BGWorld
Добре дошли при нас! Влезте в профила си, за да използвате пълноценно форума.
- Няма да виждате досадни реклами.
- Ще можете да гласувате в анкети.
- Достъп до всички раздели.
- Писане на коментари и още много други.
Все още нямате регистрация? Заповядайте, напълно безплатно е и отнема само минутка.


BGWorld
Добре дошли при нас! Влезте в профила си, за да използвате пълноценно форума.
- Няма да виждате досадни реклами.
- Ще можете да гласувате в анкети.
- Достъп до всички раздели.
- Писане на коментари и още много други.
Все още нямате регистрация? Заповядайте, напълно безплатно е и отнема само минутка.

BGWorld
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

BGWorldВход

descriptionПредварителен откъс от "Индигово заклинание" (глава първа) EmptyПредварителен откъс от "Индигово заклинание" (глава първа)

more_horiz


Това не беше първия път, в който бях вдигана от леглото за решаваща мисия. Но все пак беше първия път, в която ставах обект на такъв личен въпрос.

- Девствена ли си?

- Ъ? – разтърках сънливо очи, просто в случай, че всичко това е някакъв странен сън, който ще изчезне.

Учителката ми по история, госпожа Теруилиджър, се наведе по-близо и повтори въпроса с драматичен шепот:

- Попитах девствена ли си?

- Ъм, да…

Вече бях напълно будна и се огледах с неудобство в коридора на пансиона, уверявайки се, че никой не е наоколо, за да стане свидетел на този щур разговор. Не се налагаше да се безпокоя. С изключение на един отегчено изглеждаща служителка на бюрото в отдалечената част на помещението, коридорът беше празен, най-вероятно защото никой разумен човек не би бил буден по това време на нощта. Госпожа Теруилиджър ме беше събудила с телефонно обаждане преди пет минути, изисквайки да се срещнем тук по един въпрос „на живот и смърт”. Разпитването й за личния ми живот не беше съвсем това, което бях очаквала.

Тя отстъпи назад и въздъхна с облекчение.

- Да, разбира се. Разбира се, че ще си девствена.

Присвих очи, несигурна дали трябва да съм обидена или не.

- Разбира се ли? Това пък какво трябва да означава? Какво става?

Тя незабавно върна вниманието си на мен и повдигна очилата си с телени рамки нагоре по носа си. Те винаги се плъзгаха.

- Няма време за обяснения. Трябва да вървим. – Тя сграбчи ръката ми, но аз устоях и останах където си бях.

- Госпожо, три сутринта е! – и допълних, просто за да подчертая строгостта на ситуацията – В нощ преди учебен ден.

- Няма значение. – Тя се обърна по посока на служителката зад бюрото и извика през помещението. – Забирам Сидни Мелроуз със себе си, госпожа Уедърс може да поспори с мен за вечерния час утре.

Служителката изглеждаше объркана, но тя беше просто някаква студентка от колеж, която беше наета да стои тук през нощта. Не можеше да се равнява със застрашителната госпожа Теруилиджър с нейния висок дългурест ръст и птицеподобно лице. Истинската сила, която държеше момичетата в пансиона беше охранителя отвън, но той просто кимна приятелски, когато госпожа Теруилиджър ме извлачи покрай него. Накара ме да се зачудя колко ли точно момичета е отвличала посред нощите.

- По пижама съм – споделих й. Това беше последния протест, който можех да предложа, докато достигахме колата й, която беше паркирана в аварийното платно. Тя караше червен Фолксваген костенурка с цветя, изрисувани от двете му страни. Някак си това никак не ме изненадваше.

- Ще бъдеш наред – каза тя, изнамирайки ключовете си от масивната си кадифена чанта.

Около нас пустинната нощ беше прохладна и тиха. Високите палмови дървета създаваха тъмни, паякоподобни форми, издигайки се към небето. Над тях блестяха пълната луна и цяла повърхност, осеяна със звезди.

Обвих ръце около себе си, докосвайки меката материя на памучния си халат. Под него носех камо дълга до долу пижама на райета, комбинирана с чифт пухкави бежови пантофи. Комбинацията беше добра като за уютното общежитие, но не беше точно практична за вечерно излизане в Палм Спрингс. Но пък излизането по пижама не беше съвсем практично където и да било.

Тя отключи колата и аз пристъпих предпазливо вътре, налагайки се да избягвам празните картонени чаши от кафе и стари изрезки от вестници. Подобни разхвърлени места бяха анатема за моята чувствителност, но бяха и последната ми грижа точно в момента.

- Госпожо Теруилиджър – казах веднага щом подкарахме през улиците на предградието. – Какво става?

Сега, когато бяхме извън общежитието, се надявах да започне да говори разумно. Не бях забравила коментара й за „на живот и смърт” и започвах да се изнервям.

Очите й бяха на пътя през нас, а бръчици на тревога бяха набраздили изостреното й лице. – Имам нужда да направиш едно заклинание.

Замръзнах на място, докато се опитвах да осмисля думите й. Не преди дълго това твърдение би ме накарало да протестирам и да изпадна в пристъпи на отвращение. Не че ми беше комфортно с това и сега. Магията все така ме побъркваше. Госпожа Теруилиджър преподаваше в частното ми училище, Амбъруд, през деня и беше вещица през нощта.

Тя твърдеше, че аз също имам естествена връзка с магията и беше успяла да ме научи на някои магии, въпреки най-добрите ми усилия да устоя.

Имах няколко добри причини да искам да избегна каквото и да било тайнство. Настрани от родните ми вярвания, че магията е грешка, просто не можех да се забърквам в повече свръхестествени афери, отколкото се налагаше. Вече прекарвах дните си като част от тайно общество, което държеше вампирите в тайна от човешкия свят.

Това и трудът ми в училище бяха достатъчни, за да държат зает когото и да било.

И въпреки всичко, нейните магически тренировки ме бяха извеждали от някои опасни ситуации напоследък, тъй че не бързах вече да отхвърлям всичко. Така че предложението й да направя магия не беше най-странното, което се случваше тук.

- Защо бих ти трябвала аз за това? – попитах. Имаше няколко коли навън, но случайно преминаващите светлини от фарове хвърляха призрачно осветление в колата ни. – Ти си милиони пъти по-могъща. Не мога да направя и частица от магията, на която ти си способна.

- Мощта е едно нещо – призна тя. – Но тук има други ограничения и фактори, които да се преодолеят. Точно това заклинание не мога да извърша.

Скръстих ръце и потънах назад в седалката. Ако продължавах да се фокусирам на практичните аспекти, можех да игнорирам това колко ставам тревожна. – И не можеше да почака до сутринта?

- Не – каза тя мрачно. – Не можеше.

Нещо в тона на гласа й ме накара да потръпна и се умълчах докато продължавахме пътуването си.

Бяхме се отправили извън града и предградията, в пустошта на истинската пустиня. Колкото по-далеч карахме от цивилизацията, толкова по-тъмно ставаше. Веднъж щом слязохме от главния път, вече нямаше улични светлини.

Заострени шубраци създаваха тъмни форми отстрани по пътя, което ми напомни на приклекнали животни, готови да атакуват. Няма никого там, помислих си, и никой в Амбъруд не знае също така, че ти си тук.

Размърдах се с неудобство, припомняйки си коментара й за девствеността ми. Щях ли да бъда жертва в някакъв несвят ритуал? Пожелах си да си бях взела мобилния… Не че можех да кажа на своята организация, алхимиците, че прекарвам толкова

много време с ползвател на магия. И не кой да е ползвател на магия – такъв, който учеше мен да стана и аз такъв.

По-добре да рискувам да бъда пожертвана, отколкото да се сблъскам с гнева на алхимиците.

Двайсет минути по-късно госпожица Теруилиджър най-накрая отби и спря на прашен еднопосочен път, който изглеждаше като директния маршрут към нищото. Тя слезе от колата и ми махна с ръка да направя същото.

Тук беше по-студено, отколкото в Амбъруд.

Поглеждайки нагоре към небето, дъхът ми спря. Незасенчвани от градските светлини, звездите сега блестяха с пълна сила. Можех да видя млечния път и дузина съзвездия, обикновено скрити за простото око.

- Гледането на звездите по-късно – каза тя рязко. – Трябва да побързаме, преди луната да прогресира повече.

Ритуал на пълнолуние, безплодна пустиня, жертвоприношение на девственица… в какво бях се забъркала най-глупашки?

Тласкането ми от госпожа Теруилинджър към магията винаги ме беше дразнело, но никога не смятах, че би могло да представлява заплаха. Сега се хоках наум, че съм била така наивна.

Тя прехвърли една дебела чанта през рамо и се отправи към изолирания земен простор, обсипан с камънаци и нащърбена растителност. Дори и с брилянтния небесен дисплей, тук нямаше достатъчно светлина, но тя вървеше целенасочено, сякаш знае точно какво прави. Аз я последвах по задължение, примигвайки докато преминавах през каменистата земя. Пантофите ми никога не са били предназначени за подобен терен.

- Тук – каза тя, когато стигнахме до малко сечище. Тя внимателно постави на земята чантата и коленичи до нея, тършувайки вътре. – Това ще свърши работа.

Пустинята, която беше така безмилостна денем ставаше студена нощем, но аз все пак се потях. Вероятно собствената ми тревога имаше повече общо с това, отколкото температурата или тежката пижама. Завързах халата си по-плътно, правейки перфектен възел. Намирах подобен тип детайли и рутини успокояващи.

Госпожа Теруилиджър извади голямо овално огледало със сребърна рамка във формата на раковина.

Тя го постави в средата на сечището, погледна нагоре към небето и намести огледалото малко по-нагоре.

- Елате тук, госпожице Мелбърн – тя посочи място, срещуположно на нейното, от другата страна на огледалото. – Седни там и се разположи удобно.

В Амбъруд се подвизавах под името Сидни Мелроуз, вместо с истинското си, Сидни Сейдж. Госпожа Теруилиджър беше объркала измисленото ми име по време на първия ни час и това, за нещастие, си остана така.

Последвах наставленията й, не че можех действително да се настаня кой знае колко удобно тук. Бях доста сигурна, че мога да чуя някакви едри животни, боричкащи се някъде в шубраците и добавих „койоти” към умствения си списък на опасности, с които можех да се сблъскам тук, точно под „магичната употреба” и „липсата на кафе”.

- Добре тогава. Да започваме. – Госпожа Теруилиджър погледна към мен с очи, които бяха така тъмни и плашещи в пустинната нощ.

- Носиш ли нещо метално? Трябва да го свалиш.

- Не. Аз…о. Почакайте.

Посегнах към врата си и разкопчах деликатната златна верижка, на която висеше малък кръст. Притежавах това бижу от години, но напоследък го бях дала назаем някому, за утеха. Той ми го бе върнал наскоро, по общата ни приятелка Джил Мастрано Драгомир.

Дори и сега можех да си представя ядосания вид на лицето й, когато дойде като буря при мен в училище и навря кръста в ръката ми без думичка.

Вгледах се в кръста сега, докато той блестеше на лунната светлина. В стомаха ми се надигна чувство на слабост, когато си помислих за Ейдриън, момчето, от което се бях отказала.

Бях сторила това преди той да е признал своята любов към мен, нещо, което ме беше сварило напълно неподготвена преди няколко седмици. Но може би не трябваше да съм толкова изненадана.

Колкото повече се връщах назад – а аз го правех през цялото време – толкова повече започвах да си спомням издайнически знаци, които е трябвало да ме предупредят за чувствата му. Просто съм била твърде сляпа, за да забележа по това време.

Разбира се не би имало значение дали ще предвида това или не. Ейдриън беше напълно неподходящ за мен и това нямаше нищо общо с множеството му пороци или потенциалното му потъване в безумието.

Ейдриън беше вампир. Наистина, беше морой – един от добрите, живите вампири – но това нямаше значение. Хора и вампири не можеха да бъдат заедно.

Това беше едно мнение, което морои и алхимици отстояваха твърдо.

За мен все още беше невероятно, че Ейдриън е изрекъл на глас онези чувства към мен. Беше невероятно, че въобще би могъл да ги има или, че беше имал дързостта да ме целуне, дори и ако това беше целувка, която ме остави замаяна и без дъх.

Трябваше да го отрежа, разбира се.

Обучението ми не би допуснало нищо по-малко от това.

Ситуацията ни тук, в Палм Спрингс, ни караше постоянно да сме заедно в социални ситуации и беше трудно след неговите признания.

За мен не беше само неловкостта в нашите нови отношения… Аз.. ами, липсваше ми.

Преди това поражение, двамата бяхме приятели и прекарвахме доста време заедно. Бях свикнала със самодоволната му усмивка и бързите закачки, които винаги прелитаха между нас.

Преди тези неща да си отидат, не бях осъзнавала колко държа на тях. Колко имах нужда от тях. Чувствах се празна отвътре… което беше нелепо, разбира се. Защо трябва да ме е грижа за един вампир?

Понякога това ме ядосваше. Защо той беше развали толкова хубаво нещо помежду ни? Защо трябваше да ме кара да ми липсва толкова много? И какво беше очаквал да направя?

Трябваше да е знаел, че е невъзможно да бъдем заедно. Не можех да имам чувства към него. Не можех.

Ако живеехме сред Съхранителите – група нецивилизовани вампири, хора и дампири – може би той и аз бихме могли да имаме… не.

Дори и да имах чувства към него – а аз твърдо си казвах, че нямам – беше погрешно дори и да обмисляме подобна връзка.

Сега Ейдриън ми говореше толкова малко, колкото беше възможно. И винаги, винаги ме гледаше с призрачен поглед в зелените си очи, който караше сърцето ми да се свива и…

- Ах! Какво е това?

Свих се, докато госпожа Теруилиджър спусна кълбо от сухи листа и цветя над главата ми.

Бях така фиксирана върху кръста и спомените ми, че не бях очаквала това.

- Розмарин – каза тя като по между другото. – Исоп. Анасон. Не прави това.

Бях се пресегнала да махна някои от листата от косата си. – Имаш нужда от тях за заклинанието.

- Ясно – казах, залавяйки се за работа. Поставих кръста внимателно на земята, опитвайки се да изчистя ума си от зелени, зелени очи. – Заклинанието, което само аз мога да направя. Я пак, защо беше така?

- Защото трябва да бъде направено от девственица – обясни тя.

Опитах се да не правя гримаса. Думите й намекваха, че тя не беше девственица, и дори и това да имаше смисъл за една четиридесет годишна жена, все пак не беше мисъл, за която да исках да мисля дълго. – Това, както и фактът, че човекът, когото ще търсим се брани от мен. Но ти? Теб няма да те очаква.

Погледнах надолу към блестящото огледало и разбрах.

- Това е гадателско заклинание. Защо не направим това, което направих преди?

Не че бях нетърпелива да повторя това заклинание. Бях го използвала да открия някого и то включваше мен, взираща се в паница с вода часове наред.

И все пак, сега, след като го бях правила, знаех, че мога да го направя отново.

Освен това не ми харесваше идеята да налитам на заклинание, за което не знам нищичко. Думи и билки бяха едно на ръка, но какво още би могла да иска от мен? Да застраши душата ми? Да дам кръвта си?

- Онова заклинание върши работа само за някого, когото познаваш – обясни тя. – Това ще ти помогне да откриеш някого, когото не си срещала никога преди.

Намръщих се. Колкото и да не харесвах магията, обичах решаването на проблеми – и загадките, които тя представляваше, ме интригуваха.

- Тогава как да знам за кого да гледам?

Госпожа Теруилиджър ми подаде снимка. Очите ми бяха привикнали към тъмнината и аз погледнах към лицето на красива, млада жена. Имаше поразителна прилика между нея и учителката ми. Вместо приглушено кестенявата коса на госпожа Теруилиджър, тази жена имаше тъмна, почти черна коса. Тя беше и доста по-бляскава, облечена с черна сатенена вечерна рокля, която беше далече от обичайното хипарско облекло на госпожа Теруилиджър.

Въпреки тези видими разлики, двете жени имаха еднакви скули и орлови погледи.

Погледнах отново нагоре.

- Тя ти е роднина.

- Тя е по-голямата ми сестра – потвърди госпожа Теруилиджър със забележително равен глас.

По-възрастна? Бих помислила, че тази жена е почти десет години по-млада.

- Тя изчезнала ли е? – попитах.

Когато бях правила гадателски ритуал преди, беше за да открия отвлечена приятелка.

Устните на госпожа Теруилиджър се извиха.

- Не и така, както ти си мислиш.

Тя извади малка книжка с кожена подвързия от бездънната чанта и я отвори на една отбелязана страница.

Кривейки поглед към мястото, на което беше отворила, можех да различа ръкописни латински думи, описващи огледалото и билките, с които ме беше посипала. След това имаше указания как да се използва заклинанието. Без кръвопролития, слава богу.

- Звучи твърде просто – казах подозрително.

Бях учила онези заклинания, които имаха само няколко стъпки за следване и компонентите обикновено изискваха много ментална енергия. От последното гадателско заклинание бях припаднала.

Тя кимна, отгатвайки мислите ми.

- Отнема доста фокусиране… повече от предишния път. Но, колкото и да не искаш да го чуваш, силите ти са нараснали достатъчно, че най-вероятно да ти бъде по-лесно от преди.

Намръщих се. Тя беше права. Не исках да чувам това. Или исках?

Част от мен знаеше, че трябва да откажа да премина през цялата тази лудост. Друга част от мен се тревожеше, че тя ще ме зареже в пустинята ако не й помогна. И все още имаше и една друга част, която бе ненормално любопитна да види как би проработило всичко това.

Поемайки си дъх дълбоко, рецитирах магическата формула, след което поставих снимката в средата на огледалото. Повторих заклинанието и премахнах снимката. Накланяйки се напред, се взрях в блестящата повърхност, опитвайки се да изпразня ума си и да си позволя да се слея с мрака и лунната светлина. През мен премина оживена енергия, много по-бързо, отколкото очаквах.

Нищо не се промени в огледалото веднага, все пак. Само моето отражение се взираше обратно към мен, като бедното осветление приглушаваше русата ми коса, която изглеждаше ужасно едновременно от спането върху нея и от това да имам купчина сухи растения, оплетени по кичурите й.

Енергията продължи да се изгражда в мен, ставайки изненадващо по-топла и оживена. Затворих очи и потънах в нея.

Почувствах се сякаш се нося по лунната светлина, сякаш съм лунната светлина. Можех да остана така завинаги.

- Виждаш ли нещо?

Гласът на госпожа Теруилиджър беше не добре дошло прекъсване на блаженото ми състояние, но послушно отворих очи и погледнах към огледалото. Отражението ми го нямаше.

Сребристо сива мъгла се спускаше пред една сграда, но знаех, че мъглата не е материална.

Беше създадена от магията, умствена бариера, която трябваше да ме предпази от изображението, което се намираше под нея.

Подсилвайки волята си насилих съзнанието си да я премине и, след няколко мига, мъглата потрепери.

- Виждам сграда. – Гласът ми отекна странно в нощта. – Стара, викторианска къща. Тъмно червена с традиционална верадна. Има хортензии пред нея. Има и някакъв знак, но не мога да го прочета.

- Можеш ли да кажеш къде е къщата? – гласът на учителката ми звучеше някъде много отдалеч. – Огледай се наоколо.

Опитах се да се отдръпна, да увелича зрителния си хоризонт отвъд къщата. Отне ми няколко мига, но бавно изображението се разтегна, така, сякаш гледах филм, разкривайки един квартал, пълен със сходни къщи, всички от тях викториански, с широки веранди и пълзящи лози. Бяха красиви, перфектни късове история, поставени в модерния свят.

- Нищо конкретно – споделих й. – Само някаква старинна жилищна улица.

- Отстъпи още по-назад.

Сторих го и беше сякаш се оттласвам нагоре в небето и гледам надолу към квартала, сякаш бях някаква рееща се птица.

Къщите се увеличаваха в още квартали, които накрая отстъпваха пред индустриални и търговски зони. Продължих да се отдръпвам назад.

Мястото ставаше все по-гъсто населено. Все повече кръстовища се откриваха между къщите. Сградите ставаха по-високи и по-високи, накрая материализирайки се в познат хоризонт.

- Лос Анджелис – казах. – Къщата е в предградията на Лос Анджелис.

Чух остро поемане на дъх, последвано от:

- Благодаря ти, госпожице Мелбърн. Това ще да е всичк

Една ръка внезапно помаха пред периферното ми зрение, разпръсвайки изображението на града. Също така разпръснато се оказа и чувството на еуфория. Вече не се носех, вече не бях съставена от светлина. Срутих се в реалността, обратно в каменистия пустинен пейзаж и в неудобната си топла пижама.

Чувствах се изтощена и разтърсена, сякаш можех да припадна.

Госпожа Теруилиджър ми подаде термос, пълен с портокалов сок. Изпих го алчно, чувствайки се по-добре, докато захарта се вливаше в организма ми и ме подсилваше.

- Това помогна ли? – попитах, веднага щом бях пресушила термоса. Един заядлив глас вътре в мен започна да ме хока за калориите, но аз го игнорирах. – Това ли беше нещото, което искаше да знаеш?

Госпожа Теруилиджър ми отправи усмивка, която не достигна очите й.

- Помага, да. Дали беше каквото исках? – тя се взря в празното пространство. – Не точно. Надявах се да назовеш друг град. Някой град много, много далече.

Вдигнах кръста си и го закопчах отново около врата си. Познатия предмет върна чувството за нормалност след това, което току-що бях сторила.

Освен това ме накара да се почувствам виновна, спомняйки си за еуфорията, която магията ми беше дала.

Хората не се предполагаше да правят магии. Със сигурност не се предполагаше да им се наслаждават.

Прекарвайки пръсти през повърхността на кръста открих, че отново мисля за Ейдриън. Той някога беше ли носил бижуто? Или просто го бе държал наблизо за късмет? Проследявали ли бяха пръстите му повърхността така, както моите често правеха?

Госпожа Теруилиджър започна да събира нещата си. Когато се изправи, аз последвах примера й.

- Какво точно означава това, госпожо? – попитах. – Че видях Лос Анджелис?

Последвах я до колата и тя не ми отговори веднага. Когато го стори, гласът й бе необичайно мрачен.

- Значи, че тя е доста по-близо, отколкото бих желала. Също така значи, че искаш или не, ще трябва да поработиш за подобряването на магическите си умения и то наистина доста бързо.

Спрях на място. Внезапно се почувствах ядосана. Беше ми достатъчно. Бях уморена и всичко ме болеше. Тя ме бе замъкнала тук посред нощ и сега имаше нахалството да прави подобно изявление, след като знаеше как се чувствам към магията?

Още по-лошото бе, че думите й ме уплашиха. Какво трябваше да правя за това? Това беше нейното си заклинание, нейната си кауза. И все пак бе дала наставлението с такава сила, такава убеденост, че почти изглеждаше сяка аз съм причината да дойдем тук, в този пущинак.

- Госпожо…. – подхванах.

Госпожа Теруилиджър се завъртя и се наклони към мен, така че ни разделяха само няколко сантиметра. Преглътнах, поглъщайки каквито и яростни думи да бях на път да изрека. Никога не я бях виждала да изглежда така. Не беше уплашена, не точно, но имаше една интензивност, която не бях виждала пред, далеч по-различна от обичайната разпиляна учителка, която познавах.

Освен това изглеждаше… стресната. Живот или смърт.

- Сидни – каза тя в рядка употреба на първото ми име. – Нека те уверя, че това не е някакъв номер от моя страна. Ще подобриш уменията си, без значение харесва ти или не. И не защото съм жестока, не защото искам да изпълня някакво егоистично желание. Дори не е защото мразя да гледам как си пропиляваш способностите.

- Тогава защо? – попитах тихо. – Защо трябва да уча повече?

Вятърът зашепна наоколо ни, издухвайки някои от сухите листа и цветя от косата ми. Сенките, които хвърляхме носеха зловещо чувство, а светлината от луната и звездите, която по-рано изглеждаше божествена, сега беше студена и рязка.

- Защото – каза госпожа Теруилиджър, – това е за твоята собствена защита.

______________________________
Предварителен откъс от "Индигово заклинание" (глава първа) Dragon-Book

descriptionПредварителен откъс от "Индигово заклинание" (глава първа) EmptyRe: Предварителен откъс от "Индигово заклинание" (глава първа)

more_horiz
Доста интересно е случващото се мерси за откъса!!!! Предварителен откъс от "Индигово заклинание" (глава първа) 909357165

descriptionПредварителен откъс от "Индигово заклинание" (глава първа) EmptyRe: Предварителен откъс от "Индигово заклинание" (глава първа)

more_horiz
Започва обещаващо Предварителен откъс от "Индигово заклинание" (глава първа) 909357165
Нямам търпение да излезе целия превод, очаквам да е така завладяваща както всички останали от поредицата!

descriptionПредварителен откъс от "Индигово заклинание" (глава първа) EmptyRe: Предварителен откъс от "Индигово заклинание" (глава първа)

more_horiz
privacy_tip Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
power_settings_newLogin to reply