Евърнайт (Евърнайт, книга първа), Клаудия Грей

Когато историята започва в Евърнайт, Бианка тъкмо е напуснала малкият град, в който е прекарала целия си живот. Тя е нова ученичка в Академията Евърнайт, зловещо готическо училище, където съучениците й са някак прекалено перфектни: умни, добре облечени и почти хищнически. Бианка знае, че няма да се впише.
Тогава тя среща Лукас, друг самотник, който изглежда твърдо решен да не бъде "типът Евърнайт". Не може да се отрече, че между Бианка и Лукас има връзка. Тя би рискувала всичко, за да бъде с него - но тъмните тайни са обречени да ги разделят... и да накарат Бианка да се съмнява във всичко, в което някога е вярвала.

ПЪРВИЯТ ДЕН В УЧИЛИЩЕ, КОЕТО ОЗНАЧАВАШЕ, че това бе последната ми възможност да избягам.

Не разполагах с раница пълна с приспособления за оцеляване, портмоне с много пари – които можех да използвам да си купя билет, с който да отлетя някъде – или с приятел, който да ме чака в края на пътя с кола за бягство. Нямах това, което повечето разумни хора биха нарекли план.
Но нямаше значение. Нямаше начин да се установя в Академията на Евърнайт.
Сутрешната светлина все още беше много слаба в небето, когато си нахлузих джинсите и грабнах топлия черен пуловер – толкова рано сутринта, и толкова високо в планините, дори и месец септември изглеждаше студен.
Свих дългата си червена коса на кок и си обух ботушите. Усетих, че беше важно да бъда много тиха, въпреки че не трябваше да се притеснявам от това да събудя родителите си. Една от причините бе, че те никога не стават толкова рано. Винаги спят дълбоко, докато будилникът не ги събуди, а това нямаше да се случи скоро.
Това беше едно добро начало.
През прозореца на спалнята ми, каменният гаргойл* ме гледаше, зъбците му формираха очевидната гримаса. Взех дънковото си яке и му се изплезих. – Може би обичаш да се навърташ около Крепостна на Прокълнатите. – измърморих. – Добре дошъл в нея.
Оправих си леглото преди да изляза. Обикновено ми отнемаше доста време, но исках да го сторя. Знаех, че днес щях да побъркам родителите си, затова можех поне да им спестя опъването на постелята. Вероятно те нямаше да размишляват по този начин, но продължих да го правя. Докато оправях възглавниците, внезапни нишки от спомени за съня ми от предишната нощ ме връхлетяха, толкова живо и бързо, сякаш продължавах да сънувам:
Едно цвете с цвят на кръв.
Ревът на вятъра около мен разхвърляше клоните на дърветата във всички посоки. Небето внезапно почерня и се напълни с мътни облаци. Отметнах брулената от вятъра коса от лицето си. Исках единствено да видя цветето.
Всяко поръсено с роса венчелистче беше ярко червено, крехко, и с остри върхове, като някои тропически орхидеи.
Цветето беше толкова съвършено, и не се отделяше от стъблото, като роза. То беше най – екзотичното и хипнотизиращо нещо, което някога съм виждала. И трябваше да бъде мое.
Защо този спомен ме накара да потреперя? Това беше само сън. Поех си дълбоко въздух и се концентрирах. Времето напредваше и аз трябваше да тръгвам.
Куриерската ми чанта беше готова. Бях я натоварила още предишният ден. В нея имаше само няколко неща – една тетрадка, слънчеви очила и малко дребни, в случай, че ми се наложи да отида чак до Ривъртон, най – близкия град до цивилизацията в този район. Това щеше да ми отнеме цял ден.
Не се опитвах да избягам. Не точно, защото, когато сгрешиш и станеш нов човек, промяната е все едно се присъединяваш към цирка. Откакто родителите ми предложиха да дойдем в Академия Евърнайт – те да работят като учители, а аз да се преместя да уча там – веднага се противопоставих.
Бяхме живели в един и същ малък град откакто се помня, а аз посещавах същото училище със същите деца от петгодишна възраст. Беше точно така, както исках. Там имаше хора, които обичат запознанствата с новите ученици, които могат да завържат разговори и да се сприятелят бързо, но аз никога не съм била част от тази група. Всичко друго, но не и това.
Интересно – когато хората те нарекат „срамежлива”, обикновено се усмихват. Мило е, защото това е малък навик, който ще превъзмогнеш, когато пораснеш, също като празните места в усмивката, когато млечния ти зъб изпадне. Ако знаеха какво е чувството – да бъдеш наистина срамежлива, а не просто несигурна – нямаше да се усмихват. Не и ако знаеха как това чувство преобръща стомахът ти, поти дланите ти или не ти позволява да кажеш нещо, което има смисъл. А това изобщо не е мило.
Родителите ми никога не се усмихваха, когато казвах това. Съобразяваха се и аз винаги съм знаела, че ме разбират докато не решиха, че шестнайсет годишната възраст е напълно достатъчна, за да ми помогне да превъзмогна чувството. Какво по – хубаво място за това от гимназия, особено когато те са наблизо за една разходка?
Разбирах какво имаха в предвид. Но това продължаваше да бъде само една теория. Първият път, в който минахме с колата покрай Академията Евърнайт – и аз видях огромната, масивна, каменна, чудовищна сграда като Гаргойл – разбрах, че нямаше начин да ходя на училище тук. Но мама и татко не ме слушаха. Трябваше да ги накарам да ме чуят.
На пръсти се промъкнах през малкото жилище, което споделяхме със семейството ми. Зад вратата на спалнята на родителите ми, можех да чуя тихото хъркане на мама. Сложих чантата на рамото си, внимателно отворих вратата и слязох на долния етаж. Живеехме на върха на една от кулите на Евърнайт, което звучеше по – хладно място за пребиваване, от колкото беше. Това означаваше, че трябва да поддържам стъпките си – които бяха издълбани върху каменните стълби преди повече от два века – достатъчно големи, мудни и неравни. На дългото спираловидно стълбище имаше няколко прозореца и лампи, които не бяха запалени все още, правейки стълбите мрачни и трудни за слизане.
Когато се протегнах към цветето, живият плет започна да шумоли. Помислих си, че е заради вятъра, но не беше. Живият плет растеше – растеше толкова бързо, че не виждах какво се случва. Пълзящи растения се промъкнаха през листата в заплетено кълбо. Преди да успея да хукна, живият плет ме заобиколи, заравяйки ме под бодли, листа и тръни.
Последното нещо, от което се нуждаех бе да се върна към кошмарите си. Поех си дълбоко въздух и продължих да слизам надолу, докато не стигнах до голямата зала на приземния етаж. Това беше величествено място, построено, за да вдъхновява или най – малко да впечатлява: мраморни подове, висок куповеден таван и цветни стъклени прозорци, простиращи се от пода до мертека*, всеки с различен калейдоскопен модел – точно в центъра имаше един с чисто стъкло. Приготовленията за събитията през деня бяха привършили предната нощ, защото подиума беше готов и чакаше директорката да поздрави учениците, които щяха да пристигнат по – късно тази сутрин. Изглежда все още никой не беше буден, което означаваше че няма кой да ме спре. Тежкото ми дърпане отвори масивната външна врата и тогава се почувствах свободна.
Рано сутринта мъглата оцвети света в сивкаво, докато вървях по почвата. Когато построили Академията Евърнайт през 1700 година, тази държава била много пуста. Дори и сега, когато малките градове маркираха на картата далечната провинция, нито един от тях не беше близо до Евърнайт. И въпреки гледките от склона и гъстите гори, никой никога не е построявал жилище наблизо. Кой можеше да ги вини за това, че не искаха да живеят близо до това място? Погледнах зад себе си към училищните високи, каменни кули, две от тях извити във фантастичните фигури на водоливник и трепнах. След още няколко крачки, те започнаха да се губят назад в мъглата.
Евърнайт се издигаше зад мен, каменните стени на високите му кули бяха единствената граница, през която тръните не можеха да преминат. Трябваше да изтичам към училището, но не го направих. Гимназията Евърнайт беше по – опасна от тръните и освен това, нямаше да оставя цветето.
Кошмарът ми започна да изглежда по – истински от реалността. Неспокойно, извърнах глава от училището и започнах да тичам, избягвайки мократа почва, и изчезнах в гората.
Всичко ще свърши скоро, помислих си, докато се промъквах през храстите, паднали клони от иглолистните дървета пръщяха под краката ми. Дори и да бях на няколко крачки от външната врата, се почувствах много по – надалече. Гъстата мъгла ме караше да си мисля, че вече съм навътре в гората. Мама и татко ще се събудят и ще видят, че ме няма. Най – накрая ще разберат, че не мога да го приема, че не могат да ме накарат да направя това. Ще дойдат да ме търсят и, добре де, ще се ядосат, че съм ги уплашила, но ще ме разберат. Винаги ме разбират накрая, нали? И после ще си тръгнем. Ще се махнем от Академията Евърнайт и никога, съвсем никога, нямаше да се върнем.
Сърцето ми започна да тупти по – бързо. С всяка стъпка, с която се отдалечавах от Евърнайт Академията то се чувстваше по – уплашено, а не по – малко. Когато си помислих да изчезна в гората, хрумването ми изглеждаше толкова хитро. Сякаш не можеше да е глупаво. Сега, когато бях сама и тичах в пустоща на гъстата гора, която не познавах, не бях толкова сигурна относно действието си. Може би бягах напразно. Може би родителите ми щяха да ме завлекат там на всяка цена.
Мълния профуча. Ритъмът на сърцето ми се ускори. Отказах се от Евърнайт Академията за последен път и погледнах цветето, когато то трепна на стъбълцето си. Едно венчелистче беше откъснато от вятъра. Втурнах ръцете си в тръните, усетих остра болка по кожата ми, но продължих решително.
Но когато пръстите ми докоснаха цветето, то мигновенно потъмня, увехна и всички венчелистчета станаха черни.
Изведнъж се затичах с всички сили право на изток, увеличавайки разстоянието между себе си и Евърнайт. Кошмарът ми нямаше да ме остави сама: беше това място; разпознах го, то ме уплаши и вцепени. Ако се махнех от мястото, щях да се почувствам по – добре. Погледнах зад себе си, за да видя колко далеч бях стигнала...
И видях него. Един мъж някъде между дърветата, наполовина скрит от мъглата, около петдесет ярда по – назад носеше дълго, черно палто. В момента, в който го погледнах, той започна да тича след мен.
До този момент не знаех какво е страх. Шок мина през мен, и разбрах колко бързо мога да тичам. Не започнах да крещя, нямаше смисъл, защото бях навътре в гората и никой нямаше да може да ме намери – това беше най – безмълвното нещо, което съм правила и изглежда щеше да е последното. Дори не бях взела мобилния си телефон, защото нямаше обхват тук горе. Нямаше кой да ми помогне. Трябваше да тичам с всички сили.
Чувах стъпките му, които плющяха клоните и листата от дърветата по земята. Той се приближаваше. О, боже, беше бърз. Как е възможно някой да може да тича толкова бързо?
Учили са те как да се защитаваш, помислих си, Предполага се, че знаеш какво трябва да направиш в такава ситуация! Не си спомнях. Не можех да мисля. Клоните скъсаха ръкавите на якето ми и се увиха в кичурите коса паднали от разхлабения кок. Спънах се в един камък и прехапах езика си, но продължих да бягам. Той беше дори по – близо до мен сега, твърде близо. Трябваше да съм по – бърза, но не можех.
- Оох! – промълвих, когато скочи върху мен и паднахме. Гърбът ми се прилепи до почвата и теглото му ме притискаше, моите и неговите крака бяха приплетени. Ръката му се озова на устата ми, а аз освободих своята. В старото ми училище в магазинът с принадлежности за самозащита, хората винаги казваха да се целим в очите, просто му бръкни в очите. Винаги съм смятала, че мога да го направя ако ми се наложи, за да спася себе си или някой друг, но бях твърде ужасена и не бях сигурна дали можех да издържа. Извих пръстите си, вдъхвайки си кураж.
Точно в този момент, момчето прошепна.
- Видя ли кой беше зад теб?
Просто го зяпах за известно време. Той махна ръката си от устата ми, за да отговоря. Тялото му тежеше върху моето, и светът сякаш се въртеше. Накрая успях да кажа,
- Имаш предвид зад теб ли?
- Зад мен ли?
Нямаше идея за какво говоря. Той хвърли плахо поглед назад, сякаш се отбраняваше.
- Ти не бягаше ли от някого?
- Просто си тичах. Зад мен нямаше никой освен теб.
- Значи мислеше...
Момчето се отдръпна от мен в този момент.
- О, боже, съжалявам. Не се опитвах да... човече, сигурно съм те уплашил до смърт.
- Опитвал си се да ми помогнеш? – Трябваше да го кажа, преди да повярвам.
Той кимна бързо. Лицето му все още беше близо до моето, прекалено близо, виждах само него. Сякаш нищо друго не съществуваше освен нас двамата и гъстата мъгла.
- Зная, че вероятно много съм те уплашил, но съжалявам. Наистина смятах...
Неговите думи не ми помагаха. Ставах по – зашеметена, а не по – малко. Нуждаех се от въздух, спокойствие, нещо, за което не можех да мисля докато той беше толкова близо. Посочих пръст и прошепнах нещо, което почти никога не бях казвала на някого, определено не на някой непознат и безпорно не на най – страшният, с когото някога съм се сблъсквала.
- Просто ... млъкни.
Той замълча.
С въздишка опрях главата си на земята. Притиснах края на палците на ръцете до очите си и натиснах докато не видях червен цвят зад затворените ми клепачи. Вкусът на кръв беше обилен в устата ми, а сърцето ми продължаваше да бие толкова силно, че ребрата ми сякаш трепереха. Можех да се напикая, което щеше да е единствения начин да направя този сценарии по – унизителен. Вместо това, продължих да дишам дълбоко, докато не усетих, че бях достатъчно силна, за да седна.
Когато го направих, момчето все още беше до мен. Успях да попитам.
- Защо тръгна след мен?
- Смятах, че трябва да се прикрием взаимно. Да се скрием от човекът, който те преследваше, но изглежда... – той изглеждаше засрамен. –
никой не те е преследвал.
Наведе главата си и аз успях да видя лицето му за първи път. Нямах достатъчно време да забележа каквото и да било в него. Когато първото ти впечатление за някого е „побъркан убиец” не обръщаш внимание на детайлите. Въреки че сега виждах, че не е възрастен мъж както предполагах, той беше висок и с широки рамена, може би на моята възраст. Имаше права златистокафява коса, която падаше напреко челото му, беше разрошена от тичането. Челюста му беше добре оформена и силна, имаше масивно тяло с мускули и невероятно тъмни зелени очи.
Но най – странното нещо беше, че той носеше под дългото си черно палто износени черни ботуши, черни вълнисти панталони, и тъмно червен V пуловер обрисуван със символ – два бродирани гарвана от двете страни на сребрист меч. Символът на Евърнайт.
- Ти си ученик – казах аз – тук в това училище.
- На път съм да стана, както и да е. – Той заговори тихо, сякаш се опасяваше, че ще ме стресне отново. – Ами ти?
Кимнах, докато развалях разхлабения си кок и започвах да го правя нанаво. – Това е първата ми година. Родителите ми получиха работа като учители тук, затова съм обречена.
Изглежда той го прие твърде лично, защото ми се намръщи и внезапно зелените му очи станаха проницателни и съмнителни. Мигновено той протегна ръката си.
- Лукас Роус.
- О, Хей. – Почувствах се странно да се представя на някого, за който смятах, че се опитва да ме убие преди пет минути. Ръката му беше широка и студена. Той стисна моята твърдо. – Аз съм Бианка Оливър.
- Пулсът ти се увеличава. – Лукас измърмори. Той проучи лицето ми внимателно, и аз се почувствах нервна отново – но по много по – хубав начин. – Добре ако не си бягала от нападател, тогава защо тичаше по този начин? Не изглеждаше като сутрешно тичане за мен.
Щях да излъжа, ако се сещах за някакво приемливо обяснение, но не можех. – Станах рано за да... за да се опитам да избягам.
- Родителите ти се държат зле с теб? Нараняват ли те?
- Не! Нищо подобно. – Почувствах се толкова засегната, но осъзнавах, че това беше нещото, което Лукас можеше да си помисли. По каква друга причина един напълно разумен човек би тичал в гъстата гора преди изгрев слънце, освен за да избяга от живота си? Току-що се запознахме, затова може би той все още ме смяташе за разумна. Реших да не споменавам ретроспекцията на кошмара, защото вероятно той щеше да наклони балансът и да ме помисли за побъркана. – Просто не искам да ходя на училище тук. Харесвам стария ни град и освен това Академията Евърнайт е... толкова е...
- Плашеща.
- Да.
- Къде щеше да отидеш? Това да не е някакво занимание?
Бузите ми бяха червени и не само от тичането.
- Ъм, не. Просто се опитвах да избягам. Заемах собствена позиция. Мислех, че ако направя това, родителите ми най – накрая ще разберат с какво нежелание стоя тук и вероятно ще си тръгнем.
Лукас премигна и после започна да се усмихва. Неговата усмивка промени цялата насъбрата енергия вътре в мен, превръщайки я от страх в любопитство, дори и в вълнение.
- Направих същото с прашката си.
- Какво?
- Когато бях на пет години, мислех че майка ми ми е ядосана, затова реших да избягам. Взех и прашката си, защото бях голямо, силно дете. Можех да се грижа за себе си. Мисля, че взех и един фенер, както и един пакет бисквити.
Въпреки че се чувствах засрамена, не можах да не се усмихна.
- Мисля, че си се приготвил по – добре от мен.
- Излязох от къщи и отидох чак... до най – далечния ъгъл на двора. Там си направих лагер. Останах навън, докато не заваля. Не се бях сетил да си взема чадър.
- Много подробен план. – рекох аз.
- Зная. Трагичен е. Върнах се в къщи целият мокър и стомахът ме болеше заради двайсетте бисквити, които бях изял. А майка ми – която е разумна, дори и понякога да ме подлудява – се държеше сякаш нищо не се беше случило. – Лукас вдигна рамене. – Точно това ще направят и твоите родители. Знаеш това, нали?
- Зная. – Гърлото ми се сви от разочарование. Знаех тази истина дълбоко в себе си. Просто трябваше да направя нещо повече, за да намаля чувството си на безсилие, вместо да пратя съобщение на родителите си.
Тогава Лукас зададе един въпрос, който ме изненада.
- Наистина ли искаш да се махнеш от тук?
- Имаш в предвид да избягам? Да избягам наистина?
Лукас кимна и изглеждаше сериозен.
Въпреки че не беше. Не е възможно да е сериозен. Без съмнение ме беше питал това, за да ме върне към реалността. Аз признах.
- Не не искам. Ще се върна. Ще се приготвя за училище като добро момиче.
Отново последва онази усмивка.
- Не съм споменавал, че не си добро момиче.
Начинът, по който ми каза това ме накара да се почувствам много хубаво.
- Всичко е заради Академията Евърнайт. Не мисля, че някога ще свикна с нея.
- Аз не бих се тревожил за това. Може да е добре да не свикваш с нея.
Той ме погледна сериозно и внимателно, сякаш си мислеше, че има друга идея за това с кое мога да свикна. Това момче или много ме харесваше, или аз си измислях някакви неща, защото исках да ме харесва. Бях прекалено неопитна, за да разбера кой беше случаят.
Станах на крака. Когато Лукас също беше на крака попитах.
- А ти какво правеше? Когато ме видя?
- Както вече казах, смятах, че си в беда. На това място има и много груби хора. Не всички могат да се самоконтролират. – Той извади няколко иглички, от иглолистните дървета, от пуловера си. – Не трябваше да си правя изводи. Инстинктите са най – добрата част от характера ми. Извинявай за това.
- Всичко е наред, наистина. Разбирам, че си се опитал да помогнеш. Тоест, преди да ме видиш. Впрочем е още много рано за откриването. Казаха на учениците да дойдат към десет часа.
- Никога не съм бил добър в спазването на правилата.
Това беше интересно. – Значи обичаш да ставаш рано, за да започнеш деня си с предимство?
- Рядко ставам рано. Още не съм спал. – Имаше фантастична усмивка и аз вече бях забелязала, че знаеше как да я изполва. Нямах нищо против. – Както и да е, майка ми не можа да дойде. Тя е по работа извън града. Хванах нощния влак и реших да дойда първо тук. Да се потготвя, за да спася една девойка в беда.
Когато си спомних колко бързо тичаше Лукас зад мен и разбрах, че се опитваше да спаси живота ми, страшният спомен се промени и сега ме караше да се усмихна.
- Защо дойде в Евърнайт? Аз съм тук заради родителите си, но ти вероятно можеше да отидеш някъде другаде. На по – добро място, където и да е.
Лукас изглежда незнаеше как да отговори. Той буташе клоните назад, докато продължавахме да вървим през гората, като не позволяваше на нито един от тях да одере лицето ми. Никой до сега не беше проправял път за мен.
- Това е дълга история.
- Аз не бързам да се върна. Освен това има още няколко часа преди откриването.
Той наведе главата си, но задържа очите си плътно върху моите. Имаше нещо много секси в това движение, въпреки да знаех, че не го беше направил целенасочено. Очите му бяха почти с цвета на бръшляна, който растеше на кулите на Евърнайт.
- Освен, че е дълга история, е и тайна.
- Мога да пазя тайна. Впрочем ти ще запазиш в тайна целият този инцидент, нали? С цялото това тичане и страхът...
- Никога няма да кажа. – След като обмисли няколко секунди, Лукас накрая призна. – Един мой прародител се е опитал да учи тук преди около сто и петдесет години. Но се издъни. – Лукас започна да се смее и сякаш лъчите на слънчевата светлина си проправиха път през дърветата. – Затова от мен зависи да „възстановя честта на семейството”.
- Това не е честно. Не се е налагало да вземаш всичките си решения въз основа какво е направил или не е успял да направи той.
- Не всичките ми решения. Те ми позволиха да избера сам чорапите си. – Усмихнах се, когато той вдигна крачола си, за да разкрие част от чорап над тежкото му черно палто.
- Как се издъни твоят прародител?
Лукас поклати глава печално.
- Направи дуел през първата седмица.
- Дуел? Някой е накърнил честа му ли? – Опитах се да си спомня какво знаех за дуелите от романите и филмите. Всичко, което знаех бе, че историята на Лукас беше много по – интересна от моята. – Или е било заради момиче?
- Трябваше бързо да се премести в друго училище и се запозна с едно момиче още през първите дни. – Лукас спря, сякаш току – що беше разбрал, че беше първият учебен ден и че той вече се беше запознал с мен. Усетих странно привличане, сякаш нещо почти физически ме караше да се наклоня към него – но точно тогава Лукас се обърна към кулите на Евърнайт, които се виждаха през иглолистните дървета. Сякаш сградата сама по себе придизвикваше чувство на противност у него. – Можеше да се случи всичко. Дуелът се състоял незабавно. Семейната легента твърди, че другото момче е започнало дуелът, не че има значение. Това, което има значение е че той оцеля счупвайки едно от цветните стъклени прозорци в голямата зала.
- Разбира се. Има един процорец с чисто стъкло, така и не разбрах защо.
- Сега разбираш. Академията Евърнайт е със затворени врати за семейството ми от тогава.
- До този момент.
- До този момент. – съгласи се той. – И аз не възразявам. Смятам, че мога да науча много тук. Това не означава, че трябва да харесвам всичко в академията.
- Аз не съм сигурна, че изобщо харесвам нещо от тази академия. – Признах аз. Освен теб, гласът в главата ми добави, който изведнъж се беше превърнал в много самоуверен.
Лукас сякаш чу този глас. С изненада той се обърна рязко към мен. С изразените му черти и училищната униформа трябваше да изглежда като американец, но не изглеждаше. По време на тичането и след това, когато смяташе, че ще се борим за живота си, съзрях нещо диво у него под повърхността. Той каза – Обичам гаргойлите, планините и чистия въздух.
- Обичаш гаргойли?
- Харесвам ми това, че чудовищата са по – малки от мен.
- Досега не съм мислила за това по този начин. – Бяхме стигнали до края на почвата. Слънчевата светлина беше ярка сега и се усещаше, че и училището се събужда, подготвяйки се да посрещне своите ученици и да ги погълне с куповидния си каменен вход. – Ужасявам се от тях.
- Все още имаш шанс да избягаш, Бианка. – Каза той лекомислено.
- Не искам да избягам. Просто не искам да бъда заобиколена от всички тези непознати хора. Никога не мога да се държа нормално и да говоря около хора – защо се усмихваш?
- Изглежда знаеш как да разговаряш с мен.
Премигнах, учудена от себе си. Лукас беше прав. Как е възможно? Заекнах – С теб – предполагам – мисля, че ме уплаши толкова много, че преодолях целият страх без проблем.
- Хей, ако проработи....
- Аха. – Вече усещах, че имаше повече от това. Непознатите все още ме ужасяваха, но той не беше такъв. В моментът, в който разбрах, че се опитва да спаси животът ми, вече не го смятах за непознат. Почувствах се сякаш винаги съм познавала Лукас, сякаш съм чакала с години нашата среща. – Трябва да се върна преди родителите ми да разберат, че ме няма.
- Не им позволявай да ти се карат.
- Няма.
Лукас не изглеждаше сигурен в това, но кимна, когато отстъпи с крачка от мен, връщайки се в сенките, докато аз вървях към слънчевите лъчи. – Довиждане тогава.
Протегнах една ръка, за да се здрависам с него, но Лукас вече бе изчезнал. Мигом се беше изпарил някъде в гората.

ВСЕ ОЩЕ ЗАРЕДЕНА С АДРЕНАЛИН ИЗКАЧИХ ОТНОВО дългото спираловидно стълбище,докато не стигнах върха на апартамента в кулата. Този път не се опитвах да пазя тишина. Свалих куриерската чанта от рамото си и се метнах на дивана. Все още имаше няколко листа от дърветата в косата ми, затова ги махнах.
- Бианка? – Майка ми се обади от спалнята, ръцете й завързваха колана на халата й. Тя ми се усмихна сънливо. – Да не си станала рано, за да се разходиш, скъпа?
- Да. – рекох. Нямаше смисъл да се опитвам да правя драматична сцена.
Татко се появи. Той прегърна мама, която се беше обърнала с гръб към него. – Не мога да повярвам, че нашето малко момиченце вече ще учи в Академията Евърнайт.
- Всичко става толкова бързо. – Тя въздъхна. – Колкото повече остаряваш, толкова по – бързо ти минава времето.
Той поклати глава. – Зная.
Аз изстенах. Не спираха да повтарят едно и също, дори бяхме направили игра, за това колко много ме дразнеха тези приказки. Мама и татко само се усмихнаха по – широко.
Прекалено са млади, за да ти бъдат родители, всеки в старият ни град казваше. Това, което те наистина имаха в предвид беше прекалено красиви. И двете неща бяха вярни.
Косата на мама беше с цвят на карамел. Тази на татко беше много тъмно червена, толкова че изглеждаше черна. Той беше със средна височина, но силен и с мускули. А тя беше дребничка. Лицето й беше овално, а татко имаше квадратна челюст и нос, който изглеждаше така сякаш на млади години беше участвал в няколко побоища. Аз ли? Аз имах червена коса и много бледа кожа. И аз като мама бях доста дребничка. Нашите ме убеждаваха, че с времето ще порасна, но това бяха неща, които всички родители пробутваха на децата си.
- Да ти направим закуска. – Мама каза, отправяйки се към кухнята. – Впрочем, ти закусва ли вече?
- Не, не съм. – Разбрах, че не беше зле да хапна нещо преди да се измъкна. Стомахът ми издаваше странни звуци. Ако Лукас не ме беше спрял, сега щях да се лутам около дърветата, ужасно гладна и отправяща се към Ривъртон пеша. Толкова за плановете ми за бягство.
Спомних си за Лукас, споменът за това как двамата паднахме на тревата мина през главата ми. Тогава се ужасих от това, а сега споменът ме караше да изтръпна, но чувството беше напълно различно.
- Бианка. – Гласът на баща ми прозвуча строго и аз вдигнах поглед виновно. Да не би да е разбрал за какво си мисля? След момент осъзнах, че ставах параноична, но нямаше съмнение, че беше много сериозен, когато седна до мен. – Зная, че не очакваш с нетърпение откриването, но Евърнайт е важна за теб.
Същото казваше и когато бях малка, преди да си изпия лекарството за кашлица. – Не искам да водим отново този разговор точно сега.
- Адриaн, остави я на мира. – Мама ми подаде една чаша, преди да се отправи отново към кухнята, където можех да чуя как нещо се пържи в тигана. – Освен това, ако не побързаме ще закъсмеем за срещата на преподавателите.
Той погледна часовника и изтена. – Защо организират тези неща толкова рано? Не всеки би искал да може да е там навреме.
- Зная. – тя измърмори. За тях цялото време преди пладне беше твърде рано. А бяха работели като преподаватели през целия ми живот и продължаваха с дългите си семейни вражди в осем сутринта.
Докато закусвах, те се приготвиха, продължавайки с леките си шеги, които трябваше да ме развеселят и ме оставиха сама на масата. Това беше изгодно за мен. Дълго след като те бяха слезли на долния етаж и времето напредваше, аз продължавах да седя на стола. Мисля, че се преструвах, че не бях свършила със закуската, нямаше начин да отида при всички онези нови хора.
Фактът, че Лукас щеше да бъде там долу – със своето приятелско лице, което щеше да ме защити – ми помогна малко. Но това не беше достатъчно.
Накрая, когато разбрах, че не мога да отлагам повече, се отправих към стаята си и облякох униформата на Евърнайт. Мразех я – никога не ми се беше налагало да нося униформи – но най – лошото беше, че връщайки се в спалнята си, си спомних за странният кошмар от предишната нощ.
Една официална бяла риза.
Тръните дращеха кожата ми, връзвайки ме, казваха ми да се върна обратно.
Червена карирана пола.
Венчелистчетата се сгушваха и ставаха черни, сякаш изгаряха в огън.
Сив половер със символите на Евърнайт.
Добре, удобен момент да спра с мъчителните мисли? Точно сега.

С решението да се държа като нормален тийнейджър поне в първия ден от учебната година се взрях в отражението си в огледалото. Униформата не ми стоеше нито ужасно, нито страхотно. Вдигнах косата си на опашка, грабвайки един пропуснат кичур и реших, че външния ми вид беше привиден.
Гаргойлът продължаваше да ме зяпа, сякаш се чудехме на изражението един на друг. Или се присмиваше на пълният провал на плана ми за бягство. Поне повече нямаше да ми се налага да гледам отблъскващото му каменно лице. Изправих рамената си и излязох от стаята – наистина за последен път. От сега нататък тя нямаше да бъде моя.
Живея в кулите на училището с родителите ми през последния месец, което ми предостави възможност да разуча почти всичко – голямата зала и стаите за лекции бяха на първия етаж, след което всичко се разделяше на две големи кули. Момчетата живят в северната кула, заедно с някои членове на училището и няколко препълнени стаи с архивите на сградата, които никой не използваше. Момичетата бяха в северната кула, заедно с остатъка от апартаментите за членовете на училището, включително и нашият апартамент. Етажите на главната сграда, над голямата зала, подслоняваха класните стаи и библиотеката. Евърнайл била разширена, затова не всяка секция имаше сходства с останалите или се вписваше в тях.
Имаше коридори, които се усукваха и завиваха и понякога не водеха до никъде. От стаята си в кулата виждах долу на покрива покривката на различни подходи. Затова бях научила да се движа наоколо; това беше единственият начин, по който можех да се чувствам подготвена за това, което ме очакваше.
Тръгнах надолу по стълбите отново. Без значение колко пъти го бях правила, винаги се чувствах така сякаш можех да падна по неравните стъпки и да се търкалям надолу, докато не стигна дъното. Много съм глупава, помислих си, да се тревожа от кошмари за умиращи цветя или от това да не падна надолу по стълбите. Нещо много по – страшно от това ме чакаше долу.
Озовах се в голямата зала. Рано тази сутрин тя беше съвсем тиха. Сега беше пълна с хора и ехтеше от гласове. Въпреки врявата, излежда моите стъпки се чуха в залата; десетки лица се обърнаха към мен едновременно. Всички се втренчиха в мен. Можех да си сложа верижка на врата, която да гласи НОВА УЧЕНИЧКА.
Другите ученици се насъбраха, образувайки кръгове, които бяха прекалено гъсти за един нов ученик, очите им бяха мрачни и бързи докато ми хвърляха погледи. Сякаш можеха да надзърнат в сърцето ми и да видят неговите неравномерни удари. За мен всички си приличаха – не по външния си вид, а по голямата безупречност. Косите на момичетата блестяха, независимо дали баха пуснати надолу по рамената им или вързани назад в модерен, лъскав кок. Момчетата изглеждаха самоуверени и силни, с усмивки, които играеха ролята на маски. Всички носеха униформите, с пуловерите, полите, блейзерите и панталоните във всички допустими цветеве – сиво, червено, карирано и черно. Символът на гарван белязваше всички и те го носеха така, сякаш го притежаваха. Излъчваха увереност, превъзходство и надменност. Усещах притеснение, докато стоях в края на стаята, придвижвайки се напред.
Никой не ме поздрави.
Разговорите продължиха да бликат без спирка. Както изглежда, непохватни нови момичета не заслужаваха повече от няколко минути интерес. Бузите ми се изчервиха, защото очевидно вече бях направила нещо грешно, дори и да не можех да разбера какво беше то. Може би те вече бяха усетили – като мен – че аз не принадлежа на това място?
Къде е Лукас?
Повдигнах се на пръсти, търсейки го в тълпата. Вече чувствах, че можех да се изправя пред това, ако Лукас беше до мен. Може би беше лудост да чувствам това към едно момче, което едва познавах, но за мен нямаше значение. Лукас трябваше да е тук, но аз не можех да го намеря с поглед. В центъра на всички тези непознати хора се почувствах съвсем сама.
Докато се отправях към най – далечния ъгъл на стаята, забелязах че имаше и други ученици в моята ситуация – или поне и те бяха нови тук. Едно момче с жълтеникавочервена коса и загоряла от слънцето кожа беше толкова измачкано, че вероятно беше спало с униформата си, но това да си напълно небрежен не помагаше тук. Той носеше хавайска риза – чиято яка беше над половера – но под блейзера нейните ярки цветове изглеждаха незабележими в мрака на Евърнайт. Косата на едно момиче беше много къса като на момче и стърчеше на всички страни; сякаш тя случайно я беше подстригала по този начин. Униформата й стоеше като на закачалка, поне с два размера по – голяма. Групичките изглежда я отбягваха, заради някаква странна сила. Със сигурност тя е невидима за останалите.
Как е възможно да бъда толкова сигурна? Защото се случваше и на мен. Бях в края на тълпата, стресната от врявата, погълната от каменния коридор и безкрайно безпомощна.
- Моля за внимание!
Гласът отекна внезапно, превръщайки шумът в тишина. Всички се обърнахме едновременно към далечния край на коридора, където госпожа Бетъни, директорката, пристъпи на подиума.
Тя беше висока жена с гъста черна коса, която винаги връзваше високо на главата си, като някой от епохата на кралицата Виктория. Не се опитах да налучкам възраста й. Нейната официално – дантелена блуза беше насъбрана около врата й с помоща на златна брошка. Ако можехте да се сетите за някого толкова суров, колкото и красив, то тогава тя беше красива. Запознах се с нея, когато аз и родителите ми се преместихме в един от апартаментите на факултета. Тогава малко ме стресна, но сметнах че това се дължеше на скорошното ни запознанство.
Сега тя изглеждаше дори още по – величествена. Когато я зърнах, без никакви усилия да раздава команди на пълната с ученици стая – същите ученици, които ме игнорираха с единодушно мълчание преди още да се замисля какво да кажа – осъзнах за първи път, че госпожа Бетъни притежаваше власт. Не тази власт, която имаше всяка директорка, а истинска власт, която се раждаше между подчинените.
- Добре дошли в Евърнайт. – Тя започна да жестикулира с ръце. Ноктите и бяха дълги и поддържани. – Някои от вас са част от нас от известно време. Други са чували за Евърнайт Академията от години, вероятно от семействата си и са се чудели дали някога ще се присъединят към нашето училище. Имаме и друг вид нови възпитаници тази година – резултът от промяната на приеманите ученици. Смятаме, че е време нашите ученици да срещнат по –широк ранг от хора, от различни части на света, за да успеем да ги подготвим по – добре за животът извън училищната среда. Всеки тук има какво да научи от останалите ученици и аз вярвам, че умеете да се държите добре един към друг.
Вероятно трябваше да напише с големи, червени букви ЧАСТ ОТ ВАС НЕ ПРИНАДЛЕЖАТ НА ТОВА МЯСТО. Без съмнение „промяната на новите приемани ученици” беше отговорна за момчето с хавайската риза и момичето със късо подстриганата коса. Те изобщо не бяха желаните ученици за Евърнайт. Такива хора трябваше само да репрезентират житейски опит за тълпата.
Аз не бях част от новите приемани ученици. Нямаше да съм тук, ако не бяха родителите ми. С други думи дори не бях част от училището, за да бъда аутсайдер.
- В Евърнайт не се държим с учениците като с деца. – Госпожа Бетъни не гледаше определен човек от тълпата. Изглежда се втренчваше над нас, с един далечен поглед, който въпреки всичко забелязваше всяка част от големината на зрителното поле. – Тук сте за да се държите като възрастни хора в двадесет и първи век и поведението ви трябва да бъде такова. Това не означава, че Евърнайт няма правила. Нашата позиция в тази област изисква да поддържаме най – стриктната дисциплина. Ще бъдем много взискателни към вас.
Тя не каза какви са последствията от неспазването на дисциплината, но си помислих, че домашния затвор щеше да е само началото.
Дланите ми се изпотиха. Бузите ми се изчервяваха все повече и сигурно изпъквах като илюстрания на пламък върху опътването на някое запалително вещество. Бях си обещала да съм силна и да не позволявам на тълпата да стигне до мен, но дотук с обещанията. Високият таван и стени на голямата зала изглежда се смаляваха около мен. Все още усещах, че не мога да дишам достатъчно добре.
Мама по някакъв начин привлече вниманието ми без да ръкомаха с ръка или да назовава името ми, а по начинът по който само майките могат.
Тя и татко стояха в края на редицата на преподавателите на факултета, чакайки да бъдат представени и двамата ми изпратиха надежни малки усмивки. Искаха да видят как се вълнувам.
Надяваха се да разбера това. Беше ми достатъчно трудно да се справя със страхът си и без да се изправям лице в лице с тяхното разочарование.
Госпожа Бетъни привършваше...
- Часовете ви ще започнат от утре. Днес се настанете в стаите си. Направете нови запознанства със съучениците си. Научете как да се движите наоколо. Ние очакваме да се справите. Радваме се, че избрахте Евърнайт и се надяваме да прекарате тук достатъчно време.
Аплодисменти изпълниха стаята и госпожа Бетъни ги прие с лека усмивка и с бавно и удолетворено мигане като това на едно добре хранено котенце. После разговорите изригнаха, дори на по – висок глас от преди. Имаше само един човек, с който исках да си говоря. Изглеждаше също, че само един човек вероятно би искал да разговаря с мен.
Прекосих стаята, с движения около ъглите, разбира се, с гръб към стената. Претърсих тълпата нетърпеливо и попаднах на бронзовата коса на Лукас, на широките му рамена, и на онези тъмно – зелени очи. Ако аз се опитвах да го намеря, и той се опитваше да ме открие, щяхме да се видим скоро. Въпреки страхът ми от големите групи и моята склонност да преувеличавам броя им, знаех че имаше поне няколко стотин ученици тук.
Той ще изпъкне, помислих си. Не е като останалите, студен и горделив. Но скоро осъзнах, че това не беше истина. Той не искаше да се приобщи към тях, но имаше същия външен примамлив вид, същото изваяно тяло, и същата, добре де, безупречност. Нямаше да изпъкне много в тази красива тълпа, щеше да е естествена част от нея.
Не като мен.
Тълпата бавно се разотиде, след като учителите си отидоха и учениците изчезнаха. Останах в стаята, докато не бях почти единствената в нея. Със сигурност Лукас щеше да ме намери. Знаеше колко бях уплашена и се чувстваше отговорен, за това да не ме стресне още повече. Не искаше ли да ме поздрави?
Явно не. Накрая трябваше да призная, че се бяхме разминали. Това означаваше, че нямах друг избор освен да отида и да се запозная със съквартирантката си.
Бавно тръгнах нагоре по каменните стълби, обувките ми с твърдата си подметка вдигаха голям шум. Прииска ми се да изкача цялото стълбище и да се върна в апартамента на родителите си. Знаех, че ако го направя ще ме пратят долу незабавно. Има достатъчно време да си събера нещата и да се преместя след вечеря. За сега, първия приоритет беше „да се установим”.
Опитах се да видя позитивната страна на нещата. Може би съквартирантката ми ще е също толкова откачена като мен. Спомних си момичето с късата щръкнала коса и се надявах това да е тя. Ако живеех с друг „аутсайдър” вероятно нещата наоколо щяха да са по – леки за мен. Животът с непознат щеше да е мъчение – всъщност да бъда постоянно с някого, който не познавам, дори и докато спя – но се надявах чувството да премине постепено.
Патриция Деварукс, формулярът каза своята дума. Опитах се да нарека така момичето, което си спомнях, но сякаш не си пасваше. Все още всичко беше възможно.
Отворих вратата и разбрах, сърцето ми с прибързани удари, че името пасваше идеално на съквартирантката ми. Тя изобщо не беше аутсайдер. Вместо това, тя бе типичното въплащение на стила на Евърнайт.
Кожата на Патриция беше с цвета на река при зазоряване, най – студеното, деликатно бронзово. Къдравата й коса беше вързана на кок, при което перлените й обици изпъкваха. Беше седнала на скрина и подреждаше спретнато шешенца с лак за нокти, докато ме оглеждаше.
- Значи, ти си Бианка. – каза тя. Нямаше ръкостискане, нямаше прегръдка – само звукът от поредното шишенце лак за нокти срещу скрина: бебешко розово, коралов цвят, с цвят на пъпеш, бяло... – Не си това, което очаквах.
Благодаря. – Ти също.
Патриция вдигна глава, за да ме огледа и аз почнах да се чудя дали вече не се ненавиждахме. Тя вдигна ръката с безупречния си маникюр и започна да отбелязва фактите. – Можеш да вземаш назаем парфюмът, но в никакъв случай бижутата и дрехите ми. – Не каза нищо за вземането на моите неща, но бе очевидно, че нямаше и да иска. – Смятам да уча в библиотеката, но ако ти искаш да учиш тук ми кажи и аз ще отведа приятелите си някъде другаде. Ако ми помагаш с предметите, в които си добра, аз ще правя същото за теб. Зная със сигурност, че можем да научим много една от друга. Звучи честно, нали?
- Определено.
- Добре. Ще се справим.
Ако се държеше с мен с фалшиви приятелски чувства още от сега, мисля че това щеше да бъде още по – странно за мен. Малко се успокоих от фактът че Патриция бе толкова делова.
- Радвам се, че смяташ така. – казах. – Зная, че сме ... различни.
Тя не се противопостави. – Двама от учителите тук са твои родители, нали?
- Да. Явно тук новините се разнасят бързо.
- Ще си добре, те ще се грижат за теб.
Опитах да й се усмихна и се надявах да е права. – Била си в Евърнайт и преди, нали?
- Не. Тук съм за първа година. – Патриция каза това сякаш промяната на целия й живот беше толкова лесна за нея, колкото обличането на нови дизайнерски джинси. – Красива е, не мислиш ли?
Загърбих мнението си относно стилът на архитектурата. – Но нали каза, че тук имаш приятели?
- Е, разбира се. – Усмивката й беше толкова деликатна, колкото всичко останало в нея, от прасковеният блясък на устните й до парфюмът и шишенцата с лак за нокти, които бяха спретнато подредени върху нейния скрин. С Къртни се запознахме в Швейцария миналата зима. С Вайдит бяхме приятелки още докато учех в Париж. А с Женевиев прекарахме заедно едно лято на Карибите – някога не беше ли Св. Тома? Вероятно става дума за Ямайка. Не мога да запомня точно тези неща.
Моето малко старо градче изглеждаше по – скучно от всякога. – Значи просто вие всички имате общи инереси.
- Нещо такова. – Изглежда Патриция започваше да разбира колко глупаво се чувствах. – Рано или късно и ти ще се приобщиш към нашите интереси.
- Иска ми се да можех да бъда толкова самоуверена като теб.
- О, ще видиш. – Тя живееше в един свят, където безкрайните лета в тропиците бяха темата на всички. Не можех да си представя някога да стана част от това. – Познаваш ли някого тук? Тоест, освен родителите ти?
- Само хората, с които се запознах тази сутрин. – Говорех за Лукас и Патриция, които бяха само двама.
- Имаш достатъчно време да завържеш приятелства. – Патриция проговори с повече енегрия, когато започна да изважда още свои неща: копринени завивки с цвят на слонова кост, трикотажи в сенките на тъмно или гъбъбово сиво. Къде обмисляше да носи толкова елегантни неща? Вероятно за Патриция е било невъзможно да тръгне без тях. – Чувала съм, че Евърнайт е прекрасно място за запознанства с мъже.
- Запознанства с мъже?
- Имаш ли си някого вече?
Исках да й разкажа за Лукас, но не можех. Независимо какво се случи между мен и него в гората – то означаваше нещо, но чувствата ми бяха още новост и не исках да ги споделям. Всичко, което казах бе:
- Не съм зарязала гадже в стария си град. – Познавах всички момчета в старото си училище от малка и си спомнях как си играеха с косата ми.
Нямаше как да почувствам страст към някого от тях.
- Гадже. – Устните й се извиха нагоре, сякаш думата й прозвуча детински. Въпреки че, Патриция не ми се присмиваше. Просто за нея бях прекалено малка и неопитна, за да ме взема насериозно.
- Патриция? Къртни е. – Момичето отвъд вратата почука, докато я отваряше, очевидно сигурна че ще бъде добре дошла. Тя беше дори по – красива от Патриция, с руса коса, която се извисяваше почти до кръста й и намусени устни, които сравних с звездите от телевизионите предавания, които можеха да си позволят неща като колаген. И същата карирана пола, която висеше неприятно на моите колена, правеше нейните крака много по – дълги. – О, твоята стая е много по – хубава от моята. Харесва ми!
Всъщност стаите бяха почти еднакви – една спалня достатъчно голяма за двама, с бели, твърди легла и дървени скринове от двете страни. От прозорецът се виждаше едно от дърветата, които растяха най – близо до Евърнайт, но не можех да се сетя за нищо по – специално относно стаята.
След това разбрах, че имаше една разлика. – Ние сме най – близо до баните. – казах аз.
Къртни и Патриция се втренчиха в мен сякаш бях направила нещо нетактично. Бяха твърде рафирани, за да знаят че се нуждаем от бани?
Засрамена, продължих с изречението си – Никога преди, ъм, не съм споделяла баня. Имам в предвид, с родителите си да, но не с – тоест дванадесет момичета да делят една баня? Ще е лудница всяка сутрин.
С това се съгласиха. Къртни продължи да ме оглежда, с любопитство. Смятах, че това беше нормално, но се надявах да каже нещо. Нейният поглед беше заплашителен, дори повече от този на непознатите.
- Ще излизаме довечера. – каза тя – на Патриция, не на мен. – Ще си направим пикник.
Учениците в Евърнайт се хранеха по стаите си. Обясниха това като традиция, както по онова време преди да се създадът ресторантите. Родителите щяха да изпращат грижовно опаковани храни, за да допълнят дажбите доставяни всяка седмица. Това означаваше, че трябва да се науча да готвя, като използвам малката микровълнова печка, която родителите ми ми купиха. Патриция явно не я вълнуваха такива рутинни проблеми.
- Звучи забавно. Нали, Бианка?
Къртни й хвърли един поглед; изглежда тази покана не беше отворена за мен.
- Съжалявам. – казах. – Трябва да се храня с родителите си. И благодаря за поканата.
Сочните устни на Къртни се усукаха в самодоволство. – Все още се мотаеш с мама и татко? Да не би да те хранят с шишенца?
Къртни, Патриция каза строго, но виждах, че и тя се забавлява.
- Трябва да видиш стаята на Гуен. – Къртни започна да дърпа Патриция към вратата. – Мрачна и потискаща. Тя твърди, че може да влезе в ролята на тъмница.
Тръгнаха заедно и деликатна връзка, която бяхме създали с Патриция
се разруши мигновено. Смехът им огласяше целия колидор. С изгарящи бузи, излязох от новата си стая, после минах през етажа на общата спалня, отправяйки се към апартамента на нашите – подслонът.
За моя изненада, те ме пуснаха без нервничене. Дори не ме попитаха защо съм подранила. Вместо това, мама ме прегърна, а татко каза: - Провери това, което сме ти изпратили, чу ли? Има няколко неща, които трябва да сториш, но все пак започнахме отнякъде, нали?
Бях толкова благодарна, че можех да заплача. Вместо да го направя, отидох в стаята си, жадна за спокойствие и тишина.
Част от зимните ми дрехи продължаваха да висят в гардероба. Всичко останало беше подредено в големия кожен куфар на татко. Направих бърза проверка на чантата, която бях приготвила вчера – грим, тик – такови шнолки, шампоан и останалото спретнато подредени вътре. Повечето от книгите ми щяха да останат тук. Имах прекалено много за няколкото рафта в общата ни спалня. Но любимите ми бяха приготвени. Леглото беше оправено, а на възглавницата ми имаше няколко неща, които можех да сложа на стените, като пощенските картички, които приятелите ми пращаха през годините и някои стари звездни карти, които закачах на стените в старата ни къща. Но имаше нещо ново в тази стая, твърдението на родителите ми, че това все още бе моят дом. Имаше също и малко копие с рамка на Целувката на Климт. Бях се възхитила на копието в един магазин преди месеци, очевидно те ми го бяха купили, за да ме изненадат на първия учебен ден в новото ми училище.
Първоначално бях благодарна за подаръка. Но после не можех да откъсна поглед от картината или да прогоня мисълта, че сякаш никога до сега не съм я виждала.
Целувката ми беше любима. От първия ден, в който мама за първи път ми показа книгите си за изкуство, веднага заобичах Климт. Бях възхитена от начинът по който смесваше всеки цвят и всяка щриха, харесвах и красотата на бледите лица, които надничаха от кайледоскопочните картини, които създаваше. Сега, образът се беше променил за мен. Никога не бях забелязвала как двамата се наклоняваха един към друг – мъжът се навеждаше отгоре, сякаш беше придърпан към нея от непреклонна сила. Главата на жената падаше свободно назад, предавайки се на земното притегляне. Устните й бяха тъмни в сравнение с пребледнялото й лице, бяха червени. Най – красивото нещо бе, че фонът на картината беше част от мъжа и жената. Беше като голяма мъгла излъчваща топлина, тяхната любов я правеше видима, превръщайки целия свят около тях в златист цвят.
Косата на мъжа беше по – тъмна от тази на Лукас, но въпреки това аз се опитах да си го представя там. Бузите ми се изчервиха – отново – но това бе различен вид изчервяване.
Върнах се към реалноста. Почувствах се така сякаш бях заспала и започвах да сънувам. Набързо си оправих косата и на няколко пъти си поех дълбоко въздух. Разбрах, че чувам „Наниз от Перли” на Глен Милър по стерео уредбата. Музиката на Биг Банд винаги означаваше, че татко е в добро настроение.
Не можах да не се усмихна. Поне някой от нас харесваше Евърнайт Академията.
Когато най – сетне опаковах багажа си, беше почти време за вечеря. Отидох във всекидневната, където музиката продължаваше да звучи. Видях как мама и татко танцуват, чувствайки се леко неудобно - татко сви ваше устни, усмихвайки се секси, а мама държеше подгъва на черната пола в едната си ръка.
Мама се завъртя в ръцете на татко и той я наведе надолу. Тя наклони главата си почти до пода, усмихвайки се, когато ме видя. – Ето къде си, скъпа. – Тя все още беше с главата надолу, когато проговори, но тогава татко я изправи. – Опакова ли багажа си?
- Да. Благодаря, че ми помогнахте да започна от накъде. И благодаря за картината, красива е. – Те се усмихнаха един на друг, успокоени от това, че ме бяха направили щастлива.
- Почти като по празненствата. – Татко кимна към масата. – Майка ти надмина себе си. – Мама обикновено не готвеше много. Вечерта определено беше специален случай. Беше сготвила любимите ми неща, повече от колкото можех да нагълтам. Разбрах, че съм много гладна, защото не бях обядвала. Отначало мама и татко разговаряха. Моят апетит, обаче държеше устата ми препълнена и не можех да говоря.
- Госпожа Бетъни каза, че са привършили ремонтирането на лабораториите. – татко каза, докато отпиваше от чашата си. – Надявам се да имам възможността да ги проверя, преди учениците. Може да са сложили някоя модерна апаратура, с която да не мога да се справя веднага.
- Ето затова преподавам история. – Мама отговори. – Миналото не се променя. То просто става все по – дълго.
- Вие ще ми преподавате ли? – Попитах с пълна уста.
- Гълтай, дете. – Татко изкомандва механично. – Изчакай и разбери утре, като останалите.
- О. Добре. – Не беше в негов стил да ме срязва така, почувствах се изненадано.
- Не бива да свикваме да ти даваме допълнителна информация. – Мама каза по – нежно. – Трябва да си колкото се може повече като останалите ученици, нали?
Тя го обясни лекомислено, но на мен ми въздейства. – С кого тук трябва да имам нещо общо? С учениците на Евърнайт, чиито семейства са учили тук с векове? Аутсайдерите, които се вписаха в групичката им дори по – зле от мен? На коя групичка трябва да принадлежа?
Татко въздъхна. – Бианка, бъди разумна. Няма смисъл да спорим за това отново.
Беше крайно време да се примиря, но не можех. – Да, зная. Дойдохме тук „за мое добро”. Как напускането на дома ни и приятелите ми е добре за мен? Обяснете ми това отново, защото така и не можах да разбера.
Мама постави ръката си върху моята. – За твое добро е, защото никога не си напускала Ароууд. Защото ти рядко напускаше районът, докато не те принудихме. И защото приятелствата, които направи там, вероятно нямаше да продължат вечно.
Думите й имаха логика, знаех го.
Татко остави чашата си на масата. – Трябва да се научиш да се адаптираш към променящи се обстоятелства. Трябва да станеш по – независима.
Това са най – важните умения, на които майка ти и аз можем да те научим. Не можеш завинаги да останеш нашето малко момиченце, Бианка, без значение колко го искаме ние. Това е най – добрият начин да те превърнем в човека, който ще станеш.
- Престанете да се преструвате, че всичко е свързано с израстването. – казах. – Не е, и вие го знаете. Свързано е с това, което вие искате за мен и сте решени на всичко, за да получите своето, независимо дали аз го искам или не.
Станах от стола и се махнах от масата. Вместо да се промъкна отново в стаята за суитчера си, взех жилетката на Мама от закачалката и я облякох върху всичките си останали дрехи. Дори в късните часове, училището беше студено след здрача.
Мама и татко не ме попитаха къде отивам. Беше старо правило: всеки, който е на ръба да избухне трябва да си направи разходка, да отбегне дискусията, после да се върне у дома и да обясни какво точно има в предвид. Независимо колко разтроени бяхме, разходката винаги помагаше.
Всъщност, аз бях създала това правило, когато бях на девет. Затова не смятах, че възрастта ми бе спорен въпрос.
Моята стеснителност в обществото – напълно вярното за мен твърдение, че нямах място в него – която не беше свързана с тийнейджърството. Стеснителността, която винаги е била част от мен. Вероятно и винаги щеше да бъде.
Докато се разхождах в местността на училището, хвърлях погледи наоколо, чудейки се дали ще видя Лукас в гората отново. Беше глупава идея – защо би прекарвал цялото си време навън? – но се чувствах самотна, затова трябваше да проверя. Не беше там. Издигайки се до мен, Евърнайт Академията приличаше повече на замък, отколкото на гимназия. Може да си представите една принцеса заключена в кулите, борещи се в сенките за нея дракони и зли вещици, които охраняват вратите с помоща на магия. Никога не съм имала нужда от приказки.
Вятърът менеше посоките си и полъха му пренасяше звуци – смях от посока запад, откъм белведера* в двора на запад. Без съмнение шумът идваше от пикника. Придърпах жилетката си по – плътно около мен и влязох в гората – не поех на изток към пътечката, където бях тичала тази сутрин, а към малкото езеро, което се намираше на север.
Беше твърде тъмно и късно за да видя много, но харесах вятърът брулещ дърветата, ароматът на боровите дървета и крясъкът на совите, който не бе много далеч. Дишайки и издишайки дълбоко, спрях да мисля за пикника и за всичко останало. Просто се изгубих в момента.
Тогава наблизо едни стъпки ме стреснаха – Лукас, помислих се – но беше татко, ръцете в джобовете му, стъпваше по същата пътечка, на която стоях аз. Естествено, че можеше да ме намери. – Има сова наблизо. Би си помислила, че ще го подплашим.
- Вероятно надушва храна. Няма да си тръгне, ако долавя аромат на вечеря.
Сякаш за да докаже теорията ми, тежки, бързи крила разтресоха клоните на дървото отгоре и тогава образа на мрачната сова се стрелна надолу. Силно врищене се откъсна от устните на малко мишле или катерица, което туко – що беше станало вечеря. Совата връхлетя твърде бързо, за да я забележим. С татко само наблюдавахме. Значи, трябваше да се възхитя на ловните умения на совата, но не можех да не съжалявам мишлето.
Той каза. – Съжалявам, ако съм се държал жестоко. Ти си зряла млада дама и не можах да направя друго.
- Всичко е наред. Прекалих малко. Зная, че няма смисъл да спорим затова че дойдохме тук, вече не.
Татко ми се усмихна мило. – Бианка, знаеш че с майка ти никога не сме били сигурни дали ще те имаме.
- Знам. – Моля те, помислих си, не отново речта за „бебето чудо”.
- Когато ти се роди ние ти се посветихме. Може би прекалено много. Това е по наша вина, не по твоя.
- Не, Татко. – Харесваше ми, когато семейството ни беше заедно, само ние тримата. – Не говори така, сякаш е нещо лошо.
- Нямам предвид това. – Той изглеждаше тъжен и за пръв път се зачудих дали тази тема също не му харесваше. – Но всичко се променя, скъпа. Колкото по – рано го разбереш, толкова по – добре за теб.
- Зная. Съжалявам, че му позволявам все още да ми влияе. – Стомахът ми изкъркори и аз сбръчках носа си, питайки с надежда. – Може ли да си довърша вечерята?
- Имам тайно предчувствие, че майка ти може вече да се е погрижила за това.
Беше. До края на вечерта си прекарахме добре. Разбрах, че мога да се забавлявам поне докато имах възможност. Томи Дорси преповтори Глен Милър, а после Ела Фицджералд преповтори него. Говорихме си и се шегувахме за глупави неща – филми и телевизия, за всички неща, на които родителите ми не биха обърнали никакво внимание, ако не бях аз. Един или два пъти се опитаха да се пошегуват за училище.
- Ще се запознаеш с невероятни хора. – Обеща мама.
Поклатих глава, мислейки за Къртни. Тя вече бе една от най – невероятните хора, които някога съм познавала. – Не можеш да си сигурна в това.
- Мога и съм сигурна.
- Какво, можеш да виждаш бъдещето ли? – подкачих аз.
- Скъпа, ти не споделяш с мен. Какво още трябва да може да предрече един гадател? – Татко каза, докато ставаше да смени записите. Той все още държеше музикалната си колекция на винила. – Ето, това искам да чуя.
Мама продължи да се прави на гадателка, докосвайки слепоочието с пръстите си, като врачка. – Мисля, че Бианка ще завърже запознанства с – момчета.
Лицето на Лукас изплува в съзнанието ми и ритъмът на сърцето ми се увеличи мигновенно. Нашите размениха погледи. Можеха ли да чуят ускорения ми пулс? Вероятно.
Опитах се да го обърна на шега. – Надявам се да са яки.
- Не прекалено яки. – Татко възкликна и всички избухнахме в смях. Мама и татко наистина смятаха, че е забавно. Опитах се да прикрия факта, че в стомаха ми летяха пеперудки.
Почувствах се странно да не им казвам за Лукас. Винага им казвах всичко свързано в живота си. Въпреки че Лукас беше различен. Да говоря за него щеше да развали магията. Исках да остане тайна за още малко. По този начин, можех да го запазя за себе си.
Вече исках Лукас да принадлежи само на мен.