Виждаш го постоянно по телевизията. Почукване на входната врата. От другата страна някой чака да ти каже новините, които променят всичко. По телевизията обикновено е полицейски свещеник или пожарникар, може би униформен офицер от въоръжените сили. Но щом отворя вратата - когато науча, че всичко за мен ще се промени - вестоносецът не е ченге или федерален разследващ в колосани панталони. 12-годишно момиченце във футболен екип. С протектори на краката и всичко останало.
- Г-жо Майкълс? - пита тя.
Двоумя се, преди да отговоря - винаги така правя, когато някой ме попита дали това съм аз. Аз съм и не съм аз. Не съм си променила името. Аз бях Хана Хол на 38 години преди да срещна Оуен и не виждах причина да стана някоя друга след това. Но с Оуен бяхме женени малко повече от година. През това време се научих да не поправям хората. Защото това, което всъщност искаха да разберат, е дали съм съпругата на Оуен.
Със сигурност точно това искаше да знае 12-годишното, което ме кара да обясня защо съм толкова сигурна, че е на дванайсет. Прекарала съм по-голямата част от живота си, виждайки хора главно в две обширни категории: детска и възрастна. Тази промяна е следствие на последната година и половина. Резултат от това, че дъщерята на съпруга ми Бейли се намира в неприветливата си шестнадесета година от живота си. Резултат е от моя грешка. Когато за пръв път се запознах с Бейли, й казах, че изглежда малка за годините си. Това беше най-лошото, което можех да сторя.
Може би беше второто най-лошо нещо. Най-лошото вероятно беше опитът ми да оправя нещата, като се пошегувам, че ми се иска някой да каже същото за мен. Оттогава на Бейли й се повдигаше от мен. Въпреки, че вече знам да не използвам каквито и да било шеги с шестнайсет годишните. Или по-скоро изобщо да не говоря много с тях.
Но да се върнем към 12-годишната ми приятелка, стояща на прага ми, чупейки стойки от крак на крак.
- Г-н Майкълс искаше да ви дам това. - добави тя.
После подаде ръката си напред. Държеше сгънато парче жълтеникава хартия. “ХАНА” пишеше най-отпред с почерка на Оуен.
Взимам сгънатата бележка и я поглеждам. - Извинявай. - казвам. - Не разбирам. Приятелка на Бейли ли си?
- Коя е Бейли?
Не очаквах отговорът да е да. Цял океан дели дванайсет от шестнайсет. Но не мога да разбера случващото се. Защо Оуен просто не ми се е обадил? Защо въвлича това момиче? Първото ми предположение е, че нещо се е случило с Бейли и Оуен не е имал време. Но Бейли си е вкъщи. Отбягва ме, както обикновено. Силата й музика се чува чак по стълбите. Така ми напомня, че не съм желана в стаята й.
- Съжалявам, малко съм объркана… Къде го видя?
- Разминахме се в коридора. - отвърна тя.
За момент реших, че има предвид нашия коридор. Мястото точно зад нас. Но в това нямаше смисъл. Живеем в плаващ дом в залива. Лодка-къща, както простичко ги наричат. Освен тук в Саусалито, където има цяла такава общност. Цели четиристотин. Тук са плаващи домове - всичко е стъкло и прекрасни гледки. Тротоарът ни е пристанище. Коридорът ни е всекидневна.
- Значи си видяла г-н Майкълс в училище?
- Точно това казах току-що. - погледна ме с онази поглед, сякаш казва “че къде другаде?”. - Аз и приятелката ми Клеър се бяхме запътили на тренировка. И той ни помоли да ви оставим това. Казах, че не мога да дойда, докато не свърши тренировката, а той се съгласи. Даде ни адреса ви.
Показва ми второ парче хартийка като доказателство.
- Даде ни и двайсет долара. - добави тя.
Парите не ми показа. Може би мисли, че ще си ги взема.
- Телефонът му беше счупен или нещо такова и не можеше да се свърже с вас. Не знам. Почти не забавих крачка.
- Казал е, че телефонът му е счупен ли?
- Откъде да знам иначе? - отвръща тя.
Тогава й звънна телефонът. Или поне аз си мислех, че е телефон, докато не го извади от талията си и приличаше повече на високотехнологичен пейджър. Пейджърите отново ли са на мода?
Мелодии от шоуто на Карол Кинг. Високотехнологични пейджъри. Още една причина, поради която Бейли може би няма търпение за мен. Има цял свят с тийнейджърски неща, за които не знам абсолютно нищо.
Момичето прибира устройството си, вече загърбила Оуен и задачата си за двайсет долара. С неохота я пускам, все още несигурна относно случващото се. Може би това е някаква странна шега. Може би Оуен мисли, че това е забавно. Не мисля, че е забавно. Поне не още.
- До скоро. - казва тя.
Започва да се отдалечава по посока пристанището. Гледам как фигурката й става все по-малка и по-малка, слънцето залязва над залива. Няколко вечерни звезди й осветяват пътя.
После се опитвам да мисля трезво. Донякъде очаквам Оуен (моят любим и глупавичък Оуен) да изскочи отстрани, останалата част от отбора по футбол да се кикотят зад него. Някои да ми обяснят шегата, която очевидно не схващам. Но него го няма. Никой няма.
Затварям входната врата. Поглеждам към жълтата хартийка, все още сгъната в ръката ми. Все още не съм я разтворила.
Изведнъж се сещам в тишината колко много не искам да я отварям. Не искам да знам какво пише на бележката. Част от мен все още иска да остане в този последен момент - моментът, в който все още вярваш, че това е шега, грешка, едно голямо нищо. Моментът, преди да знаеш със сигурност, че нещо е започнало и вече не можеш да го спреш.
Разтварям хартийката.
Бележката на Оуен е кратка. Един ред, негова си загадка.
Пази я.
