Първа главаПревод: Ваня КолеваРедакция: ZaharkaКОГАТО ЕЛЕНА КАЖЕШЕ НА ХОРАТА, ЧЕ Е ЛОВЕЦ НА ВАМПИРИ, ТЯХНАТА първа реакция беше неизбежната въздишка, последвана от: „Обикаляш наоколо, забивайки тези остри колове в злите им, гнилите сърца?
Добре, може би думите варираха, но чувството беше същото. Това я караше да иска да проследи и унищожи този идиот разказвач от петнадесет век, които бе съчинил тази история. Разбира се, вампирите най-вероятно вече се бяха погрижили… след като първите няколко от тях бяха свършили в това, което тогава се е водело за стая в спешното отделение.
Елена не промушваше вампирите. Тя ги преследваше, връзваше ги и ги връщаше на техните господари – ангелите. Някои хора наричаха нейния вид "надарени ловци", но според членската и карта, тя беше „Упълномощена да ловува вампири и подбира други видове” – което я правеше ловец на вампири, с придружаващите предимства, включително случайно заплащане. Това заплащане беше доста добро. То трябваше да компенсира факта, че ловците получаваха по някоя друга разкъсана вена.
И все пак, Елена реши, че има нужда от увеличаване на заплатата, след като мускула на прасеца й започна да протестира. Тя беше заклещена в тесния ъгъл на една от алеите на Бронкс през последните два часа, прекалено висока жена с бледа, почти бяла коса и сребристи очи. Косата беше като болка в задника. Според нейния от време на време приятел Рансъм, със същия успех можеше да носи табела, която да обявява присъствието й. Тъй като боите не се задържаха за повече от две минути върху нея, Елена имаше голяма колекция от плетени шапки.
Изкушаваше се да издърпа настоящата върху носа си, но имаше усещането, че единствено ще засили зловонната ‘атмосфера’ на това усойно кътче от Ню Йорк. Това я накара да се замисли върху ползите от щипките за нос...
Нещо изшумоля зад нея.
Тя се извъртя... за да застане лице в лице с дебнеща котка, чиито очи светеха сребърно в тъмнината. Доволна, че животното беше това, което изглеждаше, тя върна вниманието си на тротоара, чудейки се дали очите й блестяха откачено като тези на котката. Беше добре, че е наследила тъмно-златистата кожа на мароканската си баба, иначе щеше да прилича досущ на призрак.
- Къде си, по дяволите? – промърмори тя, протягайки се надолу, за да потърка прасеца си. Този вампир я бе пратил за зелен хайвер – заради чистата си глупост. Той не знаеше какво прави, което направи малко по-трудно предвиждането му.
Рансъм веднъж я бе попитал дали се притеснява да събира беззащитните вампири и да замъква жалките им задници обратно към живота им в робство. Той се беше смял истерично през това време. Не, това не я притесняваше. Също както не притесняваше него. Вампирите бяха избрали това робство – продължаващо стотици години – обръщайки се незабавно към ангел, за да ги направи почти безсмъртни. Ако бяха останали хора, ако отиваха в гробовете си с мир, тогава нямаше да са обвързани с договор, подписан с кръв. А докато ангелите се възползваха от тяхната позиция, договорът си беше договор.
Проблясък от светлина на улицата.
Бинго!
Ето я мишената, захвърляща цигарата си и говореща по мобилния си телефон, как сега бил преуспял мъж и нито един превзет ангел не би могъл да му каже какво да прави. Дори и с няколко метра разстояние между тях, тя можеше да подуши потта под мишниците му. Вампиризмът не бе напреднал все още достатъчно, за да премахне мазнините, които носеше като резервен слой, и той си мислеше, че може да избяга от договора си с ангела?
Идиот.
Излизайки, тя свали плетената си шапка и я пъхна в задния си джоб. Косата й се свлече около раменете й като мек облак, отличителна и светла. Не беше рисковано. Не и тази вечер. Тя беше добре позната на местните, но този вампир имаше ясен австралийски акцент. Той неотдавна бе пристигнал от Сидни… и господарят му го искаше обратно в този град, незабавно.
- Имаш ли огънче?
Вампирът подскочи и изпусна телефона си. Елена едва се удържа да не завърти очи. Той дори не беше напълно оформен – кучешките зъби, които показа от изненада, бяха все още бебешки. Нищо чудно, че господарят му беше бесен. Глупакът трябва да се беше измъкнал след не повече от около година служба.
- Извинявай – каза тя с усмивка, докато той повдигаше телефона и я преценяваше. Тя знаеше какво вижда. Сама жена с обезцветено руса коса, облечена в черни кожени панталони и прилепнала блуза с дълъг ръкав в същия цвят, без видими оръжия.
Защото беше млад и глупав, видът го накара да се отпусне.
- Разбира се, сладурано. - Той бръкна в джоба си за запалката.
Тогава Елена се наведе напред, мятайки една ръка зад гърба си и под блузата.
- Тц-тц, г-н Ебоуз е много разочарован от теб. - Тя измъкна и заключи огърлицата на мястото й, преди той да преработи смисъла на това дрезгаво изречено неодобрение. Очите му изпъкнаха в червено, но вместо да крещи, той стоеше тихо на мястото си. Огърлицата на ловеца можеше да замрази човек. Страха беше единственото нещо, което премина по лицето му.
Щеше да го съжали, ако не знаеше, че той беше разкъсал четири човешки гърла, за да избяга. Това не беше приемливо. Ангелите защитаваха техните придобивки, но дори и те си имаха граници – г-н Ебоуз беше разрешил да се използва всичка сила, ако беше необходимо.
Сега, тя го остави да кърви, като искаше вампира да види желанието й да го нарани. Лицето му загуби цвета, които се опитваше да поддържа. Тя се усмихна.
- Последвай ме.
Той се затътри след нея като послушно кученце. По дяволите, тя обичаше тази огърлица. Нейната най-добра приятелка, Сара, харесваше да стреля по мишените си със своите честни-спрямо-бог стрели – върховете на стрелите съдържаха същия контролиращ чип, които правеше колието толкова ефективно. В мига, в който се докоснеше до кожата, чипът излъчваше някакъв вид на електромагнитно поле, което даваше на късо в нервната система на вампира, оставяйки жертвата отворена за предложения. Елена не знаеше цялата техника, но знаеше ограниченията и предимствата на избрания от нея метод за залавяне.
Да, тя трябваше да се приближи повече до мишената си, отколко Сара, но нямаше шанс да пропусне или да уцели невинни свидетели. Което Сара беше направила веднъж. Струваше й заплатата за година и половина, за да уреди съдебния процес. Извивайки устни при мисълта колко беше ядосана приятелката й, задето не беше успяла с изстрела, Елена отвори вратата за мястото до шофьора на колата, която беше паркирала наблизо.
- Вътре.
Новосъздадения вампир се сви с усилие.
Уверявайки се, че е сложил колана, тя се обади на главния охранител на г-н Ебоуз.
- Хванах го.
Гласът от другата страна я инструктира да остави пратката на частната писта.
Без да се изненада от избраното местоположение, тя затвори и започна да шофира. В тишина. Щеше да е малко излишно да се опитва да завързва разговор, тъй като вампира беше изгубил способността си да говори в мига, в който го пристегна. Мълчанието беше страничен ефект на невронната усмирителна упойка създадена от колието й. Преди създаването на вградените устройства, ловът на вампири беше нещо като самоубийствен избор на кариера, тъй като дори и новосъздадените вампири имаха способността да разкъсат човек на парчета. Разбира се, според последните проучвания, ловците на вампири не бяха напълно хора, но бяха достатъчно близо до тях.
Пристигайки на летището, тя огледа дали е безопасно и се насочи към хангара. Екипът, натоварен със задачата да ескортира обратно в Сидни, чакаше до лъскав частен самолет. Елена отведе заловения мъж при тях и те веднага й кимнаха, че може да влезе. Тя трябваше да предаде доставката лично, тъй като те нямаха разрешение да се занимават с него на този етап от пътуването. Беше ясно, че г-н Ебоуз имаше добри адвокати. Той не поемаше рискове, които биха довели до повдигането на обвинения спрямо него от Организацията за Защита на Вампирите. Не че ОЗВ някога се намесваше за жестоки прободни рани. Всичко, което ангелите трябваше да направят е да покажат няколко снимки на хората с разкъсани гърла и журито не само беше готово да ги оправдае, но и да им даде медал по време на процеса.
Елена придружи вампира нагоре по стълбите и до огромната отворена клетка в дъното на пътническите места.
- Влизай.
Той пристъпи и след това се обърна с лице към нея, ужасът се изливаше на вълни от него, като вече беше напоил ризата му.
- Съжалявам, приятел. Убил си три жени и възрастен мъж. Това накланя везните в грешната посока. – Блъскайки вратата пред него, тя го заключи с катинар. Огърлицата щеше да отиде с него в Сидни, а от там щяха да я върнат директно в Гилдията, в съответствие с приетите протоколи, заедно с всички устройства с прикрепени чипове. – Той е готов за път, момчета.
Шефа на охраната – останалите четирима я последваха вътре – я огледаха от горе до долу с очи с потресаващ нюанс на рубинени камъни.
- Без наранявания. Впечатляващо. – Той й връчи плик. – Трансфера беше направен към твоята сметка в Гилдията, както е договорено.
Елена прегледа потвърдителната бланка. Веждите й се повдигнаха.
- Г-н Ебоуз бил щедър.
- Бонуз за ранното и невредимо залавяне на мишената. Г-н Ебоуз има планове за него. Стария Джери беше любимия му секретар.
Елена трепна. Проблема с това да си безсмъртен е, че можеха да ти направят доста неща, без да умреш. Веднъж бе видяла вампир, чийто крайници бяха ампутирани .. без упойка.
По времето, когато Гилдията го спаси от лапите на групата, която го отвлече, той изгуби разсъдъка си и последователността на действията си. Но имаше видео. Така разбраха как са измъчвали човека, и че той е бил в съзнание през цялото време. Тя се обзалагаше, че ангелите не са показали видеото на желаещите, които идваха, надявайки се да бъдат Превърнати.
И все пак, може би го правеха.
Ангелите превръщаха само около хиляда вампира всяка година. И от това, което беше виждала Елена, те превъзхождаха със стотици хиляди. И тя нямаше представа защо. Колкото по-заинтересована ставаше, толкова повече се увеличаваха разходите за безсмъртните. По-добре да живееш свободно и да се превърнеш в прах, когато дойде времето, отколкото да свършиш в дървена кутия, докато чакаш господаря ти да реши съдбата ти.
Отвратена от вкуса върху езика си, тя кимна за потвърждения и прибра плика в джоба си.
- Моля, благодарете на г-н Ебоуз за щедростта му.
Бодигардът наклони глава и тя зърна краищата на това, което предположи, че трябва да е татуировка на гарван, върху обръснатата му глава. Той беше прекалено висок, за да види напълно, но останалите бяха по-ниски и носеха този уникален знак.
- Виждам, че си необвързана. – Той погледна многозначително в обикновените сребърни халки на ушите й. Без златото на омъжените. Без обвързващия кехлибар. Но тя не направи грешката да смята, че той иска среща. Охраната от Крилатото Братство бяха ергени, докато работеха там. Откакто наказанието за грешка беше отстраняване на част от тялото – Елена никога не бе успяла да разбере коя точно – тя разбра и че не е особено изкушена.
- Да. И работя сама, също. – Тя предпочиташе да завърши едната работа, преди да започне нова. Винаги имаше още вампири, които да залови. – Г-н Ебоуз иска ли да проследя друг изменник?
- Не. Той има приятел, който има нужда от услугите ти. – Пазачът подаде втори плик, този път запечатан. – Назначаването ти е от осем часа утре сутрин. Моля, увери се, че ще присъстваш – изяснено е с Гилдията ти, депозитът е платен.
Ако Гилдията подпишеше, това щеше да означава, че лова е законен.
- Разбира се. Къде е срещата?
- Манхатън.
Душата на Елена се смръзна. Само за един ангел тази дума беше достатъчно удовлетворителни за посоката. Дори и ангелите си имаха обществена йерархия и тя знаеше много добре кой стои на върха. Но бързо, както я бе завладял, страхът отмина. Дори и толкова могъщ, г-н Ебоуз едва ли щеше да е много доволен да се запознае с архангел, един от Катедрата на Десетимата, който решава кой ще бъде Превърнат и кой ще Превръща.
- Има ли проблем?
Тя изправи глава и тихо отговори на въпроса на охраната.
- Не, разбира се, че не. – Тя направи движение, все едно проверяваше часовника си. – По-добре ще е да вървя. Моля, предай поздравите ми на г-н Ебоуз. – С това, тя напусна границите на частния самолет и острата миризма на страх на товара.
Тя никога не бе в състояние да разбере, защо толкова много кретени биваха Превърнати. Може би, мислеше си тя, те започваха добре, но се превръщаха в мухльовци след няколко години пиене на кръв. Кой, по дяволите, знаеше какво ти причинява това нещо на мозъка. Но тази теория не обясняваше последния й улов – той беше на максимум две години.
Свивайки рамене, тя влезе в колата. И тъй като искаше да разкъса запечатания пощенски плик със зъби, тя изчака докато се прибере у дома, в нейното хубаво гнезденце в долната част на Манхатън. Като се имаше в предвид колко много време прекарваха в преследване, повечето ловци бяха склонни да превърнат свои домове в рая. Елена не беше изключение. Влизайки, тя изрита ботушите си и се запъти към луксозната баня и душ кабината. Обикновено правеше ритуал за измиване на мръсотията предварително и слагаше кремове и парфюми, които събираше. Рансъм мислеше момичешките й наклонности за най-забавното нещо някога, постоянно я дразнеше, но последния път, когато той отвори голямата си уста, тя отбеляза, че дългата му черна коса изглежда добре поддържана.
Въпреки това, тази вече тя нямаше нито търпението, нито желанието да си угажда. Събличайки се, тя бързо изчисти миризмата на ужасно уплашен вампир, преди да се плъзне в памучната си пижама и да прекара четката през косата си, докато си правеше кафе. Скоро след като стана готово, тя взе пълната чаша на масата за кафе, седна внимателно на ръба... отстъпи пред желанията на бясното си любопитство и отвори плика.
Хартията беше дебела, с елегантен воден знак... и името в дъното на страницата я ужаси достатъчно, за да я накара да поиска да опакова багажа си и да избяга. В най-далечната, най-малката дупка, която можеше да намери.
Невярваща, тя прокара очи за втори път по страницата. Думите не се промениха.
„Ще бъда доволен, ако ме придружиш на закуска. Осем часа.
Рафаел.”
Нямаше адрес, но тя не се нуждаеше от него. Тя вдигна поглед, успявайки да види осветената част на градската Кула на архангелите през огромните прозорци от шлифовано стъкло, които правеха този апартамент толкова абсурдно скъп... и атрактивен. Това, че можеше да стои и да гледа как ангелите отлитаха от Кулата беше най-голямото й удоволствие.
През нощта се появяваха като меки, тъмни сенки. Но денем, крилата им проблясваха ярко на слънцето, а движенията им бяха невероятно грациозни. Те идваха и си отиваха през деня, но понякога тя ги виждаше просто да стоят високо на тези балкони, а краката им висяха от двете страни. По-младите ангели, предполагаше тя, макар че младостта бе относително понятие.
Дори и да знаеше, че повечето от тях бяха десетилетия по-стари от нея, гледката винаги я караше да се усмихне. Това беше единственото време, когато тя някога ги виждаше да се държат по начин, който можеше да бъде описан като нормален. Обикновено, те бяха хладнокръвно отдалечени, толкова далеч от еднообразието на общата хуманност, че беше извън техните разбирания.
Утре тя също щеше да бъде там горе, в тази кула от светлина и стъкло. Но не беше един от онези млади, може би по-достъпни ангели, с който трябваше да се срещне. Не, утре тя щеше да стои срещу самия архангел.
Рафаел.
Елена се присви, заради внезапна болка в корема.
______________________________
.. Hell is a teenage girl ..
