Киев, Украйна

В близост до метростанция Лукяновска седи жена на неопределена възраст. Може да си помислите, че е на 30, на 23 или пък на 40 години. Косата й е мръсна, главата й наведена скръбно надолу. На земята през нея стои платнена чанта. В чантата минаващите граждани пускат пари. В ръцете си жената държи причината, доказваща, че жената има нужда от тези пари. В ръцете на жената спи двегодишно дете. То е с мръсна шапка, която някога е била бяла, и спорно костюмче.

Мястото, на което е застанала, е много оживено - неспирен поток от хора. И неспирно звънене на монети и шум от банкноти в торбичката й.

Минавах покрай тази жена в продължение на месец. Не й пусках нищо, защото не исках с моите пари някой големец да си купи тухли за новия си палат. Но съдейки по това колко хора пускаха по нещо, този големец можеше да си построи не един, а няколко палата. Е, и за самата просякиня остава по нещо. Поне като за бутилка водка. Хората, които управляват бизнеса с просяците, разчитат на силата на парите… и на страха.

Никой от добряците, даващи пари на „Мадоната с младенеца”, не се замисляше над нещо, което буквално можеше да му извади очите. След около месец преминаване покрай просякинята, се загледах в детето, облечено в мръсни дрехи. В този момент разбрах, че това, което ми се струваше неправилно в цялата ситуация (ако изобщо може да се каже, че има нещо правилно), е кроткото държание на бебето от сутрин до вечер.

Детето спеше – и ни звук, ни стон!

Спеше и когато се приближих до тях. Просякинята вдигна поглед към мен и очите ни се срещнаха. Обзалагам се, че веднага разбра това, което съм разбрал и аз…

Кои от вас имат деца? Спомнете си как и колко време те са спали, когато са били на 1-2-3-4 години. Час, два, максимум три през деня и после се събуждат.

Аз нито веднъж не видях будно това дете!

Гледах малкото човече, забило нос в коляното на „майка си” и страшните ми подозрения се затвърдиха.

- Защо той спи през цялото време? – попитах я, посочвайки детето.

Просякинята се направи, че не ме чува. Сведе очи и се сгуши в яката на якето си. Повторих въпроса си. Жената вдигна очи към мен и погледна някъде зад гърба ми. В погледа й се четеше умора, примесена с раздразнение. Никога не бях виждал такова нещо. Като поглед на същество от друга планета.

- Върви на…. – прошепна.
- Той защо спи? – вече почти виках.

В този момент усетих мъжка ръка на рамото си. Обърнах се. Мъж, с типично изражение на заводски работник, стоеше зад мен.

- Какво се заяждаш с нея? Не виждаш ли какъв живот живее. Ето, момиче… - и мъжът пусна няколко монети от шепата си в торбата.

Просякинята се прекръсти и сложи на лицето си изражение, олицетворяващо вселенската скръб. Мъжът тръгна към метрото. Довечера сигурно ще разказва на семейството си как е спасил нещастната жена от един злобен човек.

А детето продължаваше да спи…

Звъннах на познат - от онези хора, на които образованието не им пречи да се движи по улиците на града със скъпи коли и да живее в къща с множество кули, тераси и прозорци. Търсех отговор на въпроса защо детето спи по цял ден… и го получих. При това моят познат ми отговори със завидно спокойствие.

- Или е на хероин, или на водка! За да не плаче и да не пречи.

За да спи детето цял ден, са го наливали с водка. Или са му давали наркотици. Естествено, детският организъм не може да се справи с такъв шок. И такива деца често умират. Най-страшното е, че понякога умират по време на „работния си ден”. А мнимата майка е длъжна да седи с мъртвото дете на ръце до вечерта. Такива са правилата. А покрай нея минават хора, дават й пари и мислят, че правят добро, че помагат на самотна майка…

На следващия ден седях пред метрото. Бях си взел журналистическата карта и се бях приготвил за разговор. Но разговор така или иначе нямаше. Имаше обаче нещо друго.

В ръцете на жената имаше друго дете

Просякинята абсолютно игнорираше въпросите ми. Интересуваха ме документите на детето и най-важното – къде е вчерашното дете. Единствените, които не игнорираха въпросите ми, бяха продавачките, застанали наоколо. Започнаха да викат по мен и едва не ме изпъдиха от входа на метрото.

Оставаше ми само едно – да звъня на милицията. Но милиционерите сами ме намериха. Сержантът ми поиска документите за проверка. Разказах му за моите подозрения… и той реши да звънне някъде. Стоях пред входа на метрото и чувствах, че се боря с вятърни мелници. След няколко минути избягаха и просякинята, и продавачките.

Когато видите в градския транспорт или на улицата просещи жени и деца, замислете се, преди ръката ви да посегне да им даде пари. Замислете се, че ако не е Вашето и още хиляди подаяния, бизнесът с просяци ще умре. Ще умре бизнесът, а не децата, натъпкани с водка и наркотици.

Не гледайте спящото дете с умиление. Гледайте го с ужас.
Тъй като сега Вие знаете защо спи това дете...






Автор на статията: Анатолий Шарий, 2006 год.
http://www.myjane.ru/articles/text/?id=2088

Превод от английски: Росица Николова

Тъжната истина. Точно за това не давам пари на просяци, колкото и да ми е жал за тях...

Аз при тукашните не съм забелязал бебетата им да мълчат, даже виждам рядко с бебета. Виждам повече дечица до 10 годинки да просят, не толкова възрастни.
Най ми е болно, щом видя бели хора по кофите. За циганите не ми пука толкова, те нямат и желание да си променят живота. Чакат все да им дойде отгоре или някой да им даде. Има и малки изключения, ама на фона на голямата маса, все едно игла в купа сено. Ама за белите хора направо ми е жал.

Аз на 100%съм съгласна с Коен.Виждала съм ги-сутрин до някое време ходят опърпани по улиците и просят,а вечер ги виждам облечени,измити отиват на магазина с по-големите каки и батковци,а бащите им пият бира ...Това си е самата истина,но това е за циганите.А за "белите"хора,виждам ги ,жал ми,към повечето съдбата е била неблагосклонна към тях,или са се доверявали много на неправилните хора.Хора,които не им пречи да лъжат и мамят без да се интересуват ,че разрушават животи на цели семейства...