На самия връх на планината, високо под самите облаци живеел всемогъщ властелин, върховен идол на народите от долината. Наричали го Оба. Бил строен и прекрасен, а медночервената му лъскава кожа блестяла от младост. Носел смело и любвеобилно сърце в гърдите си и то се разтуптявало при вида на грациозните и нежни млади хубавици. Всяка копнеела по божествения млад левент, мечтаела да го плени и да го има единствено за себе си, но само на една се усмихнало щастието. Блажена и честита, тя го дарила с прекрасна рожба досущ като бащата. Синът растял силен и прекрасен за радост на бащините очи, но един ден Оба и любимата му жена се скарали жестоко. В гнева си богът решил да пожертва любимия им син защото така искал да нарани сърцето на майка му. Докоснал го и го превърнал в риба, хвърлил го в реката, която бълбукала в градината на неговия палат от чисто злато и скъпоценни камъни. Рибите не посрещнали с радост чуждоземеца; трябвало да делят с него и храната и потайните вирове, но един ден му устроили клопка и той попаднал във врящия тиган. Надавал жални стонове от болка, докато се пържел, а те стигали до ушите на бащата и сърцето му се смилило. Спасил сина си от гибел и му възвърнал човешкия образ. Синът му бил вече пораснал и възмъжал. Бил надминал баща си по хубост, ум и обаяние. Поласкан. богът решил да го превърне в Слънце, за да му отреди съдба, достойна за необикновените му дарби.
И ето че синът на Оба се възкачил в небесата и огрял Земята. Неговото призвание било да я озарява и къпе в топлина с любящото си сърце. Оба знаел, че натоварва чедото си с нелека задача и се заел да му измайстори един приятел, млад и силен като него за дружина в небесата и за помощник. Но понеже вече не бил млад и имал твърде много грижи, божественият баща объркал съотношението и творението се различавало от неговия пръв замисъл. От грешката му произлязъл не млад момък, а девойката Луна. Тя била бяла, нежна и безплътна красавица.
Но както често се случва с мъжете, увлечен от своя висок сан и господарска мощ, властелинът Слънце се главозамаял от работата и от властта си и дори не забелязвал своята помощница.
Слънцето работело с пълни сили: извикало на помощ дъжда и ветровете, за да смекчават силата на неговите златни лъчи; отрупало небето с пухкави облаци във всички цветове и спуснало небесната дъга; сътворило светулките да блещукат с фенерчетата си в ясните летни нощи; после посипало по света екзотични цветя и райски птици, като ги покрило с листа и пера от всички цветове. Така работило дълго и неуморно, докато един ден отпуснало доволно ръце: повярвало че работата му е завършена и вече няма друга грижа, освен да изпраща топлина и да озарява земята. Тогава Господарят Слънце се завърнал в златните си покои във висините и се чувствал самотен. Сам бил сътворил всяка живинка и твар на земята с дружинка, а самият той нямал никого за компания Чак тогава Слънцето си припомнило, че има спътница по небето и му се приискало да я види, да сподели неговата разходка по небесните градини.
Тръгнало да я дири, а тя хитрушата вече го била забелязала но се бояла от неговите намерения. Като всяка девица Луната се заела да опази своето девствено було. Затова още щом усетила най-плахия слънчев лъч на зората се втурнала да бяга и нейният бяг нямал край.
Пламенният й ухажор Слънцето все повече се влюбвал и упорито и страстно я преследвал. Понякога се спирала без дъх, уморена и смутена от упоритото слънчево преследване, но винаги намирала по някой облак да се потули или да потъне в морето. Слънцето изгаряло от буйна любов и страст. Често то се гневяло и пръскало огън. Няма жена. която да остане безразлична и недостъпна за такава всепоглъщаща любов.
И Луната се поддала на силното привличане на своя ухажор, но женското й кокетство вземало връх и тя продължила да се изплъзва, като следвала своя път и все отлагала мига на своето любовно отдаване, а през това време дяволито се наслаждавала на страданията на безумния влюбен.
Най-сетне редкият и жадуван миг настъпил: изнемогваща от любов. Луната паднала в огромните обятия на Слънцето. Призрачният момински воал изгорял в тази огнена прегръдка и се разкрила тайнствената й хубост. Двамата се слели и изпитали неизказано щастие, но то никога не трае дълго. Оттогава, щом премине кратката тръпка на любовта двамата отново поемат своя път по небето до следващата мечтана среща. Влюбените прекарват дълго време в копнеж един по друг, затова, когато се срещнат в голямото си щастие, забравят за всичко на света и пренебрегват свещеното си задължение да греят на света. Тогава Земята се загръша в наметалото на пълен мрак и всички живи твари, хора, зверове и птици притихват, замират във всемирен покой. Слънцето и Луната се любят и никой не дръзва да наруши тайнството на вечната им любов, защото те си принадлежат навеки и имат право на лъчезарното си щастие заради великото благо на Светлината, което даряват на човеците.
И ето че синът на Оба се възкачил в небесата и огрял Земята. Неговото призвание било да я озарява и къпе в топлина с любящото си сърце. Оба знаел, че натоварва чедото си с нелека задача и се заел да му измайстори един приятел, млад и силен като него за дружина в небесата и за помощник. Но понеже вече не бил млад и имал твърде много грижи, божественият баща объркал съотношението и творението се различавало от неговия пръв замисъл. От грешката му произлязъл не млад момък, а девойката Луна. Тя била бяла, нежна и безплътна красавица.
Но както често се случва с мъжете, увлечен от своя висок сан и господарска мощ, властелинът Слънце се главозамаял от работата и от властта си и дори не забелязвал своята помощница.
Слънцето работело с пълни сили: извикало на помощ дъжда и ветровете, за да смекчават силата на неговите златни лъчи; отрупало небето с пухкави облаци във всички цветове и спуснало небесната дъга; сътворило светулките да блещукат с фенерчетата си в ясните летни нощи; после посипало по света екзотични цветя и райски птици, като ги покрило с листа и пера от всички цветове. Така работило дълго и неуморно, докато един ден отпуснало доволно ръце: повярвало че работата му е завършена и вече няма друга грижа, освен да изпраща топлина и да озарява земята. Тогава Господарят Слънце се завърнал в златните си покои във висините и се чувствал самотен. Сам бил сътворил всяка живинка и твар на земята с дружинка, а самият той нямал никого за компания Чак тогава Слънцето си припомнило, че има спътница по небето и му се приискало да я види, да сподели неговата разходка по небесните градини.
Тръгнало да я дири, а тя хитрушата вече го била забелязала но се бояла от неговите намерения. Като всяка девица Луната се заела да опази своето девствено було. Затова още щом усетила най-плахия слънчев лъч на зората се втурнала да бяга и нейният бяг нямал край.
Пламенният й ухажор Слънцето все повече се влюбвал и упорито и страстно я преследвал. Понякога се спирала без дъх, уморена и смутена от упоритото слънчево преследване, но винаги намирала по някой облак да се потули или да потъне в морето. Слънцето изгаряло от буйна любов и страст. Често то се гневяло и пръскало огън. Няма жена. която да остане безразлична и недостъпна за такава всепоглъщаща любов.
И Луната се поддала на силното привличане на своя ухажор, но женското й кокетство вземало връх и тя продължила да се изплъзва, като следвала своя път и все отлагала мига на своето любовно отдаване, а през това време дяволито се наслаждавала на страданията на безумния влюбен.
Най-сетне редкият и жадуван миг настъпил: изнемогваща от любов. Луната паднала в огромните обятия на Слънцето. Призрачният момински воал изгорял в тази огнена прегръдка и се разкрила тайнствената й хубост. Двамата се слели и изпитали неизказано щастие, но то никога не трае дълго. Оттогава, щом премине кратката тръпка на любовта двамата отново поемат своя път по небето до следващата мечтана среща. Влюбените прекарват дълго време в копнеж един по друг, затова, когато се срещнат в голямото си щастие, забравят за всичко на света и пренебрегват свещеното си задължение да греят на света. Тогава Земята се загръша в наметалото на пълен мрак и всички живи твари, хора, зверове и птици притихват, замират във всемирен покой. Слънцето и Луната се любят и никой не дръзва да наруши тайнството на вечната им любов, защото те си принадлежат навеки и имат право на лъчезарното си щастие заради великото благо на Светлината, което даряват на човеците.
______________________________
Можеш да кажеш, че реалността е резултат от споразумението между наблюдател и наблюдаван.
Но това е просто друга гледна точка.