Сексът и вещицата ясновидка (Triplet Witch Trilogy #1), Анет Блеър

Запознайте се със сестрите Картрайт - Хармъни, Дестини и Сторм - тризначки и неспирни съблазнителки. Хармъни, осигуряваща артикули за антикварния магазин на сестрите си, може да разчита предметите и да научава неща за предишните им собственици. Сега келтски пръстен я отвежда до замък на крайбрежието на Масачузетс. Наследството на Кинг Пакстън е прокълнато и той се надява, че тази дългокрака блондинка може да му помогне да се помири с разгневения дух, разбунтувалият се, недоволен екип... и собственото му сърце.

Последната промяна е направена от Zaharka на Нед 20 Сеп - 9:12; мнението е било променяно общо 1 път

- СЪЖАЛЯВАМ, Дракула. Това е мое.
Маскираният вампир, организатор на гаражната разпродажба вдигна поглед, препъна се и се стовари в кутия с топки Куш, повличайки закачалка за дрехи – и окачената на нея рокля, зовяща името на Хармъни Картрайт – със себе си. Тя си помисли, че в края на краищата той щеше да получи роклята, но тя се изплъзна от пръстите му и се понесе на призрачен ветрец към ръката й.
Хармъни му помогна да се изправи.
- Нямахме намерение да те стряскаме.
Тризначките привличаха внимание, но в еднакви минирокли, черни корсети с връзки отпред, раирани чорапи и черни обувки с високи токове, те имаха навика да спират движението по улиците, дори без островърхите си шапки. Вампирът не правеше изключение. С лице червено като устните му, той изправи гръб, изгледа ги сякаш бяха откачалки и продължи нататък.
- Това е маскарадна гаражна разпродажба за благотворителност – извика след него Хармъни. Обърна се към сестрите си. – Не е като да съм му направила заклинание за непохватност.
- Вероятно е решил, че халюцинира – каза Сторм. – Би трябвало да сме свикнали.
- Навсякъде, освен в Салем, а мислехме него за странен. – Хармъни прегърна ясновидската си награда. – Но взех роклята! Искаше мен. Наистина.
Сторм се препъна.
- Надявам се да имаш предвид, че ти си поискала нея.
- Не. Било е писано да е моя. Все още не знам защо.
- Хайде отново – каза Сторм, обръщайки се да прегърне един дъб по друидски маниер и поглеждайки към клоните му. – Помощ!
Да, Сторм правеше сцена, но в мускетарската им младост, когато се чувстваха като куриози под тънко стъкло, решиха да дадат на любопитните нещо, за което да говорят – Сторм, както се оказа, се наслаждаваше на това да е необичайна.
Дестини потупа дъба, извини се и хвана ръката на Сторм.
- Излагаш се, хлапе. Знаех, че преследва ясновидска примамка, когато подмина рядка чанта на Диор. Хармъни, виждам бурни морета пред теб. Не ни повличай със себе си този път, става ли?
Хармъни отметна косата си в жест към проницателната си сестра.
- Мога да плувам.
Сторм се изкашля.
- В блато от вечна смрад можеш да плуваш.
- Добре, съгласна съм, ясновидските ми инстинкти не са ни забърквали в неприятности.
- И катастрофи – додаде Сторм. – Помниш ли когато дадохме на вдовеца онова писмо тип "Бъди добър" от мъртвата му жена? Тотално му съсипа медения месец. И съм убедена, че беше твоя идея да гоним онази побъркана патица през Галоус Хил.
Дестини сръчка с лакът Сторм, но Хармъни изпухтя.
- Старо писмо зовеше името ми, доставих го. И вашите ясновидски дарби са ни вкарвали в беди, и на двете.
- Знам. Обичам да отговарям на незададени въпроси. – Сторм се ухили и побутна русата си перука. – Бях забравила как обличането в еднакви дрехи и бъзикането с хорските умове ме възбужда. Почти толкова забавно е, колкото да си гот с коса на шипове. Не, че мисля да свиквам с това.
- Не се тревожи – каза Дестини. – Сега виждам много бутнарски път пред нас.
- Повече от обикновено? – попита Сторм. – Какви са тези промени в бъдещето ни?
- Пресвети бучиниш! – Дестини се пресегна за чантата на Хармъни. – Обзалагам се, че е заради роклята.
Хармъни грабна чантата и забърза покрай магазина им за антикварни дрехи и предмети към къщата отзад, избягвайки междувременно грабливите ръце на сестра си.
Сторм ги последва, клатейки глава.
- Вие двете се държите като на шестнадесет вместо на двадесет и шест и за първи път не аз привличам вниманието.
Дестини спря и видя наблюдаващите ги туристи.
Хармъни вирна брадичка, но сниши глас.
- Ще задържа роклята. Промяната е хубаво нещо. Ако татко не беше спрял да ни плаща таксата за колежа и не беше изчезнал, нямаше да ни изритат от училище или да тръгнем да търсим Нана*. Но той го направи и ние го направихме, и, макар че Нана я нямаше, а Вики дори не знаеше, че има полусестри, тя ни прие.
- И накрая се оказа с мъжа на мечтите си – додаде Сторм. – Харесва ми идеята, че сме помогнали.
Хармъни продължи със закъснение.
- Това подлежи на обсъждане, но преди осем месеца Вики стана собственичка на "Безсмъртната класика", а ние бяхме бездомни. Сега имаме дом, без да споменаваме съсобственичеството на магазина. Повтарям: Промяната е хубаво нещо.
- Понякога – рече Дестини, предавайки се. – Харесва ми да управлявам "Класиката".
- Имаш предвид, че обичаш да ни командориш – каза Сторм, – но всичко е наред. Намирам за забавно да не игнорирам.
Хармъни изкачи стълбите до кухненската врата. Тя не работеше в магазина. Ясновидската й дарба – разчитането на стари предмети и починалите им собственици чрез близост и докосване – го правеше невъзможно. Противоречивите вибрации от толкова много предмети на едно място й причиняваше световъртеж и караше стомаха й да се преобръща. Да имаш ясновидска дарба често беше като проклятие, но усещането на предмети с негативни вибрации я правеше идеален купувач. Клиентите оценяваха заредените с положителна енергия антики, без значение дали го осъзнаваха или не.
- Бързо – каза тя. – Искам да пробвам роклята, преди да отворите магазина.
В стаята си, Хармъни задържа роклята пред себе си срещу огледалото.
Сторм се прокашля.
- Никой няма да купи тази грозотия.
- Няма да я продавам. Казах ти, че тя ме иска… и ме зарежда с енергия.
- Усещам енергийна сила – призна Сторм. – Призлява ми само от признанието за това. – Тя се просна на леглото. – Нещата винаги те зоват, но пък ти доста тичаш в обратната посока. Какво й е на роклята?
- Има нужда от помощта ми? – Хармъни нахлузи роклята през главата си, измъкна косата си от деколтето и стария златист лен се плъзна по ханша й, сякаш правеше любов с тялото й. Но когато погледна в огледалото, тя видя пътя й да изчезва зад нея. О. Без път за връщане назад… и все пак кожата й настръхна от атакуващите я вълни на очакване. Приглади гънките на плата, превърнала тревогата в очакване, добър знак, тъй като докосването бе изострило ясновидските й сетива.
- Внимавай със знаците – казаха сестрите й, използвайки личното си средство за комуникация – добре настроена телепатия между тризначки.
- Името на собственичката е било Лизет – рече Хармъни. – Ушила е всеки бод. – От дантелената бродерия под гърдите й талията първо се стесняваше, а след това леко се разкрояваше. От бродерия на нивото на коленете надолу се спускаха плисета. Тя приглади ръкавите и се обърна към колекцията от огледала на стената. Старинните огледала понякога отразяваха образи от предмети със силна връзка със собствениците си.
Четири стени с антични огледала и нищо. Нула. Но гледайки отново към огледалото в цял ръст, Хармъни видя, отразено в потъмнялото осмоъгълно огледало, чифт обезумели ръце да развалят подгъва. Тя повдигна подгъва с емпатийна паника.
- Това го видях – каза Сторм, а Дестини кимна.
Хармъни дръпна нежните нишки.
- Не! Не помагайте. Благодаря, но трябва да го направя сама. – Дробовете на Хармъни се свиха, сякаш морето искаше да я погълне цяла. Тя се прокашля, прочисти гърлото си и златен пръстен падна в ръката й.
Тя се изправи, дишайки по-леко, и задържа пръстена в шепа.
- Гол мъж в поза "ела си го вземи" – каза Сторм, описвайки бижуто. – Мой тип бижу.
- Гол мъж с празни обятия – промърмори Дестини, отнасяйки пръстена до прозореца. – Знаете ли… мисля, че това е част от келтски пръстен-пъзел. Ако и другата половина беше тук, двете половини, една с мъж и една с жена, и двамата прегръщайки въздуха, щяха да си паснат заедно и да образуват пръстен с прегърната двойка. Това е ценна находка. Вижте изработката.
- Гравиран е – рече Хармъни – с думите "Вечна Любов". – Тя грабна пръстена, седна на леглото, затвори очи и докосна чело с юмрук. – Лизет е била уплашена – каза тя, когато матракът от двете й страни хлътна – сестрите й й предоставяха физическа и свръхсетивна подкрепа.
Когато Хармъни плъзна келтската халка на безименния си пръст, лека зелена мъгла се появи зад клепачите й, извиваща се и свистяща мъгла, карайки сърцето й да се разтупти, а главата да я заболи, докато не се превърна в жена, затворена в мрачна сфера. Проблясък на светкавица разкри замък зад нея, а после и черна пропаст, в която Хармъни падна.
Сестрите й я извикаха, но тя изглежда не можеше да ги открие.
Когато Хармъни отвори очи, Дестини седеше на пода, държейки я в обятията си.
- Добре ли си?
- Какво стана? – Хармъни прие подадената й ръка, за да стане и чаша вода.
- Отнесе се в забвение и ни изкара ангелите – каза Дестини.
- Какво? Без Чаровен принц да ме събуди с целувка? Гадост.
- Мазен принц имаш предвид. – Сторм й подаде рисунка, изобразяваща замъка от видението й, намиращ се на остров в далечината.
Хармъни докосна болящата я глава.
- Никога не съм я харесвала тази картина.
- Вони на лоши вибрации. – Сторм седна и я задържа така, че да я виждат. – Не само че е замъкът от видението ти, но Лили, нашата вещерска предшественичка, я е нарисувала.
- Страхотно – рече Хармъни, ставайки от леглото. – Точно помитащото, многократно ясновидско напътствие, което винаги съм искала. Ама не!
- Та – каза Сторм – ще поемеш ли натам?
- Към замъка? Аз? Няма да отида там.
- Припадна само от видението за него – рече Дес. – Трябва да си побъркана, за да отидеш.
Хармъни се намръщи.
- Какво стана със следенето на знаците?
- Съгласявам се с теб – обясни Дес. – Няма нужда да си търсиш белята.
- Няма нужда да поемам ясновидското поръчение, което съдбата току-що ми възложи?
- Ти си тази, която отказа. Аз подкрепям решението ти.
Хармъни се обърна към нея.
- Ти мислиш, че трябва да отида. Мислиш, че има логика в това да ми противоречиш. Мислиш, че нося мир навсякъде, където отида. – Гласът й се повиши несъзнателно. – Мислиш, че това е пуста съдба, по дяволите!
Дестини повдигна вежда.
- Така ли мисля?
- Майната му на замъка – рече Сторм. – В действителност е по-страшен, отколкото на рисунката или във видението ти. Аз съм ясновидката, която вижда и чува настоящето, не го забравяйте, и не харесвам потенциала и за двете в това място.
- Какво чуваш? – попита Хармъни.
- Вопъл сякаш смъртта тропа на вратата.
Хармъни спря да крачи.
- Ще взема пистолет.
- Няма! – отсече Дестини. – Ще си вземеш мобилния телефон.
- Няма да ми трябва телефон. Вие ще дойдете, ако имам нужда от вас.
- Полицията няма да може.
- О. – Хармъни отново седна до тях. – Мислиш, че замъкът е опасен?
Дестини въздъхна.
- Ръцете на Лизет трепереха.
Хармъни огледа лицата им.
- Някоя от вас усеща ли нещо друго?
- Доминиращ мъж. – Дестини сви рамене. – Сурови черти и стегнато тяло.
Сторм въздъхна.
- Получавам аудио-визуален сигнал за плачещо бебе на лодка. – Тя сви рамене. – Знам; винаги чувам плачещи бебета. Кой да предположи, че аз ще съм чувствителната? Хармъни, ще играеш на сигурно и ще останеш тук, нали?
- Кога изобщо съм играла на сигурно? И каква полза от мен, ако не използвам ясновидската си дарба? Ясновидство! Сякаш това ще помогне на човечеството. Не, преди много време обещахме да вършим добро с дарбите си, така че това и ще направя.
- Което е? – Сестрите й попитаха заедно.
- Отивам в замъка.
- Лош избор – казаха те.
- Да игнорирам ясновидската си дарба е най-лошият от лошите избори, който мога да направя. Приемането на ясновидска задача, без значение колко зловеща, е най-малкото зло. Отивам. Дестини** вече предрече бурни морета, така че това е съдба.
- Ще ти направя муска. – Дестини стана, ни най-малко изненадана.
Сторм се намръщи.
- Знаеш, че Замъкът Пакстън е обитаван от духа на вещица, нали?
- Съдбоносен опонент. Боже, какво направих, да не спечелих зловещ залог?
- Едва ли – рече Дестини. – Може би загубилият получава замъка.
- Ще взема муската и ще вдигна залога с пръстена с аметист на Нана… да ме пази от психо атаки и да увеличи силата ми. За теб, Сторм, ще прегърна всеки дъб от тук до пристанището.
- По два пъти – каза Сторм – и се предпази с кръг от бяла светлина.
- Направи я сфера – заръча Дестини – и си вземи вълшебната пръчка.


* Nana – жаргонно название за "баба", обикновено използвано от малките деца
** Имената им се превеждат като "съдба" (Destiny), "буря" (Storm) и "хармония" (Harmony)

Кинг Пакстън вдигна поглед от компютърния екран, учуден от внезапната забележима и зловеща тишина, първата от престоя му в тази забравена от Бога адска дупка. Никакви звуци от строежа. Никакъв вой на вятъра. Никакви препиращи се работници.
Само богинята в голямата зала.
Кинг се скара строго на влюбено зяпналата група работници, но те стояха като вкоренени, всички погледи вперени в живата Барби. И никак не беше чудно, имайки предвид впечатляващия ефект на този магнит за мъже.
Мътните го взели, имаше нужда от пробуждане на либидото, колкото и да му ровят в зъбните каналчета, въпреки това оценяваше рядкото чувство за спокойствие, преминаващо през него, макар да бе силно изненадан от неговия първоизточник. Според личния му опит спокойствието и сексуалното привличане не вървяха ръка за ръка. И нямаше смисъл да изследва аномалията или последиците от нея, понеже не можеше да направи нищо с което и да е от двете. Като наследник на това зловещо кралство, трябваше да ремонтира замъка и да се отърве от него без да му пречат.
Кинг се отправи към магнита за мъже, навлезе в пространството й и се извиси над нея – действие, което бе смирявало силни мъже, – но богинята отказваше да отстъпи или да прекъсне зрителния контакт, докато ароматът на тучна лятна градина не го заобиколи.
- Доста напрегнат, свалете-им-главите фасон си имаш – каза натрапницата. – Подвижен мост, ров и всичко останало. Ще ме хвърлиш ли за изтезания в тъмницата?
Проклятие. Трябваше да уважава жена, която се присмива над заплахите.
- Това е строителна площадка. Пречиш на хората ми да си вършат работата. – Кинг направи жест към точещото лиги множество.
Тя се обърна и им намигна.
- Връщайте се на работа. – И проклет да е, ако хората му не се върнаха на работа… безропотно… за пръв път, откакто започна този поглъщащ пари проект.
Да, той наследи проклетото състояние, което бе натрупал старият пират построил това място, но то се топеше с всяка изминала секунда. И нямаше нужда някой да го прекъсва… е, да спира работата.
- Това е затворена строителна площадка, в смисъла на "опасно за цялото население". Как мина през охраната?
Богинята вирна брадичка.
- Никога не подценявай силата на деколтето.
Привличането на Кинг надмина раздразнението му, когато кръвта му се насочи на юг. Пренебрегвайки раздвижването на кръвта си, той се обърна към групата.
- Надзирателят ми ще ти покаже пътя навън.
Надзирателят нито мръдна, нито премигна.
- Казах – повтори Кинг, измервайки с поглед здравенякът, който беше дясната му ръка, – че Кърт ще ти покаже вратата.
- Знам къде е вратата, Айнщайн. Току-що я използвах да вляза.
Кърт подаде ръка, но с убийствена усмивка магнитът за мъже отказа и накара едрият като тухлена стена мъж да се изчерви, русата й коса се раздвижи като морските вълни от соления бриз, видът и ароматът се врязаха като шрапнел във въздуха около тях.
Кинг изруга тихомълком. Бе се обградил с изпълнителни мъже и знаеше как да се държи с тях. Но проклет да бе, ако знаеше какво да прави с дългокраката блондинка с червени обувки на висок ток, къси панталонки и плътно прилепнала тениска с V-образно деколте и надпис "Гордея се, че съм Страхотна", превзела замъка му, подкопаваща авторитета му, отслабваща здравия му разум и отказваща да отстъпи.
Обикновено уважаваше употребата на сексапил – в контролирана среда – и при други обстоятелства може би щеше да изиска по-нататъшни… проверки. Но времето не беше удобно.
Не искаше нищо друго да пречи на ремонта на тази носеща лош късмет, гълтаща пари дупка и да я продаде, преди да е донесла още нещастие. Надяваше се да се отърве от нея толкова бързо както всяка друга първокласна собственост, която бе купувал и реставрирал.
Логиката, здравият разум и добрият бизнес нюх му казваха да се измъкне и то бързо, но тайната непокорна част от него – частта, която се мъчеше да държи под контрол – искаше да приеме завещания замък и да открие покоя, вложен в структурата и местоположението му.
Покой, за който бе готов да даде и последната си стотинка. По дяволите, започваше да го вижда в тази жена като мираж, но никога нямаше да открие покой в секси забавление и объркване на графика, без значение дали причината е руса богиня или не. Освен това мъчителното минало на замъка бе проникнало във всяка повърхност. Всеки, който влезеше, започваше да спори – единствената причина да не уволни дърлещата се група. Разногласията през поколенията се отразяваха на всеки влязъл, сякаш тази злокобна лудница – сега внезапно и удивително притихнала от виещия като дух вятър – отказваше да съдейства.
И ако това не беше откачено, Кинг не знаеше кое би било. Да. Да, знаеше. Откачено бе да бъде магнетично – и го имаше предвид буквално – привлечен от сексапилната наперена госпожичка. По дяволите, бе накарала мъжете му да точат лиги, вместо да се карат. Майната му на това, бе накарала кръвта му да направи обратен завой, така че недостигът до мозъка му го замайваше.
- Вън! – извика той, посочвайки пътя.
Опърничавото Барби скръсти ръце и повдигна вежда.
- Да бъде по твоему – рече Кинг, вдигайки я – изпънат като бастун – и я пренесе пред вратата, хубавият й задник изпълваше шепата на едната му щастлива ръка, деколтето на тясната блуза се дръпна по-надолу, а подгъвът се набра високо на кръста й, така че не можеше да се въздържи да не зяпа пълните й гърди, докато копринената й кожа не прогаряше пръстите му и заплашваше да подкоси краката му.
Той тръгна бързо, убеден, че нищо не би я накарало да замълчи за дълго, нито дори шокът. Пара се надигна между притиснатите им тела, прехвърчащите искри между предизвикателните им погледи предизвикаха шок от чиста сексуална енергия.
Също като морето, очите й сменяха цвета си според настроението. Видя как се случи. Яркият аквамаринен блясък си подхождаше с пакостливата усмивка, с която дари хората му, но когато яростта замени шока, очите й добиха цвета на бурно море, предимно зелено, после приглушено сиво-синьо се спусна като мъгла, когато топлината от докосването им я удари.
Докосването им? Рязко я пусна на земята.
- Извинявай.
- Извинявай? – изръмжа тя силно изчервена. – За кой се мислиш? Пустия Кинг Конг? Махни си косматите маймунски ръце от мен. Мразя да ме докосват.
По дяволите, така беше, но той бе забравил да я пусне. Проклятие. Той отдръпна ръцете си толкова бързо, че направо изкозирува и се завъртя кръгом. Оставаше му само едно: да отстъпи с лъжливо достойнство.
В безопасност в замъка – абсурден оксиморон – Кинг затвори обкованата с желязо врата… пред своята похот и пред гнева на натрапницата, и двете твърде опасни. Поразен от начина, по който я изхвърли, той бръкна в хладилната чанта за да си вземе напитка, избърса лице с ледената си ръка и отпи голяма глътка, почти облекчен от това, че мацката я няма. Но преди за отпие следваща глътка, трупата продължи да спори, както и ненормалният вой на вятъра.
Кинг изруга и се върна при компютъра, но вратата изскърца зад него и тишина проряза познатата врява.
Ужас и въодушевление се сборичкаха за надмощие, когато се обърна.
Тя се беше върнала.
Той й посочи изхода.
Сирената на токове скръсти ръце и не помръдна.
- Отвън има табела "Продава се". – Упоритата й брадичка се вирна. – Аз съм евентуален купувач. Бих искала обиколка, моля.
Кинг премести поглед от нея към развеселените си, наново разсеяни мъже и реши, че никаква строителна работа няма да бъде свършена… докато не премахне "проблема". Изруга, очаквайки тя да отстъпи, и я вдигна от земята, отмествайки я така, както младоженецът пренася булката през прага… Бог да му е на помощ.
Опита да не се наслаждава на забиващия се в гърдите му лакът, формата на ритащите й крака или усещането на копринената й коса под ръката, която бе на гърба й. По дяволите, опитваше се да не вдиша омайващия й аромат.
Този път я отнесе по-далеч от замъка, остави я внимателно на земята и я пусна да си ходи без команди. Но като разгонен гимназист с разбунтувани хормони, той улови погледа й и си представи игра на неангажиращ секс, в отбор с нея, и с тази предателска мисъл, той се отправи обратно към замъка.
- Правиш грешка – извика тя след него. – Мога да съм отборен играч. Може даже да съм мажоретка. Дайте ми О.
Вратите на замъка се затръшнаха пред гледката как се прави на мажоретка с ръце във въздуха и насочени към него гърди. Сърцето на Кинг се разтуптя по-бързо и по-силно от новия вой на вятъра. Какво по…? Той си мислеше за секс като за отборен спорт, а тя каза, че може да бъде отборен играч? Мажоретка? Дайте ми О като… оргазъм? Щеше му се. Говорете му за страхотии, като съдбата или участта или… бедствие. Секс за спорта с тази би било като да плава на Титаник.
Междувременно воят разсичаше главоболието му като сабя, почти, но не съвсем притъпявайки подновените разправии на групата.
- Син на морска вещица!
Надзорникът му дойде при него.
- Има нещо в тази жена.
- Да – тросна се Кинг. – Надарена е. Страхотен балкон, хубав задник. Накъде биеш?
Кърт потърка нос, за да скрие усмивката си, а Кинг се наруга, че се е издал.
- Сякаш въздухът се промени, когато тя влезе – рече Кърт. – Почувствах мястото… общително. Дори вятърът замлъкна… сякаш я искаше тук. А групата? Видя ли ги, че работят заедно за няколко минути? И двата пъти?
- Невъзможно – намръщи се Кинг.
- Залагам дневния си надник.
В добавка към предизвикателството на Кърт, вятърът зави по-силно отколкото Кинг можеше да си спомни, дори и когато като дете го плашеше до смърт, докато не осъзна, че замъкът или вятърът, или и двете не биха го наранили, както то/те/тя не направиха… докато не стана мъж.
Сега воят стана толкова остър, та прах се посипа от прогнилия с годините таван, карайки групата да се разтича в търсене на укритие. Що за вятър би могъл да разклати тавана в сграда с един метър дебели гранитни стени?
Кинг впери поглед във вратата, изруга и тръгна след секси натрапницата, мечтаейки да не се радва толкова на оправданието да я върне обратно, колкото и абсурдно глупаво да бе то.

От сенките на замъка Кинг се възхищаваше на полюшването на стегнатия й задник, докато богинята вървеше към циментените стъпала, отвеждащи към дока, а слънчевите лъчи се процеждаха през русата й коса като ореол. Как да я върне обратно, след като направи такава сцена с изхвърлянето й? Тя се обърна, чувайки стъпките му, и заотстъпва толкова бързо, колкото той напредваше към нея.
Когато той забърза, прелъстителката в червено побягна, спря за кратко слизайки по стълбите и той се метна към нея. Опасявайки се, че тя ще падне, той я издърпа от ръба на стълбите и загуби равновесие.
Той падна назад, а тя се приземи отгоре му… с всичките им части в синхрон, а неговите се надигнаха по този повод.
- Смразяващи вещерски топки – рече тя, надигайки се на ръце и поглеждайки надолу към него. – Убийството ми не е отговорът, нито пък да ме обарваш… - Тя се повдигна и се измъкна от него. – Това също не е отговорът!
Той се изправи толкова бързо, колкото и тя.
- Ъ, извинявай – каза той. – Мъж съм. Това е рефлекс. Какво да кажа? Няма нищо общо с теб.
- Леле, мерси.
- Е, има, защото си… ти си… със страхотно дупе?
- Продължаваш с комплиментите, а?
Той вдигна ръце.
- Явно не мога да се спра.
- Голямата ти уста, непохватните маймунски крака и онова в панталона ти трябва да бъдат регистрирани като смъртоносни оръжия.
Кинг се прокашля, за да прикрие веселието си, толкова необичайно, колкото и заседнала в гърлото му рибена кост, което не му попречи да се възхити на ядосаното повдигане и спадане на гърдите й.
Малката движеща се към Салем моторна лодка, явно накара ядосаната, зла и бясна дама в червено да извади мобилния си телефон и да закрачи наоколо, проверявайки за сигнал, което му даде възможност да огледа извивките й от всеки ъгъл.
- Не мога да хвана никакъв пуст сигнал! – Тя затвори капачето на телефона – присвитите й очи му подсказваха, че предпочита да го щракне връз нещо месесто… като онова в панталона му.
- Съжалявам. – Той поклати глава. – Няма покритие на острова.
- Може ли да използвам стационарния тогава?
- Генераторите осигуряват електричество, но няма телефонни линии от сушата. Семейство Пакстън го предпочитат така. Подсказва ти някои неща за тях, нали?
- Да им го начукам на семейство Пакстън.
Начукай го на този Пакстън.
- Това беше превозът ми към дома. – Тя посочи към отдалечаващата се лодка. – Призрачният вой трябва да е изплашил Капитан Смотаняк.
Той никога не бе чувал воят навън.
- Чула си го тук отвън?
- Правилно си разбрал. Изплаши птиците от дърветата. Хей, остави воя, изоставена съм, да му го забия. Как се предполага да се прибера?
- Имаш странен речник.
- Негативните думи водят до негативизъм в живота ти, затова се опитвам да съм позитивна.
- Смразяващи вещерски топки? – попита той.
- О, това е безвредно. То е като страдащите зеленчуци. Зеленчуците не могат да страдат, а вещерските топки не могат да смразяват.
- Доообре – каза Кинг. – Да го забия?
- Баскетболен термин.
- Начукам! Каза "начукам". – Сега вече я беше спипал.
- Обичам да чукам. Чукането е хубаво. Приятно е. Позитивно е.
Опитвайки се да не хипервентилира, Кинг разтърка гърдите си. Не знаеше какво да я прави. Част от него искаше да я пречука, а друга чест от него искаше да я изчука.
- Радвам се, че го изяснихме.
- Сега, относно превоза ми до дома?
- Вярно. По-късно довечера ще те откарам с хеликоптера си или може да хванеш водното такси в 5 часа със строителната бригада от ада.
- Защо просто да не преплувам обратно?
- Или може да преплуваш обратно. Не хапи акулите на отиване.
- Ще избера бригадата, благодаря.
Кинг опита наболата брада на брадичката си и като разгонен кадет след маневри, му се прииска да се беше избръснал сутринта. Мътните го взели; дори не я познаваше, а го беше завлякла на минното поле на тестостерона с топлинно насочване, готов да избухне при контакт.
Тя седна на оголените скали гледащи към Пристанище Салем, кръстоса крака, полюшвайки едната си червена обувка и десетократно подобри гледката. След като прокара пръсти през косата си, за да я отмести от лицето, тя върна поглед на него.
- Защо изобщо ме подгони?
- Ти побягна, така че те подгоних.
- Аз побягнах, защото ти ме подгони. Побъркан ли си?
- Би трябвало да пледирам невменяемост, особено след като надзирателят ми мисли, че оказваш успокояващо въздействие на групата и на вятъра. Върни се вътре, колкото да го опровергаеш.
- Не, по дяволите. Ти ме изхвърли. Два пъти. Освен това ти губиш двойно.
- Я пак?
- Ще ми се.
Кинг застина. След като призна, че обича да чука, трябва да има предвид… Нем, не би могла. Боже, имаше нужда от жена. Която и да е жена… освен тази. Тя беше откачена… която можеше да донесе покой?
- Какво искаш да кажеш с двойната загуба?
- Ще изгубиш баса. Вместо да те унизя, аз просто ще си седя тук и ще си чакам превоза към дома.
- Седем часа?
- По-добре дълбокото синьо море, отколкото дявола.
Точно от каквото се нуждаеше, огнена, опърничава досадница да цупи пълните си, прелъстителни, готови за целувки устни към него. Никога не бе виждал лице, което да изглежда едновременно толкова невинно и прелъстително.
Кинг отиде до нея и я грабна отново на ръце. Без усилие. Бе започнало да му харесва да я пренася през прага… което идеше да рече, че би трябвало да я метне като жива граната.
Тя го погледна в очите.
- Казах, че мразя да ме докосват.
- Разбира се. Затова се бориш, нали?
Като по даден сигнал тя започна да се съпротивлява, но в най-добрия случай само символично се дърпаше, а в най-лошия – прелъстително… или беше обратното? Кинг се впусна в упражнението да я удържа, доколкото тя му позволяваше, докато всяка нейна извивка и вдлъбнатина не се отпечатаха в сетивната му памет без да споменаваме физическите му усещания. Тя искаше да е вътре и проклет да бе, ако и той не я искаше там. Не. Той искаше подробности за внезапната й поява… и физическите й данни… и искаше той да бъде вътре… в нея.
По дяволите, така беше!
Пусна я като да беше горещо блюдо – точно каквото си беше – и когато се приземи върху палето със стиропорена изолацията, тя подскочи и изруга.
- Ти си същинска фурия – каза той, разтърквайки бедрото си, където го бе изритала. – Мисля, че ще посинее.
Тя се изстреля на крака.
- Много жалко; исках да ти пусна кръв. – Тя отметна русите си къдрици от очите си и, също като вещица от Салем, го омагьоса – него и всеки друг мъж – гърдите й се повдигнаха, когато си пое въздух.
- Хей – рече той, откъсвайки поглед. – Тихо е. Проклет да съм, ако призрачният вой не спря. Кърт беше прав. Иди, че разбери. Без каращи се работници. Без виещ вятър.
- Виещ вятър? – Като котка, докопала сметаната, фурията се ухили, почти поваляйки го на метафоричния му задник. – О, това не беше вятър – каза тя, твърде самодоволна за неговото спокойствие. – Да не мислеше, че това е вятъра? Не, не, не, не, не. Това е един могъщ и много разбеснял се призрак. Чух, че е била много способна вещица навремето.
Кинг се изсмя. Хората му – не.
Той протегна ръка, въпреки предупреждението в главата му, но явно не можеше да се спре.
- Кинг Пакстън, а ти си?
- Все пак е Кинг? Бъзикаш ли ме? Но не Конг, нали?
Хората му се усмихнаха, но Кинг щракна с пръсти и те се върнаха на работа. Той дари досадницата с най-намръщеното си тип "ще те уволня" изражение, защото онова плашещо усещане за покой, което чувстваше около нея, го подканяше да свали гарда.
- Сигурна ли си? – повтори той, малко по-силно, много по-решително.
- Много ме е страх. – Намигна му флиртаджийски и той се зачуди какъв ли цвят стават очите й в моментите на страст.
- Име? – сопна се той като надут старшина.
Тя тропна с токове и изкозирува.
- Картрайт, Хармъни, сър.
- Свободно. – Кинг отпусна юмруци, веднъж, два пъти, три пъти, опитвайки се да отпусне ръце. – Хармъни, така ли? Като музикална, мелодична, сладка, приятна, успокои… не успокоителна. Няма начин.
- Изкозирувай си сам, войнико, или е анатомически невъзможно?
Кинг се обърна към бригадата, почти надявайки се да спорят отново или вятърът да вие, или да падне стена, каквото и да е. За пръв път в живота си той търсеше специалния вид мъчения на замъка, но не би.
- Не се бъзикаш – каза той. – Този вой не е спирал от сто години.
Тя кимна кратко.
- Имам способността да успокоявам хора, домашни любимци… духове, както се оказва. Това е дарба, но не позволявай да те шашка. Вдигни ме отново и ще те поваля.
- Това някакъв вид положително мислене ли е?
- Положително ще те поваля.
- Така е по-добре. – Кинг вдигна чертеж, вместо нея. Успокояващ ефект, друг път, и все пак… Едновременно го успокояваше и измъчваше, още откакто влезе. Не беше обикновена богиня. Арсеналът й можеше да обезоръжи дори него – амин! – ако "хармоничната" му група и благословеният звук на тишината бяха някакви индикации. Но всеки, който можеше да обезоръжи инстинктите му за самосъхранение, се превръщаше във враг. Без защитите си, никога нямаше да понесе семейството си, военното училище или собствените си глупави грешки.
Той се бореше за оцеляване, до смърт, но имаше усещането, че тази жена може да застраши дори неговите убийствени инстинкти.
Той метна скицата на импровизираната шперплатова маса и си пожела да можеше да ритне магарето за рязане на дърва, за да излее раздразнението си.
- Трябва да знам коя си. И предполагам, че имаш причина да си тук. – Кинг се опита да игнорира предизвикателството на умиротворителката, сексуално и не само. – Въпреки всичко не си взела водното такси до тук погрешка.
Той улови обезпокоителното й отдръпване, притворените й червеникави мигли, изпълнените със съмнение очи в опушено синьо-сиво. Тя прехапа устна, като че ли… в търсене на правдоподобно извинение. Той почти виждаше оформящата се лъжа.
- Ъм… старинни дрехи – избъбри тя. – Има ли някои, търкалящи се из замъка?
Никога не бе чувал по-лошо извинение за случайна среща.
- Глупости.
- О-о, току-що си изпроси цял куп гадости да ти се изсипят отгоре.
Той я измери с поглед.
- Мисля, че те се казват "Хармъни".
- Не, хората харесват старинни дрехи. Някои ги колекционират. Някои ги ползват за костюми. Аз ги продавам.
По дяволите, продължаваше да си измисля.
Кинг се върна при лаптопа и отпи от празната си стиропорена чаша кафе. Смачквайки я от неудобство, той я хвърли към коша и реши да играе по свирката на мацката, да види дали ще разгадае тактиката й… или да получи нея самата.
- Имам цели стаи със стари дрехи – каза той, преструвайки се, че я игнорира заради компютъра си. Криеше се от нея, а? По дяволите, щеше да му трябва психиатър след час, прекаран с нея. – И без друго си заседнала тук – каза той, набирайки безсмислици на листа, – та поне може да разгледаш горе и да видиш какво можеш да намериш. Върви. Ако не друго, то мястото е тихо. Просто стой там, докато не дойда да те взема. Противно на видяното от теб, строителната площадка е опасно място.
- Пресвета Богиньо! – рече тя. – Имам цял замък за плячкосване?
Кинг вдигна глава и зърна усмивка, която можеше да разтопи стъкло.
- Точно така! – Бързо и губейки каквото бе останало от здравия му разум, той установи, че тя трябваше да се изкачи пред него по витото каменно стълбище, далеч от слуха и зрението на работниците. На площадката над голямата зала, той спря да натисне копчето на асансьора. Не искаше хората му да ги видят да се качват в асансьора от долния етаж. Твърде интимно, а той не целеше това. Целеше да измъкне истината от нея.
Тя надникна към терасата.
- Още един етаж до жилищните стаи? – попита тя. Сляпа за яростта му? Или се преструваше?
Тя го изпревари в асансьора, а той натисна 5 за кулата.
- Ретро асансьор – рече тя, проследявайки диамантената форма на вратата. – Постижението на века? На двадесети век имам предвид.
- Правилно предположение – каза той. На половината път, той натисна Стоп.
- Хей, между етажите сме.
Той я притисна до стената, по една ръка от двете страни на главата й.
- Ти си плячката, а аз съм крадецът? Това ли е играта ти?
Тя се намръщи, объркването й бе достатъчно истинско.
- Моля?
Също толкова объркан, Кинг продължи, упорито закопавайки се.
- Не си ми в категорията. Не знам кой от бившите ми приятели си играе на сватовник този път, но не съм на пазара.
- Определено имаш високо мнение за себе си, Ваше Величество. – Дълбокият й поклон го накара да се почувства като истински задник, каквото бе и намерението й.
Той й подаде ръка и я задържа твърде дълго, но тя не се отдръпна. Единият или и двамата пристъпиха по-близо. Не беше сигурен кой точно, но знаеше, че иска да я целуне…
Не подлежеше на въпрос.
С извинение на върха на езика си, пръстенът й попадна в полезрението му и той замръзна. Прокара палец по него.
- От къде го взе?
Тя се отдръпна, отметна коса, удряйки го в лицето с коприната с цвят на слама и го изгледа високомерно.
Тялото му го алармира. Всички системи работеха.
- Защо те интересува? – тросна се тя. – Не си на пазара.

Интересно започна...

Много интересно начало. Обещава да е доста интересна книга

Хей това е много хубаво.

ще я чета за първи път, надявам се да е интересна

много забавна и увлекателна книжка

Доста интересно ночало.

Благодаря за труда ви!

Нямам търпение да я прочета!

И аз следя с интерес!

Отново ни изненадахте приятно

От тази авторка нищо не съм чела...

Това изглежда интересно. Ще чакам с нетърпение! Благодаря ви!!!

Много интересно

Една книга ли е или поредица ?

Започва интересно.Благодря за труда който полагате