Роклите в ръцете ми натежават, когато излизам от стая­та си. Няма прозорци, през които да нахлува светлина, и аз внимателно си проправям път надолу по богато украсения с хартиени тапети коридор, покрай светлината от стенни­те свещници, която трепти по стените. Милторп Менър е собственост на моето семейство вече много поколения, ала не ми е толкова близък като Бърчуд, дома ми в Ню Йорк, където съм родена и където израснах. Но пък тук не ви­таят призраците от миналото. В този дом не ми се явява образът на братчето ми Хенри такъв, какъвто го знам пре­ди смъртта му. Не се питам дали ще чуя шепота на моята сестра близначка Алис откъм Тъмната стая, докато прави ужасяващи, забранени неща. Няма да я виждам как дебне из коридорите по всяко време на деня и нощта.
Във всеки случай не от плът и кръв.
Да поискам съвет от Соня и Луиса коя рокля да обле­ка за бала с маски довечера, бе идея на леля Върджиния. Знам, че леля ми иска да ми помогне, но това е и изпита­ние за промененото естество на моето приятелство с двете момичета, в чието присъствие сега доста се притеснявам. Най-вече в присъствието на Соня. Макар че двете с Луиса се бяха върнали от Алтус преди няколко седмици, напреже­нието от първите дни след завръщането им не бе изчезнало. Всъщност с всеки изминал ден то сякаш се повишаваше. Опитах се да простя на Соня за предателството й в гората по пътя за Алтус. Все още се мъча да й простя. Ала колчем зърна студенината в сините й очи, спомените нахлуват в съзнанието ми.
Спомням си как се събудих, а Соня бе надвесила милото си лице над мен и притискаше с топлите си ръце омразния медальон към нежната кожа от вътрешната страна на китката ми. Спомням си как гласът й, тъй познат от месеците, през които споделяхме всичките си тайни, трескаво шепне­ше словата на Душите, желаещи да ме използват като Пор­та, през която да влезе Самаил.
Спомням си всичко и усещам как сърцето ми става твър­до като камък.
Балът с маски, организиран от Дружеството, е сред най-значимите събития през годината. Двете с Луиса го очаква­ме от самото им завръщане от Алтус, но докато двете бързо решиха какво да облекат, аз все не мога да избера.
С маската, отдавна изработена и одобрена, нещата бяха лесни. Моментално си представих как ще изглеждам с нея, въпреки че през живота си не съм ходила на маскарад и никога не съм проявявала творческо въображение по отно­шение на модното облекло. Независимо от всичко маската ми се удаде с лекота, сякаш я бях виждала на някоя витри­на. Така че побързах да я поръчам на шивачката, като й я описах най-подробно и наблюдавах как тя я скицира върху тънкия пергамент, докато накрая рисунката й прие вида на маската от моето въображение.
Но докато идеята ми за маска узря бързо и лесно, аз проявих нерешителност и се отказах от възможността да си ушия нова рокля за случая. Вместо това подбрах две от по-старите, окачени в гардероба ми. Както предложи леля Върджиния, ще помоля Соня и Луиса да ми помог­нат в избора, но докато преди това бе желан ритуал между приятелки, сега се ужасявам от него. Налага се да погледна Соня в очите.
И ще трябва да лъжа, да лъжа, да лъжа до безкрай.
Изправям се пред вратата на Луисината стая и вдигам ръка да похлопам, ала щом чувам гласовете отвътре, се раз­колебавам. Разпознавам Сониния глас и я чувам да споме­нава името ми. Навеждам се напред и дори не крия, че се каня да подслушвам.
– Няма какво повече да направя. Извинявах й се милион пъти. Понесох без оплакване ритуала на Сестрите в Алтус.
Но каквото и да сторя, Лия няма да ми прости. Започвам да мисля, че никога няма да го стори – казва Соня.
Шумоленето от плат е последвано от шума от отваряне­то на гардероба, а после чувам и отговора на Луиса:
– Глупости. Защо не опиташ да прекараш известно вре­ме насаме с нея? Покани я на езда в Уитни Гроув.
– Канила съм я неведнъж, но тя винаги намира някакво извинение. Не сме яздили отпреди да пристигнеш от Ню Йорк. Преди Алтус. Преди... всичко.
Не мога да разбера дали Соня е сърдита, или пък тъжна и за миг чувствам вина, когато си спомням колко пъти ме е викала в Уитни Гроув. Отказвах й дори когато отивах сама да се упражнявам с лъка.
– Просто й дай време, това е. – Луиса е делова. – Тежко й е с този медальон, като добавим и бремето от разчитането на последната страница на пророчеството.
Поглеждам към китката си, която се подава изпод сло­евете коприна и дантели. Черното кадифе ми се присмива изпод ръкава на роклята ми. Соня е виновна, че трябва да нося медальона си сама. Нейна е грешката, задето трябва да се тревожа, че медальонът би могъл да си проправи път към знака на Йоргуманд, змията, която е налапала собствената си опашка с изписаното „Х“ по средата, върху другата ми китка.
Няма значение колко извинения ще изрече Луиса пред Соня, това са истинските факти.
Неспособността ми да простя носи със себе си богата палитра от емоции като възмущение и отчаяние.
– Е, уморих се да търся по-добрата част на характера й. Ние сме партньорки в пророчеството. Всичките. Не само тя усеща тежестта му.
Негодуванието в Сониния глас подклажда гнева ми. Нима има право да се възмущава? Нима е толкова лесно да й простя?
Луиса въздиша толкова шумно, че я чувам дори в кори­дора.
– Да се опитаме да се насладим на Маскарада, какво ще кажеш? Хелене пристига след два дни. Тази вечер за последно ще се чувстваме приятелки като преди.
– Не аз съм проблемът – мърмори Соня от някой ъгъл на стаята.
По страните ми избиват червени петна и аз се мъча да запазя самообладание, преди отново да вдигна ръка, за да почукам на голямата дървена врата.
– Аз съм – извиквам, като се опитвам да прикрия трепе­ренето в гласа си.
Вратата се отваря и в рамката й се изправя Луиса, от светлината на лампата и огъня зад нея тъмната й коса искри като бургундско вино.
– Ето те и теб!
Радостта й е пресилена и аз си представям как тя се опитва да отпъди и последната сянка от разговора, който току-що е провела със Соня. За миг ми хрумва, че и Луиса е част от Сониното предателство. Но си спомням колко вяр­на бе тя, представям си болката, която сигурно усеща, заде­то е между Соня и мен. Лошото ми настроение изчезва, ала аз с удивление откривам колко ми е трудно да се усмихна.
– Ето ме и мен. Донесох да огледате две рокли.
Луиса насочва поглед към обилната материя в ръцете ми.
– Вече разбирам защо не можеш да избереш. И двете са красиви! Влизай.
Тя отстъпва назад, за да вляза. Щом прекрачвам прага, срещам погледа на Соня.
– Добро утро, Лия.
– Добро утро.
Докато прекосявам стаята към резбованото махагоново легло по средата, аз се мъча да почувствам усмивката, с която я дарявам. Свенливостта на най-близката ми прия­телка е нещо ново за мен, тъй като преди двете можехме да разговаряме за всичко и за нищо. Преди двете със Соня бяхме заедно в Лондон, а Луиса бе останала в Ню Йорк с леля Върджиния и Едмънд, нашия кочияш и доверен прия­тел. Като се сещам колко много дни прекарвахме със Соня в Уитни Гроув, където яздехме, разговаряхме за изпълненото ни с надежди бъдеще и се присмивахме на твърде без­укорното поведение на момичетата от лондонското общество, аз се опитвам да си спомня колко я обичам.
– Нося роклите!
Мятам ги върху покривката на леглото и тя се прибли­жава.
– Разкошни са!
Отстъпвам назад и критично оглеждам роклите. Една­та е виненочервена – дързък избор за една млада дама, но другата е тъмнозелена и много ще отива на очите ми. Не е възможно да не мисля за Димитри, щом си се представя облечена в една от тях. Сякаш прочела мислите ми, Луиса казва:
– Която и от двете да избереш, Димитри няма да може да откъсне очи от теб, Лия.
Настроението ми леко се повишава, щом си представя очите му – тъмни и изпълнени с копнеж.
– Е, да, предполагам, че точно това е целта.
Соня се навежда да докосне плата и през следващите трийсет минути ние говорим само за рокли и маски, дока­то накрая аз решавам в полза на тъмночервената коприна. През тези трийсет минути ние се преструваме, че нищо не се е променило и че действието на пророчеството не е застанало помежду ни. Преструваме се, защото, ако изречем на глас онова, което е известно на всички ни – че вече нищо няма да е както преди, – ще стане още по-лошо.
Седя пред тоалетната масичка в моята стая само по ком­бинезон и чорапи и се готвя за Маскарада.
Отказът ми да използвам корсети и камериерки след завръщането ми от Алтус преди близо три месеца не мина без скандали в къщата. Нямах намерение да избягна уловките на съвременната мода. Известно време позволявах на каме­риерката да ми помага в обличането за официални случаи, както бе прието за млада дама с потекло като моето. Стоях, мълчалива и сърдита, докато ме стягаха и увиваха в кор­сета, докато напъхваха краката ми в натруфените обувки, които ме убиваха тъй силно, че с мъка преодолявах жела­нието си да ги запратя в другия край на стаята.
Но нямаше смисъл.
Можех само да мечтая за коприната на Алтус, която усе­щах като полъх върху кожата си, и за лукса да ходя боса или най-много със сандали.
Най-после, след една особено дълга нощ на общуване със спиритистите Друиди и с екстрасенсите от Дружество­то, аз се върнах у дома в Милторп Менър и обявих решението си отсега насетне сама да се обличам, без ничия помощ. Възраженията бяха символични. Всички бяха забелязали промените в мен. Постъпките ми бяха престанали да удивляват персонала и той се примири с факта, че господарката им е ексцентрична.
Протягам ръка да взема пудриерата и се взирам в огле­далото, докато нанасям финия прашец по челото, страните и брадичката си. В младата жена, която се взира в мен, с мъка разпознавам момичето, което пристигна за първи път в Лондон. Момичето, което избяга от къщи, от сестра си, от мъжа, когото обичаше.
И все пак аз познавам най-добре тъкмо това ново лице. Смарагдовозелените му очи имат израза на очите на мърт­вата ми майка, острите скули изпъкват, сякаш да ми напом­нят за жертвите, които бях направила в името на проро­чеството.
Нищо чудно, че кръглоликото момиче, което бе дошло в Лондон, е останало в миналото само като спомен.
Матовият отблясък на камъка на леля Абигейл в огледа­лото привлича погледа ми. Протягам ръка, сключвам пръсти около него и се питам дали топлината, която усещам, не е плод на въображението ми.
Това се бе превърнало в ритуал – всеки ден пробвах температурата на могъщия камък, който леля Абигейл ми беше дала, защото, докато собствената ми сила нараства, аз се убеждавам, че между Душите и мен не остава почти нищо, което да ни дели. Леля Абигейл си даде живота, за да ме закриля, и вдъхна на камъка последните си сили като Стопанка на Алтус. Когато най-после камъкът престане да излъчва топлина, той ще престане и да ме закриля.
А той охладнява с всеки изминал ден.
Извръщам поглед от огледалото. Не си струва да мисля за неща, върху които нямам власт. Започвам да крача изот пророчеството. Самата страница, която открих в свещеното скривалище в Шартр, завинаги изчезна в пламъците, превърна се в пепел, за да не може никога да попадне в ръцете на Самаил или на неговите Изгубени души. Но въпреки това изписаните на нея думи са като мантра, която ни­кога не ще забравя. За да ми напомня, че все още същест­вува възможност да изградя бъдеще, в което пророчеството не ще застрашава моите надежди и мечти.
Спомням си ги почти механично и ги изричам наум, като размишлявам върху смисъла им.
И все пак от хаоса и безумието един ще се въздигне,
ще поведе древните и ще освободи камъка,
забулен в неприкосновеността на Сестринската общност,
държан на безопасно разстояние от звяра и
освобождаващ зависимите от пророчеството,
от неговото минало и неизбежната съдба.
Свещен камък, пуснат от храма,
„Слиаб на Каили“,
Портал към Отвъдните светове.
Сестри на Хаоса,
върнете се в утробата на змията
в навечерието на Нос Галон-Маи.
Там, в огнения кръг,
запален от камъка, съберете
четирите ключа, белязани от Дракона,
Ангела на Хаоса, знака и медальона.
Звяра, прогонен единствено през
Общността на Сестрите до вратата на Бранителката
с обреда на падналите.
Разтвори обятия, господарке на Хаоса,
за да вкараш опустошението на вековете,
или ги затвори и
отхвърли Неговата жажда за вечност.
Има неща, които знаем. Знаем, че съм онази, която е призована да намери Камъка, скрит от Сестрите на Алтус. От моите предци. Знаем, че освобождавайки обвързаните с пророчеството, ще освободя самата себе си, както и клю­човете – Соня, Луиса, а сега и Хелене. Че това означава да освободя идните поколения Сестри и цялото човечество от мрачния хаос, който ще настъпи, ако Самаил влезе в нашия свят.
Знаем също, че дори в този миг Алис работи усърдно, за да попречи на освобождението ни.
Ала тъкмо местонахождението на Камъка е тайната, която двамата с Димитри не успяваме да разгадаем, а аз трябва да получа достъп до него, за да извърша обреда в Ейвбъри. Вече приехме, че „забулен в неприкосновеността на Сестринската общност“ означава, че е скрит на място, смятано за значимо от духовна гледна точка. Възможно е и да грешим, но тъй като последната страница на проро­чеството се оказа скрита в Шартр – там, където се намира и подземен храм, тачен от Сестрите, – това изглежда най-доброто предположение.
Часовникът над камината удря седем пъти и аз се отпра­вям към гардероба и измъквам тъмночервената рокля от­вътре, докато продължавам да мисля за възможните места, които отхвърлихме, и за деветте, които останаха. Навличам роклята през главата си и като се мъча да не си разваля при­ческата, усещам раздразнение от факта, че не можем изця­ло да пренебрегнем дори местата, които вече сме зачеркна­ли в списъка. Търсили сме място, смятано от предците ни за важно – място, което може да се свърже с историята на нашия народ или с пророчеството. Ала разполагаме един­ствено с изследванията си, върху които основаваме нашите заключения. И най-незначителният факт от някоя отдавна забравена история би могъл да промени всичко.