Тъмната арена

Тъмната арена - това е хитлеристка Германия - окупирана от Съюзниците, все още изпълнена с омраза, смърт и насилие.

Тъмната арена - драмата на победителите и победените, озарена от шеметни и неочаквани страсти, от динамика и напрежение и от една голяма и магнетична любов.

Личи си, че е първата му книга. Няма нищо общо с Пузо или поне не с онзи Пузо, известен с класиките в жанра на кримито и трилъра. Ако не знаех, че е негова, нямаше и да предположа.
Написана е по-скоро като хроника. Далеч не е безинтересна, но не е и увлекателна, за разлика от останалите му романи. Действието е мудно, бавно, спокойно, без дълбочина, няма интрига. Напълно НЕхарактерно за творчеството му. Хубавото е, че нямам против някои по-монотонни истории, а понякога дори ги приветствам. А тук съм с малко смесени чувства, макар че надали бих тръгнала да я препрочитам отново. Или поне със сигурност няма да е скоро.
Главният герой (Уолтър Моска) беше представен като безхаберен, циничен, недорасъл мухльо, безгръбначно нищожество, мерзавец, паразит и прочие епитети. Или поне в моите очи си остана такъв. На 25 страница вече исках много бавно, мъчително и кърваво да го убия. Примерно да го обеся с червата му с главата надолу от някое високо дърво или да гледам как бесни кучета го ръфат, докато му разпилеят карантиите. Разни такива забавни нещица.
Ходи на война, върна се. Щеше да се жени, заряза я (пък тя, будалата, го чака 3 години и го мисли дали е жив, докато той се чудеше къде да се почекне). После забремени една друга, и нея заряза. Обходи де що намери някоя курва. Междувременно тая втората загуби бебето. Мина се колко време и говедото реши, че ще се връща при нея. Съответно реши, че ще живее с нея и й направи ново дете. И всичкото това успя да го сътвори за има-няма 50-60 страници.
С времето претърпя лееека метаморфоза, която не му попречи да си остане същото противно същественце. В крайна сметка на моменти (и благодарение на тая Хела) се поочовечи и поведението му започна да бележи тук-таме и прогрес и възход, че да има на къде да се дъни после. Като цяло имаме едни възходи и падения, с които можем да си начертаем такава крива, че да шашнем всеки математик. И така до трагичния край, когато му прещрака сачмата.
Доста мрачна история, особено краят, и предполагам, че има шанс да допадне на някой луд фен на дистопиите, макар и да се развива в реална историческа епоха с всичките й недостатъци.
Общото впечатление е за една лежерно представена история, просто разказ, с прилично количество драма... и толкова.