Много хубава темичка. Чудя се как до сега не съм попадала на нея.
Преди известно време имах желанието да започна подобна тема (но за съжаление не успях) свързана с преводите (независимо дали са фен, професионални, на книги, статии, филми и т.н.) и тяхното качество, защото, според мен, когато превежда чужди мисли, идеи и емоции,човек трябва да бъде честен както към автора, чийто труд е решил да представи на своя език, така и към хората, които след това ще четат предаденото от него! От погрешен превод, никой не е умрял!...Въпреки това си остава едно горчиво чувство, което поне на мен ми е трудно да преглътна.
Но, докато има изказвания от типа на: "Е, какво толкова, че на места има някакви безсмислени и логически несвързани изречения в превода, пък и какво толкова е станало като има правописни и пунктуационни грешки, пропуснати или добавени абзаци, за мен е по-важно да прочета книгата." ще бъдем заливани с все повече и повече некачествени преводи на книги с безброй стилистични, граматически, пунктуационни и, не на последно място, преводни грешки.
Аз самата не бих дала и един лев за подобна книга! Ще предпочета да не я прочета, отколкото да позволя на някого да се подиграва със собствената ми интелигентност.
Тъй като страницата, на която е публикувана статията изисква регистрация (и тъй като малко хора ще си направят труда да се регистрират, за да я прочетат), ще си позволя да я пусна отново:
Те са винаги в сянка. Прекарват месеци в тревоги и безсъние, за дадат втори живот на книги, които ние още не сме прочели. Преводачите на любимите ни писатели остават на заден план. Малцина си дават сметка, че тяхното изкуство е точно толкова творческо колкото това на великите музиканти и актьори. Ето защо фондация "Елизабет Костова" вече пета година връчва награда за превод от английски на български език на съвременен роман. Тази година Иглика Василева и Аглика Маркова получиха голямата и специалната награда "Кръстан Дянков". Иглика Василева- за превода си на "Дневник на една лоша година" от Дж. М. Кутси и на "Хомър и Лангли" от Е.Л. Доктороу. Аглика Маркова- за превода на "Животът според Любка" на Лори Греъм. Сред авторите, които е превеждала досега, са имена като Ивлин Уо, Кърт Вонегът, Джон Голзуърти, Джеймс Мориър и Айрис Мърдок.
Големият преводач Кръстан Дянков е патрон на наградата ви. Вашите думи за него?
Иглика Василева: Учила съм се от неговите преводи с молив в ръка. Но, тъй като една птичка пролет не прави, трябва да кажа, че той, заедно с цяла плеяда прекрасни преводачи като Жени Божилова, Тодор Вълчев, покойната Пенка Пройкова и много други, съградиха основа от блестящи преводи, на която моето поколение трябваше само да стъпи, за да продължи напред.
Аглика Маркова: Не го познавам лично, но нямаше човек от по-старите колеги, който да не си спомня с носталгия съвместната им работа, да не се възхищава от него и да не го цитира. Най-сладкото негово изказване, което се повтаряше с много смях, беше, че "Танчо", както му казваха, непрекъснато оповестявал, че ще издаде два тома "Избрани намерения".
Кои са основните проблеми на преводната литература в България?
И.В.: Най-същественият проблем е, че в голямата си част днешните преводачи работят без редактор, което води до пропуски и грешки, независимо дали при по-опитните или по-младите преводачи. Лично аз много съм научила от своите редактори, дори когато са били по-млади от мен, както и от своите коректори.
А.М.: Най-тежкият проблем ми се струва западането на езиковите критерии. През последните години станахме свидетели на такова езиково невежество и такова опростачено "словотворчество", че не съм сигурна как ще изплуваме. Трудността, с която стойностните произведения намират издатели и... читатели. Добрата литература се превърна в обект на интерес само на няколкостотин хиляди души у нас. Всичко друго се разтушава, четейки романчета, очевидно преведени от хора, завършили първи курс на Алианса. Оттам и преводни безумия като "I’m all right" – "Всичко ми е вдясно". Друг проблем е заплащането. У нас все още важат критериите, описани в автобиографията на Софроний Врачански: "Ний на гуйедаря, дето тича след гуйедата, плащаме пет гроша, а ти искаш седем да учиш децата ни" (цитирам по памет, да не ме емнете сега за неточен текст!). Ако Европейската асоциация на преводачите на художествена литература осъзнае факта, че у нас преводачите на класика или на световноизвестни съвременни автори успяват да се преборят с българските издателства за хонорар от средно седем лева за 1800 печатни знака, на бърза ръка ще ни изхвърли за подриване на професионалните стандарти.
Колко време най-дълго сте мислили върху една-единствена дума? Коя? А идиом?
И.В.: "Смехориозно" е една от думите в словотворчеството на Джойс, която трябваше да звучи монолитно и да значи едновременно смешно и сериозно. Но тя в никакъв случай не беше по-трудна от хиляди други думи и думички в моите преводи.
А.М.: Знам, че в един от преводите си на книга на Ивлин Уо стоях над една страница два и половина дни и почти плаках от яд. Но не помня на коя. А идиоматичният контекст трябва да се превежда на български идиоматичен контекст.
Моля, дайте свой превод на фраза, с който особено се гордеете.
И.В.: Колкото и изящна да е една фраза в превод, тя по същество принадлежи на автора. А да си измисляш, да оригиналничиш – това не влиза в прерогативите на преводача.
А.М.: Първата фраза, която ми идва на ум, е пак от роман на Ивлин Уо: It was a long and cold drive. Дали пък за нея не ви казах, че два дни почти плаках? Във всеки случай, преведох го "Пътуваха и мръзнеха" и мисля, че бях права.
Пет изречения за ролята на преводачите в историята на България.
И.В.: Без превода малка страна като България би изпаднала в провинциализъм и изолация. Преводачите са мост между различни култури, с което обогатяват не толкова българската култура, колкото културата на българина, като по-този начин го превръщат в европеец, какъвто той си е.
А.М.: Като се започне от революционното дело на светите братя Кирил и Методий, мине се през творчеството на Йоан Екзарх, стигне се до първите наши преводачи през Възраждането – не е ли преводаческото изкуство мощен фактор за напредъка на българите? Да не говорим за великата кохорта на българските преводачи след Освобождението, образовали цялата ни нация на наистина високо равнище, заличили за двадесет години петте века от историята ни, отделящи ни от европейската култура. Преводачите са много ценно притежание на всяка нация и трябва да бъдат пазени и почитани, както и преценявани заради колективната им роля в интелектуалното развитие на всяка страна.
Джон Максуел Кутси, който също е преводач, твърди, че не бива да се стремиш към възможно най-добрия превод, а към хипотетично съвършения. Прав ли е според вас?
И.В.: В превода трябва да се стремиш да стоиш възможно най-близо да автора, да му влезеш под кожата до максимална степен и тук не става въпрос само за думи, тъй като думите са най-малкият проблем при превода, а за това което стои зад думите – стил, идеи, речеви особености, чувства, атмосфера, образност и др. Преводачът винаги си има господар – автора – написаното от него е закон за преводача. И нека не ви звучи перверзно, но много често преводачът боготвори по този свой господар, обича го и се бори за него. Пази го от други преводачи като ревнива съпруга.
А.М.: Превела съм Disgrace на Кутси. Бях я озаглавила различно от заглавието, "Позор", което издателството е дало на превода ми – "Опозорен". Мога да кажа, че той е писател, чийто текст просто те води за ръка и ти подсказва какви изрази да употребиш. Ако това е "хипотетично съвършен" превод, тогава е прав.
За колко време превеждате една страница художествен текст?
И.В.: Зависи от трудността на оригинала, но лично аз работя бавно и рядко смогвам да преведа повече от две, най-много три страници на ден.
А.М.: Една страница може да е дълга една седмица и да се преработва още една седмица.
Каква е средната парична стойност на тази една страница? Защо според вас се твърди, че преводачеството е "безхлебна професия"?
И.В.: Пет-шест лева. Тук не става въпрос за твърдение, а за факт. Преводач на свободна практика тук и сега не може да върже двата края. На Запад, говорила съм с колеги, и то наскоро, може да се живее добре цяла година с превода на две средно дебели книги. Но там, разбира се, тарифите са по-високи, пък има и много държавни субсидии. Разбира се, това у нас не може да стане, тъй като всички професии – и творчески, и нетворчески, са ощетени откъм заплащане.
А.М.: Преводачите и по-специално преводачите на художествена литература не са меркантилна, жадна за пари мафия, те са творци, паричната стойност на труда им също трябва да е оценка на уменията им. У нас това не става, няма преводач на художествена литература, който да храни семейство с преведени книги.
Можете ли да си представите да преведете книга без компютър - с лист и химикалка? Като поколението преводачи дори преди пишещата машина?
А.М.: Не. Дори съм забравила как се пише на ръка. Апропо, преводачите преди пишещата машина са писали не с химикалка, а със "стило".
И.В.: Дори и сега познавам преводачка, при това много добра, която превежда на ръка. Аз съм от преводачите, които започнаха на пишеща машина, но да, мога да си представя превод, направен на ръка от мен; във всеки случай ръката ми знае, помни и може повече, отколкото бездушния компютър, но пък, от друга страна, той предлага толкова много улеснения. Имам колеги, които твърдят, че ако по някаква причина останат без компютър, ще престанат да превеждат, дотолкова не могат без него.
Какви са разликите между новото поколение преводачи в България и това отпреди 20-30 години?
И.В.: Поколението отпреди двайсет-трийсет години, тоест моето, работеше при много по-трудни условия. Имам предвид, че липсваха речници и всевъзможни други справочници. От нас се изискваше да сме чели много, да знаем много, докато сега интернет знае всичко и е много по-лесно да се справиш със спънките в текста. Това обаче прави мозъка ленив и като че ли – не съм много сигурна – това, че получаваш всичко наготово, без усилия, лишава текста от дълбочината на тълкуването, което обикновено се ражда след дълга археологическа работа на преводача.
А.М.: Не искам да давам такава оценка, не съм дорасла да я давам. Но знам, че нашите предшественици бяха хора с мисия, те се чувстваха длъжни да образоват читателите и го постигаха с къртовска работа и с вдъхновение.
В последните години царува схващането, че няма добра преводна литература у нас, как ще го оборите?
И.В.: Това схващане по всяка вероятност царува сред тези, които не четат. Не само че има добра преводна литература, но съществуват и прекрасни преводи на съвсем млади преводачи. Виж, ако това се отнася за превода да разни там кримки, любовни романи, трилъри, "направи си сам", "научи се сам", "как да станеш бог", "как да станеш богат" и тем подобни, тоест книги за забавление, просто четива или псевдолитература, тогава аз нямам отговор, защото не ги чета.
А.М.: С безкраен списък на преведените изключително добре изключителни образци на световната, европейската и националните литератури.
Преведените книги в конкурса са от популярни в последните години автори. Това не прави ли превода още по-отговорна задача?
И.В.: Независимо какъв е авторът, преводът е винаги много отговорна задача. При това преводачът носи двойна отговорност – към автора, от една страна, и към родната читателска публика, от друга. Затова често му се налага да разпъва езика на кръст, за да може да свърже и овладее тези две крайности.
А.М.: Естествено. Все повече са хората, които могат да четат в оригинал, да отворят превода и да сравняват. Не можем да си позволим мърлявщина, ако не от друго, поне от кумова срама.
Преводът творчество ли е или занаят?
И.В.: Преводът е интерпретаторско изкуство – като това на артиста и музиканта. Само че ние не работим на сцената, а в тишината на собствената си стая, нашите декори са речниците и справочниците. Преживяваме без овации, но работим за литературата като изкуство, защото в превод всяка книга получава шанс за втори живот, тя се ражда отново, макар и в друга среда, на друг език. Затова, да, творци сме.
А.М.: Преводачите успяват да станат съавтори, без да ощетят автора.
Малко по темата за преводачите...Пон 14 Ное - 18:33