Всички родители искат да видят детето си щастливо и успяло. Да е здраво, физически, нравствено и духовно, да получи добро образование, добра професия, която ще му осигури добър стандарт на живот и социален статус, да е щастливо в семейния си живот, да има добри и верни приятели, да е уважаван човек.

Това е много трудно да се постигне, често, усилията на родителите са напразни, а понякога са плачевни – родителските грешки се превръщат в болезнени спомени, от които децата страдат през целия си живот.

Разбира се, няма съвети, които да са подходящи и правилни за възпитаването на всички деца. Но има едно правило, което се препоръчва да се спазва: детето трябва да усеща, че е обичано, необходимо и - може!

Как може да се имунизира детето срещу провала? Как да е сигурно, че може да се справи с бъдещите трудности? Трябва ли възрастният да отстъпва в играта?

Навиците и способностите на възрастните по никакъв начин не могат да се сравняват с детските. Всеки възрастен лесно би победил детето в любимата му игра. Детето трябва да се научи да побеждава като полага за това максимум усилия. Нужният момент трябва да се усети много тънко, за да не се усъмни детето, че се предавате.

Не всичко в живота на детето ще се случва така, както му се иска. Това може да завърши с пристъп на гняв и разхвърляне на играчките. Но това не е от такова значение, като това да не остане разочарованието от собствените му способности за цял живот. Затова в началото, трябва да му помагате незабележимо, когато започне да прави нещо. Например, ако започне да сглобява непознат конструктор, ако не се получава от първият път, то ще започне да нервничи. В този момент трябва да отвлечете вниманието му с нещо друго и незабележимо да му помогнете да се справи. Похвалете го след това.

Когато детето постига нещо и при това е убедено, че го е постигнало само, желанието му да постигне нещо по-голямо се увеличава. Неуспехите няма да го карат да унива. А ако търпи поражение при първите си опити, може да загуби увереност в себе си. А ако мисли, че няма да успее, в бъдеще ще престане дори да опитва.

Аз бях нещо подобно. Нашите никога не са ме поздравлявали, когато постигна нещо. Най-много да измънкат някое "браво".. В същото време постоянно насърчаваха и окуражаваха брат ми.
И аз през цялото време се борех с това, получавах единствено отлични оценки, винаги оправях в нас, един вид за да се докажа.
И е, вече осъзнах, че не е нужно да съм перфектна, за да им се харесам, но грешките, който те са допуснали .. никога няма да се повтарят. Просто си нямаме уважението и доверието, по-скоро сме съквартиранти, от колкото семейство ..

Vania написа:

Аз бях нещо подобно. Нашите никога не са ме поздравлявали, когато постигна нещо. Най-много да измънкат някое "браво".. В същото време постоянно насърчаваха и окуражаваха брат ми.
И аз през цялото време се борех с това, получавах единствено отлични оценки, винаги оправях в нас, един вид за да се докажа.
И е, вече осъзнах, че не е нужно да съм перфектна, за да им се харесам, но грешките, който те са допуснали .. никога няма да се повтарят. Просто си нямаме уважението и доверието, по-скоро сме съквартиранти, от колкото семейство ..

Мен пък баба ми много рядко ми е казвала нещо такова като похвала или такива неща. Винаги е трябвало да има "виж еди кой си, а ти..." И знаеш ли, с времето претръпваш и не ти пука вече. Не изкарваш оценките, за да ти кажат вашите едно "браво", изкарваш ги, за да успееш напред. Това трябва да го осъзнаеш.