.
- Кога за последно съм те наричал лейди Блекууд?
- Преди няма и десет минути - посочи тя нахално, - когато ме представи на мистър Левърет.
- Туше, Бел - той се отпусна върху канапето, без дори да изчака да седне първа. - Предполагам, че можеш да ме наричаш лорд Станидж.
- Лорд Станидж - промърмори тя. - Колко изискано. Уилям Дънфорд, лорд Станидж. - Бел се усмихна дяволито. - Уилям беше нали?
Дънфорд изсумтя. Толкова рядко го наричаха с малкото му име, че двамата имаха отдавнашна шега, че тя не може да си го спомни.
- Питах майка си - отговори той накрая. - Каза, че е Уилям.
:lmao: :lmao: 


- Кой е умрял? - попита Бел директно.
- Направо преливаш от такт и финес, мила моя Арабела.
- Е, очевидно не може да тъгуваш твърде много за загубата на твоя, ъъ, далечен роднина, тъй като дори не знаеше за съществуването му до този момент.
- Братовчед. Осми братовчед, за да бъдем точни.


- Но аз мисля, че ще ми е приятно да посетя музикална вечер - възрази Хенри. - Да не говорим, че вероятно няма да се наложи да разговарям през по-голямата част от вечерта.
- Не и когато я изнасят Смайт-Смит - натърти той. - Миналата година отидох на две такива и то само защото обичам майка си. Присъдата, мисля, беше че след като човек чуе Филипа, Мери, Шарлот и Елинор да свирят Моцарт, ще разбере как би звучала композицията, изпълнена от стадо овце.
:lmao: :lmao: :lmao: 


- Дънфорд настоява да не говоря с женени мъже.
И сякаш, за да илюстрира думите си, тя отстъпи крачка назад.
Алекс избухна в смях.
- С Ашбърн е допустимо - пбади се Дънфорд с получут стон.
- Надявам се, че и с мен не е забранено - добави Джон.
Хенри погледна изкосо изпадналия си в забвение настойник.
- И с Джон може - отвърна той, сега с леко раздразнение.
- Дънфорд, моите поздравления - рече Алекс, като избърса сълзите от смях от очите си.
Ех, какъв сладур е Дънфорд. <3  :love: 


- О, Боже! - простена Хенри.
- Не, аз съм просто - каза Алекс приветливо, опитвайки се да я успокои, - въпреки че жена ми неведнъж ме е обвинявала, че се взимам за този, на когото говориш.
Хахаха, любимата ми реплика просто. :love: 


- Не съм гладна.
- Не си гладна? О, хайде сега, та ти ядеш като кон.
Тя трепна:
- Колко мило от твоя страна да посочиш колко съм женствена.
:lmao: :lmao: :lmao: :lmao: :lmao: 


"Дяволче" - Джулия Куин

– Нека изясним това, – Ви заговори провлачено от другата страна на телефонната връзка. – Изгубил си Хамъра си?
На Куин му се искаше да блъсне главата си във витрината.
– Да. Точно така. А сега, моля те, можеш ли да...
– Как изгуби автомобил, тежащ почти четири тона?
– Не е важно…
- Е, всъщност, мисля, че е, ако искаш да го проследя по GPS системата и да ти кажа къде е проклетото нещо, а ти за това се и обаждаш, нали? Или просто си искал да се изповядаш – без детайли – за доброто на душата си?
Куин стисна телефона.
– Оставихключоветевътре.
– Би ли повторил? Не те чух.
Глупости.
– Оставих ключовете вътре.
– Много тъпо от твоя страна, синко.
Не думай.
– Ще ми помогнеш ли да...
– Току-що ти пратих координатите. И още нещо – за когато откриеш возилото си.
– Да?
– Провери дали са преместили седалката напред – знаеш, за по-голямо удобство и такива глупости. Защото сигурно не са бързали, нали са имали ключовете. – Звукът от смеха на Вишъс бе като удар в топките с броня от кола. – Слушай, трябва да тръгвам. Нужни ми са две ръце, за да се държа за стомаха, докато се смея. Доскоро.
          

... кучи син. - промърмори Ви, докато обикаляше задната част на хамъра. - В какво, по дяволите, са се блъснали? Циментова барикада?
Джон изписа нещо и Ви погледна рязко към Куин.
- Какво, по дяволите, си мислеше? Можеше да се убиеш.
Куин се потупа по гърдите.
- Все още бие.
- Кретен. - Но братът се ухили, показвайки остри резци. - Е, аз бих направил същото
:lmao: :lmao: :lmao: 


Докато Куин си проправяше път на задната седалка, внезапно реши, че няма да излезе от същото място, откъдето влезе. Извъртайки се, се излегна на съсипаната кожа и притисна коленете си към гърдите. С рязко вдишване изрита отсрещната врата, отваряйки я рязко, металните панти се освободиха с писък, таблото излетя върху бетона.
Приятно.
Докато ехото на трясъците минаваше през гаража, Ви запали една от ръчно свитите си цигари и се наведе към дупката, току-що направена от Куин.
- Знаеш, че за тая работа има дръжки на вратите, нали?
Куин се изправи и осъзна, че току-що бе потрошил единствената страна на колата, която не беше пострадала.
И ако това не беше метафора за целия му шибан живот в този момент.
:lmao: :lmao: :lmao: 



Братството на Черния Кинжал 11 - Дългоочаквана любов - Дж.Р.Уорд

Последният й приятел беше един италиански плейбой, известен с красивите жени, с които бе имал връзки - за около две минути.
:lmao: 



Когато бяха малки деца, имаха кокер шпаньол, но родителите им, след като момичетата им се разпръснаха, от години нямаха домашен любимец. На шега наричаха трите гостуващи кучета на децата си "кучета внуци", а майка й споделяше с въздишка, че май никога няма да има внуци, и засега като че ли нещата вървяха натам.



Сабрина вече не само не го харесваше, но започваше да го мрази за грозното нещо, което бе казал. Явно имаше чувствителност на пън.
Гадеше й се от този тип. Изпитваше желание да прониже с остър кол предателското му сърце. Може би по-добре с два, за по-сигурно.



Канди носеше къси шорти и тънка полупрозрачна тениска, със сребристи сандали на краката. Докато вървеше по коридора, хората обръщаха глави след нея. Изглеждаше невероятно, въпреки че Сабрина изрази недоволството си от облеклото й. Не смяташе за нужно всички работници, лекари и посетители в болницата да придобият ясна представа за зърната на гърдите на сестра й.
:lmao: :lmao: :lmao: 



- Дано да свалиш някой готин тип по време на полета - пожела й Сабрина.
- Винаги се случва да седя до свещеници, възрастни жени или деца с болни уши.
:haha: 



Съпругата плачеше някъде отзад, защото бе разбрала, че благоверният й бе преспал не само с най-добрата й приятелка, но също и със сестра й, което бе новост за нея. Можеше ли този брак да бъде спасен? Едва ли. От своя страна, за да му го върне, съпругата бе спала с девера си и с всички съседи.
:lmao: :lmao: :lmao: 


Даниел Стийл - "Сестри"

"…Приемаме онази любов, която мислим, че заслужаваме."
/"Предимствата да бъдеш аутсайдер" – Стивън Чбоски/


"Ако на първо място е умението да откриеш и използваш подходящата възможност, второто най-важно умение в играта, както и в живота, е да знаеш кога да се въздържиш от едно предимство."
/"Детска задача" – ("Малкият зелен бог на агонията") – Реджи Оливър


"Човек гради живота си с нещата, които има, а не с онези, които му липсват."
/"Забравената градина" – Кейт Мортън/


"- Ти си най-добрият ми приятел, Ед – казва тя след малко.
- Знам.
Тези думи могат да убият един мъж.
Без пистолет.
Без куршуми.
Достатъчни са думите и едно момиче."
/"Аз съм пратеникът" – Маркъс Зюсак/


"Така е. Винаги. Всички мислят само за себе си. Моето щастие, моят успех, единствено това се чува. Любовта е да положиш живота си в краката на другия, днешните хора не са способни на такова нещо."
/"Покани ме да вляза" – Йон Айвиде Линдквист/


"- Никога нищо не е същото – рече тя. – Било след секунда или след сто години. Винаги ври и кипи. И хората се променят също като океаните."
/"Океанът в края на пътя" – Нийл Геймън/


"Някой прочут някога беше казал, че можеш да целунеш приятели и близки за сбогом и да се отдалечиш на стотици километри, но винаги ще си с тях, защото ти не си просто част от света, светът е част от теб."
/"Смъртоносни хора" – (Донован Крийд #1) – Джон Лок


"И понеже понякога се случва да имаш добър ден, който компенсира всички лоши дни и макар и за миг чуваш как светът се обръща…"
/"В черно като полунощ" – (Истории от света на Диска) – Тери Пратчет/


"Доктор Максфийлд Шнибиц не беше роб на една-единствена дисциплина. Той характеризираше работата си като еклектична. Отказваше да бъде класифициран като фройдист, юнгист, райхист или какъвто ще да е "-ист". Веднъж заяви на семинара "Посоки на психиатрията: Новата епоха": "Модерният психоаналитик трябва да бъде мост между светския и духовния свят, макар и платен мост."
/"Платеният мост" – Харви Джейкъбс/

Ретроспекцията ми изглеждаше непоносимо ясна тази вечер. Можех да видя всяка
грешка, която бях направила, всяка вреда, която бях нанесла, малките неща и големите
неща. Всяка болка, която бях причинила на Джейкъб, всяка рана, с която бях наранила
Едуард, се трупаха нагоре в спретнати купчинки, които не можех да игнорирам или
отрека.
И осъзнах, че през цялото време съм грешала за магнитите. Не Едуард и Джейкъб опитвах да насиля да се сприятелят, а двете части от мен - Бела на Едуард и Бела на Джейкъб. Но те не можеха да съществуват заедно и никога не трябваше и да опитвам.
Бях нанесла толкова много щети.
В един момент през нощта си спомних обещанието, което си бях направила тази сутрин – че никога нямаше да оставя Едуард да ме види да пролея и една сълза за Джейкъб Блек. Мисълта предизвика нов пристъп на истерия, който уплаши Едуард повече отколкото плаченето. Но й това премина, точно когато бе изчерпало действието си.
Eдуард каза съвсем малко; той просто ме прегръщаше на леглото и ме остави да съсипя ризата му, измокряйки я със сълзите си.
Отне по-дълго, отколкото си мислех, че ще е необходимо, за тази малка счупена частица от мен да се изплаче. Най-накрая това стана и бях толкова изморена, достатъчно, че да заспя. Безсъзнанието не премахна напълно болката, то бе подобно на лекарство – само я притъпи. Направи я по-поносима. Но болката все още я имаше; усещах я дори в съня си и това ми помогна да направя промените, които трябваше да бъдат направени.
Сутринта донесе със себе си една, ако не по-светла нагласа, то поне някакъв контрол, някакво примирение. Инстинктивно знаех, че тази нова рана в сърцето ми винаги ще боли. Това просто щеше да бъде част от мен за напред. Времето ще го направи по-лесно – това казват всички винаги. Но не ме интересуваше, дали времето щеше да ме излекува или не, само и само Джейкъб да бъде по-добре. Да бъде щастлив отново.
Когато се събудих, нямаше никаква дезориентация. Отворих очите се – най-накрая сухи - и срещнах разтревожения му поглед.
- Здравей, - казах. Гласът ми беше дрезгав. Прочистих гърлото си.
Той не отговори. Гледаше ме, чакайки да се започне.
- Не, добре съм, - обещах аз. – Това няма да се случи отново.
Очите му се напрегнаха при думите ми.
- Съжалявам, че трябваше да видиш това, - казах аз. – Не беше честно спрямо теб.
Той постави ръцете си от двете страни на лицето ми.
- Бела... сигурна ли си? Дали направи правилния избор? Никога не съм виждал толкова много болка в теб. – гласа му се пречупи в последните думи.
Но аз познавах и по-лоша болка.
Докоснах устните му. – Да.
- Не знам... – сбръчка веждите си. – Ако те наранява толкова много, как е възможно това да е правилното нещо зa теб?
- Едуард, знам без кого не мога да живея.
- Но...
Поклатих глава. – Не разбираш. Ти може би си достатъчно смел или достатъчно силен, за да живееш без мен, ако това е най-доброто. Но аз никога не бих могла да бъда толкова самопожертвувателна. Аз трябва да бъда с теб. Това е единственият начин, по който мога да живея.
Той още изглеждаше несигурен. Не трябваше изобщо да му позволявам да остава с мен миналата нощ. Но се нуждаех от него толкова много...
- Ще ми подадеш ли онази книга? – попитах аз, сочейки над рамото му.
Веждите му се събраха в объркване, но ми я подаде бързо.
- Отново това? – попита той.
- Искам просто да намеря една част, която помнех... да видя как го казваше тя...- Прехвърлях през книгата, като намерих страницата, която исках лесно. Ъгълът беше подгънат от многото пъти, когато съм се спирала тук. – Кати е чудовище, но имаше няколко неща, които тя избра правилно, - промърморих аз. Прочетох реда тихо, предимно на себе си. – “Ако всички останали загинеха и той останеше, аз щях да продължа да съществувам; а ако всички останеха, и той беше унищожен, вселената щеше да се обърне до неузнаваемост”. – кимнах, отново на себе си. – Знам точно какво има предвид. И знам без кого не мога да живея.


Книга трета, "Затъмнение"- Стефани Майър

"... Изключително необикновено усещане е да стоиш гол, застанал в готовност за бягство и с лице към млада жена, която си срещнал току-що, докато тя насочва смъртоносни мощни струи вода нагоре-надолу по тялото ти. В никакъв случай не неприятно, но е особено и извиква в съзнанието един-два въпросал Трябва ли да се опиташ да завържеш учтив разговор или това ще я разсее и ще я отклони от целта й, вероятно с мъчителни последствия? И какво да правиш с ръцете си? Дали трябва да застанеш свободно, с ръце зад гърба? Или пък да заемеш небрежната поза на пълно разкриване с ръце на бедрата? Окончателно предаване с ръце на главата? Или ръцете трябва да са на пост по-надолу? Това беше един от моментите, които опропастяват всеки опит за изискана стойка..."   

Питър Мейл - "Френски уроци - Приключения с нож, вилица и тирбушон"

"Бог никога не стоварва върху нас бреме, каквото не можем да понесем."

Друго правило гласеше: "Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо. То означава да си достатъчно прозорлив, за да се довериш на крайния резултат от процеса. Какво означава търпението! То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да си толкова късоглед, че да не виждаш резултата."

Елиф Шафак - "Любов"

– Нека изясним това, – Ви заговори провлачено от другата страна на телефонната връзка. – Изгубил си Хамъра си?
На Куин му се искаше да блъсне главата си във витрината.
– Да. Точно така. А сега, моля те, можеш ли да...
– Как изгуби автомобил, тежащ почти четири тона?
– Не е важно…
- Е, всъщност, мисля, че е, ако искаш да го проследя по GPS системата и да ти кажа къде е проклетото нещо, а ти за това се и обаждаш, нали? Или просто си искал да се изповядаш – без детайли – за доброто на душата си?
Куин стисна телефона.
– Оставихключоветевътре.
– Би ли повторил? Не те чух.
Глупости.
– Оставих ключовете вътре.
– Много тъпо от твоя страна, синко.
Не думай.
– Ще ми помогнеш ли да...
– Току-що ти пратих координатите. И още нещо – за когато откриеш возилото си.
– Да?
– Провери дали са преместили седалката напред – знаеш, за по-голямо удобство и такива глупости. Защото сигурно не са бързали, нали са имали ключовете. – Звукът от смеха на Вишъс бе като удар в топките с броня от кола. – Слушай, трябва да тръгвам. Нужни ми са две ръце, за да се държа за стомаха, докато се смея. Доскоро.

         


Братството на Черния Кинжал 11 - Дългоочаквана любов

"...Добре известно е, че по време на английските вечери ръцете са склонни да блуждаят под масата, да стискат бедро, да галят коляно и като цяло да не стигат до нищо добро. В най-добрите френски домакинства правилото е тъкмо обратното - незаетите ръце трябва да се държат на масата. Флиртуването не може да се смесва с храната..."

"Френски уроци - Приключения с нож, вилица и тирбушон" - Питър Мейл

Последната промяна е направена от fata_morgana на Пон 17 Фев - 12:34; мнението е било променяно общо 1 път

[quote="Christina."]Господин Лун поднася почитанията си на професор Снейп и го
моли да не си пъха ненормално дългия нос в работата на другите.
...
Господин Рог изразява съгласието си с господин Лун и би
искал само да добави, че професор Снейп е грозилище.
...
Господин Лап би желал да изрази недоумението си, че такъв
идиот изобщо е станал професор.
...
Господин Опаш желае приятен ден на професор Снейп и го
съветва да си измие косата."
/"Хари Потър и затворникът от Азкабан" - Дж. К.
Роулинг/

:lmao: :lmao:  :lmao:  :lmao:  :lmao:  :lmao:  :laugh:[/quote



Чела съм Хари Потър и наистина тези са едни от любимите ми цитати  :yess: 

След което взех книгата от предното табло.
- Какво ще кажеш да ти звънна, когато я прочета?
- Но ти нямаш номера ми - изтъкна той.
- Подозирам, че си го написал в книгата.
На лицето му се изписа същата онази глуповата усмивка.
- А ти твърдиш, че не се познаваме.


Не можах да се сдържа и го целунах по бузата.
- Нали не си забравила, че съм тук? - подхвърли мама. - Седя точно до теб. Майка ти. Която те държеше за ръката, докато правеше първите си стъпки.
- Беше приятелска целувка - отбелязах, след което се обърнах и целунах и нея по бузата.
- Аз нямах такова чувство - измърмори Гас достатъчно високо, та да мога да го чуя.

Джон Грийн - Вината в нашите звезди

- Защо ти е нужен кураж, за да разговаряш с мен?
- Последните ти думи към мен не бяха никак дружелюбни - отвърна Конър с огорчение. - Звучаха ето така: "Да се махаш от мен, ти, гаден нещастник."



Шон го тупна по гърба. Майлс разпръсна кафето си по масата.
- Браво, Майлс! Няма да повярвате каква концентрация има това момче! Посетихме седем нощни клуба, пълни с голи, танцуващи момичета, а той все едно се разхожда в читалнята на църковно движение "Християнска наука".
    


"Мъж в сянка" на Шанън Макена.

"И тя беше силна, горда, красива, умна, никой не можеше да стъпи на малкото й пръстче, никой не можеше да я нарани. Tя никога не плачеше, беше недостижима, беше перфектна и в това беше проблемът...Силната жена е толкова отблъскваща за мъжа, колкото слабият мъж за жената."
"Усещане за жена" - Й. Ламбрев



Тъй като ти си важен, всичко, което правиш е важно. Всеки пък, когато простиш, Вселената се променя, всеки път, когато протегнеш ръка и докоснеш нечие сърце или нечий живот, светът се променя. С всяка добрина и с всеки акт на милосърдие моите цели са постигнати. И нищо вече няма да е същото..."

"Колибата" - Уилям Пол Йънг


Знаеш ли каква грешка правим винаги? Струва ни се , че животът не може да се променя, че веднъж влезли в едни релси, трябва да се движим по тях до края. А пък съдбата има много по-богато въображение от нас. Тъкмо, когато човек си мисли, че е в безизходица , когато е достигнал върха на отчаянието, изведнъж като вихър тя обръща всичко наопаки, понася го нанякъде и той се озовава в един нов живот.''

"Върви, накъдето те води сърцето" - Сузана Тамаро

- Елизабет, позволи ми да ти представя брат ми Робърт - младеж, известен с липсата си на такт и със способността си да се появява, когато не трябва. Робърт, това е госпожица Елизабет Матюс... моята годеница.
- Приятно ми е да се за... - Думите му увиснаха недовършени. Веждите му подскочиха нагоре. - Годеница ли каза? За която си сгоден? За която ще се ожениш?
Кипящият гняв в гърдите на Остин временно стихна при вида на слисаната физиономия на брат си.
- Твоите езикови способности и логически заключения винаги са били източник на гордост за семейството ни, Робърт.
Младежът прекоси безмълвно стаята и като истински рицар коленичи пред Елизабет. Притисна ръка към сърцето си и заяви:
- Скъпа моя лейди, за мен е истинска чест да се запозная с вас. Завинаги можете да разчитате на благодарността ми, че измъкнахте брат ми от пазара на желани женихи. Сега може би един беден, нещастен, останал без титла несретник, а именно - моя милост, ще има възможността да бъде забелязан от някоя красавица. Дали нямате някоя сродница, която да прилича на вас? Някоя сестра? Или леля? Или дори баба?
    

"Дар от съдбата" - Джаки д'Алесандро <3