Най-много място в сърцето на дядо Боже имало за Любовта. Тя изпълвала сърцето му. Един ден Любовта помолила дядо Боже да я пусне да се поразходи из Вселената. Той не можел да й откаже нищо, но й казал: „Ще те пусна, щом искаш, но се прибери бързо! Ти си по-силна от всичките стихии и ако те видят, ще пожелаят да си откраднат от тебе, за да получат част от Силата ти!”
Любовта толкова искала да се поразходи из Вселената, че била готова да обещае всичко на дядо Боже и бързо се съгласила.
Най-мощната стихия, която владеела всички останали, била стихията на Мрака.
Тя господствала над цялата Вселена и обгръщала всичко. Превърнала всички останали стихии в
невидима енергия, за да остане само тя - тъмнината на Мрака. Силата й била неописуема. Мракът не бил нито добър, нито лош. Всичко било в хармония под неговото господство. Притежавал неустоима красота, лишена от багри и форма. Точно от Мрака искал дядо Боже да предпази Любовта.
Любовта се реела във Вселената и омайвала все повече и повече Мрака. Върховният Господар на стихиите не можал да устои на Любовта. Тя била по-силна от него.
Тогава Мракът прегърнал Любовта и я попитал:
- Какво си ти, Прекрасна?
- Аз съм Любовта... А ти сигурно си Господарят Мрак?
- Да, аз съм… Защо е толкова хубаво да съм с теб? Искам завинаги да останеш с мен!
- Не мога, Господарю Мрак. Аз живея в сърцето на дядо Боже и му обещах да се върна. Има толкова неща, за които да се грижа там!
- За какво се грижиш?
- За Живота. В него има много-много неща, които се нуждаят от мен!
- А защо Бог не пусне Живота във Вселената? Така ще можеш да се грижиш за него и едновременно с това да си с мен?
- Много е тъмно във Вселената... Животът може да съществува само в светлината…
- А кой дава тази светлина?
- Аз… - отвърнала тихо Любовта.
Мракът притихнал… Никога досега не бил пленяван така силно от копнеж да бъде с някого. Дори за миг не можел да допусне, че може да се раздели с Любовта. Мракът разбирал, че има изход, но този изход означавал край на неговото господство и хармония.
Мракът помълчал още малко и проговорил:
- Не искам повече да господствам над Вселената сам... Искам те до мен. Вселената е празно място без теб, Любов моя… Подарявам ти я!
Любовта се свила в притихналия Мрак и промълвила:
- Не искам Вселената да бъде моя... Искам само да мога да й дам светлина. Така Животът ще може да съществува в нея.
- Направи го!
И Любовта се втурнала из цялата Вселена и започнала да закача малки, красиви фенерчета. Когато решила, че вече е наредила достатъчно фенерчета, тя започнала да разпръсква искри и да пали всяко едно от тях. Така във фенерчетата засияла Светлината на Любовта и Вселената станала безкрайно красива, осеяна с мъничките фенерчета на Любовта. Така се появили Звездите.
Дядо Боже отворил очи, за да види чудото, сътворено от Любовта. После тихо отворил сърцето си и пуснал Живота от него…
- Ти търсиш любовта…
Смяташ, че ще я изпиташ без да искаш да обичаш, ли? Коя любов може да бъде изживяна без да има обичащи и обичани?
Търпението те отвежда към любовта.
Милосърдието те отвежда към любовта.
Смереността те отвежда към любовта.
Прошката те отвежда към любовта.
Толерантността те отвежда към любовта.
Надеждата те отвежда към любовта.
Справедливостта те отвежда към любовта.
Вярата те отвежда към любовта.
Разбирането те отвежда към любовта.
Истината те отвежда към любовта.
Мирът те отвежда към любовта.
Всичко те води натам.
Животът те води към любовта.
А ти как я търсиш все още? Може би не искаш да живееш?
Коя любов може да бъде изживяна без да има обичащи и обичани?