Глава Първа
Превод и редакция: Zaharka
Първият път, когато срещнах Смърт, хвърлих медицинския картон на майка си по него. Що се отнася до първото впечатление, издъних се, но по това време бях на пет, така че би трябвало да ми е простил. В някои дни ме се ще да не беше – особено, когато пътищата ни се пресекат по време на работа.
- Госпожице Крафт, това е повече от недопустимо. – Хенри Бейкър удари отчета със свит юмрук, разсичайки въздуха пред лицето си. Зад него се появи Смърт.
Осемнадесетте години практика задържаха погледа ми да не попадне върху облеченият в дънки събирач на души и да остане върху клиента ми, чието лице потъмня от черешово червено до наситено лилаво. Взех стръка погребални лилии, който беше до мен, страхувайки се от посоката, в която поемаше разговорът.
- Договорът ни предвиждаше да въздигна сянката. Направих го.
Бейкър подмина протеста ми.
- Обещахте ми резултати.
- Казах, че можете да зададете въпросите си. – Облегнах се на ковчега на баща му. Не беше точно уважително, но тъкмо бях натикала духа на стария Бейкър в тялото му два часа преди погребението. Уважението нямаше нищо общо с тази работа. Но, хей, заплатата си е заплата.
Бейкър се завъртя на токовете си и закрачи по пътеката между редовете. Изчаках. Знаех какво се задава. Бейкър беше златотърсач – провалил се в това – и се държах с него както преди.
Смърт последва пробуждането на Бейкър. Той подчертаваше всяка тежка стъпка, подигравайки се на нервните движения на закръгления мъж.
През цялото време, усмивка стоеше на устните му, тъмните му очи не ме изпускаха.
Това по-добре да е светска визита. Срещнах погледа му, молейки, предупреждавайки – не ми пукаше кое – да остави клиента ми на мира. Той показа ред идеално прави зъби, което не ми подсказа нищо.
Бейкър продължи пътя си.
Е, по-добре да приключим с това по-скоро. - Според договора ни, можете да платите в брой, с чек или с пощенски запис. Ще ви трябва ли квитанция?
Бейкър се закова на място. Очите му изхвръкнаха, кожата, висяща от бузите му, се разлюля.
- Отказвам да платя за това.
Ето. Отдалечих се от ковчега.
- Слушайте, господине, искахте въздигане на сянка. Въздигнах сянката. Ако добрият, стар татко не е казал това, което сте искали, е, това си е ваш проблем, не мой. Имахме обвързващо споразумение и ако…
Той отпусна юмрука си, а очите му се разшириха уплашено.
Това беше по-лесно, отколкото очаквах. Издишах, за да прочистя тирадата от езика си и сложих професионалната си усмивка.
- Та, ще имате ли нужда от квитанция?
Бейкър се хвана за гърдите и изхриптя. Веднъж. Втори път.
Тогава, като в забавен каданс, вратът му се изви и погледът му се премести през рамото му. Развеселеността се стопи от лицето на Смърт.
О, да му се не види. Ангелът на Смъртта, Събирачът на души, Тъмният жътвар – както и да го наричате, повечето хора го виждаха само веднъж. Той тръгна напред, а Бейкър се препъна крачка назад.
Мамка му. Скочих от платформата на ковчега.
- Недей.
Твърде късно.
Смърт се пресегна в дундестото туловище на Бейкър и цветът се дръпна от лицето на клиента ми. Той се олюля. Смърт отстъпи назад, а Бейкър премигна още веднъж преди да се строполи.
Писък се надигна от ъгъла на стаята, последван от трополенето на столове.
Погребалният агент притича през пътеката между редиците, жената на Бейкър и синът му тийнейджър бяха след него. Асистентката му, чиито очи вече блестяха, измъкна телефона от колана си.
- 911 – каза тя, докато Бейкър трети – и последният останал – помпаше гърдите на баща си. Горкото дете.
Измъкнах се от суматохата. Единственото, което можех да направя, бе да дам пространство на семейството. Смърт вече бе прибрал душата – вече нямаше никакъв начин да се съживи Хенри Бейкър. Не, че аз щях да съм тази, която да го каже на семейството.
Смърт се облегна на далечната стена, мускулестите му ръце бяха кръстосани пред широките му гърди. Той се усмихна, абсолютна дяволска невинност, когато тъмната му коса падна напред около брадичката му.
Погледнах го гневно и грабнах чантата си от пода.
Не можех да го виня задето бе взел душата на Бейкър – въпреки всичко си имаше работа за вършене, – но…
- Можеше да изчакаш докато ми плати.
Той сви рамене.
- Не изглеждаше, че смята да ти плати.
Вярно. Може би. Обезумялата тълпа около тялото на Бейкър се раздвижи.
Това ще бъде толкова зле за бизнеса. Пъхнах ръка в чантата си и бръкнах до дъното. Игнорирах портмонето – знаех, че е празно.
Под кутията тебешир за призоваване на кръга, керамичният ритуален нож, мобилният ми телефон и шофьорската ми книжка, открих три пенита, монета от 10 цента, смачкана обвивка от станиол и кламер.
Смърт се загледа в съкровищата върху дланта ми.
- Каниш се да си купиш дъвка?
- Таксата за автобусния билет за пътя към в къщи.
И двамата се смръщихме на дланта ми. Тринадесет цента нямаше да го покрие. Но сметката за спешно посещение при ветеринаря погълна всичко, което имах. Докато работата наистина не се изплатеше, бях разорена.
- Не работиш ли при Аманда Холидей с опитите за изкуство? – попита Смърт.
Пуснах дребните в чантата си.
- Сянката няма да стои до утре, а тогава ще трябва да чакам Градът, или който и да е, да ми даде чек.
Предоставях на следствието главните им показания, защото за пръв път това да си умрял нямаше да спре жертвата да обвини убиеца си. За сега рекламите бяха смесени, където бях "гласът на мълчаливите" или "продажникът на мъртвите", но едно нещо беше сигурно: това беше голяма новина.
Най-важното, докато защитата не ме разкъсаше, можеше да свърша на постоянна заплата в Град Некрос*, вместо да бъда случаен консултант на полицията. Тогава нямаше да ми се налага да се занимавам със златотърсачи като Хенри Бейкър.
- Оставаш ли за това? – Смърт кимна към тялото на Бейкър.
Синът на Бейкър все още помпаше гърдите на мъртвеца, опитвайки се да върне баща си, но новата вдовица бе изоставила надеждата. Тя се притисна към погребалния агент, който я насочваше към столовете на първия ред. Не виждах асистентката.
- Да, оставам. Не искам да ме обвинят, че съм изчезнала от картинката.
Смърт сви облечените си в черно рамене, които се повдигнаха леко. Когато се отпуснаха отново, той изчезна. Мразех когато го прави. В един момент е тук; в следващият го няма. Ще се появи отново. Винаги го прави.
В чантата ми, Фреди Меркюри от Queen запя “We will rock you”, а аз се свих. Погледът на вдовицата светна към мен, спиралата по очите й беше силно размазана.
Може би не беше най-подходящият рингтон за ситуацията.
Обръщайки се, извадих телефона си и погледнах дисплея. Номерът ми беше непознат.
Нека това да е работа, а не бирник. Отворих го.
- Свързахте се със "Слово за мъртвите". Тук е Алекс Крафт.
- Алексис?
Дръпнах телефона от ухото си и се намръщих на дисплея. Номерът все още ми беше непознат.
Кой би ме нарекъл… - Алексис – повтори женският глас – там ли си? Имам нужда от помощта ти.
- Каси?
Положителният й отговор беше задавено хлипане. Сестра ми никога не ми се обаждаше. Какво се предполагаше да й кажа?
- От какво имаш нужда? – попитах и направих гримаса.
Въпросът звучеше много по-деликатно в главата ми.
- Виждала ли си вестника?
- Днес не.
Гласът на Каси заседна в гърлото й и й отне два опита, за да прошепне:
- Открили са Теди.
Теди? Яростното тракане на високи токове прозвънтя през стаята, отправяйки се в моята посока. О-о. Закрих микрофона на телефона с длан, когато се обърнах. Новата вдовица беше с глава по-ниска от мен, но двойно по-широка, и точно сега изглеждаше сякаш това допълнително тегло е от чиста ярост.
- Ти го направи. – Пръстът й се заби в ръката ми.
О, добре… намери си кого да вини. Мен. Прочиствайки гърлото си, наведох глава и казах:
- Много съжалявам за загубата ви.
Тя продължи сякаш не ме е чула.
- Казах му да не наема вещица. Казах му. – Гласът й стана писклив и тя рухна върху стената. – Казах му.
Отдръпнах се, позволявайки на агента да успокои госпожа Бейкър, настанявайки я върху седалката. В далечината сирени профучаваха по улицата.
Телефонът изкряка в ръката ми.
- Алексис, там ли си?
- Да, тук съм. Каза нещо за Теди.
Линията беше замлъкнала достатъчно дълго, за да се зачудя дали не е затворила; тогава каза:
- Теодор Колман? Със сигурност си го чувала. Полицията е открила тялото му снощи. Трябва да разбера кой го е застрелял и къде е бил през последните две седмици.
Почти изпуснах телефона. Тя
трябва да се шегуваше.
Вицепрезидентската надежда Губернатор Теодор Колман?
Охранителната камера на ресторанта е заснела стрелбата, но тогава Колман е изчезнал. Ако тялото му е било намерено, това би било голям случай. Имайки предвид политическото присъединяване на Колман към Първа Човешка Партия, - а партията открито презира вещиците, – моята намеса няма да бъде оценена.
- Каси, не мисля…
- Моля те. – Гласът й се пречупи отново. – Полицията мисли, че татко е замесен. Вече бяха в къщата няколко пъти.
Завъртях очи. Полицията можеше да търси, но нищо нямаше да ги доведе до Заместник Губернатор Джордж Кейн.
Е, мисля, че всъщност вече е губернатор. Баща ми имаше дълбоки джобове и голямо влияние. Все пак зарови промяната на името ми от Кейн на Крафт – и фактът, че дъщеря му на практика е вещица – толкова дълбоко, че медиите не успяха да го изкопаят по време на кампанията му. Освен това почти не му говорех откакто станах на осемнадесет.
Виждах го повече във вестника и по телевизията, провеждайки кампанията за Първа Човешка Партия, отколкото на живо. Защо трябваше да се замесвам сега?
- Каси, това наистина не е…
- Моля те. Ти това правиш… нали? Ти си някакъв вид магическо око?
Челюстта ми се стегна. "Магическо око" беше жаргон за вещица с разрешително за частен детектив, която върши много малко "истинска" работа по разследвания. Докато не разследвах улики в тъмни алеи и разследванията ми обикновено стигаха до задаване на въпроси на покойника, откривах отговори за клиентите си.
Поех си дълбоко въздух и насилих усмивка да се разстели на лицето ми, да се просмуче в гласа ми.
- Съжалявам. Не мога да ти помогна. – Думите излязоха сладникави, но не бях разговаряла със сестра си достатъчно, за да разпознае тона. – Не мога да се замесвам в настоящо полицейско разследване.
- Мога да ти платя.
Намръщих се срещу телефона. Последно чух, че Каси е вербувана на антивещерска позиция в Първа Човешка Партия. Ако наистина имаше намерение да ме наеме, тя трябва да беше наистина разтревожена.
- Моля те, Алексис. Моля те. Имам нужда от помощта ти.
- Добре. – По дяволите. Работех за малката си сестричка, на щях да погледна случая. Да видя какво мога да открия. С въздишка издърдорих стандартната си история, определих тарифата си и казах на Каси по-късно този следобед да очаква по мейла копие от договора ми. Докато говорех, сирените зазвучаха по-близо и метнах на рамо чантата си с тринадесетте цента, обвивката от дъвка и кламера.
- Кога ще говориш с духа?
Дух? Подтиснах изръмжаването, но не си направих труда да я поправя. Ако след всички тези години не беше схванала идеята, че духовете бяха знаещи, бродещи души, но сенките бяха просто спомен, то със сигурност нямаше да ми обърне много внимание. Вместо това казах:
- Ако искаш да разпиташ сянката на Колман, трябва да изчакаме докато полицията освободи тялото и то е вече в земята. Ако искаш по-бързи отговори, може и да успея да го разпитам в моргата, но ти не можеш да присъстваш на ритуала.
Линията беше замлъкнала освен леките, накъсани дихания от другата страна. Дадох й момент да помисли, докато звукът от сирените приближаваше.
- Моргата. – Гласът на Каси се снижи. – Колко скоро ще се свържеш с мен?
Щеше да е сложно да получа достъп до важно тяло в настоящ случай, но бях създала връзки през трите години, в които ръководех "Слово за мъртвите".
- Имам приятел на мястото. Ще му звънна, но не мога да дам никакви обещания. Ще се свържа с теб довечера, ако получа достъп до моргата днес. При други обстоятелства, очаквай да го проверя утре следобед.
Прекратявайки разговора, запазих номера на Каси и се отместих, за да освободя входа за парамедиците. Линейката отби, а полицейска кола в бяло и черно спря зад нея. Добре… може би полицаите щяха да ме закарат. Студът от погледа на госпожа Бейкър полази по раменете ми. Исках да се повозя на предната седалка на полицейската кола – не отзад, арестувана.
Когато парамедиците се втурнаха по стълбите, прехвърлих контактите в телефона си, докато не стигнах до номера на приятелски настроеният съсед детектив от отдел убийства.
Груб глас отговори на третото позвъняване.
- Хей, Джон – казах като се приближих до аварийните екипи. – Трябва ми услуга.
------------------------
Вратите към Главната Сграда на Град Некрос се отвориха, позволявайки на шейсет-градусовия** въздух вътре да избяга. Потта, избила по кожата ми от кратката разходка през асфалтовата настилка, замръзна моментално. Шест вечерта, а температурата все още не е паднала под сто. Югът през лятото – трябва да го обикнеш.
Вмъкнах избягалите руси къдрици, развяващи се пред лицето ми, обратно в разбърканата конска опашка и се обърнах да помахам на двамата полицаи, които ме докараха. Не бях арестувана във връзка със смъртта на Бейкър, но имаше няколко напрегнати момента в погребалната агенция. За щастие, когато Тамара, лекарката, която обяви смъртта, пристигна, успя да потвърди отсъствието на магическа намеса по тялото, по време на първия оглед, което ме освободи да продължа към моргата с Джон. Любимият ми детектив от отдел убийства се съгласи да ме пусне да видя тялото на Колман, но само ако му направя услуга в замяна. В този случай, "услуга" означаваше въздигането на още една сянка.
Полицаите излязоха от паркинга, а аз минах през автоматичните врати и се отправих към проверката за сигурност. Извадих портмонето и церемониалния нож от чантата си, преди да я пусна на конвейерната лента.
Когато чантата ми изчезна под рентгеновата машина, сложих ножа в кошницата, която ми даде охраната. След това подадох кошницата и портмонето си – отворено, за да показва разрешителното ми за частен детектив и магическият сертификат, издаден от Организацията за Магически Предразположени Хора, накратко ОМПХ – на охраната. Той погледна документите ми преди да конфискува ножа, което очаквах да се случи.
Обръщайки се, тръгнах към детектора за метал.
Там нямаше резултат, но детекторът за заклинания изписка силно, когато прекрачих през него.
Охранителят ми направи знак да спра и взе палката за проверка за заклинания.
- Ръцете настрани, с дланите нагоре.
Направих каквото ми нареди, потропвайки с пръсти в ботуша си, докато той размахваше над мен палката, откриваща елементарни заклинания. Стъкленото мънисто на върха грейна в зелено, когато мина над дясната ми ръка и обсидиановият пръстен, в който държах сурова магия. Зеленото означаваше магия, но не от активно заклинание. На другата ми китка, мънистото светна в жълто, когато мина над защитната ми гривна – активна магия, но не и злонамерена. Злонамерените заклинания, дори и неактивните, караха мънистото да светне в червено. Мънистото не стана червено.
С кимване, охранителят ми направи знак да спусна ръце, докато оставяше палката обратно на поставката й. Взех чантата си, портмонето си и разписката, с която трябваше да си получа обратно ножа, когато си тръгвах. След това тръгнах към асансьорите.
Главната Сграда беше строго, но универсално здание, разположено по средата на централен Некрос, което хората си обясняваха със съдебната палата, заради близостта със сградата на Конгреса в САЩ, Върховният съд и Главната Сграда. Въпреки че не беше особено видим от задната страна на сградата, където влязох, на основният етаж се помещаваше централното полицейско управление на Град Некрос, както и офиса на заместник шерифа.
Горният етаж се славеше с главните криминални лаборатории и кабинета на областния прокурор, но не бях тръгнала натам. Подземният етаж съдържаше административните офиси на лекарката, която извършва аутопсиите, и мястото на властта й – моргата.
Джон Матюс, най-добрият детектив от отдел убийства, за който Град Некрос може да мечтае – поне по мое мнение; но освен това беше и добър приятел – чакаше пред вратата на моргата. Ръстът му като на мечка гризли изглеждаше неудобно изгърбен в оранжевия пластмасов стол, но брадичката докосваше гърдите му, а очите бяха затворени.
Очевидно не достатъчно неудобно за дрямка. Дълбоки гънки набраздяваха кафявото му яке, така че сигурно бе работил през нощта – Мария никога не би го оставила да излезе от къщи толкова раздърпан.
- Добре ли си, Джон? – попитах, докато защипвах табелката си на посетител за презрамката на потника си. Не извиках – поне не съвсем. Все пак гласът ми се отрази от стените, ехото ме накара да потреперя.
Главата на Джон се повдигна рязко, а докладът в скута му падна на пода, разпилявайки страниците.
- Алекс? Боже, не прави така.
Добре, със закъснение, може би трябваше да го събудя по-внимателно. Коленичих, събирайки страниците. Няколко снимки също се бяха разпилели и хванах една, която се беше пъхнала под стола. Бледо рамо лежеше в ярък контраст с черните торби за боклук, преобладаващи на снимката. Отпусната ръка беше избягала от тъмния найлон; дългата китка беше деликатна, женствена.
Подадох снимката и листите на Джон.
- Изхвърлено тяло?
Той кимна, потривайки длани срещу тъмните сенки под очите си.
- Третото момиче за този месец със същите следи.
Третото? Полицаите трябва да пазеха този случай в голяма тайна, за да не може пресата да научи за трите свързани убийства. Горях от желание да погледна по-отблизо доклада по случая – болезненото любопитство може да беше личностен недостатък, но говорех с мъртвите за живота. Не притисках Джон… поне не още. Той щеше да ми каже възможно най-много, когато бъде готов да говори. Кимнах към доклада.
- Тя ли е допълнителната, която трябва да въздигна?
Той кимна.
- Да. Специалитетът ми в черен чувал.
Като в Джейн Доу.*** - Мога ли да позная, че нямаш никакви следи от първите две тела?
- Няма да бъде честно, ако имах. – Тонът му беше мек, но раменете му се приведоха напред. – Имаш ли химикал?
Извадих химикала, който бях задигнала от писаря, който ме записа на подземното ниво. Джон прелисти страниците в скута си, разделяйки документите от доклада. Подписах обичайната група споразумения против изтичането на информация и официалните книжа. Стандартната ми тарифа беше надхвърлена; думите “pro bono"**** бяха надраскани с червен химикал. Прехапах устна, докато поставях инициалите си. Безплатното болеше, но Джон ми правеше огромна услуга като ме оставяше да видя тялото на Колман. Разполагайки с официален случай, работех върху легитимирането на пътуването си до моргата. Въпреки че това не правеше голямата нула да изглежда по-добре.
Подадох подписаните документи на Джон и той ги прибра преди да отвори вратата на моргата. Флуоресцентното осветление бръмчеше над главите ни, смесвайки се със скърцането на стъпките ни по линолеума на пода. Табли със стерилни инструменти обграждаха двете свободни места за аутопсия от двете страни на стаята. В задната част се намираше стаята с охладителните камери – или хладилник за трупове, както я наричах. До стаята с охладителните камери, жълта светлина се процеждаше през прозореца, гледащ към офиса на медика.
Вратата на офиса се отвори и се показа рошав стажант в бяла престилка.
- Детектив Матюс, госпожица Крафт. Мога ли да ви помогна с нещо? – Очите му трепнаха от Джон към мен.
Госпожица Крафт? Намръщих му се. Томи Стюарт беше изкарал последната година като стажант на лекарката, която правеше аутопсиите, и не ме беше назовавал по фамилия от втората си седмица. Признавам, че излязохме за по питие преди месец и, ами, едното доведе до другото, но не беше нищо сериозно. Или поне аз не мислех така.
- Томи – каза Джон – какво ще кажеш да си вземеш почивка за цигара.
Това не беше въпрос.
Томи пъхна ръце в джобовете си и изпъна рамене.
- Трябва ви тяло?
- Секретно е. – Джон изчака. – Сега, какво става с тази почивка…?
Томи поклати глава.
- Детектив Андрюс каза…
Джон го прекъсна.
- Аз ще се погрижа за Андрюс.
Устата на Томи се изви, очите му се свиха, но всичко, което каза беше:
- Вярно – почивка за цигара.
Понечи да тръгне, но се спря на вратата. Суровият му поглед се спря на мен.
Знам как да убия приятелство. Въздъхнах, когато вратата се затвори зад него.
- Кой е детектив Андрюс? – попитах, когато Джон изчезна във фризера.
Той дори не погледна назад.
- Не се тревожи за това.
Залюлях се на токовете си, докато чаках. Няколко покрити с бял чаршаф колички се виждаха зад дебелата рамка на вратата – натоварена седмица в моргата. Полупрозрачна фигура минаваше между телата, мърморейки си.
Торбестите дънки и ризата, които носеше, бяха безцветни, трепкащи с всяка негова стъпка. Ако спуснех щитовете си, можеше да разбера цвета на косата му и да чуя какво казваше, но не беше толкова любопитно.
Призраците, поне наистина блуждаещите души, бяха рядкост, но като цяло бяха противна група. В крайна сметка, трябваше много ината личност, за да се противопостави на опита на Смърт да прибере душа. За нещастие повечето призраци, които срещах, не са се радвали на успех.
Просто бяха бесни, че усилията им не са ги опазили живи.
Трябва да бях издала звук, защото призракът вдигна поглед и ме видя да гледам. Той побутна чифт трептящи очила нагоре по носа си, след това ми показа среден пръст.
Кретен. Върнах грубия жест и ченето му увисна. Не можех да чета по устните, но бавният въпрос
"Ти можеш да ме видиш?" бе достатъчно очевиден, така че кимнах.
Следващите му думи не бяха никак лесни за дешифриране, когато устните му се задвижиха бързо. Ръцете му махаха във въздуха, акцентирайки на мълчаливата му реч с твърде много жестове.
Супер – превъзбуден призрак. От кога ли е мъртъв? На повечето призраци им отнемаше известно време да разберат, че никой не ги вижда. Е, никой освен гробищните вещици като мен.
Можеше да спусна щитовете си само за малко, колкото да чуя какво казва призрака, но Джон избра точно този момент, за да се появи отново. Всъщност първо се появи количката, която буташе, плъзвайки се през трептящата форма на призрака. Устата на призрака се затвори рязко, когато погледна надолу към количката, преминаваща през хълбуците му.
Отместих поглед преди и Джон да е престъпил през призрака. Беше обезпокоително да гледаш подобно нещо.
- Кой е това? – попитах, кимвайки към безформената фигура под чаршафа върху количката.
- Защо ти не ми кажеш.
Джон спря в средата на стаята и мустаците чу се извиха, когато се усмихна.
- Значи довечера ще успееш за вечерята?
О, да, днес е Вторник. Кимнах.
- Ще ме откараш ли?
- Разбира се. – Той избута втора количка, на тази тялото беше все още в черен транспортен чувал. Призракът не се виждаше. Джон паркира количката до първата. – Мария приготвя свински пържоли. Няколко момчета от управлението ще се присъединят към нас.
Стомахът ми изкъркори и свих коремните си мускули, опитвайки се да го накарам да млъкне.
Добра работа, стомахче; нека всички разберат, че пропуснах закуската. И обяда. Оставих чантата в краката си и извадих черната туба от червило, в която носех масленият си тебешир. Навеждайки се, притиснах восъчният тебешир към линолеума на пода. Прокарах го, вървейки наведена, около двете колички.
Докато рисувах кръга си, Джон подреди дигиталното оборудване.
Камерата беше предназначена да записва аутопсиите, но Джон я вземаше всеки път, когато въздигах сянка за някой случай.
- Чух, че може да си заподозряна в убийство.
Изпуснах тебешира.
- Какво? Не, аз… - Тубата се затъркаля към канализацията в пода и аз се хвърлих след нея. – Имам предвид, че вдовицата смята, че съм… но Тамара ме покри.
Мустакът на Джон се загърчи жестоко в опитите му да не се усмихне така, че едва не падна от лицето му. Намръщих се и дълбок смях изригна от него.
Не беше смешно.
И все пак имаше заразителен смях. Открих, че се хиля, докато завършвах кръга си.
- Сериозно – казах, запушвайки тебешира си. – Ако Тамара не беше медикът на мястото, сега можеше да съм задържана. Чакайки аутопсията.
Да бъда подозирана в смъртоносна магия
не беше нещото, което исках. Нищожествата и без това имаха достатъчно проблеми с разбирането на разликата между смъртоносна магия и гробищна магия – моята злощастна способност. За щастие, колкото и мен самата, Тамара беше със сигурност сензитивна.
Тя можеше да засече заклинание по-бързо и по-точно от всяка магия за проверка на заклинания и противно на магията, обикновено можеше да различи причината за заклинанието. Единствената магия, която е имала възможност да усети на мястото, бе ритуалът, който използвах за въздигането на сянката и магиите, които държат цветята свежи. Никакво заклинание не е било замесено в смъртта на Бейкър.
Когато завърших кръга си, се изправих. Възстановявайки тебешира си, го прибрах.
Джон щракна копчето и камерата се включи.
- Готова?
Кимнах, затворих очи и прочистих ума си. Обсидиановият пръстен на дясната ми ръка затуптя от суровата енергия, която държах. Мислено проникнах в него, изтегляйки вретеновидна нишка магия. Нямаше много. Нямах време да презаредя пръстена след ритуала за Хенри Бейкър, но имаше достатъчно. Канализирах енергията във восъчния кръг и тя се събуди за живот, жужейки с бледа синя сила зад клепачите ми.
Сега и забавната част.
Освобождавайки връзката си с магията, съхранявана в обсидиановия пръстен, откопчах тънката, сребърна, омагьосана гривна на китката ми и я пъхнах в джоба си. Допълнителните защити, които ми даваха магиите, изчезнаха. Студът от гроба притисна умствените ми щитове като ледена вода, която се плиска на ръба на съзнанието ми. Поех си дълбоко дъх и потънах по-дълбоко в транса. Гробищната субстанция се вдигна от труповете в задържащият ми кръг, тътнещи в ума ми. Махащи. Обвиняващи.
Изискващи.
Спуснах щитовете си.
Опустошителен вятър премина през мен. Влажният допир на гроба се плъзна по кожата ми, под плътта ми.
Отворих очи.
Зрението ми беше замъглено, оставяйки света покрит със сива патина. Люспи ръжда покриваха количките от неръждаема стомана от двете ми страни. Износеният и опърпан ленен чаршаф, покриващ тялото на количката от мое ляво, се накъдри от бриза, духащ през мен. Линолеума на пода под ботушите ми беше изчезнал и циментът под тях се ронеше. Извън кръга, намачканото яке на Джак беше покрито с дупки, но той беше изпълнен със светлина, душата му блестеше ярко в бледо жълто. Отместих поглед.
Вятърът се усили, изпълвайки ушите ми с рева си и блокирайки всеки друг звук. Студът ме удряше, забивайки нокти под кожата ми, в кръвта ми.
Боли.
Бях жива. Същество от топлина и дъх, не от студ и тишина. Не от смърт. Животворната ми енергия изгаряше от студа, борейки се срещу гробищната субстанция, гърчеща се в центъра на същността ми. Пот изби по кожата ми, въпреки че треперех.
Имах нужда от отдих.
Бездушната обвивка в чувала с тялото ми извика. Нямаше нужда да насочвам силата. Спрях да се боря с нея и жизнената ми топлина се разля в чакащият труп. Когато топлината ме напусна, студът от гроба се намести удобно в крайниците ми. Ревът на вятъра утихна. Премигнах. Можех да усетя само едно тяло в кръга – жената в черния чувал.
Странно. Мислено се протегнах към нея, вродената ми магия последва следата, която топлината ми бе прогорила. Дори изпълнена с моята жизнена сила, сянката, която умът ми докосна, бе слаба, разгромена.
Как може сянка, която никога до сега не е била въздигана, да изчезне толкова бързо? Магията ми проследи дългите прорези в немощната сянка.
Дълбоките, зеещи разрези почти я бяха разкъсали на парчета.
Никога не бях усещала нещо подобно.
Влях магия в трупа, оставяйки силата ми да изпълни празнините в омаломощената сянка. Все още се усещаше крехка… едва помнена. Но поддържана от топлината и силата ми, беше достатъчно реална, за да се въздигне.
Поемайки си дълбоко дъх, нежно побутнах сянката.
Силата ми я отдели от тялото, повеждайки я през бездната разделяща живите и мъртвите.
Тя се появи пищейки.
* Necros – мъртъв.
** Шейсет градуса по Фаренхайт се равняват на около 40 градуса по Целзий.
*** Джейн Доу – телевизионен сериал. Епизодите са фокусирани върху опитите на агентка на тайните служби да държи живота си настрана, докато разрешава мистерии.
**** “pro bono" – в полза на обществото.
______________________________
Love me if you can, hate me if you dare!