Глава първа
Превод: нел-j
Редакция: Ваня Колева /Vania/
Корекция: leidy_mimiЕдна година по–рано ...
9 юли, Ашфорд, Джорджия.
Трийсет и четири градуса, деветдесет и седем процента влажност на въздуха.
Можеш да полудееш от жегата на юг през лятото, но си заслужава, за да изкараш толкова кратка и мека зима. Обичам всички сезони и климати. Наслаждавам се на облачния, дъждовен, есенен ден, подходящ да се свиеш с добра книга на дивана, колкото и на безоблачното, синьо небе през лятото, но никога не съм харесвала снега и леда. Не знам как хората от севера се примиряват с това. Или защо. Но предполагам е добре, че го правят, защото иначе, сега всички щяха да са тук, премазвайки ни. Бях привикнала със знойната южна жега. Мързелувах край басейна в задния двор на къщата на родителите ми, облечена с любимите ми розови бански на точки, който съвпадаха перфектно с новия ми розов маникюр и педикюр тип ‘аз не съм наистина сервитьорка’. Лежах върху шезлонга с възглавници, препичах се на слънце, дългата ми руса коса беше вързана на кок върху главата ми, една от онези прически, с които се надяваш никой никога да не те види.
Мама и татко бяха на почивка, за да отпразнуват трийсет годишнината от сватбата си, на един от онези двайсет и един дневни круизи през тропическите острови, който започна преди две седмици в Мауи и свършва следващия уикенд в Маями.
Бях работила всеотдайно за тена си в тяхно отсъствие, топвах се набързо в хладната искряща вода, а след това се излягах, оставяйки слънцето да изсуши капките вода по тялото ми, докато си мечтаех сестра ми Алина да е с мен и може би да поканя някои приятели.
Ай-пода ми бе пъхнат в аудио-системата на баща ми на масичката до мен и подскачаше весело напред-назад из плейлиста, който бях избрала специално за печене край басейна, съставен от топ сто хитове за последните няколко десетилетия, плюс няколко други, които ме карат да се усмихвам, весела, безсмислена музика, за щастливо безсмислено време. В момента тече песен на Луис Армстронг - „Какъв прекрасен свят”. Родена в поколение, което смята цинизмът и незаинтересоваността за готини, понякога се чувствах извън релси. Е, добре.
Държах висока чаша студен сладък чай в едната си ръка, а телефонът бе наблизо, в случай, че мама и татко кацнат по-рано от очакваното. Няма да достигнат брега на следващия остров до утре, но два пъти до сега бяха акостирали по–рано от предвиденото. От както случайно изпуснах мобилния си в басейна преди няколко дни, сега разнасях безжичния, за да не пропусна някое обаждане.
Факт е, че родителите ми ми липсваха до лудост.
В началото, когато тръгнаха, бях въодушевена от перспективата да остана сама. Живея при нашите и понякога, когато са там , къщата дразнещо прилича на Централна гара, с приятелите на мама, голф приятелите на татко и дамите от църковния хор, прекъсвани от кварталните деца, отбиващи се с едно или друго извинение, удобно облечени в плувките си, брей, не можеха ли просто да попитат за покана?
Но след две седмици на така копняна самота, бях започнала да се задавям от нея. Разхвърляната къща изглеждаше болезнено тиха, особено вечер. По времето за вечеря, се чувствах направо изгубена. Също и гладна. Мама е невероятен готвач и гасне само на пици, чипс и макарони със сирене. Не можех да дочакам за нейното пържено пиле с картофено пюре, прясна зелена ряпа и прасковен пай с домашна бита сметана. Дори бях отишла до магазина да взема всичко, което и бе необходимо.
Обичам да ям, за щастие, не си личи. Закръглена съм в бюста и ханша, но талията и бедрата ми са слаби. Имам добър метаболизъм, но мама казва: 'Ха, почакай докато станеш на трийсет, после четиридесет, петдесет!'
Тогава татко казва: 'Нека да се обича повече, Рейни!'
И хвърля на мама такъв поглед, който ме кара усилено да се концентрирам върху нещо друго. Всичко друго. Обожавам родителите си, но имат нещо като ТМИ - Твърде много информация!
Общо взето имам чудесен живот. Кратката липса на родителите ми и броя на дните, до връщането на Алина у дома от Ирландия, са временни и скоро нещата ще се върнат по старомо. Живота ми ще бъде перфектен, съвсем скоро.
Има ли такова нещо, като да предизвикаш съдбата да откъсне една от най-важните нишки в живота ти - която го държи цял, просто защото си прекалено щастлив?
Когато телефонът звънна, помислих, че са родителите ми.
Но не бяха тe.
§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§
Забавно е, как едно малко незначително, вършено дузина пъти дневно, действие, може да се превърне в граница на демаркация.
Вдигане на телефона. Натискане на бутона.
Преди да го натисна, доколкото знаех, сестра ми Алина, беше жива. В момента, когато натиснах копчето живота ми се раздели на две епохи, преди позвъняването и след него.
Преди разговора, нямах предназначие за дума като „ демаркация”, една от онези петдесет центови думи, който знаех, само защото съм ненаситен читател. Преди се носех през живота, от един щастлив момент, към следващия. Преди мислех, че знам всичко. Преди мислех , че знам, коя съм аз, къде е мястото ми и точно какво ще ми донесе бъдещето.
Преди мислех, че ще имам бъдеще.
След това започнах да откривам, че никога не съм знаела, каквото и да било.
Чаках две седмици от деня, в който научих, че сестра ми е била убита, заради някой, опитващ се да направи нещо – каквото и да е то – освен да се наложи да я погребат в земята след погребалната служба на затворен ковчег, обсипан с рози и оплакването й.
Скръбта нямаше да я върне и със сигурност нямаше да се почувствам по-добре от това, че който и да я беше убил, се разхождаше жив някъде навън, щастлив в собственото си психично болно състояние, докато сестра ми лежеше ледена и бяла под шест фута мръсотия.
Тези седмици ще си останат завинаги, мъгливи за мен. Плаках през цялото време, зрението и паметта ми се бяха замъглили от сълзи. Сълзите ми бяха неволни. Душата ми изтичаше. Алина не ми беше само сестра, тя беше най-добрия ми приятел. Въпреки , че тя учеше далеч в колежа Св. Троица в Дъблин през последните осем месеца, пишехме си писма непрестанно, споделяхме всичко, нямахме тайни.
Или поне така си мислех. Човече, колко съм грешала!
Бяхме планирали, да си вземем апартамент заедно, когато се прибере у дома. Бяхме планирали да се преместим в града, където аз най – накрая ще се заема сериозно с колежа, а Алина щеше да работи върху нейната докторска степен в същия университет ‘Атланта’. Не е тайна, че сестра ми бе обрала цялата амбиция на семейството. От както завърших гимназията, бях напълно доволна да съм барманка в „ Тухления двор” четири – пет нощи в седмицата. Живеех в къщи и спестявах по – голямата част от парите и вземах напълно достатъчните курсове за колеж в местния университет Podunk ( един - два семестъра и курсове от типа „ как да използваме Интернет” и „ Пътнически етикет” не се вписваха с моите хора) мама и татко се държат за разумната надежда, че ще завърша и ще си намеря Истинска работа в Истинския свят. Все пак, амбициозна или не, наистина планирах да се стегна и да направя някой големи промени в живота си, когато Алина се завърне.
Когато й казах довиждане, преди месеци на летището, мисълта , че никога няма да я видя жива отново, никога не бе минавала през ума ми. Алина бе сигурна, колкото изгрева и залеза на слънцето. Тя беше очарователна . Беше на двадесет и четири, аз бях на двадесет и две. Щяхме да живеем вечно. Трийсет бе на милион светлинни години разстояние. Четирсет не е дори в същата галактика. Смърт?! Ха. Смъртта се случваше само на наистина старите хора.
Не на нас.
След две седмици, сълзливата мъгла, започна да се вдига малко по малко. Не спря да ме боли. Мисля, че най-накрая бях прогонила и последната капка влага от тялото си, която не е абсолютно необходима, за да ме поддържа жива. Ярост наводни пресъхналата ми душа. Исках отговори. Исках правосъдие. Исках отмъщение.
Но като че ли бях единствената, която искаше това.
Бях взела курс по психология , преди няколко години. Там казваха, че хората се справят със смъртта на близки , като минат през няколко стадия на скръбта. Не можах да потъна във вцепенението на отрицанието, което би трябвало да бъде първата фаза. Бях прескочила от вцепенението към болката за времето между два удара на сърцето. Без мама и татко , аз бях тази, която трябваше да разпознае тялото. Не беше красиво и просто нямаше начин да се отрече, Алина е мъртва.
След две седмици, бях напълно в гневната фаза. Депресията трябваше да бъде следващата. След това, ако човек е стабилен, приемането. Вече виждах признаци на приемането в хората около мен, сякаш бяха преминали директно от вцепенение към поражение. Говореха за „случайни актове на насилие”. Говореха за „ връщане към живота”. Казваха , че „ нещата са в добри ръце с полицията”.
Аз не бях в толкова добро състояние. Нито бях толкова сигурна , за далечната полиция на Ирландия.
Да приема смъртта на Алина?!
Никога!
§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§
- Няма да ходиш , Мак , и това е окончателно. – мама стоеше в ъгъла на кухнята, с кърпа, преметната през рамото, с весела престилка на кръста с червени, жълти и бели петна , с отпечатани на нея магнолии, а ръцете й бяха изцапани с брашно.
Тя печеше. Готвеше . Почистваше. И печеше още. Беше се превърнала в истински тасманийски дявол на дома. Родена и пораснала в дълбокия Юг, това бе нейният начин да се справи. Тук жените гнездят , като квачки, когато някой умре. Това е просто, това, което правят.
Спорехме през последния час. Предната вечер полицията от Дъблин се обади, за да ни каже, че ужасно съжалявали, но поради липсата на доказателства, в светлината на факта, че нямат никаква следа или свидетел, нямаше нищо, което да разследват. Дадоха ни официално обяснение , че нямат друг избор, освен да преместят случая на Алина , в отдела за неразрешени случай, за който всеки с половин мозък знаеше, че не е никакъв отдел, а слабо осветен кабинет в някой забравен склад в мазето. Въпреки уверенията, че ще се преразглежда редовно, за нови доказателства и че ще проявят съответното старание, посланието беше ясно : Алина е мъртва, изпратена обратно в собствената си страна и вече не е тяхна грижа.
Бяха се отказали.
Беше за рекордното време или какво?! Три седмици. Нищо и никакви двайсет и един дни. Това беше немислимо!
- Можеш да си заложиш задника за това, че ако живеехме там, никога нямаше да се откажат толкова бързо. – казах с горчивина.
- Няма как да знаеш това, Мак. – мама избута пепеляво русия си бретон от сините , зачервени от плач очи, оставяйки петно от брашно по челото си.
- Дай ми възможност да разбера.
Устните й се стегнаха в тънка бяла линия.
- Абсолютно не. Вече загубих една дъщеря в тази страна. Няма да загубя и другата.
Безизходица. И бяхме на това положение от закуската, след като обявих решението си, да си взема почивка и да отида в Дъблин , да открия какво точно полицията бе направила, за да разреши случая с убийството на Алина.
Можех да поискам копие от файла и да направя всичко по силите си, за да ги мотивирам да продължат с разследването си. Бих дала мнение – силно и надявам се убедително, от семейството на жертвата. Не мога да спра да вярвам, че ако сестра ми има представител в Дъблин, щяха да вземат разследването по- сериозно. Бях се опитала да накарам татко да отиде, но просто не можах да стигна до него точно сега. Беше се изгубил в скръбта си. Въпреки , че лицата и телосложението ни бяха доста различни, имах същия цвят на косата и очите на Алина, и няколкото пъти, в който изобщо ме погледна напоследък , на лицето му се изписа толкова ужасен поглед, че ми се искаше да бъде невидима. Или брюнетка с кафяви очи като него, а не слънчева блондинка със зелени.
Първоначално , след погребението, той бе динамо от решителни действия и безкрайни телефонни разговори, свързвайки се с никого и с всеки. От посолството бяха мили, но го препратиха към Интерпол. Интерпол го занимава няколко дни „оглеждайки нещата”, преди дипломатично да го препратят там, от където бе започнал всичко, Дъблинската полиция. А Дъблинската полиция остана непоколебима. Няма свидетели. Няма следи. Няма какво да се разследва.
„ Ако имате проблем с това, сър, обърнете се, към вашето посолство.”
Обади се в Ашфордската полиция: ‘Не, те не биха могли да отидат в Ирландия и да разгледат случая.’
Отново се обади в Дъблинската полиция, дали са разпитали всички приятели на Алина, студентите и преподавателите? Не беше нужно да слушам и двете страни на този разговор, за да знам, че от полицията на Дъблин станаха сприхави.
Най – накрая се обади на свой стар приятел от колежа, работещ някаква високопоставена тайна служба в правителството. Каквото и да му каза той, то го съсипа съвсем. Затвори вратата към нас и не беше излизал на вън от тогава.
Климата в къщата на Лейн бе мрачен, с мама като торнадо из кухнята, и черната дупка в проучванията на татко. Не можех вечно да седя тук и да чакам да излязат от това състояние. Губеше се време и следата ставаше по – студена с всяка минута. Ако някой щеше да прави нещо, то трябваше да бъде сега, което означаваше, че трябва да бъда аз. Казах.
- Отивам и не ми пука дали ти харесва или не.
Мама избухна в сълзи, плесна тестото, което месеше на масата, и избяга от стаята. След миг чух вратата на спалнята да се тръшка.
Това бе нещото, с което не можех да е справя – сълзите на майка ми. Сякаш напоследък не бе плакала достатъчно, но и аз току що я накарах да се разплаче отново. Излязох от кухнята и се промъкнах на горния етаж, чувствайки се, като най-низшата от най-низшата измет на лицето на земята.
Съблякох си пижамата , изкъпах се, изсуших си косата и се облякох. След това загубила усета за време, погледах унесено на долу по коридора към затворената врата на стаята на Алина. Колко хиляди пъти се викахме една друга през деня, шепнехме си напред – назад през нощта, събуждахме се една друга за утеха, когато имахме лоши сънища.
Сега бях сама с кошмарите си.
Хайде, Мак, стегни се!
Разтърсих се и реших да ида до кампуса. Ако си седях в къщи, черната бездна можеше да погълне и мен. Дори сега, можех да усетя как хоризонта й показателно се разширява. На път към центъра си спомних, че бях изпуснала мобилният си в басейна. Боже това наистина ли се случи преди всички тези седмици? Реших, че е по – добре да спра в търговския център да си купя нов, в случай, че родителите ми искат да се свържат с мен, докато съм навън. Ако изобщо забележат, че ме няма!
Спрях в магазина, купих си най – евтината Нокия , която имаха, деактивирах стария си телефон и включих новия. Имах четиринайсет нови съобщения, което вероятно беше рекорд за мен. Не съм точно социална пеперуда. Не съм от онези модерни хора, който винаги са в крак с всички ‘намери ме’ услуги. Идеята, че можеха да ме открият толкова лесно ме плашеше леко. Не разполагах с камери на телефона или възможност за текстови съобщения. Нямах интернет обслужване или дигитално радио, само базовия пакет, достатъчно. Единственото друго устройство, от което се нуждаех е моя верен Ай-под – музиката е моето велико бягство.
Върнах се в колата, включих двигателя, за да може климатика да започне борбата с неумолимата юнска жега и започнах да преслушвам съобщенията си. Повечето бяха от преди седмици, от приятели в училище или от „ Тухления двор”, хора, с който не съм говорила след погребението.
Предполагам някъде в съзнанието си, съм направила връзката, че съм загубила телефона си няколко дни, преди Алина да умре. И можеше да имам съобщение от нея. Надеждата, че тя може да е казала нещо, ме накара да забравя мъката си за мъничко. Отчаяно исках да чуя гласа й , още веднъж. Когато го чух, почти изтървах телефона. Гласа й се пръсна от малкия високоговорител, звучейки неистов и ужасен.
„ Мак! О, Боже , Мак, къде си? Трябва да говоря с теб! Препраща ме направо , към гласовата ти поща! Какво правиш с изключен телефон? Трябва да ми се обадиш в минута, в която получиш това. Искам да кажа в същия миг!”
Въпреки потискащата лятна топлина, аз изведнъж изстинах, кожата ми стана лепкава.
„ О, Мак, всичко толкова се обърка! Мислех, че знам какво правя! Мислех, че ми помага, но за Бога, не мога да повярвам, че съм била толкова глупава! Мислех, че съм влюбена в него, а той е един от тях, Мак! Той е един от тях!”
Примигнах не разбирайки. Един от кой? По тази причина , кой е този „той”, който е един от „ тях” на първо място? Алина влюбена? Няма начин! Алина и аз си споделяхме всичко. Освен няколкото момчета, с които се срещаше временно през първия си месец в Дъблин, тя не бе споменавала да има друг мъж в живота й. И със сигурност тя не беше влюбена в един от тях!
Гласа й бе хванат в ридание й. Ръката ми се стегна в смъртна хватка около телефона, като че ли можех да задържа сестра си, чрез него. Да запазя тази Алина жива и здрава от посегателства. Имаше няколко статични секунди и след това като заговори, беше понижила гласа си. Сякаш се страхуваше , че ще я чуят.
„ Имаме да говорим, Мак! Има толкова неща, който не знаеш. Боже мой, ти даже не знаеш какво си! Има толкова много неща, които трябва да ти кажа, но си мислех , че ще успея да те предпазя от това, докато стане безопасно за нас. Ще се опитам да се върна в къщи” – тя млъкна и се засмя горчиво, един язвителен звук напълно нетипичен за Алина: ‘но не мисля, че той ще ме пусне от страната’. Ще ти се обадя веднага след …” още статичен шум, ахване „ О, Мак, той идва!” гласа й спадна до настойчив шепот „ Слушай ме! Трябва да намерим” – следващата дума прозвуча като прочит или нещо на чужд език, нещо като шии – саду, мисля. „ Всичко зависи от това. Не можем да им позволим да го вземат! Трябва да го вземем първи! Той ме е лъгал през цялото време. Знам какво е сега и знам къде…..”
Телефона заглъхна.
Обаждането бе прекъснато.
Стоях зашеметена, опитвайки се да осмисля, това, което току що чух. Реших, че имам раздвоение на личността, че имаше две Мак. Едната, която знаеше какво се случва в света около нея и другата, която едвам се задържаше в реалността, за да успее да се облече сутрин и да си сложи обувките на правилния крак. Мак, която беше наясно с нещата би трябва да е умряла заедно с Алина, защото тази Мак , очевидно не знаеше нещо за сестра си.
Била е влюбена и никога не ми е споменала! Нито веднъж. И сега това изглеждаше е най-малкото от нещата, който не ми бе казала. Бях поразена. Бях предадена. Имаше една огромна част, от живота на сестра ми, която тя е крила от мен, в продължение на месеци.
В какъв вид опасност е била? От какво се е опитвала да ме опази? Кое е трябвало да стане по-безопасно за нас? Какво трябва да намерим? Мъжа, в който е била влюбена, ли я е убил? Защо, о , защо тя не ми каза името му?
Проверих датата и часа на обаждането, следобеда, след като изпуснах мобилният си в басейна. Почувствах болка в стомаха. Имала е нужда от мен, а аз не съм била там. В момента, в който Алина, така трескаво се е опитвала да се свърже с мен, аз съм се припичала мързеливо на слънце, слушайки моите сто безсмислено щастливи песни, а мобилният ми лежеше с късо съединение, забравен на масата в трапезарията. Внимателно натиснах бутона за запис и прослушах другите съобщения, надявайки се, че може да се е обадила пак, но нямаше нищо друго. Според полицията, тя е умряла около четири часа, след като се е опитала да се свърже с мен, въпреки че не са намерили тялото в алеята почти два дни. Това бе гледка, която винаги усърдно се опитвах да потискам.
Затворих очи и се опитах да не мисля за това, че съм пропуснала последният си шанс да говоря с нея. Опитах се да не мисля, че съм можела да направя нещо, за да я спася, ако само бях отговорила. Тези мисли можеше да ме подлудят.
Прослушах съобщението отново. Какво е шии-саду? И какво да правя с нейното загадъчно ‘Ти дори не знаеш какво си’! Какво би могла да иска да каже , Алина с това?
С третото прослушване знаех съобщението наизуст.
Знаех също, че няма никакъв начин да го пусна на мама и татко. Не само, че щях да ги хвърля в най-дълбокото( ако имаше по-дълбоко от това, в което са в момента), но те най – вероятно щяха да ме заключат в стаята ми и да изхвърлят ключа. Не виждах как ще поемат някакви рискове с останалото им дете.
Но .. ако отидех в Дъблин и го пуснех на полицията, те ще трябва да отворят отново нейния случай, нали?! Това беше истинска следа. Ако Алина е била влюбена в някого, тя щеше да е видяна някога с него, някъде. В училище, в апартамента си, на работа, някъде. Някой щеше да знае кой е той.
Ако мистериозния мъж не е нейният убиец, той щеше да ключа към откриването на този, който е бил. В крайна сметка „ той е един от тях”.
Намръщих се.
Който или каквото да бяха ‘те’.
______________________________
Love me if you can, hate me if you dare!
