Простосмъртните прибягвали до безценното посредничество на своите главни божества за да измолят от Върховните Мъж и Жена от Тринайстото небе милост за себе си и благодат и изобилие за земята си. Та кой друг би могъл да накара Безсмъртните съпрузи да се отзоват на горещите молитви, освен техните божествени деца, които в Долината на Мексико почитали като свои главни богове.
На свещената двойка се родили четирима синове: Двамата Тескатлипока - Червеният и Черният, Кетцалкоатъл и Уицилопочтли.
Тескатлипока Черният взел надмощие над всички, защото съсредоточавал в себе си цялата сила и власт над Злото. Смъртните се вцепенявали от ужас пред мрачната му сила и го наричали Мойойока (Всемогъщият). Тескатлипока означава "Димящо Огледало". Дали му това име и титлата Вездесъщият, защото се родил "по-средата на нещата" между земните неща и небесата и присъствал навсякъде и във всичко.
Никой смъртен не можел да се изплъзне от всевиждащите му очи. Тескатлипока Черният прониквал в душите, умеел да чете човешките мисли и знаел какво е било, какво е и какво предстои да се случи. Всичко това му нашепвало вълшебното Огледало от черен съвършено гладък обсидиан, което носел винаги със себе си за ла съзира тайните на Вселената.
Третият брат бил Кетцалкоатъл, всемогъщият бог на всички Високи култури в древно Мексико. Обожавали го всички - и ацтеките и маите и толтеките, защото бил силен и добротворен, противопоставял се на злото, закрилял знанието, светлината, мъдростта. Кетцалкоатъл бил владетелят на Вятъра и на Нощта.
Той бил безценният покровител на науката и на писмеността, на всички мъдри, които давали светлината на знанието, лекували и съветвали. Кетцалкоатъл бил покровителят на жреческото съсловие.
Четвъртият, най-малкият от синовете на върховната божествена двойка бил Уицилопочтли, или Двуглавата Змия. Наричали го още и Господарят на Костите защото се родил без плът, бил само от кости. Ацтеките го почитали като божество на Войната и Слънцето. Неговата прорицателска сила довела народа им до успешен край на Преселението и ги закриляла по време на тежките години на оцеляване и изграждане на цветущия Теночтитлан. Уицилопочтли бил и великият покровител на града Теночтитлан.
И така. Всемогъщият Тонакатекутли и божествената му съпруга дарили на Света четирима сина, четири всесилни божества.
Във Вселената времето тече без начало и без край. а божественото съществуване няма граници и предели. Сякаш се изнизали като кратко мигновение 676 години или 13 ацтекски века, сиреч 13 пъти по 52 години от рождението на четиримата младенци и те възмъжали.
Настъпило времето да поделят помежду си своята власт над Света на смъртните. Събрали се четиримата всесилни, за да обмислят добре и да се споразумеят с каква работа да се захване всеки от тях и с какви задължения и отговорности пред човеците трябвало да се нагърби.
Двамата Тескатлипока - Червеният и Черният, решили да преотстъпят на своите по-млади братя, Кетцалкоатъл и Уицилопочтли, цялата си власт над земните люде.
Тъкмо тях, по-младите, кипящи от сили и ентусиазъм за работа, те облекли в своето доверие и им поверили управлението на земните дела от името и по поръка на Четиримата Всесилни.
Осъзнали смисъла и тежката отговорност на своето пълновластие над съдбата на Света, по-младите братя-богове се заловили за работа без да се бавят.
В онези прастари времена богинята на Земята живеела в бездната на небето. Тя била хищна и алчна млада жена, цялата изтъкана само от всевиждащи очи и от всепоглщаща уста. Била много страстна и любвеобилна, но умеела освен да целува и люто да хапе също като зло куче.
Кетцалкоатъл и Уицилопочтли си наумили да я укротят и да създадат Земята, тоест да отърват света от едно зло и да сторят едно добро. Като се преобразили на две огромни мощни Змии, двамата братя-богове смъкнали богинята от небосвода, захапали единият лявата й ръка и десния крак, а другият - дясната ръка и левия й крак и я разполовили. Едната й половина дала живот на Земята, а от другата се извисили Небесата. Те служели за покрив на света и били обагрени в синьо, та да си почиват очите на човека щом вдигнел поглед нагоре към тях.
Когато узнали за трагичната участ на своята посестрима, боговете се разгневили не на шега и решили да сплотят своите сили за да утешат злощастницата. Те я надарили с безмерна плодовитост; тя се превърнала в Майка-кърмилница за човешкия род и започнала да ражда всички плодове, от които зависел живота. От буйните и гъсти коси на богинята свещените сътворили плодните дървета и цъфтящите храсти, лековитите билки; нейната благоуханна кожа дала плът на горските меки треви и на нежните дребни цветенца. От бистрите й очи избликнали прозрачните извори и кладенци и планинските ручеи, от сластната й уста се излели реките, езерата и големите подземни пещери, от заоблените й рамене се надиплили планините. Като всяка хубавица и богинята се случвало да се гневи или да ревнува. Тогава влажната й плът се въдшувала и се разтърсвала от ярост, а от недрата й извирал огън и разтопен метал. Случвало се понякога нощем да стене и плаче в тъмнината. Дори в скръбта си ставала безплодна, отказвала да ражда. Тогава човеците били принудени да я задоволят, като я поели с топла и скъпоценна човешка кръв.

______________________________
Можеш да кажеш, че реалността е резултат от споразумението между наблюдател и наблюдаван.
Но това е просто друга гледна точка.