Втората вълнуваща част от спин-оф поредицата по Академия за вампири на Ришел Мийд.
Коравата и интелигентна алхимичка Сидни Сейдж и моройската принцеса с очи като на сърна Джил Драгомир се укриват в човешко училище в слънчевия невероятен свят на Палм Спрингс, Калифорния. Учениците – деца на заможни и могъщи хора – продължават напред с животите си в блажено неведение, докато Сидни, Джил, Еди и Ейдриън трябва да направят всичко по силите си, за да пазят тайната си.
Но докато забранените романси, неочакваните духовни връзки и заплахата от стригои стават все по-явни, криенето на истината е по-трудно, отколкото някой си е мислел…
В тази втора книга драмата е по-голяма, любовта е по-силна, а залозите са дори още по-високи.
Ревю
Трудно ми е дори да започна да обяснявам какво мисля за тази книга, тъй като преди мигове я оставих настрани след прочита й… Почти съм безмълвна.
Ами, какво да се каже, Ришел Мийд е, както винаги, абсолютно вярна на себе си (или поне почти на сто процента). Особено в отношение на това да ни предостави драма, да ни затрогне, умили, разсмее, разплаче, да ни ядоса, да ни кара да псуваме по някой и друг персонаж… Копието ми от “Златна лилия” поне хвръкна само веднъж към стената… веднъж, но с чувство.
Споделяла съм и преди какво мисля за алхимичката Сидни Сейдж. Първата книга от новата поредица “Кръвни връзки” много ми хареса и в нея видях голям потенциал у Сидни да ми стане любим персонаж поне колкото Роуз (дори възторжено допусках, че е възможно и повече). Обаче явно ще извърви дълъг път, докато това да успее да се осъществи. Не че не харесвам Сидни, но в Златна лилия се забелязват известни колебания в изграждането на персонажа.
Веднъж вече свикнахме, че тя е умно момиче, високо интелигентна и притежаваща аналитичен ум. И в следващия момент й убягват елементарни и общочовешки неща. Е, накрая отдадох това на неопитността и на факта, че е добра с науките, но в социума е като новородено. Просто не го бях очаквала чак в такава степен, макар да са давани и далеч по-рано индикации за малко по-тромавото придвижване на алхимичката в общуването, което е с цел, различна от работа.
Ще бъда честна да призная, книгата беше сравнително предвидима. Аз самата винаги бях със стъпки напред в сравнение с наратора и знаех какво ще се случи. Цялата тази предвидимост не развали генералното удоволствие от прочита, тъй като дори и да подозираш в общата картинка какво се случва и какво ще се случи, начинът, по който ще ти представят нещата също има значение. А Ришел знае как да борави със словото…
И нека бъда още по-честна и да си кажа, че ако не беше Ейдриън бих оценила тази книга значително по-ниско. Правя всичко възможно да не навлизам в хвалебствено слово. Наистина. Няма смисъл да превръщам това ревю в бесни възклицания от типа на “колко е невероятен, неземен, страхотен, божествен, прекрасен и т.н. Ейдриън”. Вие си знаете, че е. Само ще ви кажа, че чрез тази книга онези от вас, които са се чудели вечната питанка – “Тийм Ейдриън или Тийм Дмитрий” ще решат в полза на вечно каращия ни да се смеем или да се просълзяваме (или да се прехласваме) морой. Онези, които не са го харесвали чак толкова много ще видят причини да започнат харесването сега.
Ако трябва накратко да изразя себе си по въпроса – не разбирам как някой би могъл да се бои да бъде с него поради факта, че е морой (добре де, да, визирам някого), колкото и да е отрасъл с дадени вярвания. Ако избора се даде на мен, никак няма да се интересувам от факта дали е извънземен и дори дали в свободното си време не се превръща в минзухар, а в определен ден от седмицата извършва полети с летящи чинии в Космоса… въобще, схванахте ми мисълта – персоналността му е основно това, което го прави какъвто е, душевността му е най-привлекателното в него.
Въобще, пред нас има един все по-издигащ се в очите ни персонаж… По ред причини (няма да давам спойлери). Следете внимателно това момче – не, не си слагайте очила и шапка и не го преследвайте из Палм Спрингс, имам предвид из страниците на книгата – ще ви разкрие много свои страни. Именно това е най-големия плюс Сидни да бъде в ролята на наратор – пред нея Ейдриън се разкрива най-добре или поне прави всичко възможно да разкрива добрите свои страни.
Книгата ще ви трогне, знаете, че Ришел Мийд е от авторките, които това умеят да го направят. Ако пък възприемате героите като мен, обещавам, че няма да ви напуснат веднъж щом стигнете до последна страница.
И накрая остава само един въпрос – как, по дяволите, да изчакаме следващата книга!?
Коравата и интелигентна алхимичка Сидни Сейдж и моройската принцеса с очи като на сърна Джил Драгомир се укриват в човешко училище в слънчевия невероятен свят на Палм Спрингс, Калифорния. Учениците – деца на заможни и могъщи хора – продължават напред с животите си в блажено неведение, докато Сидни, Джил, Еди и Ейдриън трябва да направят всичко по силите си, за да пазят тайната си.
Но докато забранените романси, неочакваните духовни връзки и заплахата от стригои стават все по-явни, криенето на истината е по-трудно, отколкото някой си е мислел…
В тази втора книга драмата е по-голяма, любовта е по-силна, а залозите са дори още по-високи.
Ревю
Трудно ми е дори да започна да обяснявам какво мисля за тази книга, тъй като преди мигове я оставих настрани след прочита й… Почти съм безмълвна.
Ами, какво да се каже, Ришел Мийд е, както винаги, абсолютно вярна на себе си (или поне почти на сто процента). Особено в отношение на това да ни предостави драма, да ни затрогне, умили, разсмее, разплаче, да ни ядоса, да ни кара да псуваме по някой и друг персонаж… Копието ми от “Златна лилия” поне хвръкна само веднъж към стената… веднъж, но с чувство.
Споделяла съм и преди какво мисля за алхимичката Сидни Сейдж. Първата книга от новата поредица “Кръвни връзки” много ми хареса и в нея видях голям потенциал у Сидни да ми стане любим персонаж поне колкото Роуз (дори възторжено допусках, че е възможно и повече). Обаче явно ще извърви дълъг път, докато това да успее да се осъществи. Не че не харесвам Сидни, но в Златна лилия се забелязват известни колебания в изграждането на персонажа.
Веднъж вече свикнахме, че тя е умно момиче, високо интелигентна и притежаваща аналитичен ум. И в следващия момент й убягват елементарни и общочовешки неща. Е, накрая отдадох това на неопитността и на факта, че е добра с науките, но в социума е като новородено. Просто не го бях очаквала чак в такава степен, макар да са давани и далеч по-рано индикации за малко по-тромавото придвижване на алхимичката в общуването, което е с цел, различна от работа.
Ще бъда честна да призная, книгата беше сравнително предвидима. Аз самата винаги бях със стъпки напред в сравнение с наратора и знаех какво ще се случи. Цялата тази предвидимост не развали генералното удоволствие от прочита, тъй като дори и да подозираш в общата картинка какво се случва и какво ще се случи, начинът, по който ще ти представят нещата също има значение. А Ришел знае как да борави със словото…
И нека бъда още по-честна и да си кажа, че ако не беше Ейдриън бих оценила тази книга значително по-ниско. Правя всичко възможно да не навлизам в хвалебствено слово. Наистина. Няма смисъл да превръщам това ревю в бесни възклицания от типа на “колко е невероятен, неземен, страхотен, божествен, прекрасен и т.н. Ейдриън”. Вие си знаете, че е. Само ще ви кажа, че чрез тази книга онези от вас, които са се чудели вечната питанка – “Тийм Ейдриън или Тийм Дмитрий” ще решат в полза на вечно каращия ни да се смеем или да се просълзяваме (или да се прехласваме) морой. Онези, които не са го харесвали чак толкова много ще видят причини да започнат харесването сега.
Ако трябва накратко да изразя себе си по въпроса – не разбирам как някой би могъл да се бои да бъде с него поради факта, че е морой (добре де, да, визирам някого), колкото и да е отрасъл с дадени вярвания. Ако избора се даде на мен, никак няма да се интересувам от факта дали е извънземен и дори дали в свободното си време не се превръща в минзухар, а в определен ден от седмицата извършва полети с летящи чинии в Космоса… въобще, схванахте ми мисълта – персоналността му е основно това, което го прави какъвто е, душевността му е най-привлекателното в него.
Въобще, пред нас има един все по-издигащ се в очите ни персонаж… По ред причини (няма да давам спойлери). Следете внимателно това момче – не, не си слагайте очила и шапка и не го преследвайте из Палм Спрингс, имам предвид из страниците на книгата – ще ви разкрие много свои страни. Именно това е най-големия плюс Сидни да бъде в ролята на наратор – пред нея Ейдриън се разкрива най-добре или поне прави всичко възможно да разкрива добрите свои страни.
Книгата ще ви трогне, знаете, че Ришел Мийд е от авторките, които това умеят да го направят. Ако пък възприемате героите като мен, обещавам, че няма да ви напуснат веднъж щом стигнете до последна страница.
И накрая остава само един въпрос – как, по дяволите, да изчакаме следващата книга!?
ОЦЕНКА: ★★★★★★
______________________________
